Блекколар

2.

Първият контакт се осъществи в началото на 2370, когато изследователският кораб на ТДИ се натъкна на предния пост на Рикрил на два парсека от теранския колониален свят Лано. От десет години съществуваше редовна комуникация между хората и високите двукраки с подобна на гьон кожа и се планираха различни търговски споразумения. Рикрилите бяха странно немногословни по въпросите, засягащи тях, или подробности относно империята им, но това се приписваше на характерната им сдържаност; а слуховете, че извънземните водят завоевателна война на оттатъшната си граница, така и не бяха потвърдени.

Четиридесет години по-късно положението рязко се промени. Усилията за „нормализиране на отношенията“ между двете раси — усилия, които рикрилите нарочно протакаха — неочаквано бяха изоставени и новите разузнавателни резултати накрая разкриха истината. Рикрилите наистина бяха водили война и я бяха спечелили преди почти двадесет години. Всички резултати от разузнаването сочеха, че тяхното следвоенно превъоръжаване е завършено и че тяхната цел ще е Теранската демократична империя.

Приготовленията бяха започнали незабавно, но това беше в голяма степен напразно. ТДИ контролираше двадесет и осем планети; Рикрил — сто и четиридесет. Въпреки това беше извън всякакво съмнение, че ТДИ ще се бие.

И тя се подготви за войната. Осем години бяха минали от момента, когато стана обект на подигравки, до тоталната война и през този период човечеството проектира, построи и изпита множество нови оръжия — всичко от лично оръжие до бойни кораби клас Супернова. Макар че никога не беше воювала с извънземна раса, ТДИ беше имала в историята си достатъчно вътрешни разпри, за да знае нещо за космическата война, а и безбройните предвоенни престрелки с рикрилите бяха дали на човешките военни сили възможност да усъвършенстват уменията си. Но положението все още беше безнадеждно и в своето отчаяние човечеството беше принудено да обмисли приемлива военна теория, включително такива основни концепции като какво точно дефинира едно оръжие.

Резултатът бяха блекколарите.

Кейн винаги се беше интересувал от блекколарите, но на Земята информацията, достъпна на неправителствени лица, беше малко. Сега, затворен за десет дни на космическия кораб с добър набор от ленти с исторически записи, той имаше време да задоволи любопитството си.

Лентите обаче бяха разочароващи — малко от онова, което съдържаха, не му беше известно. Той научи, че изпълнението на програмата блекколар е започнало през 2416, две години преди войната, и е продължило до капитулацията на Земята. Освен многостранната и сериозна военна подготовка, която беше извлечена от древните ориенталски бойни изкуства, блекколарите получаваха същата психическа подготовка, каквато имаше самият Кейн. Странно — или поне той си помисли така отначало, — но в лентите не се казваше нищо за използване на различни дроги при подготовката, което, както той беше разбрал, беше основно в проекта. Използваха се най-малко три: обикновен идунайн, който в малки количества поддържаше мускулите, костите и ставите младежки, докато външността на боеца старееше нормално; един дериват на рибонуклеиновата киселина за подпомагане развитието на паметта, който способстваше за драстичното съкращаване на времето на обучение, и специална дрога с кодово наименование „беклаш“, която беше известна със способността да удвоява подвижността и рефлексите на блекколарите. Резултатът беше войник, който можеше да се смеси с всяка тълпа, не можеше да се идентифицира дори с пълно физическо и биохимическо изследване и който, теоретически, можеше в невъоръжен бой да победи всеки рикрил. Опасни противници… и може би, реши Кейн, точно поради тази причина техните ленти бяха непълни. Информацията явно беше за правителствени членове от по-нисък ранг, а горните ешелони очевидно бяха решили да прикрият всяка опасност, която можеха да представляват оцелелите блекколари. Заключението не беше окуражително: ако блекколарите все още бяха смятани за заплаха, вероятно всички, все още съществуващи на Плинри, щяха да са така добре скрити, че той сигурно никога нямаше да може да ги намери.

