Бележникът на Микеланджело

26.

Кухнята на Валънтайн представляваше същинска възхвала на петдесетте години от миналия век, съвършено непознати за Фин. Подът беше покрит със синьо-бял линолеум, шкафовете бяха жълти, с хромирани дръжки и бяла вътрешност, а край двете малки прозорчета в селски стил, гледащи към засадените домати в градината на терасата, висяха небесносини басмени перденца.

Голямата газова печка беше „Гафърс енд Сатлър“ с четири странични и една централна горелка, кръгъл термометър и таймер, а хладилникът — тюркоазносин „Келвинатор“ от 1956 година. На масичката с пъстър пластмасов плот имаше гофретник „Ривал“, аеродинамичен хромиран тостер и грамадна лъскава кутия за хляб, в която всъщност се криеше напълно съвременна микровълнова фурна.

Насред кухнята бе подредена маса за четирима с жълти тапицирани столове, а в ъгъла под единия прозорец имаше небесносин ъглов кът за закуска. Само по гащички и една от памучните бели ризи на Валънтайн, Фин се бе настанила удобно и пиеше кафе, направено в сребриста кафеварка антика, а Валънтайн — съвършено гол, ако не се брои кухненската престилка с идиотския надпис „Подслади живота на готвача, та да ти е сладко“ — пържеше бъркани яйца на печката. Фин посегна към ъгловата масичка и разсеяно докосна керамичните солнички във формата на момченце, което свири на укулеле, и момиченце, танцуващо хула. Над мивката висеше часовник котка с мърдащи очи и махало вместо опашка. Стрелките му сочеха малко след осем сутринта. Заслужаваше да се отбележи липсата на съдомиялна машина. Във всеки случай Фин не забеляза такава.

Обстановката беше възпроизведена с усърдие, стигащо до фетишизъм, но тя знаеше, че несъмнено всичко е точно, включително ламинираните пластмасови подложки за чинии с изображения на момичета в каубойски костюми и яркожълтите чаши за кафе с надпис „Добро утро, мамо“. Неволно си припомни отминалата нощ. Протегна се доволно и лека тръпка пробяга от тила й до долната част на корема. Нямаше съмнение, че Валънтайн е перфекционист във всичко, което върши.

— Винаги ли глезиш жените така? — попита с усмивка тя.

Той се обърна, погледна я весело и лицето му изведнъж се подмлади.

— Не са чак толкова много.

Фин отвори уста да каже нещо, но млъкна навреме. Валънтайн много приличаше на момчетата, по които се бе увличала някога в гимназията — те изобщо нямаха представа, че са привлекателни, което ги правеше още по-интересни. От друга страна, ласките му издаваха умение и опит. Можеше ли един мъж да опознае жените, без да се е срещал с много от тях? Тя прогони тази мисъл. Снощи се бяха любили четири пъти и всичко мина чудесно. В момента това й стигаше, не искаше да мисли за нищо друго, най-вече за неговите или нейните мотиви да легнат заедно. Може би напоследък прекалено се затваряше в света на науката; това тук беше реалният свят. Впрочем и за това не й се мислеше.

Валънтайн взе две чинии от затоплящата плоча, сипа във всяка грамадна порция бъркани яйца, после добави препечени филийки и бекон. Намести двете чинии на дясната си ръка и грабна кетчупа от кухненския плот. Пъргаво пренесе всичко през кухнята до ъгловия кът и се настани на синия пластмасов стол. Остави кетчупа по средата на масичката и сложи чиниите върху подложките. Двамата започнаха да се хранят, разговаряйки оживено без следа от притеснение. Фин имаше чувството, че са любовници от години, и това малко я стресна.

— Как ти хрумна да избереш подобен стил? — попита тя.

— Това е най-лесният начин за обзавеждане — отвърна Валънтайн. — Избираш определена епоха и после издирваш предмети от онзи период. Забавно е. Търсиш, без да си даваш много труд. Преди време открих „Вкусна и лесна кухня“ на Бети Крукър от 1954 година и вълнението беше почти същото, както когато намерих една картина на Вермеер, открадната от ирландско имение.

— Чувала съм за тая картина, когато изучавахме холандската живопис — каза Фин и очите й леко се разшириха. — „Дама пише писмо заедно със слугинята си“. Дори публикуваха книга за нея. Ти ли я откри?

— Беше открадната за втори път. Крадците имаха връзка с канал за наркотици. Аз помогнах за разкриването им по тази линия. — Той поклати глава и отпи глътка кафе. — Някога човек можеше да види кражби на картини само във филмите с Дейвид Нивън и Кари Грант. Сега обикновено са свързани с други престъпления — най-често контрабанда на наркотици или оръжия.

— Не схващам — каза Фин. — Едното няма нищо общо с другото.

— Има и още как — възрази Валънтайн.

— Обясни ми.

— Повечето престъпни дейности боравят с големи количества пари в брой. А те трудно се пазят и още по-трудно се харчат. Крадените произведения на изкуството решават и двата проблема.

— Как?

— Те представляват своеобразна валута. Ценните произведения на изкуството имат твърдо определена стойност. Дадена картина или графика може да се продаде за еди-каква си сума. Вместо да прехвърлят пари от ръка на ръка, едрите търговци на наркотици и оръжия, особено свързаните с терористични организации, използват художествени предмети. Те са преносими, лесно минават през границите и обикновено са застраховани по един или друг начин. Мога да ти посоча поне пет-шест европейски галерии, които съвсем съзнателно търгуват с крадени произведения на изкуството, а в Ню Йорк вероятно са два пъти повече. Много развит бизнес.

