Бележникът на Микеланджело

37.

Майкъл Валънтайн методично обикаляше стаите на най-горния етаж на „Екс Либрис“. Из целия апартамент цареше хаос; нито едно чекмедже не бе останало на място, всички шкафове бяха преровени. Виновникът за всичко това бе проникнал през вентилационната шахта, а после се бе измъкнал през прозорчето на банята, където нямаше сигнализация. Фин Райън крачеше след Валънтайн и гледаше с ужас погрома.

Валънтайн приключи огледа с кухнята и седна до пластмасовата масичка.

— Какво направи, когато чу да се разбива стъкло?

— Най-напред си помислих, че е редно да проверя.

— А след това ти дойде по-умна мисъл — усмихна се Валънтайн.

— Не беше като във филмите: в безлунната нощ героинята излиза на кея да търси приятеля си, а от водата изскача ръка и я сграбчва за глезена. Не съм чак толкова глупава.

— Да, това е истинският живот.

— След Питър…

— Значи чу стъклото… — подкани я Майкъл.

— Завъртях се, изтичах до асансьора и слязох отново в кабинета. Набрах номера, който ми даде.

— Значи онзи не се е добрал до кабинета и компютъра?

— Да. Аз бях там почти през целия ден.

— Както гледам, доста бели е сторил, но няма нищо непоправимо.

— Ами ако се върне?

— Не вярвам. Ако наистина търсеше нещо, щеше да слезе в кабинета.

— Искал е да ни изплаши? — изненада се Фин.

— Така смятам.

— Защо?

— Приближаваме се до нещо. Ровим твърде усърдно. Вероятно някъде вече звъни сигнал за тревога.

— Излезе ли нещо от посещението ти при онзи посредник?

— Много неща.

И Валънтайн й разказа за разговора с Питър Нюман и посещението при Ерик Ташен. На свой ред Фин му описа какво е открила с компютъра.

— Е, какво означава всичко това?

— Означава, че стават много неща. Убийствата на Кроули и Гати са свързани, както и смъртта на онзи, третия, за когото ми разказа моят приятел от полицейското управление. Мисля, че фамилията му беше Кресман. Дотук няма сериозни доказателства, но изглежда, че и тримата са били замесени в някаква схема, целяща да изкара на свободния пазар крадени картини. Не вярвам тия убийства да имат нещо общо с теб. Цялата история с Микеланджело е просто нещастно стечение на обстоятелствата. Според мен Кроули щеше да умре така или иначе.

— Онова с Питър не беше нещастно стечение на обстоятелствата.

— Да, а това означава, че някой от престъпните партньори на Кроули се е разтревожил от твоето откритие. Точно той е наел убиеца на Питър и виетнамеца с велосипеда.

— Значи действат двама убийци?

— Да. Единият иска ти да изчезнеш заедно с онази рисунка, другият се интересува от групата на Гати, Кроули и Кресман — кръга, за който споменаха Нюман и Ерик Ташен.

— Трябва да има връзка.

— Да. Вероятно чрез картините.

— Пазар за крадени произведения на изкуството?

— Доколкото мога да съдя по историята на Францисканската академия, нещата сигурно са по-дълбоки. Клуб „Кардус“ очевидно е тайно дружество, като „Череп и кости“ в Йейл, само че по-добре замаскирано.

— Според онова, което открих, „Кардус“ не съществува от 1945 година.

— Точно като „Череп и кости“; не са изчезнали, само са сменили името. Превърнали са се в онази компания от Делауеър. Онзи щат има най-либералните корпоративни закони в света. Затова ЦРУ регистрира там своите компании за прикритие, например „Еър Америка“.

— Нали не смяташ, че е някаква шпионска история?

Фин го погледна изпитателно, като се мъчеше да не мисли какъв е всъщност и какви са били връзките му с баща й. Може би по-късно и на това щеше да му дойде редът, но засега нямаше време.

Лицето на Валънтайн посърна.

— Не. Но е нещо голямо. Убитият в Алабама е въртял търговия за милиони долари. — Той сви рамене. — Големите пари не са проблем, щом си имаш работа с Микеланджело.

— И какво ще правим сега? Онзи Дилейни трябва вече да е проумял, че не съм замесена в заговор за убийството на Питър. Защо просто не отидем в полицията?

— Нещата не опират само до твоя приятел. Вече става дума за Кроули, Гати и Кресман. Четири убийства за четири дни и крадени картини за милиони долари. С такъв мотив като нищо ще влезеш за дълго в затвора, или пък ще те убият, преди да мигнеш. Случайно си се натъкнала на заговор с участието на важни хора — хора, които имат какво да крият и ще го крият на всяка цена. Няма да се обръщаме към полицаите, докато не разберем кои са тия хора и докъде стига заговорът.

— Не виждам логиката. Доколкото разбрах, тия хора са били богати. За какво са им още пари?

— Според мен въпросът не е до парите.

— А до какво?

— Власт. В библиотеката имам поне хиляда тома за подобни групи, от тамплиерите и тъй наречените илюминати до масонските ордени. Борбата никога не е за пари. Тия хора търсят власт и средства, за да я удържат. Добрата стара американска ксенофобия. Хората се боят от промените, затова се обединяват в опит да ги осуетят. Китай се е опитвал да не обръща внимание на външния свят цяло хилядолетие, но сега и там нещата почват да се променят.

— Не за пръв път се сблъскваш с това, нали? — попита Фин.

— Ние всички се сблъскваме с него — отвърна Валънтайн. — Непрестанно. Битката между новото и старото не спира от зората на времето. Сега просто се сблъскваме с поредния вариант.

— В онзи списък на попечителите има дванайсет имена. Аз проверих само няколко. Как ще разберем коя е следващата жертва на убиеца?

— Няма начин да разберем. Дори не знаем дали е имало само три убийства — Кроули, Гати и Кресман. Питър Нюман смяташе, че шефът на Кроули, Джеймс Корнуол, е починал от естествена смърт. Може да греши.

Фин протегна ръка и с всичка сила обви пръсти около китката на Валънтайн.

— Добре, повтарям въпроса. Какво ще правим сега?

— Ще се разровим по-надълбоко. Трябва да разберем какъв е залогът и кои са играчите. — Той помълча. — Ще посетим един мой приятел, хакер.

— Хакер?

— Компютърен маниак. Казва се Бари Корницър. Някога бяхме съученици.