Бележникът на Микеланджело

43.

Нюйоркският квартал Уудсайд, все още наричан понякога Раят на самоубийците заради пресичащите го открити линии на метрото, е вмъкнат между две гробища в северната част на Куинс — „Сейнт Майкъл“ от север и „Голгота“ от юг. Летище „Ла Гуардия“ е само на километър и половина от северния му край и из целия квартал се кръстосват надлези на магистрали и на подземната железница. Някога там са живели предимно ирландски католици, днес населението е смесено — корейци, мексиканци, доминиканци и еквадорци. Пълно е с кръчми, повечето от които все още продават сух джин „Корк“, бира „Гинес“ и „Харп“, а около масите им звучи гърлен ирландски говор от Дери, Дъблин и Донегал.

С взетата под наем кола свещеникът навлезе в Куинс и след дълго търсене откри „Сейнт Себастиан“ — грамадна гробница без прозорци, изградена от жълтеникави тухли в безрадостния стил на църквите от графство Корк. Дяконът Уибърли, който служеше доброволно в „Сейнт Себастиан“ тъй отдавна, че се смяташе едва ли не за собственик, показа архивите на човека от Рим, но нито в тях, нито в собствената му памет имаше някаква следа от Фредерико Боте или неговите приемни родители — сержант Торп и съпругата му. Малкият Фреди не бе пял в църковния хор, не бе взимал причастие и дори не бе играл в знаменития баскетболен отбор на църквата. Уибърли не се сети за друго място, където могат да знаят нещо повече, освен погребалното бюро на няколко пресечки от „Сейнт Себастиан“, съществуващо от началото на века. И наистина се оказа, че бюрото е положило последни грижи за някой си Брайън Торп на 18 март 1963 година. Няколко въпроса и един обяд в ирландската закусвалня „Стоп Ин“ край железопътния надлез на Рузвелт авеню насочиха свещеника към архивите на „Уудсайд Хералд“ — общински вестник, излизащ от края на Втората световна война. Според микрофилмовите копия на вестника за седмицата от 13 до 20 май 1963 година Брайън Торп, член на Американския легион, заслужил ветеран и собственик на железарски магазин, бил нападнат и убит, докато се прибирал късно вечерта от кръчмата „Донован“ на Рузвелт авеню. В полицейския доклад се посочвало, че е намушкан няколко пъти с алпийски ледокоп или кинжал. Оръжието не било намерено. Покойният имал съпруга на име Ан и син Фредерик. Споменаваше се адресът им на Уудсайд авеню.

Свещеникът провери в телефонния указател, но не откри Ан или Ана Торп. Не му оставаше друго, освен да потегли отново към квартала, където откри, че на посочения адрес има апартамент, разположен над фризьорския салон „Чес Даймънд“. На мръсната, олющена врата бе изписано името А. Куровски. Най-сетне кръгът се затваряше. Анализе Куровски — жената, която бе извела Фредерико Боте от Германия, за да пристигне в Съединените щати с кораба „Батъри“ и да се омъжи за един човек, по-късно убит, намушкан както всички останали. Той натисна звънеца. Почти веднага автоматът на вратата забръмча, сякаш го бяха очаквали. Свещеникът прекрачи прага и тръгна по дългото мрачно стълбище нагоре към апартамента.

Не знаеше каква е била някога Анализе Куровски, но сега видя суха, мършава старица. Тя го посрещна на стълбищната площадка, облечена с тънка басмена рокля от отдавна отминали времена. На шията й висеше наниз перли. Личеше, че отдавна е надхвърлила осемдесетте и съсухрената й плът се бе превърнала в сбръчкан пергаментов саван за старческите кости и сухожилия. По хлътналото й лице се тъмнееха кафяви петна и червеникави подкожни кръвоизливи. Косата й беше неестествено черна, лъскава и грижливо накъдрена — може би перука. Сред цялата тази разруха пламтяха две тъмни, гневни очи, излъчващи интелигентност и дълбоко огорчение. За да стигне до този апартамент над фризьорския салон в Куинс, бе изминала дълъг и много тежък път.

Холът беше сумрачен и задръстен. До едната стена стърчаха няколко разнородни етажерки, отрупани с евтини украшения и снимки. Още снимки висяха по напуканата мазилка на стените заедно с декоративни чинии и няколко благодарствени месингови плочки. Навсякъде имаше гипсови статуетки на светци и ангели, фигурки на Дева Мария и Исус с трънен венец, кървящи сърца, влъхви. Сред всичко това бе малко странно да се види маслена картина, закачена над газовата камина. Голямото платно в пищна рамка изобразяваше младата Мария, приведена над люлката на младенеца Исус. От горния ляв ъгъл ги гледаха няколко пухкави ангелчета. Картината и нейният автор се разпознаваха от пръв поглед.

— Знаете ли какво е това? — попита свещеникът.

— Естествено — отсече жената. Гласът й бе също тъй сух като изтънялата кожа. — Рембранд. Ескиз за „Светото семейство“ от 1645 година. Завършеният вариант на картината виси в Ермитажа в Санкт Петербург.

— Откъде я имате?

— Подарък от моя съпруг.

— А той откъде я взе?

— Не смятам, че е ваша работа.

— Да, може би имате право.

— Така или иначе не идвате да си говорим за картината. Дойдохте да разпитвате за сина ми Фредерико, нали?

— Може би.

— Не се смущавайте. — Старицата се усмихна. Седна на протрития диван под прозореца. Свещеникът си избра стол, откъдето да вижда смайващата картина на Рембранд. — Акцентът ви е италиански. Рим. Свещеник. Сигурно идвате заради момчето. То винаги е било най-важно.

— Да. Дойдох заради момчето.

— Отдавна ви очаквах.

— Очаквахте ли ме?

— Разбира се. След толкова приказки за канонизиране на Пачели.

— Знаете много.

— Знам всичко — натърти жената. — Цялата история. Тя трябва да бъде разказана и аз ще го сторя.

Свещеникът се усмихна.

— Не вие и не сега.

— Кой ще ме спре? — попита тя и гласът й звучеше като пукот на сухи вейки. — Имам дълг към сина си!

— Аз ще ви спра — отговори тихо свещеникът. — А дългът ви е изпълнен.

До този момент човекът от Рим възнамеряваше да използва пистолета, но сега реши друго. Стана, заобиколи отрупаната масичка за кафе, която ги делеше, пъхна длан под брадичката на старицата, рязко натисна назад и строши съсухрената й шия. Остави я да падне по лице и носът й се счупи върху масичката. Перуката се смъкна, разкривайки розов череп, покрит с рядка косица. Свещеникът сложи пръсти върху сънната артерия, не откри пулс и започна да претърсва апартамента.