Бандата от Чарлстаун

39

Флеърти беше подранила с пет минути за срещата с губернатор Кларк. Поканиха я да изчака в малка стая, която приличаше на гостна от края на XIX век — ниска овална масичка за кафе, обградена от два огромни фотьойла във френски стил, жълта, старовремска тапицерия и изящно канапе. Дъсченият под беше покрит с дебел персийски килим, а високите прозорци бяха скрити от тежки завеси, едва пропускащи дневната светлина.

Само преди няколко часа секретарката на Кларк й съобщи, че веднага трябва да се яви при него.

— И защо губернаторът иска да ме види? — полюбопитства тя.

— Попитайте самия него — гласеше хладният отговор на секретарката.

Да, наистина странно. Но поне ще си зададе въпросите за Натали Колдуел.

Изминаха петнадесет минути. Най-сетне в старовремската стаичка се появи младеж със син блейзър, очевидно натоварен със задачата да я отведе при губернатора.

— Госпожице Флеърти! — изрече той. — За мен е истинско удоволствие да ви посрещна в тази сграда! Губернаторът е изключително доволен от свършената от вас работа във връзка с разследването и залавянето на Малкия Джак!

— Благодаря ви! — кимна тя.

Той се вторачи в нея, безспорно очаквайки я да каже още нещо — като че ли едно обикновено „благодаря“ не беше достатъчно признание за комплимента на губернатора. Но мълчаливият й поглед бе единственото, което дочака.

— Моля, елате с мен! — изрече младежът след болезнено дълга пауза.

За да стигнат до светая светих — кабинета на самия Кларк, трябваше да преминат през катакомбите от офиси и чакални на цялата губернаторска администрация. Изпълнен с възмущение заради тоталната липса на полагащо се раболепие от страна на детектив Флеърти, младежът само благоволи да я остави в огромния кабинет, информирайки я, че губернаторът ще се появи всеки момент.

Останала сама, Флеърти пристъпи към прозорците и пред очите й се разкри великолепната панорама на бостънския парк, централните сгради и пристанището.

— Забележителна гледка, нали? — стресна я нечий глас.

— Да, така е — съгласи се тя и се обърна към губернатор Кларк. Изобщо не го беше чула да влиза.

— Всеки път, когато застана тук, си напомням каква огромна отговорност върви с този пост! Никога преди не ми беше хрумвало колко е трудно да се грижиш за добруването на толкова много хора. Губернаторският пост на щата Масачузетс в много отношения е уникален. Съдбините на Източното крайбрежие са неделими от съдбините на Бостън и когато застана пред тези прозорци, осъзнавам колко е труден балансът между щатската и градската политика.

— А какво мисли кметът Трибинио по този въпрос?

— Той има власт над различните отдели на самия Бостън и отговаря за ежедневните нужди на града. Може да се каже, че той управлява машината. Докато моят пост е някак си по-обширен. Аз символизирам онова, което хората желаят за своя град и своя щат — представлявам бъдещето, но някак си в по-големи мащаби. От мен се очаква да бъда водач с визия. Затова по-големите проекти, например летището, реконструкцията на пристанището, автоматично се превръщат в мой ресор.

— Звучи напълно логично.

— Така е. И именно затова поисках тази среща с вас!

— Поискахте ли? Останах с впечатлението, че ми беше заповядано да се явя тук!

— Съжалявам — изрече дипломатично той. — Понякога екипът ми има навика да обявява желанията ми като укази. Всъщност, исках лично да ви благодаря за работата, която свършихте по случая с Малкия Джак! Знам, че ви предизвиках, при това целенасочено, но вие приехте моето предизвикателство и излязохте с достойнство от битката! Би трябвало да се гордеете със себе си!

— Благодаря ви, сър! За мен тази похвала значи много, но все пак да не забравяме, че основната тежест бе изнесена от хората, с които работя.

— Дори и така да е, операцията си беше ваша, следователно именно вие заслужавате най-големите похвали. Мислила ли сте какво ще правите с новооткритата си известност? — обърна се към нея Кларк и по изражението му тя разбра, че той вече има предвид нещо.

— Смятам, че първо трябва да приключа изцяло с разследването.

— Да приключите ли? — свъси вежди губернаторът. — Убеден съм, че можете да оставите дреболиите и на някой друг, нали?

— Да не би да имате предвид нещо по-конкретно? — попита тя.

