Бележникът на Микеланджело

9.

Над Ватикана се зазоряваше, но тайният град зад високите стени още тънеше в дълбоки сенки, а дърветата около лъкатушните алеи и старинните сгради тихо си шушукаха под ласката на лекия утринен вятър.

Тук-там блестяха светлини и мъжът с дългото черно расо чу приглушени песнопения, когато излезе от канцелариите на Държавния департамент в Папския дворец и зави по тясната чакълена алея между двореца Белведере и старата тухлена електроцентрала.

Стиснал в ръка разшифрованото съобщение от Ню Йорк, той ускори крачка. Мокрият от росата чакъл хрущеше под обикновените му черни обувки с връзки. Някога, в самото начало на кариерата си, изпитваше страхопочитание пред това място и го смяташе за земен престол на волята Божия.

С годините косата му оредя и зрението му взе да се замъглява, но въпреки това днес виждаше Ватикана с далеч по-ясен поглед. Някога се смяташе за привилегирован свещеник, доведен тук заради своето благочестие и обичта си към Христос. Сега знаеше истината: бяха го довели заради способностите му в областта на криптографията и лингвистиката. Ако вместо колежа „Нотр Дам“ беше завършил „Харвард“, днес навярно щеше да работи за ЦРУ.

Какво пък, помисли си той, изглежда, и Бог се нуждае от шпиони.

Продължи по алеята още малко, после свърна към една малка врата и се изкачи в библиотеката. Разбира се, това изобщо не беше Ватиканската библиотека, а по-скоро атракция за туристите с фрески по многобройните сводове и витрини за древни ръкописи — колоритни, но не особено важни. Човекът откри второ стълбище и продължи по него към следващия етаж.

Дълъг коридор водеше към тежка дървена врата, охранявана дори в този ранен час от швейцарски гвардеец в старинна парадна униформа с торбести панталони, шлем и алебарда. Свещеникът знаеше, че под смешната издута камизола гвардеецът носи от едната страна къс автомат „Берета S12“ на ремък с катарама за бързо сваляне, а от другата — служебен полуавтоматичен пистолет „Берета М9“. Тайните на Светия отец се охраняваха с най-модерно оръжие.

Свещеникът измъкна от джоба на расото ламинираната си лична карта и я вдигна пред очите на часовия, който веднага застана мирно. Леко кимна на младежа, после отвори вратата с надпис ARCHIVO SECRETO — Тайните архиви на Ватикана.

Човекът, при когото идваше, беше в първата от множеството стаи на Архивите. Чакаше търпеливо, седнал на обикновен дървен стол зад обикновена дървена маса. Около него имаше библиотечни лавици, претъпкани с документи. Малкото прозорче гледаше към градината Пиня. Човекът на стола бе сегашният държавен секретар, кардинал Карлос Абруци — най-високопоставената личност във Ватикана след папата. Свещеникът знаеше, че всъщност Абруци е далеч по-могъщ от крехкия старец на Светия престол. Всички нишки на властта рано или късно стигаха до ръцете на Абруци и той ги подръпваше като опитен свирач на арфа. За разлика от повечето католици и дори от повечето католически свещеници той разбираше, че Ватикана е не толкова средище на религия, колкото център на делово и държавно управление. Фактически това бе втората по размери държава в света с население почти два милиарда — поне в духовен смисъл.

— Какво ни носиш, Франсис? — попита сърдечно Абруци.

Свещеникът му подаде разшифрованото известие.

— Гледай ти, Кроули убит — промърмори кардиналът. — Колко печално. — В гласа му нямаше и следа от съчувствие или жалост. — С марокански кинжал?

— Боя се, че да.

— В такъв случай знаем кой е убиецът.

— Да.

— Е, поне най-сетне излезе на бял свят.

— По твърде драматичен начин.

— Трябва да бъде открит и обезвреден, преди полицията да го засече.

— Да.

— И някаква стажантка е фотографирала една от рисунките на Микеланджело?

— Да.

— Откъде знаем?

— Заснели са я охранителните камери в музея.

— Предприет ли е опит да й се отнемат снимките?

— Да. Неуспешен.

— Тя също трябва да бъде спряна. — Кардиналът продължи да се вглежда замислено в съобщението. — Това може да е изключителна възможност за нас, особено след смъртта на Кроули. — Той помълча. — Има ли някаква връзка между неговата смърт и момичето?

— Едва ли.

— Но подозренията могат да се насочат към нея.

— Вероятно.

— Кой ще ти трябва?

— Сорвино.

— На разположение ли е?

— Да. Чака да му заповядате, Ваше Преосвещенство.

— Ти да му заповядаш, Франсис. Аз не бива да имам нищо общо. Разбираш ме.

— Напълно, Ваше Преосвещенство.

Ако нещо се объркаше, той щеше да поеме вината.

— Би било великолепно, ако успеем да сложим край веднъж завинаги. Много неща са поставени на карта, включително и целостта на църквата.

— И светостта на един от нейните папи — добави свещеникът.

— Ако успееш да сложиш край, може и ти самият да бъдеш канонизиран — усмихна се кардиналът. — Още един свети Франциск ще ни свърши чудесна работа.

Свещеникът също се усмихна, но очите му си останаха мрачни.

— Няма светци, обречени на адския огън, Ваше Преосвещенство — каза той. — А се боя, че след всичко сторено моята участ ще бъде точно такава.

— Възможно — отвърна кардиналът. — Но може би ще се погрижа да носиш епископска митра поне тук, в земния ад. Би ли ти допаднало, Франсис?

— Не търся награди, Ваше Преосвещенство. Работата ми е да служа на църквата.

— Никой, бил той обикновен човек или свещеник, не е длъжен да разчиства духовната мръсотия, оставена от някого, който много добре е разбирал какво върши, Франсис.

— Всеки свещеник е преди всичко човек, Ваше Преосвещенство. А папата е само свещеник.

Кардиналът се усмихна добродушно.

— Решил си да ме учиш на религиозна етика?

— Доктрината не е сложна.

— И всички ние сме я изучавали някога в семинарията, но един обикновен човек би бил обявен за сатана, ако извърши каквото е сторил онзи Божи пастир. Някога биха го изгорили на клада. А сега ще бъде светец.

— Знам, че звучи шаблонно, Ваше Преосвещенство, но неизповедими са пътищата Господни.

— Съмнявам се тази история да има нещо общо с Господ и пътищата Му, Франсис — каза кардиналът. — Силно се съмнявам.