Кейн беше единственият пътник за Плинри, която се оказа третата спирка по маршрута от седем планети. Но на Плинри имаше космодрум за зареждане и така на Кейн му беше спестен опитът от кацане със совалката. Той остана в кабината си, завързан с колани, докато изкуствената гравитация бавно се изключи и беше заместена от естествената. Накрая с леко тупване лайнерът кацна.

На Кейн му трябваха само няколко минути, за да стигне до изходната рампа, където капитанът и стюардът чакаха да се сбогуват с него. Сбогуваха се формално и след това Кейн слезе по рампата, като въртеше очи веднага да види всичко.

Намираше се в единия край на огромно поле с огледална повърхност, очевидно предназначено за голям трафик. Отдясно имаше десетина космически кораби, повечето средно големи, търговски тип, някои приличаха на самолети с вертикално излитане. Отляво, по-далеч и отделено от останалата част на космодрума с ограда от телена мрежа, видя нещо, от което му призля — видя наредени като по конец поне тридесет корсара разузнавачи/изтребители с далечен обхват, ударната бойна сила на рикрилската военна машина. С един до трима души боен екипаж и четирима помощен персонал на машина това означаваше, че извънземните имат гарнизон от двеста души само в тази част на Плинри. На сто метра зад корсарите имаше друга, по-здрава на вид ограда, която ограждаше целия космодрум и образуваше бариера между огледалната повърхност и пасището с редки дървета отзад. Директно пред него имаше комплекс от няколко сгради. Една от сградите приличаше на хангар; друга — по-близко до корсарите — на казарма.

Под рампата чакаха двама мъже в сиво-зелени униформи.

Сърцето на Кейн прескочи един удар, но той продължи, без да спира. Знаеше, че един корсар може да стигне от Земята дотук за малко повече от четири дни, и ако правителството беше успяло достатъчно бързо да разкрие ръководителите на Съпротивата, цяла Плинри вече може би знаеше за него. Но отново нищо не можеше да направи, освен да продължи да върви.

Когато Кейн се приближи, по-високият от двамата мъже направи крачка напред и попита:

— Господин Риензи?

Кейн кимна и мъжът продължи:

— Аз съм префект Джемъс Голуей, ръководител на службата за сигурност на планетата; това е офицер Рагузин, моят помощник. Добре дошли на Плинри, господине.

— Благодаря. Винаги ли идвате на космодрума да поздравите туристите?

На лицето на Голуей цъфна усмивка, която бързо се превърна в глуповата и каза на Кейн повече от всичко, което би казал префектът. Не беше усмивка, с която един ръководител на службата за сигурност би посрещнал заподозрян бунтовник, а по-скоро такава, с каквато един политик, горд със своя ранг, би се усмихнал на държавен служител, чието влияние вероятно е по-голямо от неговото. Кейн още не беше разкрит.

— Всъщност, господин Риензи — каза Голуей, — аз наистина приветствам пристигащите за първи път и им обяснявам някои от услугите, които имаме тук. Това спестява време на всеки, включен в тях. — Той посочи сградите. — Ако сте готов, ще ви придружа през митницата. След това вероятно ще дойдете с нас в Капстоун за рутинна проверка на самоличността.

Кейн кимна спокойно. Беше преминал през земната служба за сигурност без проблеми; проверката на Плинри вероятно не беше по-сериозна.

— Разбира се, префект. Водете.

Митническата проверка беше съвсем формална. Освен облеклото си Кейн носеше само джобен видеорекордер, няколко празни касети и лекарствата, които му бяха дали на космодрума в Нова Женева. Всичко беше прегледано бързо и само след минути Кейн и Голуей пътуваха на задната седалка на патрулната кола към Капстоун. Рагузин, който, изглежда, беше много мълчалив тип, караше.

Погълнат от други неща, Кейн още не беше обърнал внимание на самата планета и когато погледна през прозореца, се изненада както от различията, така и от сходствата със своя собствен свят. Както и на Земята, преобладаващият цвят на растителността беше зелен; но зеленото на Плинри биеше повече на синьо, а и имаше необичайно голям брой растения в жълто, лилаво и дори оранжево. По-ниската, притисната към земята флора не можеше да се види ясно от движещата се кола, но тази с по-широки листа, изглежда, беше трева; дърветата и храстите, за разлика от тези на Земята, приличаха на жълто-кафяви еленски рога, драпирани с испански мъх. Между дърветата летяха малки същества, твърде красиви, за да са птици.

