Блекколар

14.

Блеснал ярко на пладнешкото слънце, патрулният катер спря за секунда преди да се гмурне към виещия се кален път и паркираните коли на края на базовия лагер на силите за сигурност. Почти веднага шестима души слязоха, отидоха при разположените в полукръг палатки и влязоха в една от тях — квадратна, близо до средата. „Главният команден пост“ — реши Дженсън. След няколко минути други шестима излязоха от палатката, отидоха при катера, качиха се и машината се отправи на запад.

Дженсън свали бинокъла и разтърка очи. Почти час вече седеше над лагера, наблюдаваше какво става и търсеше най-добрия начин да влезе в него и после да излезе. Беше рискована операция, несъмнено; въпреки че по-голяма част от силите на сигурността претърсваха планините наоколо, в лагера все пак имаше двайсетина души. Шансовете не бяха добри, но на негова страна беше изненадата. Никой беглец със здрав разум — към която категория Дженсън причисляваше себе си — не би се приближил до крепостта на врага, камо ли пък да помисли да проникне вътре. Но на територията на врага храната и транспортът бяха жизненоважни, а те можеха да се намерят долу. Той прибра бинокъла в раницата си, стана и заслиза по склона.

Около лагера нямаше никакви жици за препъване или други устройства за откриване на натрапници. Дженсън се движеше тихо като ветрец към шосето и мястото на приземяване. Наложи му се да замръзне между дърветата, когато екипажът на патрулния катер излезе от командната палатка и отиде до една дълга постройка, която, изглежда, беше казарма. Като се мъчеше да наблюдава едновременно във всички посоки, Дженсън стигна до най-близката палатка и надзърна вътре.

Беше нечия квартира, сега незаета. Офицерска най-вероятно, а където има офицери, има и офицерски униформи. Дженсън се вмъкна вътре.

След секунди беше със зелено-сива униформа — срещу хора с такива униформи се беше бил години наред на Плинри. Имаше време, помисли си, когато би се чувствал омърсен да носи униформа на коли. Сега се чувстваше просто в малко по-голяма безопасност.

Малко, не много. Униформата не му стоеше лошо, но не подхождаше на прошарената му коса и сбръчканата кожа, а висящата в лявата му ръка раница подчертано не беше от стандартното снаряжение на коли. Застанал в сянката на палатката, той обмисляше следващия си ход.

Вляво беше казармата и трите палатки с неизвестно предназначение; вдясно имаше още две палатки, после идваше командният пункт и трета неизвестна палатка. Дженсън внимателно огледа района. Растенията наоколо бяха жилави и по тях нямаше никакви следи от колела, но му се стори, че все пак вижда следи към и от палатката отляво на командния пункт. Пое дълбоко дъх и тръгна надясно, като се стараеше да ходи така, сякаш е у дома си. Мина покрай първата палатка и влезе във втората.

Палатката беше пълна с кашони и в отворените Дженсън видя пакети с храна. Застана на едно коляно и започна да пълни раницата си.

Когато отново погледна навън, все още не се виждаше никой. Без да смее да вярва в късмета си, той бързо излезе, отиде зад палатката на командния пост и се озова лице в лице с двама души от силите за сигурност — излизаха от гората на по-малко от тридесет метра от него.

Беше се издънил. Нямаше къде да се скрие дори и ако вече не гледаха право в него. Но подготовката му беше добра и той продължи да върви, без да спре виновно, което щеше да привлече вниманието им.

Войниците нямаха неговата подготовка, а и освен това видяха човек в униформа като тяхната. Продължиха към Дженсън още няколко крачки — а после единият неочаквано се вгледа в лицето на блекколара и спря. Лявата му ръка потупа другаря му, а дясната откопча кобура — но преди пръстите му да напипат пистолета, шурикенът на Дженсън го изпрати в небитието. Другият войник, стреснат от закъснялото предупреждение, изобщо нямаше никакъв шанс — беше повален от втори шурикен и викът му заглъхна.

Дженсън изруга под нос, клекна до телата и си прибра звездите. Твърде бавно, адски бавно, и това можеше да му струва скъпо. Сигурно целият лагер бе чул вика и неговият шанс да се измъкне незабелязано беше изгубен. Той се огледа и видя седем души да излизат от казармата с готови за стрелба оръжия.

