Блекколар

12.

— Зная, че видях нещо — каза един от петимата запъхтени мъже от сигурността. Групата тъкмо минаваше през тясното дефиле и се изкачваше към отвесния бряг. — Като отражение от метал или стъкло. — Той посочи средата на скалистия, покрит с дървета склон пред тях.

— Продължи да наблюдаваш — посъветва го мъжът до него и хвана по-здраво лазерната си пушка, докато се оглеждаше. — И не забравяй, че е имал половин час да се придвижи, откакто си го видял.

Скрит зад едно дърво само на десет метра зад тях, Дженсън повиши оценката си за групата с една-две единици. Колкото и да изглеждаше неочаквана за тях тази работа на открито, те все пак бяха наблюдателни и водачът им съвсем не беше глупак. Нямаше начин да знае, в края на краищата, че Дженсън беше окачил резервния бинокъл на един клон преди час, когато беше забелязал групата да се изкачва към него. Целта беше да ги примами да се втурнат ликуващи към неговата предполагаема позиция, а надеждата — да оставят без охрана пътя, извеждащ от стръмнината. Дженсън обаче беше започнал да се съмнява дали групата ще се хване на уловката.

— Там! — възкликна първият мъж и посочи.

— Аз също го видях — обади се втори. — На десет градуса вляво зад онзи изсъхнал червен трън.

— Добре, да вървим — каза водачът. — И не забравяйте, че този човек е опасен, така че ако нещата станат напечени, стреляйте. Дени, свържи се с другите групи, които се движат в нашия сектор, и поискай въздушна подкрепа. Предупреди ги да не излизат напред, не искаме да го изплашим. Чам, ти ще останеш тук, в случай че той мине покрай нас. Тръгвайте.

Скрит зад дървото, Дженсън ги наблюдаваше как изчезват в храстите. Номерът все още си струваше да се опита. Може би дори щеше да успее. Силите на сигурността толкова искаха да го хванат, че бяха включили в патрулите неопитни хора от града. Интересен беше и фактът, че знаеха, че е сам.

Постовият, Чам, видя нещо, приличащо на мъх, до един голям камък и седна вдървено с профил към Дженсън, като подпря пушката си между коленете си. Премести тънката жица за микрофона, която излизаше от шлема му, и завъртя едно копче докрай. После опря глава на камъка и затвори очи. Дженсън го гледаше замислено и се чудеше какво е направил. Беше ли намалил силата, така че да може да спи, без другите да чуват хъркането му, или я беше увеличил, за да може да чуе звука на оръжие, ако бъде нападнат? Вероятно последното, реши Дженсън, което означаваше, че войникът е много предпазлив. Дженсън се подготви да чака.

Минутите се точеха бавно. Очите на стража бяха затворени, но дишането му показваше, че не спи. Планината беше тиха с изключение на звуците, издавани от насекомите; нищо освен някоя птица от време на време не пресичаше небето над тях. Но Дженсън знаеше, че тази тишина е илюзорна и че ако бъде подадена тревога, много скоро тук ще е пълно с хора. „Търпението е добродетел“ — каза си той и продължи да наблюдава.

Но накрая не можеше да чака повече. Останалата част на патрула сигурно беше преполовила пътя до висящия бинокъл, а на него щеше да му трябва известно време да мине през дефилето преди те да са открили трика и да повикат подкрепления. Беше опасно да се разкрие, но нямаше друга възможност. Той взе един камък, сложи го в прашката и го запрати в тревата на петнадесетина метра нагоре по склона.

Часовоят веднага скочи, насочи пушката си към мястото, където се бе разнесъл звукът, и нагласи микрофона.

— Тук Чам — каза той тихо. — Чух нещо на склона близо до мен. Отивам да проверя.

Тръгна предпазливо, вдигнал пушката на височината на кръста си. Дженсън го наблюдаваше как внимателно се доближи до високата до колене трева. Накрая спря за момент и стреля три пъти в нея. Нищо не се случи и той се върна.

— Трябва да е било животно — чу го Дженсън да казва. Отговорът не се чу, но Чам се усмихна леко. — Разбира се. Но кой знае колко бързо могат да се движат тези блекколари?

Чам седна на мъха, отново отмести микрофона настрана и посегна към копчето за контрол на силата…

И камъкът от прашката на Дженсън го удари с всичка сила в гърлото.

Войникът се свлече, ръката му падна отпусната до него. Дженсън свали шлема му и го вдигна до ухото си. Чу тихо мърморене и коментари от другите, които се изкачваха по планината. Нищо не показваше, че са чули нещо необичайно; или, ако бяха чули, че му придават някакво значение. Рискът се беше оправдал.

Дженсън бързо претърси мъртвия и намери полева санитарна чанта и пакет с храна, които прибави към собствените си запаси. Лазерната пушка беше съблазнителна, но енергийният й пакет можеше да бъде открит от неприятно голямо разстояние, особено тук, където нямаше нищо. Шлемът, за нещастие, беше почти толкова коварен: дори ако предавателят беше изключен, електрониката и батерията щяха да се чуват като парен локомотив. Той взе пушката и шлема и ги хвърли в гората. Щяха да ги намерят, разбира се, но може би щеше да затрудни врага.

След това слезе в дефилето. Движеше се максимално бързо, без да вдига много шум, тласкан от такова чувство за спешност, каквото не беше изпитвал никога. Преследването от сили на сигурността не беше нещо особено неочаквано, но когато те знаеха, че е самичък и че е блекколар, ставаше лошо. Отидеше ли някъде Лейт с групата си, врагът винаги ги преследваше.

Беше почти на дъното на дефилето в гъстите шубраци, когато от склона се чу експлозия. Граната. Очевидно хората от сигурността беше намерила уловката, която им беше оставил. Много скоро цялата планина щеше да гъмжи от врагове.

Оттук нататък нещата щяха да започнат да стават трудни.