— Много хубава планета — каза Кейн. — Много колоритна.

Голуей кимна и каза:

— Не винаги е била такава. Когато бях дете, повечето растения бяха в зелено и синьо. По-необичайно оцветените не съществуваха преди войната… мутации от нещо в наземния огън при атаките на рикрилите. Повечето вероятно ще умрат.

Кейн се обърна към стъклото и потрепери. В гласа на Голуей нямаше нито съжаление, нито враждебност, въпреки че говореше за опустошението на своя свят от рикрилите. Сякаш беше на тяхна страна… както всъщност си и беше. Никой не работеше в правителството на ТДИ, без преди това да е бил обработен за лоялност. Въпросът дали обработката фактически беше променила отношението на субекта, или просто беше отплата за неговото безсилие оставаше открит между онези, което не бяха подложени на такава, но беше факт, че на никой свят нито една обработена личност не можеше да тръгне срещу властта на Рикрил. Тези личности не можеха да бъдат шантажирани или подкупени… можеха да бъдат само надхитрени или победени с по-добра стрелба.

Вече бяха в предградията — район, който, изглежда, беше за средната класа или малко по-високо. Жилищните и бизнес районите бяха смесени и не можеха да се разграничат, за разлика от онова, което Кейн беше виждал на Земята толкова често.

— Автомобилите на Плинри са много редки — обясни Голуей. — Дори по-заможните хора живеят на разстояние, което може да се измине пеша до работата им или магазините. Всъщност в по-новите райони домът и местоработата са разделени. По-нататък, в по-бедните части на града, хората често живеят и работят в една и съща сграда. Разбира се, в центъра нещата са различни. Там имаме достатъчно таксита, така че няма да имате никакъв проблем да го обиколите.

— Центърът на града, доколкото разбирам, е правителственият център?

— Да, и повечето семейства на държавните служители живеят там. — Той посочи към предното стъкло на колата. — Някои от главните сгради могат да се видят и оттук.

Постройките бяха на няколко километра, прецени Кейн, и оттук най-високата изглеждаше на десетина етажа. Не бяха точно от класа на небостъргачите, но все пак се извисяваха над дву– и триетажните постройки, покрай които минаваха. Капстоун, изглежда, беше нисък град.

Както беше посочил Голуей, докато пътуваха, градът ставаше все по-бедняшки. Къщите бяха все по-нарядко и почти всички бизнес сгради имаха по един или два етажа с апартаменти. По тротоарите имаше повече хора и всички изглеждаха по-окъсани. Трудно беше да се прочетат израженията им при скоростта, с която се движеха, но Кейн си помисли, че вижда недружелюбност и дори враждебност в случайните погледи, отправени към колата на силите за сигурност. Това беше добър знак — ако хората уважаваха правителството, шансовете му да намери развито съпротивително движение щяха да са съвсем малки.

Колата зави и на една пресечка Кейн видя напред сива стена и врата с метална мрежа, охранявана от стражи със сиво-зелени униформи, каквито носеха Голуей и шофьорът. Един от тях се доближи до колата, която спря, и каза остро:

— Личните ви карти, господа?

Тримата, включително и Голуей, подадоха личните си карти. След бързо, но внимателно преглеждане мъжът им ги върна и махна с ръка на трети страж зад мрежата, който бързо изчезна зад стената отляво. Вратата се отвори с плъзгане и когато колата мина, отново се затвори.

— Новобранец? — попита Кейн и кимна назад.

— Съвсем не — отговори Голуей. — Нашата служба за сигурност прави проверки в съответствие с правилата. — В гласа му прозвуча голяма гордост.

Пътуването до пететажната сграда с надпис „Служба за сигурност на Плинри“ беше кратко. Кейн и Голуей слязоха пред главния вход и влязоха вътре, като оставиха багажа на Кейн в колата с Рагузин. На втория етаж влязоха в малка стая с два стола, маса, телефон и апарат, който Кейн си спомняше от космодрума в Нова Женева.

