Блекколар

10.

Комуникаторът на китката на Кейн показваше, че петчасовото чакане е свършило: „Примамката се връща; плюс шестима души и две коли.“

— Пристигат — каза той без нужда, изправи се и погледна на юг, сякаш в сумрака преди разсъмване очите му можеха да видят нещо в гората.

— Да. Чух — сухо каза Хокинг и също се изправи, но по-бавно. — Изненадан си, че идват, а?

— Един малък град си е същински затвор — каза Кейн. Другите четирима в просеката вече вдигаха раниците си и отиваха към укритието на дърветата. Той тръгна към Скайлър. — Чудя се — тихо каза Кейн, — какво ще правим, ако не са от съпротивителното движение?

— Кои други могат да са? — намеси се Хевън. Носеше две раници.

— Сили на сигурността — каза Кейн. — Ще е идеален начин да проникнат при нас и да разберат какво правим.

Скайлър поклати глава.

— Интересна идея, но твърде заобиколна за този етап… психологическата обработка за лоялност кара хората да мислят по-директно. Те могат да измислят нещо, което да използват по-късно, но не и сега.

Кейн обаче се съмняваше.

Комуникаторът му оживя и съобщи за пристигането на групата. Четирима от шестимата аржентианци придружиха групата на Лейт в гората, а другите двама останаха при колите. Кейн избра позиция зад един дебел дънер, откъдето щеше да има добър обзор, и с туптящо сърце се приготви да чака.

Чу стъпки по сухите листа и след тридесет секунди видя групата: четиримата аржентианци вървяха в полукръг зад Лейт, Вейл, Куон и Спадафора. Бяха облечени в свободни кафяви гащеризони и военни ботуши, с плътно прилепнали мрежести маски, които превръщаха лицата им в неясни сенки. Оръжията им, някакъв вид пушки с куршуми, изглежда, бяха добре поддържани и те ги носеха по начин, който говореше за добра тренировка.

Лейт, който водеше, вървеше в средата на просеката. Спря до един полуизгнил дънер. Другите също спряха и на Кейн му се стори, че дулата на пушките се вдигнаха — съвсем малко.

— Е? Къде са пушките? — попита един от аржентианците и Кейн примига от изненада — беше женски глас!

— За жалост пушки няма — каза извинително Лейт. — Слуховете за контрабандисти на оръжия, които пуснахме в града, всъщност бяха само за да привлечем вниманието ви.

Този път дулата на пушките определено се вдигнаха.

— Хитро — каза жената с леден глас. — Значи сте пуснали слух. Съветвам те да намериш по-добро обяснение, иначе ще съжаляваш, че сте го направили.

— Всъщност е напълно основателно — каза й Лейт. — Току-що пристигаме на специална военна мисия и трябваше да се свържем със съпротивителното движение. Да се оставим да ни хванат на подходящо място, където вие можехте да ни освободите, беше най-лесният начин да го направим.

— Аха. Лесен, но глупав. Да предположим, че не ви бяхме измъкнали?

— О, и сами щяхме да се освободим. — Лейт вдигна рамене. — Можеш ли да ни свържеш с ръководителя на вашата организация?

— Не бързай толкова — изръмжа друг аржентианец — мъж. — Ли, тези сто на сто са шпиони. Да ги пречукаме и да се измитаме.

— Почакай, Ром — каза жената и се обърна към Лейт. — Той има всички основания, разбираш го. Макар че това звучи по-тъпо от някои от нещата, в които се опитаха да ни накарат да повярваме. Да започнем с името ти и след това да продължим, а?

Лейт вдигна рамене.

— Добре. Аз съм комскуер Деймън Лейт, от силите на блекколар. Идваме със специална задача от Плинри, под командването на генерал Кратохвил от Земята. Засега това е всичко, което мога да ви кажа.

Чу се шепот на изненада от другите трима аржентианци, но нито жената, нито оръжието й помръднаха.

— Извънземни блекколари, а? Оригинално, не мога да не го призная. Можеш ли да го докажеш?