Губернатор Кларк я дари с широка усмивка:

— Е, като стана въпрос за това, отваря се един пост, който може би ще ви заинтересува. Предполагам сте запозната със спецификата на Министерството по вътрешна безопасност. Президентът всеки момент ще обяви създаването на паралелни агенции към този департамент, но на щатско ниво, за да подпомогне битката срещу тероризма. Новият департамент по вътрешна безопасност на Масачузетс ще започне с годишен бюджет от сто милиона долара и ще поддържа връзка със силите на закона на всички нива, а задачата му ще бъде да координира и ръководи разследванията, свързани с терористичната дейност вътре в страната. Ще разполага с персонал от петстотин полицейски служители.

— Звучи доста внушително!

— И си е точно така — усмихна се Кларк. — Та онзи, който ще оглави въпросния департамент, ще заеме изключително важен и отговорен пост. Всички ние в Масачузетс сме болезнено наясно колко голяма заплаха за нас е тероризмът! Затова единственият въпрос, на който трябва сега да си отговорите, е: смятате ли, че можете да поемете отговорността по оглавяването на този нов департамент?

— Аз?! — изуми се не на шега Флеърти. Беше очаквала да й предложи най-много поста на заместник, но чак пък на началник! — Никога не бих…

— Не бихте могла да го оглавите ли? — прекъсна я Кларк. — Глупости! Разбира се, че можете! Притежавате необходимия полицейски опит! Не пропуснах нито една ваша телевизионна изява около случая с Малкия Джак и установих, че притежавате политическите умения, необходими за справянето с неизбежните противоречия между отделните звена в силите на реда. Бях искрено впечатлен от вас! Затова съм напълно убеден, че ще се справите отлично и с тази работа! Единственият въпрос е — дали сте достатъчно храбра, за да го поемете?

— Първо ще трябва да приключа настоящата си задача и това може би ще ми отнеме още месец-два — изрече колебливо тя.

— Опасявам се, че не разполагаме с толкова време. Този, който ще поеме новия пост, ще трябва да започне точно след две седмици! — обясни Кларк.

— Толкова скоро?! — възкликна тя, без да скрива разочарованието си. — Просто останаха още няколко въпроса относно това дали Таунсенд е убил и Натали Колдуел! Все се канех да ви питам — познавахте ли госпожица Колдуел?

— За съжаление, не.

— Странно! Онзи ден разглеждах личните й вещи и попаднах на една ваша снимка заедно с нея.

— Действително странно, но и не се изненадвам. Ходя на толкова места и на толкова много мероприятия, където хората се натискат да се снимат с мен, че е напълно възможно и тя да се е сдобила с подобна снимка с мен, без да сме били представени един на друг!

— Възможно е — кимна Флеърти, като се постара да съхрани безразличния си тон. — Макар че, доколкото си спомням, върху снимката май стоеше вашият подпис. — Усмивката на Кларк се изпари. — Да, точно така. Благодарите й за работата й в някакъв комитет, а отдолу завършваше с името „Бил“. Това говори ли ви нещо?

— Виж ти! — изрече тихо той. — Е, през моята администрация са минали стотици комитети, в които не вземам почти никакво участие, въпреки че сигурно съм се ръкувал с всички техни членове. Но истината е, че не помня почти никого от тях! Все пак ще помоля секретарката си да провери архивите и да види дали името на госпожица Колдуел фигурира някъде. Във всеки случай аз нямам спомен да съм се запознавал с нея.

Версията му беше крайно неубедителна и той го знаеше. Знаеше също така, че и тя го знае. Двамата се обърнаха към панорамата, откриваща се през прозорците на огромния офис, и потънаха в мълчание.

Първа се обади Флеърти:

— Е, ще ми помогнете много, ако наистина помолите секретарката си да направи тази справка!

— Разбира се — обади се Кларк. — Ще се разпоредя да ви изпратят справката до края на деня! — Протегна ръка към вратата, с което й подсказа, че срещата им е приключила, но внезапно промени решението си и я попита:

— Обичате ли да четете книги, детектив Флеърти?

— Понякога.

— Тогава прочетете „Владетелят“ на Макиавели! Това малко книжле все още се счита за един от най-ценните наръчници за политическо оцеляване, така че със сигурност ще ви бъде от полза, когато заемете новия пост!

— Непременно ще си я купя!

Той пак се усмихна, но този път в усмивката му нямаше нищо приятно.

— Сещам се за един съвет там, който въпреки петстотингодишната си давност и до ден-днешен не е загубил своята актуалност!

— И какво казва той?

— Макиавели ни съветва, че ако възнамеряваме да организираме заговор срещу някой владетел, трябва да сме абсолютно сигурни, че ще успеем!

Този път беше ред на Флеърти да се усмихне.

— Отличен съвет наистина!

— Именно — кимна губернаторът. — До една седмица държа да получа вашия отговор във връзка с новата работа. Съветвам ви да помислите добре по този въпрос!