— Бихте ли ми дали личната си карта, господин Риензи… благодаря. Бихте ли седнали тук, моля? Сложете пръстите си върху плочата.

Отново светлинен блясък докосна очите на Кейн. Голуей почука по един ключ и му кимна:

— Можете да се отпуснете. Ще отнеме още няколко минути… един от градските компютри се развали вчера, а двата други са много натоварени. — Той остана прав до машината, сякаш присъствието му можеше да накара компютъра да работи по-бързо.

— Няма проблем — спокойно каза Кейн. — Рутинните проверки на сигурността са с приоритет.

Голуей, изглежда, малко се поуспокои.

— Радвам се, че проявявате разбиране. Дълго ли ще останете на Плинри?

— Само десет дни — до следващия полет за Земята. Трябва да се върна на работа.

— А, да… Капитанът съобщи по радиото, че сте от Сената. Сътрудник на сенатор Орианд или нещо такова.

— Ориол — поправи го Кейн машинално. — Да, аз съм един от неговите сътрудници. Всъщност това е малък пост, но татко мисли, че е добър начин да получа известен опит в политиката.

— Баща ви също ли е на правителствена работа?

— Да. Всъщност той е в политиката от края на войната. Започна като съветник в Милано и сега е трети министър по образованието.

— Значи сте били подготвен още от ранна възраст?

Подготвен… евфемизъм за обработен за лоялност.

Разговорът вземаше неприятна насока.

— Когато бях петгодишен — отговори той рязко, като смъкна температурата в тона си с няколко градуса. Един сътрудник на сенатор не трябваше да търпи такива въпроси.

Голуей разбра намека и бързо отстъпи.

— Извинявайте, господин Риензи… нямах предвид нищо лично. Просто бях любопитен. — Той рязко се изправи и Кейн почти можеше да чуе как се напряга да намери по-безопасна тема. — Това бизнес пътуване ли е, или просто за разтоварване?

Това беше по-безопасна територия и за Кейн.

— Всъщност и двете. Тук съм през свободното си време и на собствени разноски, но и ще работя. — Той спря. Излъчваше комбинация от скромност и гордост. — Ще пиша книга.

Веждите на Голуей се вдигнаха в израз на учтива изненада.

— Наистина ли? За Плинри?

— Всъщност за войната. Зная, че са написани много книги, но повечето от тях се спират на Земята или на световете на Центавър. Аз искам да напиша книга от гледна точка на хората в най-далечните части на ТДИ. Тъй като Плинри е столица на сектор и основна военна база, мисля, че тук трябва да има всички основни записи, които ще ми трябват.

— Нашите архиви са доста богати — съгласи се Голуей. — Вярвам, че имате необходимите пълномощия.

Кейн разбра, че това е стръвта, на която се очакваше да клъвне.

— Тук е необходимо разрешение за писане на книги, така ли? — попита той и се усмихна.

— О, не… имам предвид разрешение да разгледате архивите. Имате такова, нали?

Усмивката на Кейн изчезна.

— Какво разрешение по-точно?

Голуей също се намръщи.

— Стандартната форма за достъп до архива на ТДИ. Изисква се всеки път, когато се преглеждат официални документи.

— По дяволите! Никой не ми каза, че ще ми трябва такова нещо. — Кейн остави възмущението си да премине в досада и гняв. — По дяволите! Вижте, аз съм член на правителството на ТДИ и нищо от онова, което искам да видя, не е секретно. Ще мога ли да прегледам тези документи със страж над главата ми?

Голуей вдигна рамене.

— Можете да попитате в сградата на архива, но не мисля, че ще ви разрешат. Съжалявам.

— По дяволите! — Кейн погледна за миг към пода, после вдигна глава към машината за проверка и промърмори раздразнено: — Този проклет компютър още ли не е свършил?

— Ще видя дали мога да го ускоря. — Голуей натисна един ключ; след секунда светна зелена светлина и се появи личната карта на Риензи. — Всичко е уредено — каза той и му подаде картата.