— Мога да се опитам — каза Лейт. Ръцете му се размърдаха…

И три звезди се забиха в изгнилия дънер на равни разстояния една от друга.

Аржентианците мигновено се обърнаха… или по-скоро се опитаха, защото в следващия миг Лейт и неговите другари им бяха взели оръжията. И бяха хванали здраво „освободителите“ си.

— Извини ме за малко грубото доказателство — тихо каза Лейт. Държеше пушката на жената в една ръка; с другата държеше леко китката й — леко наглед, което по някакъв начин не й позволяваше да мърда. — Но ние не носим лични карти.

— Това не доказва нищо — подхвърли един аржентианец, като се мъчеше безуспешно да се отърве от Куон, който го държеше на колене. Техните рад хвърлиха тези неща да ни стреснат… скочиха върху нас, докато бяхме с гръб към тях.

— Ти може и да си бил с гръб. — Изненадващо, но гласът на жената не прозвуча гневно. — Аз не бях. А тези неща са шурикени — оръжия на блекколарите. — Тя кимна към гората и каза на Лейт: — Убеди ме. Ще повикаш ли твоите ради да се присъединят към групата?

— Разбира се — каза Лейт, пусна ръката й и й подаде пушката. — Какво е ради?

— Твоите приятели — каза тя, взе оръжието и като докосна нещо, което вероятно беше предпазител, го преметна през рамо. — Момчетата, които ти помогнаха.

Лейт подаде сигнала „всичко е чисто“ и с хрущенето на сухи листа Кейн и петимата скрити блекколари излязоха на просеката. Кейн съжали, че не може да види израженията под мрежестите маски — в бойно облекло блекколарите бяха внушителна гледка…

— Мислех, че си довел цяла тълпа — каза жената и ги погледна. — Това ли сте?

— Имаме и един съгледвач на края на гората — каза Скайлър.

— Добре. Колите не могат да вземат всичките; някои ще трябва да ходят пеша. — Тя кимна към тримата си другари, които, за разлика от нея, все още държаха оръжията си готови. — Ти можеш да отведеш тези четиримата направо през гората, в къщата. Ние ще откараме останалите и багажа им с колите.

— Но, Ли, ние все още не знаем кои са те — възрази един от аржентианците и посочи с оръжието си Вейл.

— Те са блекколари… което означава, че са на наша страна — търпеливо обясни тя. — Така че тръгвайте. И си сложи пушката на рамо преди пак да ти я вземат.

Мъжът изсумтя, но тръгна, последван от шестимата. Жената кимна на Скайлър и каза:

— Да тръгваме.

„Къщата“, в която ги отведоха, си беше просто барака сред още три-четири бараки. Срещу тях, в гората, имаше триетажна каменна къща и голям гараж. Една скрита врата в бараката обаче водеше до тунел, който излизаше в голямата къща. Минаха през него и влязоха в добре обзаведен подземен етаж. Вътре имаше две овехтели кушетки, няколко стола, наредени покрай стените, и дори микровълнова фурна и много пакети стерилно опакована храна. По-малко битово изглеждаше един бръмчащ антибръмбар, поставен до телефона. Два други тунела и може би трети, зад вратата, тръгваха от другите стени.

— Чувствайте се като у дома си, господа — каза жената. Беше свалила мрежестата си маска и Кейн можа да види лицето й.

Разочарова се. От гласа й беше очаквал да е хубава — красива, с предвещаващи буря очи патриотка с младежки фантазии. Вместо това тя имаше най-обикновени черти. Светлокафявата й коса, късо подстригана, за да е лесна за поддържане, с нищо не помагаше да се смекчи квадратното й лице, а виолетовите й очи изглеждаха повече уморени, отколкото яростни. Кейн се почувства измамен — и веднага се засрами от реакцията си.

— Предполагам, че трябва да се представим — каза Скайлър. — Аз съм Рейф Скайлър; това са Мордикай, Алън Кейн, Кели О’Хара…

Тя кимаше на всеки, докато Скайлър ги представяше.

