Блекколар

29.

Неприязънта, излъчвана от присъстващите, беше толкова силна, че сякаш гореща вълна обля Кейн, докато двамата с Лейт прекосяваха залата за конференции, за да стигнат до местата си. Всички ги наблюдаваха с ледени изражения. Двамата седнаха и той хвърли крадешком поглед към лицето на Лейт, но дори на комскуера да му беше ясна причината за това посрещане, той не се издаде с нищо. Местата, които обикновено заемаха четиримата блекколари на Бакши, бяха празни.

Тремейн не губи време в предисловия и направо попита:

— Комскуер Лейт, бихте ли ни казали къде се намираха вашите хора вчера вечерта между девет часа и полунощ?

— Бих могъл — отвърна Лейт, — но не е необходимо. Аз съм този, който нареди да ги убият.

Изненадата в залата беше неподправена.

— Кого сте наредили да убият? — със свито гърло попита Кейн.

— Фюес, Маккитерик и Кутури — обясни сдържано Тремейн. — Освен това чух, че Валънтайн не се е завърнал тази сутрин с Дженсън и Скайлър.

— Точно така. — Гласът на Лейт беше спокоен, но изпълнен с горчивина. — Нито пък Новак. Валънтайн и тримата останали бяха виновни за смъртта му.

— И как стигнахте до това заключение? — възкликна Майлс Камерън.

— Те бяха шпиони на правителството.

За момент всички замълчаха слисано, след което тишината беше нарушена от възмутен ропот.

— Какви са доказателства ви? — извика Фей Пикиано.

— Нямам преки доказателства, ако това имате предвид. Ако разполагахте тук със съответни условия, то един биохимик би могъл да ви докаже, че никой от четиримата не е приемал препарата беклаш. Но бих могъл да ви дам косвени доказателства.

— Какви например? — В гласа на Фей прозвучаха метални нотки, но за разлика от останалите, тя очевидно искаше да го изслуша.

— Например твърде емоционална и показна ненавист към Рикрил и правителството. Нито Бакши, нито хората ми демонстрират такава. Подобно пламенно държане твърде бързо изхабява блекколарите и не е типично. Но вие очаквахте подобно стереотипно поведение от страна на блекколарите — поправете ме, ако греша, и камуфлажът им е бил добър.

Кейн бързо огледа израженията на останалите. Независимо от явната неприязън, изглежда, думите на Лейт ги накараха да се замислят. Самият Кейн имаше усещането, че губи почва под краката си.

— Освен това Скайлър донесе пръстена на Валънтайн — продължи Лейт — и мога да ви покажа, че е бил преработен, за да отговаря на ранга му, докато оригиналът очевидно е бил притежаван от офицер с по-висш чин. И най-накрая — тримата, които уби Мордикай, са го нападнали първи.

— Добре им се е отразило, няма що? — Тремейн хвърли злобен поглед към Мордикай, който стоеше напълно спокоен до вратата. — Маккитерик е убит с летяща звезда, Кутури е със счупен врат, а белият дроб и сърцето на Фюес са пробити от собствените му кости. А доколкото забелязвам, вие дори не накуцвате.

Мордикай не му отговори.

— Това не променя факта, че един истински блекколар не би атакувал в подобна ситуация, а първо би се опитал да се оневини.

— И как би станало това? — изрева Камерън. — Вашите думи срещу техните.

— Помисли, Майлс — неочаквано заговори Бакши. — Всички ние бяхме в тренировъчния център на Центавър А. Съществуват хиляди дребни неща и процедури, които един истински блекколар би трябвало да знае.

Цялото внимание на групата се насочи към Бакши.

— Нима искаш да кажеш, че Лейт е прав? — запита удивеният Тремейн.

— Не съм сигурен, а и възможността да ги разпитаме си е отишла заедно с тях.

— Много удобно — добави със сарказъм Камерън.

— Но — продължи упорито Бакши, — ако Лейт се окаже прав, това би обяснило всичките ни провали през последните години.

