Бележникът на Микеланджело

18.

Мъжът влезе в стаята и подхвана ритуала си с униформата. След като остана гол, той отиде до стола и седна. Както правеше винаги, най-напред огледа кожената корица на книгата, после внимателно я разгърна, прелиствайки страниците, изписани с дребен, но съвършено ясен шрифт. От време на време спираше, за да прошепне като молитва няколко думи, изпълнени с ненавист:

— Genus humanum quod constat stirpibus tantopere inter se diferentibus non est origine unum descendus a protoparentibus numero iisdem.

Чиста истина — всички хора бяха различни, с различен произход, едни низвергнати, други благословени, трети прокълнати по рождение. Някои се раждаха като демони, други като светци. Тъй като думите бяха божествени и неизменни, с тях не можеше да се спори, затова от самата им същност произтичаше, че подир тия думи ще последва божествено деяние. Всичко ставаше толкова просто, щом човек проумееше скрития порядък.

Той прелисти страницата и фермата се появи пред него както някога. Снимките вече избледняваха, лицата сивееха, но си оставаха пълни с живот в паметта му. Познаваше всекиго като собствен брат. Патерсън с очила като на онзи бийтълс, дето го застреляха, Дорм по прякор Съсела, Уотенка, Босник, Титълбаум и Рийд. Пикси Мортимър, Хейс, Терхун, Дики Биерасто. Виждаше ги всичките как тичат и се подхлъзват из гората, настръхнали от студа на късната есен — десет момчета от общо четирийсет и четирима, подчинени на някакви шантави поклонници на изкуството. Но накрая и те поумняха, нали? Нямаше как да не поумнеят, защото най-напред бяха шпиони, а едва след това поклонници на изкуството и след като шибаната война ги поочука, взеха да проумяват за какво се води тя и какво можеш да изкопчиш от нея, стига да оцелееш. Войната не беше за герои, а за негодници и биячи.

Ето я, точно пред него, фермата Алтенбург, а отвъд нея малкото порутено бенедиктинско абатство Алтхоф, отдавна изоставено поради липса на монаси и монахини в тая част на света, забравила за съществуването на Бога. Ръмеше студен ситен дъжд, проникващ сякаш направо в кръвта, и той присви врат още по-надолу в яката на униформената куртка, но това не му помогна особено. Беше мокър до кости, носът му течеше, а запалеше ли цигара, огънчето гаснеше с цвърчене след броени секунди.

Най-сетне бяха слезли от планините по стръмните пътеки между дърветата, доколкото успяваха да ги намерят. Нямаше начин да останат заедно и накрая взводът се разпадна като стар напукан камък. Сега в групата бяха десет редови войници, всички въоръжени с карабини „Гаранд“ и пистолети; мършавият Пикси от Джърси Сити мъкнеше през рамо лека картечница и приличаше на Христос, а плешивият Дик Хейс носеше минохвъргачката и непрестанно разправяше колко много, ама страшно много му се искало да го начука на оная хубавелка Гриър Гарсън още откакто я гледал в „Мисис Минивър“. Когато Пикси му каза, че се омъжила за онзи, дето играе сина й във филма, той едва не се побърка от яд и обеща, че преди края на войната ще си намери предлог да му отреже скапаните топки. Десет нормални момчета и трима агенти от ОРКХТ — Отряд за разследване на кражби на художествени творби, за който всички знаеха, че е към Военното контраразузнаване, и им се искаше само едно: да спипат нацистите, както бъркат в делвата с мед. Казваха се Макфий, Тагарт и Корнуол. Макфий се смяташе за голяма работа с бостънския си акцент и онзи шантав пръстен, Тагарт си говореше сам, а Корнуол не разговаряше с никого, само непрекъснато драскаше в бележника. Смахната тройка.

