Бандата от Чарлстаун

52

Фин отвори очи. Беше тъмно и студено. Измина доста време, докато си спомни къде се намира. Всяко мускулче по тялото му го болеше, сякаш беше пробягал маратон.

Едва сега си спомни за двамата мъже, които го бяха нападнали на улицата, и електрическата искра, с която бяха обездвижили тялото му. Раздвижи врата си, за да провери дали болката там продължава. Но когато се опита да разтрие тила си, усети, че не може да вдигне ръката си. Оказа се, че е вързан здраво за някакъв стол.

Помести се напред-назад, за да провери колко силно е стегната лентата на ръцете му, и тогава разбра, че краката му също са вързани. При това толкова силно, че когато се опита да ги дръпне, лентата се впи в плътта му. Прецени, че няма смисъл да продължава, и се концентрира върху задачата да накара очите си да привикнат към тъмнината.

Наоколо нямаше нищо, което да му подскаже къде се намира. Доколкото успя да прецени, помещението беше огромно. Някъде в далечината капеше вода. От стените, като че ли каменни, се носеше миризма на мухъл.

Тъкмо установи, че вече се е адаптирал към мрака, когато някой светна лампа точно в очите му. Фин имаше чувството, че ослепява. Изкрещя от болка и инстинктивно затвори очи.

Точно тогава чу смеха — нисък, басов и зловещ.

— Кой е там? — прошепна Фин.

Единственият отговор, който получи, беше още по-силен смях.

— Кой е там? — изрева повторно той и в гърдите му се надигна паника.

Опита се да се успокои, но напразно. Нещата май бяха доста зле. А той не бе в състояние да си помогне с нищо. С нищичко. Пак пробва да се отърве от лентата, с която беше вързан. Знаеше, че е безсмислено, но все пак дръпна толкова силно, че усети как от глезените и китките му потича кръв. Не че му пукаше.

Движението поне му създаваше илюзията за контрол над ситуацията — дори и да срежеше някоя артерия, поне щеше да умре от собствената си ръка, а не от ръката на скрития зад светлината мъчител.

— Успокой се, адвокате! Искам само да поговоря с теб! Фин замръзна. Веднага позна този глас. Позна и сарказма в него.

— Господи! — прошепна тихо.

— Аз също се радвам да те видя! — засмя се гласът.