Бележникът на Микеланджело

28.

Галерията „Нюман“ се намираше на Западна двайсет и втора улица в Челси, между Десето и Единайсето авеню. Беше се местила неведнъж — Гринич Вилидж през трийсетте години, Сохо през петдесетте, Трибека през седемдесетте, а от началото на деветдесетте заемаше сегашния си адрес. През това време няколко поколения от рода Нюман се придържаха към девиза, наложен от основателя на галерията през 1889 година: „Не купувай каквото не можеш да продадеш“. За въпросния основател на име Йозеф Нойман от Кьолн това означаваше да купуваш само високо качество, тоест да се придържаш към утвърденото. За повече от век галерията „Нюман“ нито веднъж не се бе поддала на модни капризи, затова преуспяваше, оставаше на гребена на вълната, тихичко разширяваше дейността година подир година, запасяваше се с холандски майстори и френски импресионисти, когато излизаха от мода, и ги изкарваше на пазара, когато интересът към тях неминуемо се връщаше.

Галерията заемаше неголямо пространство на партера на един преустроен бивш склад между нов японски ресторант и салон за кухненска мебел. Стените й бяха боядисани в бяло, дъбовият под бе покрит с дебел слой лак, а под тавана висеше черна стоманена решетка, подходяща за монтиране на всякакво осветление.

В момента бяха изложени само три картини: портрет на Франц Халс с размери метър на метър, срещу него картина на Якоб Ван Руисдал с подобна големина, а в дъното на галерията висеше религиозно платно на Петрус Кристус, по-голямо от другите две, взети заедно. Според бързата преценка на Валънтайн творбите в дългата тясна зала струваха поне двайсет-трийсет милиона долара. Знаеше, че трите картини са само върхът на айсберга; истинските запаси на галерията се съхраняваха в брониран сейф с климатична инсталация в Ню Джърси.

Докато Валънтайн прекрачваше прага, Питър Нюман излезе от кабинета в дъното, облечен както винаги в черно. Беше малко над седемдесетте, плешив и прегърбен. Приличаше по-скоро на погребален агент, отколкото на търговец с произведения на изкуството, макар че според Валънтайн двете професии си приличаха: погребалният агент се занимаваше с мъртви тела, а търговец от ранга на Питър Нюман — с мъртво изкуство. И двата занаята бяха удивително доходни.

— Майкъл — изрече с усмивка Нюман, докато Валънтайн прекосяваше залата. — От векове не сме се виждали. Как я караш?

— Горе-долу — отвърна Валънтайн. — Поддържам бизнеса.

— Бизнес — изсумтя раздразнено старецът. — Пфу! Изкуството трябва да е изкуство, а не бизнес. „Имам си Ван Гог за петдесет милиона долара“, казва в бара за суши някой от ония ситни японски бизнесмени. „Голяма работа, отвръща му друг, аз пък си имам в багажника на колата творби на Пикасо за сто милиона.“ — Нюман пак изсумтя. — И като казвам бар за суши, нямам предвид съседния ресторант.

Той хвана Валънтайн под ръка и го въведе в кабинета. Помещението беше тясно и претъпкано. До едната стена имаше старинно и вероятно скъпо писалище, другата стена бе покрита изцяло от лавици, препълнени с делови дневници, датиращи вероятно още от основаването на галерията. Валънтайн знаеше, че в тях се пазят сведения за произхода и продажбата на всяка картина, минала през ръцете на някой Нюман, и в известен смисъл именно тия записи представляваха истинския капитал на галерията — родословните дървета на десет хиляди произведения на изкуството и данни за сто хиляди сделки, покриващи Европа и Северна Америка като невидима мрежа. Каквото липсваше в записите, навярно бе натъпкано в главата на Питър Нюман — информация, предавана от баща на син през последните сто години.

Валънтайн седна на стар дървен канцеларски стол и се загледа как Питър Нюман тътри нозе около кафеварката в самото дъно на тясната канцелария. След малко домакинът се върна с две старинни чашки върху чинийки и подаде едната на Валънтайн. После седна зад седалището и с въздишка се намести на стола.

— Е? — попита той, като отпи глътка кафе и изгледа втренчено Валънтайн над млечнобелия ръб на чашката.

— Хуан Гри.

Нюман дрезгаво се изкиска.

— Почина доста отдавна.

— Нацистката връзка.

— Бил е испанец, през войната останал в Париж. Един от така наречените „дегенерати“. Нацистите разграбили някои от ранните му творби. Името му редовно се мярка при взаимното обливане с помия между европейските галерии и споровете кой какво е правил по времето на Хитлер. Никога не съм си падал по тоя човек.

— Реноар. „Глава на младо момиче“.

— Пак заграбена от нацистите.

— Какво ще кажеш, ако ти доверя, че за един ден съм видял крадена картина на Хуан Гри и портрет на Реноар?

— Ще кажа, че си посетил генерал Джордж Гати.

— Защо досега не съм чувал за него?

