Бележникът на Микеланджело

3.

Кроули беше красив мъж малко над шейсетте с гъста прошарена коса, ъгловато лице и интелигентни очи. Беше нисък, не повече от метър и седемдесет, и Фин подозираше, че подлага дебели стелки в скъпите си обувки. Както винаги носеше официален костюм с жилетка, но днес изглеждаше още по-изискан от обичайното, вероятно заради предстоящия довечера благотворителен прием — същият, на който никой не бе благоволил да я покани. Освен това Фин забеляза, че на ръцете му няма бели ръкавици, макар че държеше един от музейните експонати. Може би по директорските ръце не полепваха мазнини или други потенциални замърсители. Тя не се въздържа от забележка и изчервеното лице на Кроули стана направо пурпурно.

— Не е ваша работа дали нося ръкавици или не — заяви той. — В моите задължения обаче влиза да знам защо на своя глава сте извадили тази рисунка от шкафа.

— Тя беше в чекмеджето, по което работех, доктор Кроули. Отначало си мислех, че е част от редовните експонати.

— Отначало ли?

— Смятам, че е допусната грешка в описа.

— Как така?

— Според инвентарния номер трябва да е графика на Сантяго Урбино, един от второразредните венециански художници.

По лицето на Кроули се изписа професионална обида.

— Много добре знам кой е Сантяго Урбино.

— Смятам, че е допусната грешка. Според мен творбата е на Микеланджело.

— Микеланджело Буонароти? — възкликна смаяно Кроули. — Вие сте полудяла.

— Не смятам, сър — възрази Фин. — Разгледах я много внимателно. Налице са всички признаци за творба на Микеланджело.

— Значи от шейсет и пет години насам сме имали страница от бележника на Микеланджело, без изобщо да подозираме и изведнъж една гениална млада сътрудничка, която още няма магистърска степен, идва да ни отвори очите. — Кроули се изсмя глухо. — Не ми се вярва, мис Райън.

— Прегледах инвентарните списъци — не отстъпваше Фин. — Музеят не притежава други творби на Урбино, защо са купили точно тази?

— Вероятно, драга моя, защото се е харесала на мистър Паркър или мистър Хейл.

— Нима дори за миг не допускате, че може да е произведение на Микеланджело?

— И да ви оставя да напишете за това статия, която ще изложи както музея, така и мен? Не, драга моя, не ценя чак толкова нито работата ви като сътрудник, нито вашето самолюбие.

— Не съм ви никаква „драга моя“, а Фин или мис Райън — гневно отсече тя. — И самолюбието ми няма нищо общо. Рисунката не е на Урбино, а на Микеланджело. Съставителят на инвентарния списък е допуснал грешка.

— Кой и кога е описал експоната? — попита Кроули.

Фин бързо затрака по клавиатурата и се прехвърли в края на списъка.

— А. К., 11 юни 2003 година — каза тя и прехапа устни. Беше допуснала гаф, който можеше да й струва скъпо.

— Тоест Алегзандър Кроули. Аз. Не много отдавна.

— Тогава може би всичко опира до вашето самолюбие — каза Фин.

— Не, мис Райън, не до моето самолюбие, а до вашата компетентност. Бих добавил — и до вашето високомерие.

— Цяла година изучавах творбите на Микеланджело във Флоренция.

— Аз пък съм изучавал големите майстори през целия си живот. Вие грешите, а вашият отказ да признаете грешката и да приемете една по-академична преценка по въпроса доказва, че не сте от хората, които ни трябват тук. Когато самолюбието се сблъска със служебните задължения, трезвата професионална оценка отива по дяволите. За съжаление ще се наложи да прекратя стажа ви в „Паркър-Хейл“.

— Не можете да го направите!

— Мога, разбира се. — Кроули се усмихна иронично. — Току-що го направих. — Той пак се усмихна. — Препоръчвам ви да си съберете личните вещи и да напуснете незабавно, за да спестите и на двама ни по-нататъшни неприятности. — Той поклати глава. — Жалко, бяхте хубаво допълнение към нашия малък отдел.

Фин за дълго се вгледа в него, сякаш не вярваше на ушите си. После излезе от нишата, грабна раницата и изтича навън. Знаеше, че ще се разплаче, а за нищо на света не искаше да прояви слабост пред този високомерен негодник. Пет минути по-късно отново бе яхнала велосипеда си и пътуваше на юг към Алфабет Сити.