Не се поколеба. Така или иначе щяха да стрелят, затова колкото по-дълго използваше маскировката си, толкова по-добре. Той замаха с ръка и завика:

— Насам, бързо! — Обърна се към мъртвите мъже, но без да престава да наблюдава групата с крайчеца на окото си.

Щеше да се изненада, ако не се хванеха; но хванали се или не, петима от тях тичаха към него, а другите двама хукнаха в друга посока, вероятно за санитарна чанта. Раницата на Дасенсън беше до него; той полека извади нунчаку с лявата си ръка и го остави на земята, откъдето можеше да го вземе, без да го видят. За другите оръжия нямаше време: трябваше да се справи с нунчаку и шест звезди за хвърляне. Обърна глава настрана, притисна нунчакуто до гърдите си и зачака.

Стъпките спряха зад гърба му.

— О, Господи! — извика един задъхан глас. — Какво е станало?

— Не зная — изсумтя Дженсън. Вече пристигаха и другите; Дженсън се изправи и отстъпи назад. — Чух вик и видях този да пада до другия.

— Да не са… — започна първият мъж и клекна.

Мъжете се струпаха накуп с вдигнати оръжия, заоглеждаха нервно гората. Маневрата на Дженсън го постави в центъра на групата.

Той свали войника зад себе си с удар в слънчевия сплит и с юмрук в лицето. Едновременно с това с другата си ръка удари с нунчаку гърлото на мъжа вдясно. Един ритник улучи клекналия мъж в тила, а останалите двама просто нямаха никакво време да се обърнат преди нунчакуто да им пречупи вратовете.

Дженсън грабна раницата си и се втурна към командната палатка. Боят беше станал само на петнадесет метра от нея и беше невъзможно онези, които бяха вътре, да не са забелязали, че навън става нещо нередно. Трябваше да ги спре преди да изпратят сигнал за помощ до патрулните катери.

До палатката се натъкна на двама души.

— Какво… — успя да каже единият преди нунчакуто да го удари в лицето. Другият извика, отскочи настрана и стреля с игления си пистолет. Роякът игли се отрази от гъвкавия бронекостюм. Дженсън скочи и изрита противника си. Войникът падна тежко и пистолетът изхвърча от ръката му. Още два бързи удара и Дженсън пак затича към входа на палатката. Натъпка нунчакуто в пояса си, извади шепа звезди и се хвърли през отвора.

Чакаха го, разбира се: трима мъже с готови оръжия. Но очевидно не бяха очаквали да влети направо вътре и бяха изненадани. Рояци игли удариха стената на палатката и захапаха краката му. Той се хвърли на земята, направи салто и запокити две звезди към мъжете. Не улучи, но постигна целта си да стресне хората от сигурността. Вторият им залп беше съвсем извън целта; а Дженсън отново беше на крака и звездите му полетяха. За секунди всичко свърши.

Задъхан, Дженсън бързо огледа палатката. В центъра имаше огромна карта, набодена с цветни флагчета. До едната стена имаше много комуникационна апаратура; до другата имаше стойка с тъпомуцунести лазерни пушки. Той ги погледна и се зачуди защо войниците не бяха използвали пушки вместо иглени пистолети. Изглежда, бяха решили да се опитат да го хванат жив — решение, срещу което не можеше да възрази. Наведе се над картата и се опита да определи къде се намира.

Внезапно изпукване от комуникационната апаратура го накара да обърне глава — и вероятно му спаси живота: на входа стояха двама души.

Дженсън скочи и се претърколи. Първият лазерен изстрел опърли мястото, което току-що беше освободил. Изстрелът на втория човек беше по-точен и Дженсън почувства топлината върху лицето си. Коленичи и бръкна да извади звездите за хвърляне.

Беше останала само една.

„Заслужавам да умра“ — помисли си Дженсън злобно; умът му работеше ясно и с бързина, от която сцената пред него сякаш замръзна. Беше забравил напълно двамата мъже, които бяха напуснали групата по-рано, и сега си плащаше за тази глупост. Двамата мъже стояха срещу него, единият вляво и малко зад другия, лазерните им пушки го следяха. Бяха достатъчно близко, за да ги повали с нунчакуто, ако оръжието беше в обичайния си калъф. Но то беше пъхнато в колана на войнишката униформа и той знаеше, че няма да може да го извади навреме. Още половин секунда и лазерите щяха да стрелят. С всички сили Дженсън хвърли последната си звезда в десния крак на задния войник.