— Но дори и да не са били истински блекколари, това не ги прави автоматично шпиони — продължи да настоява Камерън.

— Ти самият едва ли си вярваш — каза с насмешка Фей. — Какво друго биха могли да бъдат?

— Прав ли ще съм, ако предположа, че вие сте този, който е довел четиримата в Радикс, Камерън? — поинтересува се Лейт.

— Какво искате да кажете?

— Ами вие ги защитавате с такава жар, сякаш се страхувате, че другите ще погледнат с лошо око на вас, ако тези мъже се окажат фалшиви.

— Ами, аз… О, по дяволите! Да, една от свръзките ми ме заведе при тях и аз бях онзи, който препоръча на Рал да ги включи като съветници по стратегията и тактиката. Но това е всичко. — Той посочи Бакши с пръст. — Ето, и Сърл ги взе за истински, та какво остава за мене?

— А ти, Сърл, защо ги взе? — с любопитство попита Фей. — Преди малко каза, че с разпит можеш да ги разобличиш.

Бакши сви рамене. Подобно на Камерън, и той беше притеснен.

— Нямах причина да се съмнявам в тях. Имаха достатъчно общи познания по тактика, както и умения на блекколари. Спомнете си, че групата на блекколарите действаше независимо от нас. Нямаше нужда да познавам всички лично. — Той кимна към Лейт. — Нали вашият отряд също е бил образуван от остатъци на други подразделения? Всъщност разбрах, че един от хората ви е имал поражения на нервната система, подобно на онези, които твърдяха, че имат Фюес и останалите. След като ви отне толкова време, за да ги разобличите, вероятно те са подправили и тези симптоми.

Лейт кимна. За разлика от него, Кейн едва сдържа вълнението си, защото всички въпроси относно Додс закръжиха в главата му с нова сила. След като Фюес и останалите бяха успели да заблудят Бакши, какво доказателство имаше, че Додс не е вършил същото на Плинри? Никакво, освен, разбира се, личното поръчителство на Лейт. Естествено Лейт беше над всяко подозрение — той твърде често рискуваше живота си в защита на акцията. От друга страна, с отстраняването на четиримата аржентианци комскуерът успешно беше запушил устата на опозицията в Радикс. В този момент му се прииска Тремейн да продължи да настоява за повече доказателства.

Благодарение на подкрепата на Бакши и Фей страстите около убийството започнаха леко да затихват, поне временно. Лейт очевидно смяташе въпроса за приключен и премина към работа. Пред него вече имаше разтворена карта. Кейн слушаше с половин ухо как той излага плана, който беше разработил заедно с Хокинг — отнасяше се за похищение на транспортни кораби от военния космодрум Брокен. В този момент стана ясно, че опозицията срещу методите на Лейт не е умряла с Фюес и компанията му.

— Вие ми изглеждате абсолютно уверен, че такава бомбардировка ще ни разчисти пътя през външните кордони, преди от кулите да открият огън и рикрилите да докарат допълнителни сили — каза Сали Куинлан и поклати със съмнение глава. — Ще приема на доверие това, което засяга блекколарите, но ние говорим за космодрум на рикрилите и аз знам със сигурност, че той разполага с твърде добра охрана.

— Права сте — съгласи се Лейт, — но аз описах само първото направление на атаката. Второто ще мине оттук — той посочи с пръст върху картата, — водено от двама блекколари в бронекостюми, които ще проправят път през периметъра с мините. Без обичайното предупреждение нашите хора ще са вече при корабите преди рикрилите да успеят да реагират.

— Освен ако корабните лазери не обстрелват автоматично непознати обекти — каза Тремейн. — Съгласен съм със Сали, планът ви е нереален. — Той хвърли злобен поглед на Лейт. — Или и това е някоя маневра за отвличане на вниманието като голямата операция за затвора „Цербер“?

— Не, този е съвсем истински. И ще е нереален, ако целта ни е да завземем космодрума. Всъщност искаме само да качим ветераните на един транспортен кораб и да излетим.