— Аз се казвам Лиана Роуд — каза тя, когато Скайлър свърши. — И повече или по-малко отговарям за тази бойна група на Радикс.

— Радикс има ли централно ръководство? — попита Хокинг.

— Да. Главната квартира е в Каларанд. Столицата на Аржент. Имаме обезопасена телефонна връзка с тях, но не обичам да я използвам. Ако искаш да напишеш нещо за задачата си, ще го кодирам и ще го изпратим по куриер.

— Чудесно. — Скайлър кимна.

Двамата аржентианци, които бяха останали да скрият колите, влязоха, докато Скайлър и Хокинг пишеха бележката, и Лиана дръпна единия настрана. След кратък разговор той кимна и изчезна през другата врата. Кейн погледна Лиана и кимна въпросително към вратата.

— Води в килера — обясни тя. — Това е Джейсън Хо; той ще отнесе бележката ви в Каларанд. Но първо трябва да си смени дрехите. От вас също ще свалим всичко — добави тя, като гледаше черната му гъвкава ризница.

— Може би първо да погледнем навън и горе? — предложи Новак. — Не че се съмняваме в теб, но обичаме лично да проверяваме нещата.

— Проверете всичко, което искате — каза Лиана. — Но входът за голямата къща е забранен. Тя е собственост на местния търговски субалтерн и е оборудвана с охранителна система.

Въздухът изведнъж се наелектризира.

— Обясни, моля — тихо каза Скайлър.

— О, не се безпокой, горе няма никого… Наваре и хората му идват тук само по време на ваканциите. Тогава не се доближаваме до къщата, естествено, но през всяко друго време тук е достатъчно сигурно.

— Не е много умно — промърмори О’Хара. — Никога ли не се запитват какво става на този етаж?

— Те не знаят, че съществува… връзката е запечатана и официалните планове са променени още преди края на войната. Освен това кой би търсил бойна група на Радикс под носа на такъв големец?

— Всъщност никой — призна Скайлър. — Твоя ли беше идеята?

Лиана сведе очи.

— Не. На баща ми. Той ръководеше тази бойна група до… неотдавна.

Мъчителната тишина беше нарушена от звука на стъпки и от един от тунелите се появи Лейт с хората си и с аржентианския ескорт.

— Някакво затруднение? — попита Лиана.

Един от хората й поклати глава.

— Не, но по-добре по-скоро да ги изведем оттук — каза той и свали мрежестата си маска. — Един самолет на сигурността току-що дойде откъм Каларанд. Няма да са доволни, че са изчезнали.

— Доста бърза реакция — каза замислено Лиана. — Добре, ще ги отведем в къщата на Хармън… това ще е достатъчно далеч, за да са извън кордона. Джейсън отива в Каларанд да види дали главната квартира ги иска. Готови ли сте с бележката? — обърна се тя към Скайлър.

Лейт беше отишъл до Скайлър и четеше бележката над рамото му.

— Има още нещо — каза комскуерът. — Един от нашите хора не скочи с нас, а продължи с кораба. Вероятно вече е слязъл на земята. Можете ли да организирате група да го потърси?

— Запиши го в бележката — отсече Лиана. — Не можем да организираме такова нещо оттук.

Сигурната къща беше на два часа път и те стигнаха до нея без проблеми. Останаха там през по-голямата част от деня — ядоха, спаха и се преоблякоха в аржентианско облекло. Хокинг откри, че резервният антибръмбар на бойната група е развален, и цял следобед го поправя. За останалите времето беше главно чакане.

Накрая, към залез-слънце, пристигна съобщение от Каларанд по специалната линия, че шефът на бойната група на Радикс ще се срещне с тях. След половин час те вече пътуваха по прашния път с пет коли. Седнал на задната седалка в средата, притиснат между Мордикай и Куон, Кейн се опита да подремне по време на дългото пътуване. Опитът не беше много успешен. „Каларанд — продължаваше да му шепне един — тих глас — е напълно непознат, пълен със сили на сигурността и непроверени съюзници.“

И много вероятно също с много рикрили.