Бандата от Чарлстаун

46

Фин крачеше напред-назад в килията си. Внезапно стоманеното капаче на шпионката отвън се вдигна и в нея се появиха чифт очи. — Фин, Скот Т.?

— Същият — кимна Фин и спря на място.

— Опри се на стената с вдигнати ръце! — заповяда непознатият.

— Къде ще ме водите? — попита той, когато вратата се отвори и вътре влезе едър млад полицай.

— В стаята за разпити — отговори полицаят, докато му слагаше белезниците.

Оставиха го в същата стая, където бе седял заедно с Флеърти и Козловски преди малко повече от седмица. Започна да обикаля и да оглежда стените. После се насочи към еднопосочното огледало и заслони очи, за да провери дали все пак не може да види нещо от другата страна. Все още стоеше в тази неудобна поза, когато в стаята се появи Козловски.

— Да знаеш, че сме го проверявали няколко пъти! Въобще не се вижда от другата страна — обади се детективът.

Фин се обърна, погледна го, после отново насочи поглед към огледалото и отбеляза:

— Е, все пак си струваше да опитам.

— Сядай! — заповяда Козловски.

— Благодаря, и така ми е добре — отговори Фин и отново залепи нос в огледалото.

— Въобще не си добре! Веднага сядай на стола! — повиши тон Козловски.

Фин се обърна и го погледна. Опита се да скръсти ръце в знак на непокорство, ала белезниците правеха този жест напълно невъзможен.

Изражението на детектив Козловски говореше за недвусмислена наслада от положението, в което го заварва. Приведе се напред и се вторачи в него, като че ли се чудеше откъде да започне. Накрая отсече:

— Претърсихме апартамента ти. Предполагам, че вече се досещаш какво открихме!

Фин вдигна глава. Флеърти бе споменала нещо за някакъв нож, но после веднага бе млъкнала. Реши, че нищо не му пречи да измъкне тази информация и от сержанта.

— Да предположим, че не се досещам. Просветли ме!

— Открихме панделката!

Фин го изгледа неразбиращо.

— За какво говориш?

— За панделката — онова нещо, което си стегнал около врата на Натали Колдуел и с което я открихме! Не си падам по залаганията, но се басирам, че момчетата от криминалистиката ще установят абсолютно съвпадение между двете!

— Нямам представа за какво говориш!

— Открихме и ножа!

— Пак ме изненадахте. Какъв нож? Имам много ножове в кухнята.

— Този не го намерихме в кухнята, а в гардероба, в спалнята! И не щеш ли, оказа се, че върху него има засъхнала кръв! Пак повтарям, че не обичам да залагам, но и сега се басирам, че кръвта от ножа ще съвпадне напълно с кръвта на Натали Колдуел!

И в този момент Фин усети как се смразява от ужас. Наистина са го натопили! Не може да е иначе! За миг си помисли, че ще се задуши от паника. Очите му се изцъклиха. Отвори уста, като че ли искаше да каже нещо. Сержантът, който наблюдаваше реакциите му, очевидно остана предоволен от видяното.

— Точно така, смотаняко! Единственият въпрос, който сега остава да бъде решен, е: ще трябва ли да минаваме през всички формалности на едно съдебно дело?

Най-сетне Фин възвърна самообладанието си. Докато се опитваше да овладее и мускулите на лицето си, започна да обмисля вариантите за изход. Да, поне в едно отношение Козловски е прав — здравата е загазил! Ала Фин бе прекарал достатъчно време в системата на наказателното право, за да знае, че арестът не е равносилен на окончателна присъда. Освен това знаеше, че истината е на негова страна, което си беше известно успокоение. Е, не кой знае какво, но все пак успокоение. Едно беше ясно — нуждаеше се от помощ. На този свят имаше само един човек, от когото можеше да я потърси.

— Мисля, че е време да се свържа с адвоката си, детектив — изрече на глас той. Думите му прозвучаха не като молба, а като изискване. Фин си знаеше отлично правата, а освен това бе наясно, че точно на този етап от следствието Козловски няма никакво право да му отказва присъствието на адвокат.

— Щом така искаш да я играем, добре! Но няма ли да е по-лесно, ако поговорим като зрели хора и постигнем някакво споразумение?

— Моля ви, детектив, спестете ми внимателно обмислените си реплики, с които искате да ме накарате да си проиграя всички права, полагащи ми се по Петата поправка! Не съм шестнадесетгодишен хлапак, грабнат от улицата, с когото можете да си правите, каквото си искате!

— Както желаеш! — сви рамене сержантът, макар че не успя да скрие разочарованието си. Излезе от стаята и само след миг се върна с обикновен старомоден телефон с шайба. Тръшна го на масата пред Фин, включи го в извода на стената и заяви: — Имаш пет минути!