— И защо сте толкова уверен? — изръмжа Тремейн.

— Защото Рикрил иска корабите от клас „Нова“ — намеси се Фей, без да сваля поглед от лицето на Лейт. — На това разчитате, нали?

— Господи! — възкликна Джеремая Дан. — Рал, тя е права! Фюес и Маккитерик бяха там, когато Лейт ни каза за корабите.

Тремейн изгледа подозрително Лейт, после се обърна към Фей.

— Какво имаш предвид?

— Просто е — отвърна Фей, все още без да сваля очи от Лейт. — Рикрилите вече знаят защо блекколарите са тук. Следователно те имат две възможности: или напълно да ни унищожат, или да ни позволят да продължим с операцията, като се възползват от това.

Лейт се усмихна и леко й се поклони.

— Чудесна аргументация.

— Благодаря — отвърна сухо тя. — Тогава вероятно ще ме изслушате по-внимателно. След като агентите му са мъртви, Апостолерис ще бъде принуден да ни спре. Той не може просто така да ни последва до мястото, където са скрити „Нова“, корабите му трябва да останат далече зад нас и докато разбере къде сме, ние вече може да сме активирали поне един.

— Забравихте, че разполагат с трийсет и повече корсари — напомни й Лейт. — Рикрилите знаят, че с толкова хора на борда не можем да достигнем пълна тяга за по-малко от четирийсет часа. Могат да ни следят оттук дори само по следата от двигателите и пак ще имат достатъчно време да изпратят корсарите.

— Това означава, че корабите се намират на четирийсет часа от Аржент — отбеляза Бакши.

— Така е. Е, стига, предполагам, че вече всички сте се досетили къде са.

В стаята се възцари тишина.

— В Диамантения пръстен ли? — предположи Тремейн.

— Разбира се. — Лейт кимна. — Там има поне хиляда достатъчно големи астероида. На всеки от тях може да са издълбани пет пещери, в които да са скрити корабите с активирани щитове и рикрилите могат да ги търсят безуспешно следващите десет години, без да могат да ги открият. Сигурен съм, че ще ни оставят да им покажем пътя.

— Е, звучи успокоително — подигра се Камерън. — И какъв тогава е смисълът на упражнението, след като рикрилите така или иначе ще ни хванат?

— Защото ние знаем нещо, което те не знаят — обясни спокойно Лейт. — Един от хората ми разполага с хитър способ за привеждане на оръдията на корабите в бойна готовност за по-малко от четири часа. Ако успеем да разположим корабите в удобна позиция, можем да задържим всякакви атаки на рикрилите, докато пуснем двигателите.

— И защо досега не сме чували за това чудодейно средство? — изрази подозрението си Тремейн. — И кой е този, за когото се предполага, че го знае?

— Не се „предполага“ — поправи го спокойно Лейт. — А не сте чули за това, защото не е ставало дума.

— И все пак?

— Дженсън, разбира се. Той е нашият специалист по космически кораби.

Тремейн се замисли дали отново да не поиска доказателства и погледна строго Лейт. Последният издържа погледа му спокойно, без да мигне, и ръководителят на Радикс пръв отмести очи.

— Само не забравяйте, че ако от това не излезе нищо, и вие също ще загинете — мрачно каза той, после махна с ръка към картата на базата Брокен. — Да се надяваме, че и колитата мислят като вас. В противен случай ще загинат напразно много хора. А вие и хората ви също няма да се измъкнете.

— Точно обратното — ние ще бъдем първите в списъка на загиналите. Или забравихте, че ние ще водим двете крила на атаката?

Тремейн го изгледа замислено.

— Добре. Кога започваме?

— Довечера — отвърна веднага Лейт.

