Бандата от Чарлстаун

33

— Възразявам! — изкрещя Барнълк. — Дори и такъв като вас не е възможно да смята, че подобна линия на разпит има нещо общо с делото!

Снемането на показанията се бе проточило вече два часа и нервите на всички присъстващи бяха порядъчно опънати.

Адвокат Фин сведе поглед към извлеченията от кредитните карти, които току-що бе предоставил на вниманието на Ейми Танъри. После вдигна глава, демонстрирайки добре обиграното си изражение на озадаченост.

— Какво искате да кажете, колега? Отлично знаете, че тази линия на разпит е изключително актуална за делото!

— И какво общо биха могли да имат с делото някакви си сметки за хотел от преди пет години?

— Първо, господин Барнълк, това не са сметки от хотел, а от мотел! Второ, точно вие сте човекът, който е включил в жалбата на госпожа Танъри и клауза за загуба на изискуеми средства. В резултат на тази клауза вие твърдите, че госпожа Танъри има право да получи обезщетение заради това, че е била лишена от нормалните си физически отношения с нейния съпруг. И с цел да дефинираме степента на това обезщетение, ние сме длъжни да извършим разследване на тези физически отношения!

Спокойният тон на добре обмислената реч на Фин бе в пълно противоречие с яростта на противниковия адвокат.

— Но това е скандално! — избухна Барнълк.

— Няма нищо, Фред — прекъсна го самата госпожа Танъри. — Нека да си зададе въпросите.

— Но ние не сме се подготвяли за…

— Аз не бях подготвена за абсолютно нищо от случилото се през последната година. В сравнение с онова, което ми се наложи да преживея, въпросите на господин Фин са само дребно неудобство. — Погледна Фин в очите и допълни: — Хайде, водете ни по калната пътека, която сте избрали!

Фин бе повече от впечатлен от госпожа Танъри. Жената играеше ролята на жертва със завидно достойнство и сила на духа, но не чак толкова, че да прикрие напълно пред съдебния състав дълбочината на болката си и искреността на своята мъка. Беше красива, но не натрапчиво — никакъв грим по бледата й кожа, грижливо сресана светлокестенява коса, но без специална прическа. Единствените бижута, които носеше, бяха малкият годежен пръстен и обикновената платинена брачна халка. От нея щеше да излезе великолепен свидетел.

Ако седнеше на свидетелската скамейка, щеше да произведе съкрушително впечатление на заседателите. Всичко това убеди Фин, че постигането на извънсъдебно споразумение е най-благоприятният изход за тях.

Разлисти купчинката с извлеченията от кредитните карти и попита:

— Виждали ли сте някога тези документи, госпожо Танъри?

— Не, не съм.

— Но сте сигурна, че това са извлечения от кредитната карта на съпруга ви, нали?

— Да.

— Значи спокойно можем да заключим, че през въпросните три седмици на 2001 година вашият съпруг е наемал мотелски стаи в различни часове от денонощието, при това относително често, така ли е? — продължи разпита той. Усещаше как отново нагазва в мръсотия, но като професионалист беше наясно, че е длъжен да провери докъде се простира издръжливостта на свидетелката. И без това тя вече бе съхранила предостатъчно своето спокойствие — в ситуации, когато повечето хора отдавна щяха да се пречупят.

— Ако приемем, че тези документи са автентични, да. Очевидно точно такъв е случаят — отговори тя, без да сваля очи от Фин.

— И имате ли представа защо се е случило това?

— Не, никаква.

Фин не бе в състояние да откъсне поглед от очите й. Бяха огромни, кафяви и непоколебими. В тях не се откриваше нито грам от омразата и гнева, които той бе свикнал да вижда в хората, подложени на неговия стил на разпит.

— С вас ли се е срещал той в този мотел? — продължи да настъпва той.

— Не.

— С някой друг ли се е срещал?

— Както вече казах, не знам.

— Значи е възможно той да се е срещал с някой друг, така ли е? — Фин представяше не въпрос, а твърдение, защото знаеше, че така прави невъзможно оборването му.

— Да, възможно е.

— Възможно ли е също така той да е имал извънбрачна връзка, госпожо Танъри?

Този въпрос като че ли я накара да примигне, макар и почти незабележимо. Но тя отказа да бяга от него.

— Предполагам, че в случая всичко е възможно, господин Фин. Цялата онази година ни предостави поредица от уроци за жестокостта, на която човешките същества са способни.

Отговорът беше перфектен — като по учебник. Този път бе ред на Фин да примигне. Но въпреки всичко продължи:

— Известно ли ви е той да е имал извънбрачна връзка?