Внимателно обмисли какво точно да каже. Знаеше, че рискува всичко, което има на този свят — при това не само кариерата и шансовете си да стане съдружник във фирмата, но и приятелството си с Престън, който досега винаги му бе демонстрирал искрена бащинска загриженост. Но когато разбере какво става, като нищо може и да се отдръпне от него — при това с пълно право.

Набра домашния телефон на по-възрастния си колега.

— Фин, как си? — избоботи весело Престън. — Май и ти си станал рано! Как върви подготовката на споразумението „Танъри“?

Заля го прилив на отчаяние, когато си даде сметка колко трудно ще му бъде да признае на покровителя си, че е арестуван. Прииска му се да затвори телефона, но знаеше, че няма друг избор, освен да продължи. Затова изрече тихо:

— Все още не съм стигнал до него, Престън. Обаждам ти се за нещо друго. Тук се очертава някакво объркване относно убийството на Натали. Намирам се в полицейското управление.

— Объркване ли?! Но нали вече хванаха убиеца? Ти за какво си им вече?

— Ами… както изглежда, разследването продължава.

— Фин, какво става всъщност? — обади се Престън. Този път в гласа му се усети тревога.

Фин направи продължителна пауза, докато събере кураж да отговори:

— Арестуван съм.

— Арестуван ли?! — изгърмя в другия край на линията. — Господи боже мой! И за какво?

— Ами, както вече казах, тук има някакво объркване и… очевидно си мислят, че аз имам нещо общо със смъртта на Натали. — След като изрече тези думи, той задържа дъха си в очакване на отсрещната реакция.

— Глупости! — отсече веднага по-възрастният адвокат.

Увереността в гласа на Престън му даде нова надежда.

— Да, знам, звучи крайно нелогично, но ето че те дори ме заключиха в килия! — Подпря глава на ръцете си и добави тихо: — Престън, безкрайно съжалявам, че те въвличам във всичко това, но просто няма на кого другиго да се обадя!

Този път вече не съумя да прикрие отчаянието си.

Гласът от другата страна прозвуча бързо и без всякакво колебание:

— Фин, сега искам да се успокоиш и въобще да не се притесняваш за станалото! Ти си бъдещето на нашата фирма и щом си станал обект на някакви абсурдни обвинения, ние не можем да направим нищо друго, освен да те защитим! Ще те представляваме, разбира се! — Кратка пауза, а после: — Всъщност, аз самият ще те представлявам! Всеки, който те познава, може да свидетелства колко нелепо е всичко това, в което са те забъркали!

Фин усети как от гърдите му се смъква огромен товар — за първи път, откакто Флеърти го бе оковала с белезниците, усети, че отново може да си поеме спокойно дъх.

— Фин — продължи Престън, — сега се обличам и пристигам при теб колкото ми е възможно по-скоро! Не казвай нищо, докато аз не се появя! Ще оправим тази работа, бъди сигурен!

Само след няколко секунди се появи сержант Козловски и просъска презрително:

— Е, свърза ли се с твоя адвокат?

— Да. Ще бъде тук след не повече от час.

Сержантът се облегна на стената в поза, която по негово мнение внушаваше небрежност, и заяви:

— Е, нищо не те бърка междувременно да си поговорим.

Фин се засмя така, че се закашля.

— И защо, според вас, ще искам да го правя?

— Кой знае? — сви рамене Козловски. — Може пък да успеем да постигнем споразумение!

— Какво точно „споразумение“ имате предвид?

Козловски погледна към тавана, сякаш обмисляше възможностите. После отбеляза:

— Може да се опитаме да ти намалим присъдата. Ако си убил момичето от страст. Но първо трябва да поговориш с нас.

— Вижте какво, детектив — въздъхна Фин. — Може би нямам нищо против да поговоря по този въпрос, но не с вас.

— Обиждаш ме!

— Нищо лично. Просто не съм убеден, че сте готов да отстоявате моите интереси.

— Добре де, тогава с кого?

— С лейтенант Флеърти.

— Ако си мислиш, че тя ще ти предложи по-добра сделка, лъжеш се!

— Ще рискувам.

Козловски сведе глава и се замисли, вероятно питайки се дали да не опита още веднъж. Но накрая се отказа и отсече:

— Ще видя дали е тук.

Флеърти пристъпи неохотно в стаята за разпити. Затвори вратата зад себе си и се обърна към Фин. Двамата се гледаха изпитателно в продължение на няколко секунди, след което тя въздъхна, приближи се до масата и седна.

— Нямаше ли да е по-лесно, ако се бе разбрал с детектив Козловски?

— В тази работа за мен няма нищо лесно — отговори Фин. — А точно в този момент въобще не ми пука дали улеснявам нещата за някого или не. В крайна сметка моят живот е заложен на карта!