Обезболяващото, което му бяха дали, не беше познато на Голуей. То беше успокоило болката, без да замъгли мозъчната му дейност. За което малко съжаляваше. Част от него искаше да избяга от спомените от последните няколко часа. Той потрепери, като си спомни как беше дошъл в съзнание, затрупан под отломъците на срутената сграда. Но още по-болезнен беше фактът, че блекколарите отново бяха извършили нещо, което се смяташе за невъзможно.

И част от отговорността за това лежеше на неговия гръб.

— Сигурен съм, че той разбра думите ми — каза отново Голуей на полковник Икинс. — Беше с достатъчно бистър ум, а блекколарите не пропускат важна информация.

— Особено когато им я поднесат на тепсия — отбеляза хапливо Икинс.

Когато преди час полковникът седна за първи път на стола на префекта, изглеждаше леко смутен — вероятно никога не беше седял от онази страна на бюрото, беше си помислил Голуей. Сега, след като беше провел десетина телефонни разговора и беше дал поне още толкова заповеди, полковникът изглеждаше само уморен.

— Знам — каза Голуей.

Чувството му за вина изобщо не намаляваше от факта, че беше оцелял само защото в момента, когато балонът се спука, се намираше в килията на Дженсън. От хората в командната зала беше оживял само префект Апостолерис, който се намираше в реанимацията на болницата в Милер.

Икинс изсумтя, но после поклати глава.

— Забравете това. Дори и да не му бяхте казали нищо, те пак щяха да разкрият другите трима заради връзката им с Валънтайн. Надявам се само да сме готови преди следващия ход на Лейт.

Със здравата си ръка Голуей посочи телефона.

— Разполагате ли с достатъчно хора, за да блокирате всички космодруми?

— Нямам друг избор — въздъхна Икинс. — Без съгледвачите си в Радикс едва ли ще разберем навреме координатите на корабите, за да могат рикрилите да стигнат там първи.

— А защо не ги оставите да тръгнат и да ги проследите? — предложи Голуей. — Това е напълно възможно. Те ще стигнат до корабите и е въпрос само на часове рикрилите да изпратят там една ескадрила корсари.

— Мислих и за това. Всичките ни специалисти твърдят, че ще са им необходими поне два дни, за да приведат корабите в бойна готовност. — Той вдигна очи към Голуей. — Но ми се струва, че пропускаме нещо. Лейт не може да не се е сетил за това, а операцията му продължава на пълна скорост. Или ние сме сгрешили, или Лейт знае нещо, което аз не зная. — Той поклати глава. — Не мога да си позволя да ги подценя отново.

Телефонът иззвъня и Икинс го вдигна.

— Кабинетът на префекта по безопасност, Икинс слуша — каза той. Секунда след това очите му се разшириха. — Да. Благодаря. — И бързо затвори.

— Какво става? — напрегнато попита Голуей.

— Насам идва рикрил — изсъска Икинс.

Думите му още не бяха заглъхнали, когато вратата рязко се отвори и влезе един от извънземните.

Голуей не виждаше за първи път рикрил, но в този имаше нещо по-различно. Беше огромен, изпълни цялата врата, а стъпките му отекваха и през дебелия килим върху пода. Но дори и това не обясняваше излъчването на мощ и авторитет, което се долавяше безусловно. Двамата с Икинс се изправиха на крака. Погледът на Голуей продължаваше да търси отличителните знаци за ранга на чуждоземеца. Нито един от орнаментите не му беше познат.

Рикрилът спря пред бюрото, изгледа Икинс и произнесе с клокочещ глас:

— ’Рект А’столерис?

Икинс преглътна с усилие.

— Аз съм полковник Икинс, изпълнявам длъжността префект. Префект Апостолерис е сериозно ранен.

Рикрилът посегна към колана си и Голуей неволно трепна, преди да разбере, че чуждоземецът няма да измъкне меча си. Но колкото и незначително да беше движението му, рикрилът го забеляза.

