Бандата от Чарлстаун

2

Полицейски детектив лейтенант Линда Флеърти си погледна часовника. Мразеше понеделниците. Винаги ги беше мразела. Понякога се учудваше, че омразата си беше все същата, въпреки че в нейната работа понеделниците не се отличаваха с нищо особено от останалите дни на седмицата.

Неумолимият цикъл на разследванията превръщаше и уикендите в обикновени работни дни. На „бойния пост“ петъците се преливаха в съботи, съботите — в недели, а те на свой ред — в понеделници, без никаква разлика помежду си. Въпреки това обаче тя ненавиждаше понеделниците, а сега, докато стоеше в залата на съдебния патолог в 8:45 сутринта, си даваше сметка, че конкретно този понеделник ще бъде от най-гадните.

Сигнализираха й за случая вчера, в неделя, в седем и половина вечерта. Открит е номер седем!

Точно в този момент тя седеше на бюрото си и за пореден път разглеждаше папките с досиетата на първите шест жертви, надявайки се да открие нещо, което да й донесе душевен покой. Защото именно това е необходимо, когато оглавяваш разследването на сериен убиец — търсиш душевен покой. И докато случаят не се разреши, и докато копелето не бъде хвърлено в затвора, ти си знаеш, че си некадърник и всяка нова жертва ще увисва на врата ти и ще те завлича все по-надолу и по-надолу.

Когато телефонът й иззвъня, все още не беше открила нищо.

Лейтенант Флеърти пристигна на местопрестъплението първа и веднага се насочи към младия полицай, приседнал на кея.

— Какво открихте? — извика тя, докато излизаше от колата си.

— Мъртва жена — отговори полицаят с притеснен глас. — Ето я там, точно до пристана!

Флеърти се приближи и надникна във водата. Подобни мрачни сцени вече не бяха в състояние да я разтърсят, но все пак, когато се загледа в носещия се по мръсните води на пристанището труп, усети как сърцето й неволно се свива. Приливът все още не беше настъпил, затова близостта на тялото до брега беше изненадваща.

— Така ли я открихте? — извиси грубо глас лейтенантът, за да прикрие изненадата си.

Стоун не отговори веднага.

— Как ви е името? — Гласът на Флеърти издаваше гняв, който и самата тя не можеше да си обясни. Нетърпелива да дочака отговора, тя се загледа в табелката на гърдите му, чиято липса на патина подсказваше, че си има работа с новак. — Стоун? Повтарям: така ли я откри?

Пристъпи напред, завря лице в неговото и буквално излая последния въпрос. Опитът в полицията я беше научил, че като безспорно красива жена това е най-добрият начин да привлечеш нечие внимание сред управляваните от тестостерона редици. Освен това бе наясно, че ако предостави на новака време за размисъл, той ще й каже онова, което тя иска да чуе, а не истината. Най-добре е да го подплаши и да не му позволи да използва и малкото си мозъчни клетки, с които разполага.

— Питам още веднъж! Така ли я намери?!

— Не точно — промърмори Стоун.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?!

— Лежеше по-скоро обратно, с лице във водата. Ръката й стърчеше нагоре, затова аз я хванах и тя се превъртя.

— И защо, по дяволите, си я хванал?!

— Ами… не знам. Помислих си, че мога да й помогна. Реших, че се нуждае от помощ.

Стоун замълча, но продължи да гледа лейтенанта право в очите. Знаеше, че не е постъпил правилно, но отказваше да се засрами заради постъпката си.

Флеърти също не откъсваше поглед от неговия. Изливаше си гнева върху младия полицай, просто защото той се оказа под ръка. Но всъщност не беше бясна на него, а на другия — онзи, когото вестниците наричаха „Малкия Джак“. Прякорът бе хрумнал на някакъв нахакан репортер от „Хералд“, който бързо установи, че всички жертви са проститутки и убиецът ги е изкормил до една — точно както Джак Изкормвача. А поради липса на оригинални идеи, останалите журналисти го възприеха с охота. И така — до ден-днешен.

Флеърти се зачуди откога не беше спала като хората. Май откакто бе постъпила на служба в полицията. Работата й се съпровождаше от огромен политически натиск. А ето че днес Бостън бе попаднал в примката на жесток сериен убиец, така че политиците гледаха да се скрият кой където може и да избутат напред някой друг, който да опере пешкира, докато кладата на жертвите нарастваше.

Сега тя въздъхна и отбеляза:

— Виж какво, Стоун, не му мисли чак толкова! И без това надали ще научим кой знае колко от това местопрестъпление. Известно е, че той ги убива някъде другаде и едва тогава ги изхвърля. Пък и… да не би да си въобразяват, че ще изближем цялото пристанище в търсене на улики?!

— Не, мадам — кимна Стоун, но нито се усмихна, нито показа някакво облекчение. Лицето му беше абсолютно безизразно. Продължаваше да се взира в очите й с обезпокоителна самонадеяност.

— Така — отсече накрая Флеърти. — Вече можеш да се оттеглиш и да оставиш момчетата от лабораторията да си свършат работата. Само гледай до шест сутринта докладът ти да е на бюрото ми!

Остана още известно време на местопрестъплението, наблюдавайки как криминолозите фотографират всичко и записват всяка подробност. Както и подозираше, усилията им се оказаха напълно безсмислени, но от друга страна човек никога не знаеше откъде щеше да изскочи уликата, която да разплете случая.

Минаваше полунощ, когато се прибра в миниатюрния си апартамент на петнадесет пресечки от Бостънското полицейско управление в центъра, където прекарваше по-голямата част от времето си. Все пак успя да подремне два часа, но стана рано, за да пристигне навреме в залата на съдебната патология и да наблюдава аутопсията. И сега отново погледна часовника си, отбелязвайки си наум, че минава девет и патологът отново се бави.

Най-сетне се появи и самият той — доктор Тим Фармалант, главният съдебен патолог. Линда знаеше, че нарочно я е оставил да го чака. Не че беше нещо лично — постъпваше така с всекиго. Това беше неговият начин да напомни на всички за решаващата си роля в отдел „Съдебна патология“, както и че ако някой иска нещо от него, да е наясно, че трябва да разчита единствено на неговата милост.

— Линда! — възкликна той с най-чаровния си глас. — Толкова се радвам да те видя, въпреки обстоятелствата!

Протегна ръка към нейната, вдигна я и положи леко устните си върху китката й.

— Докторе, изборът ви на точен момент за ласкателства е изключително романтичен!

— Изборът ми би могъл да бъде и по-удачен, ако някога благоволиш да вечеряш с мен!

Флеърти посочи към трупа върху стоманената маса, все още покрит с чаршаф.

— Хайде да се разберем така — ти ми даваш нещо, което мога да използвам, за да хвана това мръсно копеле, а аз не само че ще изляза на вечеря с теб, но и ще бъде за моя сметка!

— Боже, как обичам предизвикателствата! — намигна й патологът, след което вдигна хирургичния трион и се приведе над тялото на мъртвата жена.