Много удобно подбиране на подходящия момент, помисли Кейн. Съмняваше се, че е съвпадение, но нямаше никакво намерение да влиза в спор с Голуей. Със закъснение започна да се чуди дали началникът наистина се мъчи да му се хареса, както изглеждаше на пръв поглед. Ако Голуей преднамерено беше задържал машината за проверка, Кейн имаше пълното основание да е ядосан; но щеше да е по-добре да остави префекта да си мисли, че е глупав. Затова взе картата без никакъв коментар и се изправи.

— Това ли е всичко?

— Да. Ще ви дам един информационен пакет на излизане. В него са изброени ресторантите и увеселителните заведения, дадена е информация за пътуване с таксита, карти на града и на предградията… такива неща. — Той се поколеба. — Съжалявам, но няма да мога да ви предложа целодневен гид. Нямаме достатъчно хора.

— Няма нищо — великодушно каза Кейн. Последното, което искаше, беше да има официална гледачка. — Във всеки случай, изглежда, няма да имам голяма нужда от гид.

— Какво възнамерявате да правите? — попита Голуей, когато излязоха от стаята и тръгнаха по коридора към асансьорите.

Кейн заговори бавно, сякаш още не беше мислил за това.

— Не обичам пътуването да е пълна загуба на време… няма да повярвате колко струва билетът. Може би ще мога да говоря с някои хора в Капстоун, хора, живели по време на войната. Не бих искал да го правя преди да съм проучил миналото, но… — Той вдигна рамене, после се намръщи. — На Плинри имате някакъв изтъкнат генерал или адмирал, но не си спомням името му. Сещате ли се кого имам предвид?

Голуей се намръщи.

— Мм. Може би имате предвид генерал Лепковски? Командваше сектора, когато той падна.

— Да, името май наистина почваше с „л“.

— За жалост обаче отново нямате късмет — Лепковски умря през войната.

Стомахът на Кейн се сви на топка.

— Сигурен ли сте? — попита той колкото се може по-небрежно.

— Да. Бил в командния център, когато го разрушили, поне така казват. — Голуей спря, сякаш мислеше. — Не познавам никой, който може да има информацията, която търсите. Много от хората тук помнят войната… аз самият съм един от тях… но никой не знае много за общата картина.

— Надявам се, че все ще намеря някой. — Кейн усети стягане в гърдите и гласът му леко потрепери и спадна. — Все трябва да мога да извлека нещо… може би гледната точка на обикновения човек.

— Какво ви е? — попита Голуей. Ръката му, която посягаше към бутона за повикване на асансьора, се премести и хвана ръката на Кейн.

— Не зная. — Гласът му беше прегракнал. Усети в гърдите си болезнени пробождания.

— Аз зная. — Хванал ръката на Кейн, префектът го поведе или по-скоро повлече към бюфета в дъното на коридора. С една ръка набра номера за чаша вода; с другата бързо бръкна в джоба на якето на Кейн и извади флакона с таблетки. Докато подаваше на Кейн водата, погледна етикета на флакона, изтърси две таблетки в шепата си и заповяда: — Изпийте ги.

Кейн ги глътна. Много искаше да седне, но в коридора нямаше нито столове, нито пейки, а Голуей, изглежда, нямаше намерение да му предложи да влезе в някой от съседните офиси. За щастие обаче лекарството подейства бързо и след няколко минути той можа да издърпа ръката си от ръката на Голуей.

— Добре съм — каза и внимателно пое дъх. Болката беше отминала, прегракването също. Почти. — Благодаря.

— Няма защо. — Голуей му подаде флакончето. — Предполагах, че сте взели лекарството преди приземяване, иначе щях да ви накарам да го направите преди да минем през митницата. В бъдеще не го забравяйте.

— Няма — увери го Кейн. — Обаче какво, по дяволите, беше това?

— Торматизна астма. Засяга около три процента от чуждоземците, които идват тук. Причинява се от нещо във въздуха, не съм сигурен какво, но е съвсем безвредна, ако човек взима дневната доза хистрофин. Мина ли ви вече?

— Да.

Голуей го поведе към асансьорите и след няколко минути Кейн стоеше до главния вход на сградата с голям пакет в ръка.

