Бандата от Чарлстаун

3

Скот Т. Фин стоеше до прозореца на своя офис в центъра на града. Кабинетът му не беше нищо повече от една кутийка, подобна на кутийките на останалите редови адвокати в суперпрестижната адвокатска фирма „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“, но пък огромният прозорец до бюрото му предлагаше прекрасна гледка към пристанището и Южен Бостън. Знаеше, че щом стане съдружник, ще получи и по-голям офис.

Прокара ръка по леко наболата брада по бузите си. Този уикенд се беше проточил повечко. Удивително е колко дълги могат да бъдат някакви си два дена. Беше погълнал умопомрачително количество алкохол за твърде малко време и сега се налагаше да си плаща. Да, крайно време беше да спре с пиенето. И да започне да се държи като адвокат със седемгодишен стаж във фирмата, какъвто си беше.

Спомените му го върнаха към лудостта на младостта му по улиците на Чарлстаун и Фин не можа да не се зачуди колко далече бе стигнал оттогава насам. Сякаш беше вчера, когато заедно с бандата си изпълняваше поръчки на местните криминални босове. А след онази съдбовна нощ той проумя, че е време да се измъква. И точно това бе направил.

Въпреки обстоятелствата, работещи срещу него, той се бори със зъби и нокти и завърши колеж — за четири години, през които работеше на две места, за да си плати обучението. След това постъпи в юридическото вечерно училище на университета в Съфък. Започна работа като обществен защитник за двадесет хиляди долара годишна заплата. И вероятно щеше да си остане такъв и до ден-днешен, ако не беше забелязан от един прокурор със стабилни връзки, който побърза да сподели с приятеля си Престън Холанд — съдружник и мениджър на „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“, че наскоро му се е наложило да се изправи в съдебната зала срещу един от най-добрите адвокати, които е срещал. А с подобни препоръки за Скот Фин нямаше нищо по-лесно от това да постъпи на работа в тузарската адвокатска кантора, където заплатата му автоматично скочи на сто и тридесет хиляди долара годишно.

Днес, шест години по-късно, на Фин му оставаше само една година, за да стане и съдружник. Вече предвкусваше победата. Може би тогава най-сетне ще успее да се поотпусне — поне мъничко. Може би тогава ще успее да запълни дупката, която бе усещал в душата си през целия си живот. И най-сетне ще загърби миналото.

Но първо трябваше да се обръсне.

И да се извини на Натали. В петък вечерта се държа като истински кретен, затова се налагаше да се увери, че уврежданията на тяхното приятелство, които бе нанесъл, не са непоправими. Натали Колдуел беше неговият най-близък съюзник във фирмата и му бе предлагала помощта си в десетки трудни моменти. Беше дошла в „Хауъри“ две години след него, но тъй като преди това бе работила две години в Министерството на правосъдието, я считаха за звезда от собствена величина.

Скот се увлече по нея още в мига, в който тя се появи при тях — за нея усещането беше почти същото, само че не толкова интензивно. За един кратък период в началото двамата бяха нещо повече от приятели. Заболя го, когато тя сложи край на интимната им връзка, ала въпреки че оттогава насам никога не го бе допускала толкова близо до себе си, все пак му остана добра приятелка — много по-добра от всеки друг.

Срещата им в петък се превърна в истински провал. Иначе започнаха добре — намериха си маса в „Интернешънъл“ и си поръчаха по един коктейл „Маргарита“.

— Това ми липсваше — отбеляза неопределено тя.

— Кое по-точно? — попита колебливо Скот.

— Това! Ти и аз насаме, говорейки си поверително. Кога беше последният път, когато си позволихме да се отпуснем?

— Не си спомням — излъга Скот Фин, макар да си спомняше много добре. Беше доста отдавна.

— Е, все пак се радвам, че отново го направихме.

След тези думи Натали вдигна чашата си и Скот усети как очите на всички мъже в бара проследяват движенията й. Със сигурност се питаха няма ли и на тях да им излезе късмета с подобна жена.

Към третото питие той усети, че главата му се замайва. Стори му се, че се е върнал назад във времето, когато двамата с Натали имаха интимна връзка. Беше сигурен, че тя усеща абсолютно същото. Държеше се съвсем непринудено и не преставаше да му хвърля закачливи погледи. А в състоянието на алкохолно опиянение той си въобрази, че една от точките в дневния й ред е сдобряването между тях двамата.

