Бележникът на Микеланджело

17.

Магазинът носеше простичкото име „Мароко“ и заемаше съвсем тясно пространство на Лафайет стрийт. Малкото звънче над вратата извести за влизането на Фин и Валънтайн. Щом прекрачиха прага, двамата сякаш се озоваха на другия край на света. Въздухът изведнъж се изпълни с аромат на карамфил, кимион и канела, по стените висяха килими с всевъзможни цветове и размери, масичките бяха отрупани с какво ли не — от кошници до старинни мускети. Над всичко това от дъното на магазина бдеше един шишкав мъж с цигара в уста, фес и чисто бяла ленена дреха, сякаш току-що излязъл от филма „Казабланка“. Фин не би се учудила, ако след миг зад гърба му изникнеха Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. Валънтайн го поздрави с лек ислямски поклон и човекът отговори по същия начин. После погледна любопитно Фин и Валънтайн я представи.

— Фин Райън, това е моят приятел Хасан Ласри.

Фин се разтършува из паметта си и изрови подходящия поздрав:

— Салаам.

Ласри се усмихна.

— Всъщност по подхожда шалом, тъй като съм Juif Marocain, тоест марокански евреин, казано на втория официален език на моя народ, но все пак благодаря за усилието. — Той пак се усмихна. — Аз съм като добре обучено куче, отговарям на всяко повикване, особено ако идва от тъй красива чекрун като вас.

— Чекрун?

— Червенокоса. Според поверието червенокосите имат голям късмет и понеже от собственото си име досега виждам само беди…

Той сви рамене.

— Ласри на арабски означава левак — обясни Валънтайн.

— Уви, ужасно лош късмет за африканец като мен, но дано вие ми донесете нещо по-хубаво.

Ласри кимна към два стола, украсени с изящна дърворезба, и гостите седнаха. Стопанинът щракна с пръсти невероятно звучно и от дъното на магазина веднага изникна младеж с дълга бяла роба и бяла бродирана шапчица. Той погледна Фин с разширени от възхищение очи, после се завъртя към Ласри, който заговори на арабски като картечница. Младежът кимна, погледна Фин още веднъж и изчезна.

— Това беше моят племенник Маджуб. Очевидно се е влюбил във вас до безумие.

Фин усети, че се изчервява.

— Не се смущавайте. Вие наистина сте много красива и ни предлагате вълшебен образ на чекрун с лунички като звезди и кожа като мляко, но се боя, че Маджуб е готов да се влюби и в женско шимпанзе, ако случайно срещне подобно животно. От възрастта е, но иначе е безобиден, повярвайте ми.

След няколко минути младежът се върна с поднос, върху който имаше три малки чашки, марокански кафеник и чиния с правоъгълничета от нещо кафяво, лепкаво и много мазно. Маджуб хвърли един последен поглед към Фин, въздъхна и изчезна окончателно. Хасан наля кафето, сипвайки във всяка чашка огромно количество захар, после подаде на гостите чинията с кафявите сладки.

— Не знам как ги нарича Маджуб, но се правят от карамел, орехи и кашу. Казват, че били много полезни за простатата. Вас това не ви засяга, Фин, но ние, мъжете, трябва да се грижим за здравето си.

Той се ухили, лапна две сладки една след друга и отпи глътка кафе. Фин отхапа мъничко и усети как над всички усилия на личния й зъболекар надвисва сериозна заплаха. Сладките бяха изумително вкусни.

— И тъй, с какво мога да ви помогна днес? — попита Хасан.

— Вчера беше убит един човек — каза Валънтайн. — Използван е ритуален кинжал. Кумия.

— А, да — кимна Хасан. — Директорът на музея.

— Вече сте чули за това? — изненада се Фин.

— Американците са си американци, а арабите са си араби, дори и арабските евреи като мен. Вие смятате, че светът отива в една посока, ние знаем, че върви в съвсем друга. Когато запушат устата на някого с кумия, това е мароканска работа, мароканска новина, затова ние бързо узнаваме. — Той се усмихна с лека печал. — Напоследък за хората с големи носове и мургава кожа е по-добре да имат готови отговори на всеки въпрос, преди Службата за национална сигурност да почука на вратата им с билет за хотел Гуантанамо.

— Разкажи ни за кумията — каза Валънтайн.

— Ножът кумия, наричан понякога и ханджар, идва от северната част на страната. Обикновено се използва като белег за възмъжаване, знак, че момчето е прието в общността на мъжете, нали разбирате?

Валънтайн кимна. Фин чакаше. Понечи да си вземе пак от ореховите сладки, но се въздържа. Докато Хасан вадеше от сребърна кутийка още една дълга кафява цигара, Фин неволно съжали, че не пуши. Никакви цигари, никакво пиене, никакви сладки, никакъв секс; все едно че беше монахиня.

Ласри енергично засмука цигарата, издиша дима през широките си космати ноздри и лапна още една сладка. Сдъвка я и погледна замислено Фин.

— Разбира се — продължи той с пълна уста, — кумията има и друго предназначение.

— Какво? — попита Фин.

— Освен при обрязването. Знаете, че и евреите, и арабите обрязват децата си, само европейските и азиатските неверници не го правят. Кинжалът обаче се използва и за да режат езиците на предателите. По традиция, искам да кажа; не съм чувал да е правено напоследък. „За да замлъкне езикът на предателя“, според официалния израз.

— Може ли това да се отнася до Кроули? — попита Фин.

— Откъде да знам, скъпа? Никога не съм го срещал. Знам обаче откъде идва тази конкретна кумия.

— Как разбрахте?

— Тази сутрин един полицай ми я показа на снимка. Някой си Дилейни. Явно знаеше, че съм старейшина на местната мароканска задруга. Във всеки случай, казах му какво представлява кинжалът, откъде идва и за каква цел се използва.

— И на кого принадлежи? — обади се Валънтайн.

— Той не ме попита.

— Но ти знаеш.

— Разбира се. Ако не броим евтините сувенири за туристи, продавани по пазарите в Маракеш, Фес, Казабланка и тъй нататък, една добре изработена кумия, особено пък старинна и мавританска, е също тъй неповторима както отпечатъците от пръсти. — Той се усмихна широко и лапна още един сладкиш. Фин пийна от кафето. — Да не говорим за факта, че името на собственика обикновено е гравирано със сребро върху дръжката или ножницата. — Хасан се усмихна. — Разбира се, мистър Дилейни не чете на арабски.

Главата на Фин почваше да се замайва от облаците гъст тютюнев дим, изпълващи магазинчето. Хасан преглътна, допи остатъка от кафето, обра с език гъстата черна утайка и пак се усмихна.

— Знаете ли, утайката от кафе е много полезна за дебелото черво — обясни той. — При мароканците смъртността от рак на дебелото черво е извънредно ниска. — Отвори сребърната кутия, извади нова цигара и я запали, после добави: — Но пък от друга страна, ракът на белите дробове е истински бич.

Сякаш за да докаже последните си думи, Ласри се разкашля дрезгаво.

— Кинжалът — тихо напомни Валънтайн.

— Идва от колекцията на частно училище за младежи в Кънектикът — отговори търговецът.

— Чие е училището? — попита Валънтайн.

— На францисканците — отговори Ласри, оглеждайки последния сладкиш върху подноса. — Академията на францисканците.