Казваше си, че това е част от работата му. Той бе адвокат.

— Не, не ми е известно. Единственото, което ми е известно, е, че по онова време си имахме семейни проблеми — от онези, с които от време на време се сблъсква всяка семейна двойка. Но и двамата положихме съзнателни усилия да ги преодолеем и накрая успяхме. Така че, дори и в този период той да си е позволил известни недискретни действия, аз не бих могла да знам.

— Надявам се да ме извините, но не ми се струвате особено притеснена от вероятността съпругът ви да е имал извънбрачна връзка. Бихте ли ми обяснили защо?

— Аз не бих могла да ви извинявам за каквото и да било, господин Фин — не аз съм тази, която раздава прошките. Но все пак ще отговоря на вашия въпрос. Защото, пристигайки днес тук, аз дойдох с пълното съзнание, че ще сторите всичко възможно да опетните докрай паметта на съпруга ми. Но аз няма да позволя подобно нещо! Не мога да го позволя! Защото имам дъщеричка, която е само на една годинка и е моето единствено най-близко и скъпо същество на този свят, така че не мога да позволя подобни неща да ме извадят от релси! Единственото, което тя ще има от баща си, са моите спомени за него и точно затова не мога да ви позволя да ги разрушите! Да, знам, че съпругът ми не бе идеален, ала беше добър човек — много по-добър, отколкото ви се иска аз да вярвам! Наясно съм, че ако се поразровите повечко, ще откриете по нещо мръсно за всекиго на този свят. Ала независимо колко кал ще хвърлите по мен или съпруга ми, няма да успеете да ми отнемете любовта ми към него! Няма да ви го позволя!

Последното изречение прозвуча с такава непоколебима решителност, че разчувства дори Фин. През всичките тези години на газене из дребнавите емоции, ръководещи човешкия дух, които всеки граждански съдебен спор извикваше наяве, той никога не бе попадал на човек с такава душевна сила като тази, демонстрирана от вдовицата срещу него. И за първи път в успешната си адвокатска кариера той си даде сметка, че започва да се мрази.

— Защо не приехте предложението за федерална субсидия?

Този въпрос бе зададен чисто импулсивно.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че, както сочат нашите изчисления, федералното правителство щеше да ви отпусне повече от два и половина милиона долара. При това освободени от данъци. А сега, с всички такси по адвокати и съдебни инстанции, да не говорим пък за процентите от евентуално финансово обезщетение, ще се наложи да убедите съдебните заседатели да ви отсъдят най-малко пет милиона, ако държите да получите същите пари. Според мен поемате огромен риск. Защо не се съгласите на извънсъдебно споразумение?

Госпожа Танъри се отпусна на стола си и отбеляза:

— Господин Фин, знаете ли колко продължи федералното разследване миналата година? — Фин поклати глава. — Седемнадесет дена. Седемнадесет дена бяха всичко, което правителството благоволи да отдели от времето си за този случай. Като че ли хората предпочитаха да не знаят подробностите по случилото се. Да, обаче аз държа да знам!

— Но дори и в крайна сметка да спечелите това дело, няма никакви гаранции, че ще предизвикате подновяване на разследването! — изтъкна логичното Фин.

— Случвало ли ви се е някога да обичате някого истински, господин Фин? — погледна го с тъжна усмивка вдовицата. — Имали ли сте някога духовна половинка? Да, вероятно въпросът ми не е особено деликатен. Защото той предполага, че човек трябва да има душа. Но ако все пак някога сте имали духовна половинка и ако този човек ви е бил отнет от живота без никакво рационално обяснение, вероятно ще разбере защо го правя. Просто имам нужда да получа някои отговори. Затова не мога да се откажа!

След тези думи двамата се вторачиха един в друг. Погледите им останаха приковани необичайно продължително — и двамата като че ли зърнаха в другия разбиране, което излизаше извън пределите на ролите, отредени им в това съдебно гледане.

Фин най-сетне разбра основанията й да не се отказва от делото, а тя пък прочете в очите му, че е разбрана.

Почувства се още по-неловко заради необходимостта да продължи да я подлага на въпросите, изисквани от неговата работа. Запита се дали тя усеща, че той няма друг избор, но после си каза, че това всъщност няма значение.

— Свършихте ли? — обади се адвокат Барнълк, нарушавайки необичайното мълчание, което се бе възцарило в залата.

Скот Фин го изгледа надменно и отговори:

— Не. Трябват ми още час-два, докато приключа с въпросите си.