Удари го над глезена с резултат, на който се беше надявал — войникът залитна и падна тежко върху другаря си. Двамата се свлякоха на пода и изстрелите им профучаха настрана. Много преди да могат да се надигнат нунчакуто на Дженсън вече свистеше над тях — той го размахваше със свирепата ярост на човек, който има последен шанс да се отърве от смъртта.

Когато свърши, трепереше от напрежение и гласът, който внезапно прозвуча откъм стената, дори не го накара да подскочи.

— Пета база, тук съгледвач шестнадесети. Как сте там?

За момент Дженсън се поколеба. После взе една лазерна пушка и отиде до комуникационната апаратура със смътен план наум. Копчетата за управление не изглеждаха сложни и той колебливо докосна един бутон и каза:

— Шестнадесети, тук Пета база. Нападнати сме!

— От блекколари? — попита гласът, неочаквано станал твърд.

— О, Господи, не зная — каза Дженсън, влагайки в гласа си плачлива нотка. — Стрелят по нас от склона. Притиснати сме, капитанът е ударен…

— Дръжте се — отсече гласът. — След петнадесет минути сме при вас. Колко снайперисти има? Предполага се, че е само един.

— Може би се мести… не зная. — Дженсън стреля два пъти покрай апаратурата: знаеше, че радиото на другия ще улови пукота ясно. — Господи, пак стрелят — изстена той. — Вижте, ще се опитам да измъкна капитана… Ударен е лошо.

— Не… — Гласът замлъкна, когато Дженсън стреля два пъти в апаратурата. „Ако имам късмет — мислеше си той, докато тичаше към входа на палатката — ще помислят, че радиото на лагера е разбито преди да съм чул нарежданията им.“

Нищо не се виждаше в небето, но това скоро щеше да се промени и Дженсън трябваше да даде на приближаващите се патрулни катери поне малко от онова, което те очакваха да видят. Включи пушката на пълна мощ и започна да стреля по склоновете над лагера, докато не изчерпи енергията. После затича към отворените коли, спрели до калния път. Бяха стандартни военни модели, малко различни от онези, които познаваше от войната. Качи се в една, провери горивото, върна се в лагера, вдигна единия от двамата мъртъвци и го отнесе в колата. Патрулният катер щеше да очаква да види как той смело спасява ранения си капитан и Дженсън не можеше да ги разочарова.

Бяха минали само две минути, откакто беше напуснал лагера, когато патрулният катер долетя от запад. Наведен над волана, Дженсън беше съсредоточил цялото си внимание върху шофирането. Надяваше се, че ще мине известно време преди патрулният катер, след като на екипажа му омръзне да стреля по склоновете, да се приземи. Когато откриеха как са умрели мъжете в базата… е, Дженсън се надяваше да е далеч от откраднатата кола преди да я открият.

Но независимо дали го знаеха, или не, силите за сигурност бяха спечелили този рунд. Дженсън се бе надявал да минат няколко часа преди някой да разбере, че е бил в лагера. Сега тревогата щеше да се вдигне много по-рано.

Всъщност имаше само една възможност, само една надежда за успех. Те щяха да очакват да се насочи на изток към равнините, където можеше да се надява да изчезне сред населението, и затова трябваше да направи по-малко очевидното — да се върне в планините. Изглеждаше лудост, но е хранителните запаси, които щяха да му стигнат за цяла седмица, това беше риск, който си заслужаваше да поеме. Ако можеше да отиде достатъчно далеч на юг, щеше да има възможност да се измъкне.

Той се намръщи. Първоначалният му план беше да се свърже със съпротивителното движение колкото е възможно по-скоро, но това можеше да се окаже не по-добро от влизането в главния щаб на службата по сигурност. Беше му пределно ясно, че от организацията изтича информация като през рибарска мрежа — агентите знаеха твърде много за него. Ако някой от другите беше хванат и накаран да говори… но те нямаше да са толкова заинтересовани да го хванат жив, ако вече знаеха за космическите кораби на Кейн. Не, Лейт сигурно бе достатъчно предпазлив… и в този случай най-добрият план на Дженсън може би беше за известно време да се движи по земята. Но това изискваше сериозно обмисляне.

Далеч отзад достигна слаб звук от артилерийски обстрел. Дженсън се намръщи и увеличи скоростта. Щеше да се наложи много скоро да изостави колата.