Бележникът на Микеланджело

16.

Мъжът с якичка на свещеник слезе от самолета на „Делта“ от Рим в три и петнайсет, пусна малкия си пластмасов куфар през машините за проверка, после показа ватиканския си паспорт на смръщения униформен служител. Според паспорта името му беше отец Рикардо Джентиле, а професията — свещеник, което изглеждаше очевидно. Всъщност нито едно от тия сведения не отговаряше на истината, а самият паспорт, макар и автентичен, не съществуваше според нито един документ на Ватиканската паспортна служба в Рим. Служителят погледна набързо паспорта, върна го на притежателя му, кимна многозначително, сякаш искаше да каже: „Аз съм предната защитна линия в борбата срещу тероризма“, и пропусна новодошлия в Съединените щати.

Заедно с цяла тълпа пътници отец Джентиле излезе в слънчевия следобед, хвана такси и заръча на шофьора нигериец да го откара до хотел „Еърпорт Холидей Ин“. Предпочете да не говори с шофьора на родния му език анаанг, макар че го владееше доста добре. За нищо на света не би искал да направи впечатление на когото и да било около аерогарата. Както винаги, яката на свещеник сама по себе си му създаваше предостатъчно неприятности.

Пътуването отне само няколко минути и в четири без петнайсет отец Джентиле се регистрира в грозноватата хотелска сграда на кръстовището на магистралата Ван Вик и Околовръстния булевард. Стаята беше тясна, скромно обзаведена и малка. Преобладаваха цветовете от винено-пурпурната гама. Прозорецът гледаше към някаква японска градина. Отец Джентиле не даваше пет пари за това. Спусна щорите и включи стенните лампи. Централно осветление нямаше — при пътуването си напоследък бе забелязал тази странна особеност в повечето хотели. Отиде до гардероба, намери вътре твърдия куфар, оставен предварително за него, и го отключи с ключа, който бе получил вчера в Рим от куриер на Федерал Експрес. Извади съдържанието: два костюма, няколко ризи „Ароу“ в различни цветове, все още с оригиналните опаковки, два панталона „Том Тейлър“, чифт обувки „Сон“ с дебели подметки, които го правеха с пет сантиметра по-висок, и десетмилиметров полуавтоматичен пистолет „Глок 21“ с петнайсет заряда в пълнителя и специален пружинен кобур за под мишницата. Свали свещеническите дрехи, преоблече се, надяна кобура, после грижливо прибра всичко останало в куфара и пак го заключи.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади два портфейла — единият голям, европейски, а другият плосък, в американски стил. Паспортът в дебелия портфейл го представяше като Питър Руфино, италиански агент от Тактическия отдел за произведения на изкуството (ТОПИ), който пък беше подразделение на Интернационалното обединено разузнаване, съкратено Интобраз — световен концерн, представляващ интересите на всевъзможни фирми и организации, от Лойдс до Бритиш музеум, включително и на няколко кралски семейства, десетки големи корпорации и дори три-четири правителства. В другия портфейл откри документите на някой си Лорънс Гейнър Маклийн от Службата за национална сигурност. И двата комплекта документи бяха автентични и биха издържали най-щателна проверка. Както отлично знаеше отец Джентиле, въпреки непрестанните опровержения на този факт, ватиканският държавен секретар имаше най-старата разузнавателна служба в света, съществувала под една или друга форма още от идването на свети Петър в Рим, когато тайните християнски общности рисували с тебешир знака на рибата по стените на катакомбите. Документите не представляваха проблем, както и съответните „легенди“. Джентиле реши да избере самоличността на добрия стар Лари Маклийн от Службата за национална сигурност. След няколко минути репетиции пред огледалото в банята той напълно се освободи от италианския акцент и го замени с нещо, напомнящо смътно за Средния запад, после напусна стаята.

Слезе във фоайето, поръча си такси за града и след половин час беше в Манхатън, където се настани в хотел „Грамърси парк“ и каза на дежурния администратор, че ония от авиолиниите пак са му загубили багажа. Регистрира се под името Лорънс Г. Маклийн и плати с кредитна карта „Виза“ на „Банк ъф Америка“, която разполагаше с практически неограничен кредит. Още десет минути тренира пред огледалото в банята да говори с провлачен канзаски акцент, сетне напусна хотела и се хвана на работа.