— Той живее на недосегаеми висини. Никога не купува от публични търгове. Много дискретен човек.

— И Гри, и Реноар са сравнително известни. Защо никой не е уведомил полицията?

— Генералът има много дебели връзки.

— Нещо по-конкретно?

— Президентът на Съединените щати. Конкретно ли ти звучи?

— Впечатляващо.

— Не и в света на изкуството. Гати е свиня. Никой почтен колекционер или търговец не би сключил сделка с него.

— Някой сключва.

Нюман пак се изкиска и допи кафето.

— Не съм казал, че всички в света на изкуството са почтени.

— Стига, Питър, с теб се знаем отдавна.

Нюман въздъхна и остави чашката.

— Не бих желал да ме обвинят в тесногръдие — каза той. — Такива неща не са хубави за един стар евреин като мен. Отразяват се зле на репутацията.

— Изплюй камъчето, старче — усмихна се Валънтайн.

— Ще се огранича само с това — прошепна Нюман. — Нюйоркската епархия има чудесна картинна колекция, с която се занимава нейният архивен отдел. Имат и достъп до колекциите на Ватикана в Рим. Между другото генерал Гати се слави като „приятел“ на Ватиканския музей.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко — възрази Нюман. — Ватиканските музеи са основани през шестнайсети век. Колекциите им са… как да го кажа… много изобилни. Също като всеки друг музей по света редовно преоценяват творбите. И когато това става, генералът е пръв на опашката.

— Значи Ватикана търгува с крадени картини?

Нюман подви устни в едва доловима усмивка.

— Не съм казал такова нещо.

— Господи! — прошепна Валънтайн.

— Сериозно се съмнявам да е замесен пряко — добави Нюман.

Валънтайн се помъчи да избистри мислите си.

— Добре — каза след малко той. — Да забравим Ватикана. Ами „Паркър-Хейл“?

— Частен художествен музей с финансови дарения почти колкото на „Уитни“, но по-малки от тия на „Гети“.

— В играта ли е?

— Несъмнено.

— Алегзандър Кроули?

— И той е като Хуан Гри. Мъртъв. Грозна работа.

— Репутацията му?

— Безупречна в академичните кръгове. Завършил е „Харвард“, „Йейл“ или Колумбийския университет. Все забравям кое точно. Изучавал консерваторско майсторство в лондонския художествен институт „Курто“, уредник на музея „Фог“ в Бостън и тъй нататък. През средата на деветдесетте постъпи в „Паркър-Хейл“ под крилото на тогавашния директор Джеймс Корнуол. Пое поста миналата година, след като Корнуол предаде богу дух.

— Предаде богу дух?

— Ние, дъртаците, предпочитаме този израз пред „гътна се“ или „ритна камбаната“. И, между другото, Корнуол си отиде спокойно. Както спял. Аз а йор ааф мир, дано и аз имам този късмет. Беше преживял няколко сърдечни удара. На възраст бе над осемдесетте, ако не греша.

— Казваш, че в академичните кръгове Кроули бил чист. А иначе?

— Много умееше да общува с хората, отлично се справяше със събирането на средства. Но когато се стигнеше до купуване и продажба, имаше склонност да хитрува.

— Как така?

— Участваше в кръг. Ти, разбира се, знаеш какво е това.

Валънтайн кимна. В търговията с антики и произведения на изкуството наричаха „кръг“ тайно сдружение на посредници, които си сътрудничат, за да поддържат ниски цени при разпродажба. На подобна дейност не само се гледаше с лошо око, тя беше незаконна и попадаше под удара на законите за измама и монополизъм.

— Значи е имал приятели?

— Да. Кръг, в който много трудно се влиза. — Нюман се навъси. — Интересна връзка, ако това търсиш.

— Кое по-точно?

— Той често продаваше творби на Нюйоркската епархия. Или купуваше от тях.

— Имаш ли представа защо някой би искал да го убие?

— Уви, той не беше много приятен, за разлика от предшественика си. Джеймс Корнуол се славеше като добър и почтен човек. Винаги решаваше безпристрастно.

— Но все пак трябва да е имал добро мнение за Кроули.

— В началото може би. Към края отношенията им охладняха. Поне така чух. Корнуол определено не би го посочил за свой наследник.

— Но все пак е поел длъжността.

— От известно време здравето на Джеймс Корнуол се разклати. Човекът, когото бе избрал за свой заместник, ненадейно напусна при съмнителни обстоятелства. — Старецът сви рамене. — Не би трябвало, но тия въпроси често опират до политика. Кроули си имаше приятели в управителния съвет. Нагласи картите в своя полза, така да се каже.

— Кой напусна и при какви обстоятелства?

— Казваше се Ташен, Ерик Ташен, а обстоятелствата определено бяха обагрени в розово.

— Секс?

— Боя се, че да, Майкъл. — Старецът с черен костюм дълбоко въздъхна. — Както винаги е било и ще бъде.