Бандата от Чарлстаун

23

Къщичката на улица „Сайфър“ тънеше в мрак. Нощта я бе обгърнала бавно и неусетно, като че ли се страхуваше да не наруши спокойствието на чудатия й собственик.

Коленичил върху парче плат в един от ъглите на антисептичното си мазе, той съзерцаваше с блаженство импровизирания олтар пред себе си, върху който горяха седем свещи. Шест от тях вече се възправяха гордо пред шестте буркана, където плуваха различни части от телата на бившите им собственички, предназначени да го пазят от отмъщението на душите им. Седмата свещ бе поставена встрани, точно до последния буркан на лавицата.

Той се люлееше напред-назад и повтаряше откъса като мантра. Думите се сливаха една в друга, докато накрая зазвучаха така, сякаш говореше на някакъв непознат език — древен, тайнствен и могъщ:

Беше постигнал покой. Или по-скоро Господ му го бе дарил. Поне на него му се искаше да е така. Беше време за още едно жертвоприношение. Точно този бе неговият любим миг — очакването на Божията намеса, усещането, че не той контролира ситуацията, че всички хора по земята са ръководени от някаква сила, далеч по-велика от собствената им воля!

Отказът от самоконтрол го изпълваше с блажена топлина. Знаеше, че все още не е в рая, но беше убеден, че този момент ще настъпи. А засега се намираше в най-близката точка до рая, която можеше да се постигне на земята. Понякога, когато изпадаше в този вид транс, той затваряше очи и тогава почти докосваше родителите си. А те му се усмихваха гордо. С гордост и признание за делата му — двете неща, които му бяха отказали приживе.

Този път, когато приключи с медитацията си, не загаси свещите. Отправи се нагоре в къщата, за да се преоблече. Страхът, който бе обхванал целия град, бе затруднил задачата му.

Вървеше нагоре по стълбите и си тананикаше Божието откровение. Още от дете тананикането му беше знак, че е безкрайно щастлив.