Блекколар

19.

Напрежението в конферентната зала беше толкова плътно, че можеше да се нареже и да се направи на сандвичи. Кейн огледа масата и не видя нищо друго освен враждебност — от леденото изражение на Бакши до по-откритото презрение на местните блекколари и нервно стиснатите пръсти на Джеремая Дан. Сали Куинлан и Майлс Камерън приличаха на лъвове, очакващи реда си да излязат на арената, и дори Фей Пикиано беше необичайно мълчалива, докато превързваше раните от изгоряло на Лейт. А Рал Тремейн, застанал зад стола си, беше толкова ядосан, че Кейн си помисли, че никога не е виждал толкова ядосан човек.

— Значи леко сондиране. Оглед на затвора. Наистина хитро. — Очите на Тремейн пронизваха Лейт като два противоброневи лазера. — Какво, по дяволите, очаквахте да постигнете с тази тъпа игра?

— Влязох и излязох жив — отговори Лейт и трепна, когато Фей намаза рамото му с мехлем.

— Не мърдай — сгълча го тя. — Този мехлем е скъп… не можем да си позволим разточителството да го мажем върху здрава кожа.

— Ила за глупави авантюристи. Прибери го, Фей — заповяда Тремейн. — Запази го за хората на Радикс, ранени при изпълнение на своя дълг. Не ми отговори на въпроса, Лейт.

— Защо се заяждаш, Тремейн? — попита комскуерът, когато Фей затвори тубата с мехлем и започна да бинтова вече обработената кожа. — Не ми трябва твоето разрешение да предприема действие, стига то да не включва твои хора или оборудване.

— Ами загубеният пикап? — изръмжа Камерън. — Това беше наше оборудване. — Той погледна раздразнено Новак, който се размърда до стената. — Вие двамата ще седнете ли, дявол да ви вземе?

Нито Мордикай, нито Новак му обърнаха внимание — говореха си нещо.

— Те не повредиха нищо — каза Лейт на шефа на разузнаването. — А колкото до пикапа…

— Предпочитам да бездействат — каза остро Тремейн. — И забрави за пикапа. Въпросът е…

— Не, нека не забравяме за пикапа — прекъсна го Лейт. Тонът му неочаквано беше станал суров. — Загубихме го, защото се натъкнахме на засада. А това означава, че бяхме предадени… от един от вас.

— Чух рапорта на боец Фюес — каза Тремейн. — Няма категорично доказателство за това.

Лейт погледна към Фюес и Кейн си помисли, че вижда как аржентианецът малко се свива.

— Спомена ли боец Фюес, че ни нападнаха на десет пресечки от Стрип? И че бяха издигнали пътни заграждения… и имаха белезници с магнитно заключване, за които знаем, че не принадлежат към стандартното оборудване на патрулните коли? Какви по-големи доказателства са ви необходими?

— Някой може да ви е видял, като сте излезли сутринта — предположи Фей.

— Това нямаше да им осигури необходимото време. Освен това имах хора в гаража, които следяха за това.

Тремейн удари с юмрук по масата.

— Така значи, дявол да го вземе? — И изведнъж посочи с пръст през масата към Лейт. — Ние ви повярвахме, а вие ни следите и работите зад гърба ни! Ще ни разкажете какво целите, и то сега.

— Съжалявам — каза Лейт и поклати глава.

— Нямате избор. — Тремейн вдигна ръка.

На стената срещу Кейн две малки секции от дървената обшивка изведнъж се завъртяха. От мрака зад отворите се появиха три лазерни пушки.

Кейн застина напълно изненадан, но Новак вече се движеше — застана срещу стената директно между дулата на пушките, на метър и половина от всяко; а после направи една голяма крачка вдясно и отпрати дулото обратно в отвора с нунчакуто си. Все още с гръб към стената смени посоката: две бързи стъпки наляво, левият му крак излетя нагоре и назад и заби лазерната пушка в собственика й. Нунчакуто се въртеше и още преди кракът му да е стъпил на пода, хвана последното дуло между двете пръчки и го удари в отвора. Лазерът гръмна и проряза дълбок улей в масата. Новак сграбчи дулото, бутна го назад, после го дръпна и след секунда беше на едно коляно с плячката в ръце, насочена покрай масата. Кейн се обърна и чак сега разбра, че подобна сцена се е разиграла и в другия край на стаята, където по някакъв начин се беше озовал Мордикай.