— Аз съм Хракх — ’оин Кхаск. — Той прокара лапа по ножницата на меча и Голуей изстина. Воините клас Кхаск принадлежаха към елита на рикрилското общество. Какъв пост заемаше този в правителството на Аржент можеше само да се гадае. Но това нямаше значение. Заповедите от воин Кхаск се изпълняваха безусловно.

Очевидно това беше твърде добре известно и на Икинс.

— Какви ще бъдат заповедите ви? — направо попита полковникът.

— ’Дигнете ’ариерите около всики космо’руми — каза чуждоземецът. — Враеска а’ака разешена.

Икинс премига.

— Слушам. Но… дали сте в течение, че врагът елиминира шпионите ни?

— ’Ъпроси ли задаате? — произнесе Хракх с нисък глас.

Голуей усети как устата му пресъхва. Само веднъж беше чувал този тон и веднага след това трима мъже бяха намерили смъртта си.

— Не се съмнявам в заповедите ви нито в пълномощията ви — отвърна бързо Икинс. — Съмнявам се само в нашата възможност да защитим интересите на Рикрил без информацията от четиримата ни шпиони.

Хракх видимо се успокои, макар да не мръдна и мускул. Гласът му възвърна обичайната си пискливост.

— Ваш’та реакия не е неходима. Рикрил контолира ситацията.

— Разбира се, разбира се — енергично закима Икинс. — Веднага ще изтеглим силите си.

Очите на рикрила пробягаха по Голуей, след което той напусна стаята без повече думи.

Икинс бавно седна, опитвайки се да запази поне частица от достойнството си. За разлика от него, Голуей направо се тръшна върху своя стол.

— На Плинри казват, че когато един рикрил побеснее, посещава кабинетите на хората и разпердушинва всичко, вместо да потроши своя дом.

— Не е слух — виждал съм го с очите си. — По лицето на Икинс се стичаше пот.

Голуей погледна към зеещата врата.

— За какво беше всичко това?

Икинс прокара ръка по лицето си.

— Изглежда, че ще приведат в действие плана на Апостолерис.

— Но това е рисковано. Ако Лейт крие още един коз в ръкава си, ще изгубят всичко.

— Прав сте — каза замислено Икинс. — Но вероятно те няма да чакат, докато Лейт стигне до корабите, за да действат.

Голуей осъзна накъде бие полковникът.

— Искате да кажете, че рикрилите си имат свой високопоставен шпионин в Радикс?

— Не би ме изненадало.

Известно време се гледаха мълчаливо и Голуей разпозна в очите на другия мъж своето собствено недоволство от тази информация. Двамата не казаха нищо. След малко Икинс посегна към телефона. Предстоеше му да отмени редица заповеди.

Подготовката на предстоящата операция включваше уточняване на куп подробности, така че когато Лейт се върна в помещението на блекколарите, беше вече късен следобед. Потънал в мислите си, той бавно влезе в стаята и чак когато затвори вратата, забеляза, че в стаята има гост. До прозореца седеше Лиана Роуд и разговаряше за нещо с Кейн.

Леко раздразнен, комскуерът се приближи до Хокинг, който наблюдаваше внимателно разговарящите, седнал до масата.

— Как са Дженсън и Скайлър? — попита го Хокинг.

— По-добре са — тихо отвърна Лейт. — Вейл каза, че Дженсън страда главно от обезводняване и силна атрофия на стомаха, заедно с няколко изгаряния от лазер и електрически шок. Скайлър пък е схванат от обгарянията, но до два дни ще се оправи. Но ще се наложи да пропусне бойната ни нощ. — Той кимна леко към Лиана. — Откога е тук?

— Около десет минути — отвърна Хокинг с неодобрение. — Не исках да я пускам, но Кейн настоя. Очевидно се е уговорил предварително за тази среща, преди да поема смяната от Куон.

Лейт погледна към Мордикай, който се бе облегнал до вратата, и той кимна, потвърждавайки подозренията на Хокинг.

— За какво говорят?

— Не мога да доловя какво казва тя, но разчитам по устните отговорите на Кейн. Прилича ми на нещо като доклад от разузнаване.