— Трябваше да помислиш по този въпрос, преди да убиеш Натали Колдуел!

— Това е една от причините, поради които исках да поговоря с теб. — Пое си дълбоко дъх, погледна я право в очите и отсече: — Не съм го направил аз!

— О, позакъснял си с признанието! — махна с ръка тя.

— Наясно съм как изглежда отстрани, но ти гарантирам, че някой ме е натопил!

— И как да ти вярвам? — Много й се искаше да му повярва, но от снощи насам доказателствата срещу него не спираха да се трупат, така че й се налагаше да потисне личните си чувства.

— Помисли малко! Ако действително съм я убил аз, защо ще оставям всички тези неща в апартамента си?! За толкова ли глупав ме вземаш?! Въпросните улики са подхвърлени от някой, който се опитва да ме натопи, и мисля, че знам кой е този човек!

— Никой не се опитва да те натопи, Фин! Ти си виновен и точка! Не става въпрос само за уликите, които открихме в апартамента ти! Тази сутрин при нас се яви един от барманите в клуб „Кис“ и заяви, че те помни!

Фин я изгледа объркано:

— Казах ти вече, че отидох там, защото исках да си спомня за Натали! Отдавна ти го обясних!

— Не става въпрос за онази нощ, когато си ударил проститутката. Барманът те помни от нощта, когато е била убита Натали!

Фин пребледня като платно.

— Но аз не съм ходил там! Барманът лъже! Очевидно му е платено да го направи!

Фин имаше чувството, че пропада в дълбока и мрачна яма.

— Никой не му е плащал, за да идва при нас, Фин! — поклати глава лейтенант Флеърти. — Всичко свърши!

— Нищо подобно! Не е свършило! Точно обратното — всичко е тотално объркано! И на онзи ще му се размине!

— На кого ще му се размине? Кой е този човек, който според теб толкова държи да те натопи? Кажи ми! Обясни ми човешки!

— Този човек е Антонио Макгуайър! Именно той дърпа конците на цялата тази каша!

— Кой е той?

— Президентът на „Хюрън Сикюрити“. Голям приятел е с губернатора и смятам, че има връзки и с мафията!

— Но какви ги дрънкаш, за бога?! Май си започнал да фантазираш!

— Години наред тази компания си присвоява държавни субсидии и Натали сигурно е открила измамата. Точно затова е била убита!

— Предполагам, че можеш да го докажеш, нали?

— Да, мога. Разполагам с документи, които доказват, че компанията краде от държавата. Точно преди да бъде убита, Натали ги е разкрила.

— Не мога да ти повярвам просто така, Фин — поклати глава Флеърти. — Трябват ми доказателства.

— Бостик!

— Бостик ли?

— Да, Питър Бостик! Живее в Китайския квартал. Трябва да го намерите. Той ще ви го обясни така, че да повярвате!

— Питър Бостик ли каза? Бившият полицай?

— Същият. Точно затова смятам, че на него ще му повярвате! Единственото, за което моля, е да поговорите с него!

— Ще бъде малко трудничко. Снощи Питър Бостик е бил убит. — Поколеба се, когато забеляза искрения ужас в очите му. — Прилича на обикновен обир. Днес цялото управление само за това говори.

Фин усети, че мракът около него се сгъстява все повече и повече. Опасяваше се, че съвсем скоро няма да може нито да вижда, нито да чува — водовъртежът, в който беше попаднал, се въртеше все по-силно и по-силно.

— Трябва да се махна оттук! — прошепна той, но по-скоро на себе си, отколкото на лейтенанта.

— Никъде няма да ходиш! Кажи ми сега какво общо има Бостик с всичко това?

— Трябва да се махна оттук! — повтори той. Изправи се и с неуверена крачка се насочи към вратата. Флеърти веднага стана и го сграбчи за раменете.

— Фин, кажи нещо! Обясни ми! Какво става?

Този път като че ли я чу, но все още не бе в състояние да се концентрира върху думите й.

— Трябва да се махна оттук! — изкрещя. — Не разбираш ли?!

— Не, не разбирам! — извика на свой ред тя и го блъсна към стената. Главата му изкънтя. — Кажи ми за какво е всичко това? Какво общо има Питър Бостик с тази история?

Той се опита да се измъкне от хватката й, но беше толкова замаян, че усети как и последните му сили го напускат. Колкото по-ясна ставаше картината, в толкова по-гъст мрак потъваше той.

— Не! Пусни ме да си вървя!

— Няма да те пусна! Кажи ми какво е станало! — изрева в отговор тя.

Точно в този момент вратата се отвори с трясък.

— Достатъчно, лейтенант! — изгърмя твърд глас, изпълнен с възмущение.

Фин и Флеърти се извърнаха едновременно.

На прага стояха капитан Уийдъл и Престън Холанд.