— Багажът ви трябва вече да е в хотелската стая — каза Голуей. — В центъра имаме само един хотел за гости — „Коронет“, — затова си позволих да изпратя багажа ви там.

— Чудесно. — Несъмнено бяха претърсили багажа му, но в него нямаше нищо, което да го компрометира. Колкото до Кейн, колкото по-скоро сигурността стигнеше до заключението, че Алън Риензи е честен — макар и не много умен — член на правителството, толкова по-добре.

— Благодаря ви за помощта, префект. Надявам се да се видим пак.

Голуей се усмихна.

— Твърде вероятно. Радвам се, че се запознахме, господин Риензи.

„Коронет“, макар и занемарен като всички държавни хотели, беше най-луксозният, който Кейн беше виждал. В стаята му имаше голямо легло със спален комплект и фантистим, баня, конвейер за рум сървис и развлекателен център, който включваше дори компютърен терминал.

Той разопакова грижливо багажа си и подреди дрехите си във вградения гардероб и шкафчето до леглото. Докато го правеше, оглеждаше за скрити камери или бръмбари, но не можа да открие такива. Не че имаше някакво значение — той знаеше, че някъде има бръмбари, но пък нямаше да върши нищо важно в стаята.

Свърши с разопаковането, прегледа листа с менюто, оставен до телефона, и поръча. После свали полуботушите си, легна по очи на леглото и умората го заля. Навън слънцето на Плинри беше по средата между зенита и хоризонта — пладне на един тридесетчасов ден. Но биологичният часовник на Кейн беше все още по времето на кораба и за него вече наближаваше полунощ. Можеше да изкара още един или два часа на нервна енергия, ако е необходимо, но, изглежда, нямаше смисъл. Сутринта бе подходящо време да започне работа.

Обърна се, надигна се на възглавницата и обмисли ситуацията, в която се намираше. Самоличността му като Алън Риензи, във всеки случай, трябваше да е непоклатима, особено след астматичния пристъп. Таблетките очевидно бяха изписани по медицинския профил на Риензи, нещо, което префектът Голуей сигурно беше забелязал. Как Маринос на Земята беше успял да подмени данните — или как бе предвидил да го направи, — Кейн не можеше да си представи. Но трикът беше успешен и трябваше да премахне всякакви подозрения, които може да бе имал Голуей.

Голуей. Кейн се навъси. Опита се да си създаде ясна представа за този човек. Малко помпозен, малко раболепен, малко самомнителен — това беше първото му впечатление, но то беше в рязко противоречие с действията на префекта по време на астматичната криза. Той беше сложил бърза, правилна диагноза и беше направил необходимото без нито едно излишно движение — дори беше запомнил къде точно Кейн е сложил лекарствата си. Компетентен, уверен човек… който беше положил много усилия да създаде погрешна представа за себе си. Защо? Винаги ли играеше тази игра с посетителите, или Кейн беше специален случай? В този момент въпросът беше без отговор, но той все пак се разтревожи. От друга страна, това трябваше да се очаква.

Кратко позвъняване го накара да стане, но му трябваше само секунда, за да разбере, че звукът просто известява пристигането на подноса с вечерята. Той отиде да го вземе от конвейера и го пренесе през стаята до мястото, където масата и столът автоматично се разгъваха от стената, вероятно включени от позвъняването.

Храната му беше непозната, но въпреки това добра и докато се хранеше, духът му малко се повдигна. Наистина мисията едва беше започнала, но пък той вече беше постигнал повече, отколкото беше очаквал. Беше пристигнал на Плинри, беше проникнал безпрепятствено на вражеска територия и си беше намерил причина да обикаля и задава въпроси на гражданите на Капстоун. От прозореца — беше на четвъртия етаж — можеше да вижда горната част на сивата стена, която отделяше центъра от останалата част на града, и като вдигна чашата до устните си, той мълчаливо пи за онези оттатък. Дори ако генерал Лепковски наистина беше мъртъв, обикновените хора сигурно бяха организирали нелегално движение срещу Рикрил и Центъра.

Утре щеше да разбере.