Бележникът на Микеланджело

20.

Падаше здрач и нощните ястреби надаваха протяжните си любовни крясъци високо в пурпурното небе. Но вместо да тъне в мрак, цялата ферма се обливаше в ярките светлини на пет-шест прожектора, закрепени върху високи стълбове. Нейде наблизо боботеше малък генератор. Кой ли имаше в днешно време толкова излишен бензин, та да осветява някаква тъпа ферма и да я превръща в лесна мишена за прелитащите самолети и военните патрули? Само че съюзническите самолети никога не идваха толкова близо до швейцарската граница, а из този район нямаше друг патрул, освен техния. Тук бе мъртва зона и ако се водеше война, тя беше частна.

Лагеруваха без огън в сянката на последните дървета, прикрити зад порутените останки на стара каменна стена, обрасла с къпини. Агентът Тагарт шепнеше нещо на Корнуол, който продължаваше да води записки, като си светеше с джобно фенерче. Всички останали дъвчеха консерви свинско със зеленчуци или свинско с боб — отвратителни на вкус, когато са студени, и малко по-поносими, ако се затоплят. Не че сержантът особено се интересуваше от вкусовите им качества; след като беше ял тоя боклук три години из цяла Европа, вкусът му бе дотолкова закърнял, че можеше да яде и картон. Боклукът пълнеше стомаха не по-зле от хубавата храна, а накрая излизаше все същото. Както казваха всички, лайняна война.

— Чудо на чудесата — Корнуол го заговори.

— Сержант.

— Да, сър.

— Трябва да се приближим още малко до фермата.

— Всички ли, сър?

— Патрул начело с вас. Вземете колкото хора сметнете за необходимо.

„Ама че идиот — помисли си сержантът. — Смятам за необходимо да взема цялата скапана армия, стига да ми я осигуриш.“

Светлината от немските прожектори искреше по стъклата на очилата, сякаш Корнуол изобщо нямаше очи. Говореше като скапан учител по история, убеден, че знае всичко на този свят. Търтей.

— Какво ви интересува, сър?

— Разузнайте ситуацията, сержант. Численост на врага, въоръжение и тъй нататък.

— С други думи, всичко възможно.

— Да.

— Слушам.

Значи те щяха да свършат черната работа, докато Корнуол, Макфий и Тагарт кротко седят тук и си говорят за изкуство. Господи!

Избра Титълбаум и Рийд, защото знаеха да си държат езика зад зъбите. Тримата прескочиха оградата и се промъкнаха през последните дървета точно когато луната залезе. Трябваше им почти цял час, за да слязат до тесния черен път пред фермата. Светлият кръг от прожекторите не стигаше дотам и мястото предлагаше достатъчно сенки и укрития в канавката, за да не ги забележат часовите.

Сержантът извади бинокъла и бавно го завъртя отляво надясно. Всичко си остана същото, само дето изглеждаше малко по-близо. Видя широкия отвор в каменната стена и няколкото парчета дърво, останали от някогашната порта. Отляво едва се различаваше премръзнал часови, наметнат с брезентов плащ, макар че дъждът бе спрял преди няколко часа. Сержантът зърна как огънчето на цигара описва къса дъга между ръката и лицето му. Лесно би го гръмнал като отплата за Хейс, но на кого му пука за Хейс, а ако снайперът от абатството още дебнеше, щеше да забележи пламъка на изстрела и да го очисти на място. Не, бяха дошли само да гледат, нищо повече.

Сержантът видя, че преодоляването на каменната стена ще е трудна работа. Прекалено висока и прекалено обрасла с трънаци беше. Щяха да се заплетат като пилци из тая гадост. Доколкото можеше да прецени, трябваше или да минат през портата, или да си стоят надалече. От друга страна, ако кажеше това на Корнуол или някой от другите двама самозвани офицери, вероятно точно така щяха да сторят и да докарат смъртта на целия отряд. Както повтаряше един приятел навремето, който знае повече, той има повече. Той заръча на Титълбаум и Рийд да се прикрият, съобщи им вечерната парола, обеща да се върне след малко и ги предупреди, че ако пушат и снайперът от руините ги надупчи, сами ще са си виновни.

Върна се между дърветата и тръгна на север. Беше видял голямата топографска карта на Корнуол и знаеше, че има опасност някой от онези чудовищни танкове, кралските тигри, да дойде по пътя и да ги направи на кайма с оръдието си, но засега не бе видял нито един от тях и едва ли щеше да види. Само веднъж мина край изгорял вехт танк, килнат в дълбока канавка под хълма, който приличаше на реликва от времето на гражданската война. Ония веселяци от секретните служби го бяха взривили на своя глава и сержантът нямаше нищо против, стига да не сторят някоя глупост. Твърдо знаеше, че не е герой. Сега искаше само да си отслужи времето и да се върне жив и здрав.