И реши да опита късмета си. И докато тя се смееше, затворила очи, той се приведе и я целуна по бузата — внимателно, но с безапелационна решителност. За негова изненада обаче този негов жест я стресна — отдръпна се рязко и го изгледа изумено.

— Какво има? — попита той.

— Нали вече ти казах, че сме само приятели! Виж какво, Фин, ти си страхотен, но аз продължих напред!

— Естествено, Нат! Просто се шегувах!

След кратко колебание тя добави:

— Вече се виждам с друг.

Той извърна глава, защото знаеше, че реакцията му няма да й се понрави. Все пак събра сили и каза:

— Страхотно! Радвам се за теб! Наистина! И кой е щастливецът?

Веднага щом изрече въпроса, той съжали. Достатъчно лошо бе, че тя си има друго гадже — за какво му е да знае и подробностите?!

— И да искам, не мога да ти кажа — поклати глава тя. — Ситуацията е доста объркана. Все пак мога да споделя с теб, че той се държи изключително добре към мен и ме учи на много неща.

После продължи да бърбори, но Скот вече бе изключил. Алкохолът се бе съюзил с унижението и той усети, че леката му замаяност се превръща в отвратително гадене. Опита се да се фокусира върху екрана на телевизора в бара, но напразно. Налагаше се да се махне оттук. И докато тя все още говореше, той извади от джоба си две двадесет доларови банкноти и ги постави на масата.

— Но какво правиш? — изуми се Натали.

— Нат, съжалявам, обаче нещо не ми е добре. Текилата май ме удари — отвърна тихо той. — Надявам се, че тази сума ще покрие цялата ни сметка.

— Не говориш сериозно!

— Да, знам, обаче наистина се налага да се измъкна оттук! Сигурно вече не мога да пия така, както пиех, когато… когато бях по-млад.

— Но аз трябва да говоря с теб! — запротестира Натали. — Наистина се нуждая от помощта ти! Именно затова те поканих тази вечер!

Скот Фин се насили да се изсмее:

— Значи не е било само заради удоволствието от моята компания, така ли? — Усети слабостта и заядливостта в собствения си глас. Да, беше крайно време да се измита оттук, преди тя окончателно да е изгубила всякакво уважение към него. Лепна отработената усмивка върху лицето си и я потупа непохватно по рамото: — Съжалявам, обаче се чувствам като парцал! Хайде да го направим друг път? Какво ще кажеш още другата седмица, на обяд? — Тя не отговори нищо. Само вдигна към него поглед, изпълнен с много болка, от който му се прииска да я вземе в обятията си. Наистина беше крайно време да си тръгва. — Чао! Ще се видим в понеделник!

Докато вървеше към изхода, не се сдържа и се обърна към нея. Тя му хвърли ядовит поглед, който се запечата в съзнанието му, въпреки действието на алкохола. Знаеше, че няма да може да спи добре, докато не изглади нещата помежду им. И въобще не се съмняваше, че тя ще му прости. Нали Натали го разбираше?! Именно това бе спойката в техните отношения, колкото и напрегнати да бяха от време на време — взаимното им разбирателство. Той никога нямаше да получи достъп до потайните коридори на „Хауъри“, ако не беше Натали. Нямаше начин тя да не му прости!

Скот Фин тръсна глава, за да я прочисти от спомените за петъчната вечер, присегна се към телефона и набра вътрешния номер на Натали. Телефонът й иззвъня четири пъти, след което се включи гласовата поща. Фин затвори.

Нямаше смисъл да й оставя съобщение. Ще я изчака да се появи. В крайна сметка извинението е най-ефективно, когато се каже очи в очи.

Отново се извърна към прозореца и се загледа в пристанището. Забеляза, че в началото на ръждясалия мост на Северното авеню, близо до Федералния съд, където прекарваше по-голяма част от времето си, е опъната полицейска лента. „Това трябва да е мястото, където са открили последната жертва на Малкия Джак“ — каза си той.

Пое си дълбоко дъх и плъзна поглед към останалата част от пристанището — към островчетата на юг, прострели се чак до шикозните крайбрежни предградия от другата страна и даже отвъд Кейп Код. Да, от позицията си на четиридесет и четвъртия етаж Скот Фин си даде сметка, че по-добре от това нещата не могат и да бъдат. Просто ще трябва да издържи още приблизително година. Вдигна ръце, протегна се и по лицето му се разля усмивка.

После извади от чекмеджето самобръсначката и крема за бръснене и се запъти към мъжката тоалетна.