Фин се размърда на стола, подви крак и се замисли.

— С това ли се сблъскахме?

— Още не знам. За наркотици интригата е далеч по-сложна от всичко, което съм виждал. На пръв поглед бих казал „не“. Има още нещо, и то от доста време насам.

— Защо смяташ така?

— Кроули стоеше доста високо в света на изкуството. Ти каза, че в документите за графиката на Микеланджело имало неговите инициали.

— Не, в инвентарния списък.

— Ами документацията при закупуването й от галерията „Хофман“? На кого е била пратена? На Кроули или на някой друг?

— Всичко беше в компютъра. Един от основателите на „Паркър-Хейл“ я закупил от „Хофман“ през 1939 година, ако не греша. Много преди Кроули.

— Но той е съставил инвентарния запис, нали?

— Да, преди няколко години. Вписал е графиката като творба на Урбино.

— Твърде много съвпадения и недостатъчно отговори — промърмори Валънтайн.

Той дояде яйцата и захапа парченце бекон. Фин наля по още малко кафе. В приятната старинна кухня настана тишина. Някъде далече звучаха шумовете на утринното движение по „Бродуей“, а по-наблизо, на уличката зад „Лиспенард“, бучаха и виеха камиони за смет.

— Добре, дай да резюмираме какво знаем дотук — каза Валънтайн. — Всичко започва, когато ти случайно се натъкваш на графиката на Микеланджело и Алекс Кроули те спипва.

— Говориш така, сякаш съм откраднала нещо.

— Там е цялата работа — каза Валънтайн. — Ти не си вършила нищо лошо, тогава защо Кроули се е разстроил толкова? Трябвало е само да каже, че грешиш, и да те уволни чак след твоето настояване, че рисунката е на Микеланджело.

— Какво намекваш?

— Или не е искал ти и изобщо който и да било да знае, че галерията притежава тази конкретна творба, или става дума за фалшификат. Най-вероятно първото, защото очевидно вече е правен опит графиката да се прикрие в инвентарния списък като дело на друг художник. И, разбира се, стигаме до въпроса защо. — Той бързо забарабани с пръсти по пластмасовия плот на масичката. — Много бих искал да видя оригиналната документация. Тя трябва да се пази някъде, а документите много по-лесно се проследяват и по-трудно се фалшифицират от компютърните файлове.

— С документацията се занимава една компания — „Докюграфикс Сървис“. Виждала съм колите им на паркинга зад музея.

— Добре, това улеснява нещата — кимна Валънтайн.

Той замислено се пресегна за печена филийка и я намаза със сладко от ревен. Дори при това простичко действие мускулите по ръцете и раменете му изпъкнаха и Фин отново си спомни как я прегръщаше снощи. Беше невероятно силен и имаше твърдо, жилаво тяло, каквото се прави с поне три посещения на гимнастическия салон всяка седмица. От библиотекарска работа определено не стават такива бицепси. Вече бяха любовници, но той все още не й казваше всичко.

— Плащам петаче за мислите ти — подхвърли Валънтайн със странната си, хищна усмивка. Съвършените му зъби проблеснаха, а очите му срещнаха нейните.

— Не се надявай — разсмя се тя. — Е, какво ще правим сега? Дали да не избягаме на някой необитаем остров, докато суматохата се уталожи?

— Знам идеалното място — усмихна се той. — Но не вярвам да е възможно, поне засега.

— Тогава накъде? Ченгетата разследват убийствата на Кроули и Питър. Разкрихме някаква връзка между Гати, Кроули и Францисканската академия чрез изчезналия нож и картината на Хуан Гри, а оня противен субект, директорът Уортън, сигурно е замесен. Знаем, че Гати си има работа с крадени картини, поне като купувач, защото притежава онзи Реноар. Във всичко това няма грам логика.

— Има, разбира се. Просто засега не я виждаме.

— И как ще я открием?

— Искам да поговоря с един познат търговец. После може би ще отскоча до „Паркър-Хейл“ да задам два-три въпроса.

— На какво основание?

— Ще се представя за твой кръстник и ще кажа, че си изчезнала. Твоят приятел е убит и това много ме тревожи.

— Не знам дали бих искала да се представяш за мой кръстник. — Фин се ухили. — Звучи като че съм отвлечено пеленаче.

— Тогава ме приеми за кръстник като Марлон Брандо.

При тия думи Валънтайн се ухили на свой ред. Протегна крак под масата и плъзна големия пръст по прасеца й. Тя потръпна. Валънтайн я изгледа странно.

— Каква беше тази физиономия? — попита Фин.

— Имитирам похотливата усмивка на Кристофър Уокън.

— А ще я подкрепиш ли с действия?

— Тепърва ще видим.

— Какво се очаква да правя… след това?

— Да седнеш на компютъра и да потърсиш връзка между досегашните ни разкрития.

— Дадено.

Валънтайн се озърна към чинията й.

— Приключи ли?

— Аха. — Тя се измъкна иззад масичката и започна да разкопчава ризата. — Господа, пригответе се да браните престилките си.