Крачеше бавно между дърветата и очите му автоматично оглеждаха терена за препятствия и капани, тренираният му слух долавяше всеки звук наоколо, а съзнанието му бе изпаднало в онова състояние на независим автоматизъм, което е по-скоро животинско, отколкото човешко, готово моментално да реагира на всеки необичаен звук. Най-сетне стигна до нова канавка, водеща към дренажна тръба под пътя и към полето от другата страна. Ако имаше мини, капани или някакви сигнални механизми, трябваше да са тук. Но не откри нищо. Според номерата камионите принадлежаха на СС, но очевидно не ставаше дума за ударна част. Онези гадове, дори обикновените армейци от Вафен СС, не биха допуснали подобна глупост — да оставят фланга си незащитен. Той внимателно огледа земята. Нямаше нито фасове от цигари, нито кибритени клечки, нито мирис на урина или остатъци от храна, които да издадат наличието на кръгова охрана. Нищо. Той се усмихна, доволен, че е оставил другите. Нещо ставаше тук, нещо също тъй шантаво, както Корнуол и двамата му самозвани лейтенанти.

Сержантът клекна до тръбата и продължи да оглежда почвата. Беше с малкия отряд вече над шест месеца. Малко след освобождаването на Холандия ги изтеглиха от армейските части в Антверпен по неизвестно чия заповед, за да ги прикрепят към групата G-2. Оттогава кръстосваха Европа, разговаряха с разни хора и изобщо не влизаха в сражения. Преди две седмици се спотайваха на осемдесет километра от Кобленц, изчаквайки кога британците ще се наканят за настъпление. Точно тогава Корнуол надуши нещо, което ги накара да се втурнат на югоизток като улично псе подир разгонена кучка. Може би именно това надушваше сержантът в момента — фалшива част от СС с шест камиона насред скапаните баварски пущинаци.

На този етап на войната добра машина като „Опел Блиц“, способна да вдигне поне петдесетина километра по добър път, струваше теглото си в злато и това накара сержанта да се замисли. Камионите трябваше да изпълняват някаква специална задача и да имат изрядни документи, за да стигнат толкова далече на юг, откъдето можеха да поемат към Швейцария, Италия или Австрия. Руснаците бяха на изток, съюзниците — на запад, и изстискваха германците като пъпка. Най-вероятно отиваха към Швейцария, защото Италия вече беше капитулирала, а Австрия скоро щеше да последва нейния пример. Това означаваше езерото Констанс, само на стотина километра оттук.

Сержантът надникна през тръбата и се зачуди в каква ли беля ще го вкара проклетото любопитство. Да речем, че товарът в онези шест камиона е ценен и Корнуол иска да го плени, каза си той. Но истинският въпрос беше какво смята да прави с плячката след това. Работата му беше да издирва ценности и след това да ги връща на собствениците по канален ред, но сержантът почваше да се съмнява. Може би вече бяха зарязали истинската война и си играеха на „който превари, той натовари“. Може би сега всеки действаше сам за себе си. Може би идваше време провинциалното момче от Канарси да си отреже солидно парче от баницата. Може би.

Сержантът отпусна ръка към кобура на пистолета. Трима фалшиви офицери, които всъщност изобщо не бяха армейци, а след войната в Щатите сигурно ги чакаха доходни служби. Лесно можеше да им види сметката, но какво щеше да прави той с шестте камиона? Всички отговори се криеха нейде из документите.

Той се изправи. Зората бе подранила и утринните мъгли плъзваха из гората на дълги парцали. Шест камиона, а швейцарската граница беше толкова близо, че можеха да я стигнат за ден, най-много два. Струваше си да помисли. Той надникна през разпокъсаната мъгла към далечния вход на фермата. За момент му се стори, че вижда съвсем ясно нечий силует. Вдигна бинокъла. Не беше часови. Мъж в униформа. Генерал, мамка му, цял генерал с лампази на скапаните бричове. Но беше прекалено млад, някъде под четирийсет и пет, с орлов профил и щръкнала брадичка. Може би маскировка? Човекът спря до стената и след миг се появи втора фигура. Жена със забрадка и пуловер. Униформеният запали цигарата й. Смееха се на нещо. Млада жена; виж, това бе интересно. Жената на фермера? Дъщеря му? Или случайна спътничка? Шест камиона, фалшив генерал и жена. Какво означаваше всичко това?