Лейт изпъшка.

— Е, ще се наложи да си тръгне. Не му е сега времето на Кейн да се прави на генерал.

Той махна леко с ръка, за да привлече вниманието на Кейн, но в този момент двамата се изправиха и тръгнаха към вратата. Докато се разминаваха, Лиана кимна на комскуера, а Кейн го изгледа студено. Мордикай затвори вратата след Лиана и Лейт се обърна към Кейн.

— Какво значи това?

— Бях я помолил да събере тихомълком малко информация от Камерън и Сали Куинлан.

Лейт кимна.

— Е, и?

— Само допреди три часа Брокен гъмжал от сили на сигурността, които изграждали кордон от външната страна на главната ограда. Наблюдателите на Сали казват, че после съвсем неочаквано всички напуснали. Същото се случило и на останалите космодруми. Още едно любопитно нещо: някъде в ранния следобед те видели да излитат необичайно голям брой корсари и никой след това не е докладвал за приземяването им.

— Застраховат се — промърмори Хокинг зад гърба на Лейт. — Вероятно ще се пръснат сред Диамантения пръстен с надеждата, че някой от тях ще се окаже по-близо до корабите „Нова“ от онези, които ще ни последват.

— Изглежда разумно — съгласи се Лейт.

— Да — кимна Кейн. — Но не ви ли се струва странно, че силите на сигурността остава само да ни връчат официална покана да отидем на Брокен?

— Хубав въпрос. А не ти ли се струва странно, че са изпратили корсари да ни чакат?

— Както каза Хокинг: застраховат се.

— Застраховка срещу магическите способности на Дженсън най-вероятно.

На Кейн му беше нужно малко време, за да осъзнае чутото.

— Нима намеквате, че в групата все още има шпионин? — невярващо попита той. — Това не е ли малко прекалено дори и за хитрец като Апостолерис?

— Може и да греша.

— Искрено се надявам да е така, защото благодарение на вашата малка лъжа силите на сигурността ще затегнат още по-яко примката около врата ни. Излъгахте за Дженсън, нали?

— Успокой се. Но пък накарах Тремейн да дойде с нас.

— Прекрасно. Значи всички ние ръка за ръка ще се хвърлим в обятията на силите за сигурност. — Кейн замълча, изпепелявайки с поглед Лейт. — Знаете ли, Лейт, ще ви трябва някой дяволски добър номер, за да се измъкнете.

— Знам. Може и да имам такъв, но ще трябва да изчакаме, за да видим дали ще свърши работа.

— Кажете ми за какво става дума.

— Съжалявам, но не мога.

— Отнася се до Додс, нали? — настоя Кейн. — Оборудвал е своя корсар със специално оръжие, нали?

Лейт поклати глава.

— Съжалявам. Налага се да ми се довериш.

Кейн го изгледа със стиснати устни.

— Повтаряте ми тази фраза от дълго време. Но и аз нося отговорност за тази мисия, а търпението ми се изчерпи. Ако искате да ви се доверя, същото ще трябва да направите и вие.

— С идването си тук рискувах живота на всички ни — тихо отвърна Лейт. — Загубихме хора на Плинри, а тук умря Новак. И можем да загубим още хора тази вечер. Това ли искаш?

— Казах ви — искам да знам какво ще стане, когато намерим корабите „Нова“.

В стаята надвисна тишина. Лейт усети с какво внимание Хокинг и Мордикай следят разговора. Знаеше, че и двамата се чудят какво е планирал.

— Съжалявам — повтори Лейт и с това приключи разговора. — Елате тук — добави комскуерът и тръгна към масата, където седеше Хокинг. — Нямаме много време, а има още подробности за уточняване.

— Да, сигурно — тихо каза Кейн.

Лейт забеляза раздразнението в гласа му, но реши да не му обръща внимание. Наближаваха последната отсечка и нямаше място и време за мрънкачи.

Кейн сам трябваше да преодолее наранените си чувства.