Бележникът на Микеланджело

30.

Карл Кресман надигна уморените си стари кости от леглото в обичайния ранен час, след това се изкачи в кулата на крайбрежната си къща да огледа деня. Както винаги денят се оказа почти съвършен: безоблачно небе над необятната синева на залива, лек ветрец и температура, наближаваща вече към трийсет градуса.

Кресман пак слезе в спалнята, обу си бански и хвърли бърз поглед към голямото огледало на вратата на банята. На седемдесет и пет години бе запазил почти всичко, което имаше и на двайсет, само че сега го поддържаше с химия и механика. Виаграта и още едно-две лекарства му осигуряваха твърд член при необходимост, макар че, откровено казано, не държеше чак толкова на това, а пейсмейкърът с размер на пакет цигари, имплантиран под кожата на гърдите, поддържаше в норма сърдечния ритъм. Кой знае защо, за разлика от повечето си приятели, все още имаше буйна коса — вече бяла, разбира се, а благодарение на трифокалните контактни лещи можеше да се похвали с идеално зрение. Беше загорял от слънцето, в отлична физическа форма, оптимистично настроен, психически здрав и богат като Крез. Какво повече можеше да желае?

Загорелият старец слезе по витата стълба на партера, мина в бялата кухня и си наля чаша кафе от автоматичната кафеварка. Застана до мивката, хвърли поглед навън към плувния басейн в задния двор и леко поклати глава, наслаждавайки се на великолепния аромат на кафето. Странно нещо беше животът; някога бе живял ден за ден и дори не можеше да си представи, че някой ден ще прекара последните си години на подобно място с луксозни вили, басейни и машини, които ти правят кафе още преди да се събудиш. Беше минал през войни, урагани и безброй други бедствия, но не само оцеля, а и преуспя. Той се разсмя на висок глас. На двайсет години не беше и чувал за скариди, камо ли да ги опита, а в крайна сметка именно тия апетитни гадинки го направиха богаташ.

Кресман допи кафето, изплакна чашата, после я остави да съхне. Прекоси хола, излезе през мрежестата врата на закритата веранда и после слезе по стъпалата към басейна. Неведнъж му се бяха присмивали, че има басейн, когато къщата му е само на петдесет метра от Мексиканския залив, но на него му харесваше. Басейнът се пълнеше със солена вода, филтрирана и денонощно загрявана до двайсет и осем градуса. Нямаше нито вълни да му пречат на плуването, нито опасни течения или подводни камъни.

Той пристъпи до бетонния ръб на басейна, остави чехлите си край трамплина и извади плувните очила от пластмасовото кошче, което държеше там. Изкачи се на дъската, подскочи два пъти, после направи чупка във въздуха и се гмурна с почти професионално изящество, добито чрез дълга практика.

Кресман заплува напред-назад и умът му постепенно се избистри, докато по навик редуваше кроул и бруст. Остави мислите си да се реят свободно към спомените от дългия му живот, към щастливите години с неговата съпруга, починала след кратка и мъчителна борба с рака, към двете му деца, момче и момиче — днес вече лекар и преподавателка в Нюйоркския университет. Припомни си как нае шест вехти кораба за лов на скариди от Фернандина Бийч и след основен ремонт ги пусна в морето, как от шест станаха сто, как към тях се прибави хладилен склад с цех за консерви, как складът прерасна в една от най-големите рибопреработвателни компании в южните щати. Как сетне инвестира в недвижими имоти по крайбрежието на Алабама и стана още по-богат.

И всичко това, за да плува днес рано сутрин в басейна, съвсем сам със спомените. Вече беше преплувал дневната си норма, но направи за удоволствие още една дължина, после се обърна по гръб, заби поглед в свежото утринно небе и реши да отскочи за солидна закуска до новата закусвалня „Нолан“, напълно възстановена и усъвършенствана след разрушенията от неотдавнашния ураган. Пържола, яйца и пържени картофи — поне веднъж можеше да прати холестерола по дяволите. Както обичаше да казва баща му, „Liegt der Bauer unterm Tisch, war das Essen nimmer frisch!“3.

Превъртя се по корем, остана за малко неподвижен, после бавно заплува напред, докато краката му докоснаха леко грапавите плочки в плиткия край на басейна. Прекрачи напред, като се полюшваше наляво-надясно, и почти не усети как първото остро стъкло се вряза в крака му. На третата крачка разбра, че нещо не е наред; също като мнозина други на неговата възраст, Кресман страдаше от диабет и бе загубил до голяма степен чувствителността на ходилата си, но болката вече бе плъзнала по-нагоре. Погледна надолу и видя, че водата наоколо му порозовява.

Нова крачка и още едно от невидимите смъртоносни оръжия сряза дясното му ахилесово сухожилие. Той залитна и падна с протегнати ръце. В едната му длан проникна парче стъкло, друго се впи в левия му прасец. Вече изпадайки в шок, Кресман осъзна, че го дебне ужасна заплаха. Освен от диабет, страдаше и от няколко дребни сърдечни заболявания, които налагаха приемане на лекарства против съсирване. Едно от тях се наричаше кумадин, използвано под името варфарин като силна отрова за мишки. Многобройните рани, получени току-що, можеха да доведат в топлата вода до смъртоносен кръвоизлив.

Той запълзя напред, опитвайки да намери спасение върху стъпалата на басейна. Ново стъкло разряза другата му ръка и почти ампутира палеца. Той нададе бълбукащ вик, падна настрани и бе пронизан още два пъти. Едното стъкло проби тънката плът точно под ребрата отдясно и проникна в черния дроб, другото се заби в бедрото и разпори бедрената артерия близо до слабините.

Устните му едва се подаваха над водата. Той изкрещя пак и почна да се дави. Опита да се преобърне по гръб, но не успя. Ръцете му се мятаха, търсеха опора по дъното на басейна и срещаха само нови страдания. От срязаната артерия шуртеше кръв, розовата вода наоколо бързо стана пурпурна. Очите му се извъртяха, тялото му омекна и той бавно отпусна лице под водата. След няколко секунди издъхна. Батерията на пейсмейкъра продължаваше да подава електрически импулси, но без резултат. Само сърцето подскачаше спазматично в гърдите на мъртвеца.