Дик Хейс, плешивият с минохвъргачката, падна пръв. Улучиха го с една от онези едрокалибрени руски снайперски карабини, по които германците страшно си падаха; изстрелът прозвуча глухо, като плесница, и почти не отекна сред равнината. Хейс вървеше точно пред него, малко отдясно, и сержантът видя как цялата му дясна ръка отхвръкна от рамото, оставяйки само кръв, кости и някакви бели усукани нишки, навярно сухожилия. После пак се раздаде същият звук, сякаш някой тръшна капака на детски чин и Хейс рухна възнак, а през разкъсания му гръден кош се виждаха дробовете и сърцето, потънали в кръв и някаква червена лепкава каша. Толкова му трябваше — един изстрел и край на надеждите за Гриър Гарсън.

Всички се проснаха долу и пролазиха до канала, който пресичаше косо ливадата и приличаше на окоп от някоя глупава стара война, водена преди векове. Така или иначе всички, освен Хейс се добраха дотам и залегнаха. Двама от екипа на ОРКХТ бяха лейтенанти, а Корнуол дори капитан, но бъкел не разбираха от водене на война, тъй че оставиха всичко на него, защото беше сержант и бе успял да отърве куршума през всички тия години, а те според него едва ли бяха пристигнали тук преди Коледа.

Сержантът надигна глава да се ориентира, а швабата със снайперската пушка гръмна отново и куршумът издълба бразда на десетина сантиметра вляво от главата му. Той обаче беше успял да разгледа терена.

Фермата изглеждаше по-скоро френска, отколкото германска — общо пет-шест сгради, включително дълга барака, вероятно краварник, голяма двуетажна къща със сламен покрив като ниско нахлупена шапка и малки прозорчета, чиито стъкла бяха избити отдавна, оставяйки черни дупки като мъртвешки очи. Около всичко това имаше каменна стена, около метър и половина висока и метър дебела, обрасла с десетилетен слой къпини и трънки — далеч по-ефикасна преграда от обикновената бодлива тел. Стената отиваше наляво и се свързваше със старото абатство, също тъй двуетажно, но с покрив от каменни плочи, които под дъжда изглеждаха почти черни. Прозорците на втория етаж на абатството бяха много тесни и почти навсякъде закрити с дървени капаци. Тук-там капаците висяха на строшените панти и човек можеше да надникне към мрака вътре. Стрелбата почти със сигурност идваше оттам.

Сержантът извади малкия бинокъл, който бе изтъргувал от един канадец, и огледа внимателно всичко. Бяха в горния край на ливадата, която слизаше полегато към пътя, тъй че виждаха двора отвъд стената и дори покривите на постройките. Точно тогава той взе да усеща, че има нещо по-особено, защото зад ниския дълъг краварник зърна пет-шест военни камиона „Опел Блиц“, които швабите използваха кажи-речи за всичко. Тия тук бяха с плътно затворени платнища. Сержантът не успя да види по тях никакви отличителни знаци, освен регистрационния номер върху задната броня на най-близкия до ъгъла на къщата. На номера се тъмнееше двойната светкавица на СС, но металното знаменце върху пръта от дясната страна на кабината беше оранжево, което означаваше, че са feldjager — военна полиция. Шест тритонни камиона, способни да превозят стотина войници — и да стоят тук, насред пущинака? Пълна безсмислица.

— Какво е положението, сержант? — попита Съсела. Мигаше непрекъснато и сополите му висяха като на малко хлапе.

— Избърши си скапания нос, Съсел.

— Дадено, сержант. — Съсела се избърса, но сополите пак потекоха. — Хейс ли улучиха?

— Да, снайпер от онова старо абатство.

— Мама му стара, какъв смисъл има да отбраняват някакви си вехти руини? И ако бягат, проклетите шваби, за какво им е снайпер?

— Много питаш, Съсел. Някой ден туй ще ти изяде главата. И си избърши носа. Изглеждаш отвратително.

Сержантът отново вдигна бинокъла, огледа камионите и се зачуди какво ли има вътре, по дяволите. Някога всичко беше просто: грабваш пушката и отиваш да трепеш германци, а те стрелят по теб. Сега сякаш всички бяха попаднали в някакъв неразбираем лабиринт и търсеха тайни, дето нямаха нищо общо със скапаната война. Той завъртя бинокъла и огледа фермата. Военна полиция, значи?