В настъпилата тишина прозвуча гласът на Бакши:

— Хвърлете пушките или ще ви убия.

Кейн го погледна. Комскуерът не беше помръднал, не беше извадил никакво оръжие; и все пак, ако се съдеше по изражението му, явно можеше да изпълни заплахата си. Изведнъж в стаята стана много студено.

— Успокойте се всички — спокойно каза Лейт. — Не искаме да ви навредим. Но ви предупреждавам втори път да не вадите срещу нас оръжие. — Той огледа стените и махна с глава към вратата. — Излизайте, всички. Тремейн?

Гледайки гневно, лидерът даде знак с ръка. От двете страни на амбразурите се отвориха врати и шестима мъже, смучещи подутите си устни и разтриващи натъртените си рамене, излязоха от тъмните ниши и тръгнаха към вратата. Лейт махна с ръка и блекколарите от Плинри върнаха пленените лазерни пушки на собствениците им.

— Надявам се повече да не подслушвате — каза Лейт, когато вратата се затвори зад стражите.

— Не се безпокойте — изръмжа Камерън. — Тези хора са напълно сигурни.

— На Аржент никой не е напълно сигурен — каза Лейт — и преди да сте се настроили враждебно, искам да ви кажа, че ние сме прекалено малка група, за да правим грешки по два пъти. Затова тази сутрин не казахме на никого за плановете си. Съжалявам, ако сте се почувствали засегнати, но така трябва да действаме тук.

— Не е въпрос на наранена гордост, Деймън — каза Фей. — Каквото и да се опитвахте да направите в Хенслоу, имаше възможност Майлс да направи нещата по-лесни за вас, ако се бяхте консултирали с него предварително. Надявахте ли се да намерите конкретен затворник? Ако е така, вероятно щяхме да можем да ви кажем това оттук.

Лейт вдигна рамене.

— Ще има и други възможности.

— Не и доколкото познаваме Апостолерис — каза Бакши. — Той сега ще премести ветераните… и където и да ги откара, ще ни коства много хора да ги измъкнем. Това постигнахте с вашето частно нападение.

— Може би — призна Лейт. — Ако е така, съжалявам. Къде могат да бъдат изпратени ветераните… някакви идеи?

— Най-вероятно в затвора „Цербер“ — каза Фей. — Това е една стара крепост на юг оттук, в едно затънтено място. Мъничка сграда с четири надземни и шест подземни етажа, с ограден със стена двор, достатъчно голям да кацне „Корсар“. На всеки ъгъл на стената има кули с оръжия, контролирани отвън или от главната сграда.

— Ако колитата ги затворят там, можете да си събирате нещата и да заминавате — намеси се Дийл Валънтайн; лицето му над високата яка бе строго. — Всъщност може би така и така трябва да си тръгнете.

— Спокойно, Дийл — промърмори Бакши.

— Извинявай, комскуер, но това ми омръзна. Ние ги приютихме и им дадохме информация, а в замяна не получихме нищо.

Бакши погледна Лейт и вдигна въпросително вежди.

— Ще си направите ли труда да отговорите?

— Разбира се. Ако очите и въображението ви бяха отворени, щяхте да видите каква полза можете да извлечете от нашата работа.

— Каква полза? — изсумтя Валънтайн.

— Е, поради липса на по-очевиден пример, ще посоча, че ние просто разрушихме една порта в Стрип. Някои трябва да я възстановят и един или двама от тези някои могат да вградят в пантите миниатюрни мини. Тогава ще имате уникалния шанс да прекарате по-късно цял камион крадени части или нещо друго от Стрип, без да трябва да тараните портата.

От израженията и мърморенето около масата беше очевидно, че никой не е помислял за това. Тремейн и Бакши се спогледаха и Кейн видя, че блекколарът леко кимна.

— Обещавате ли да се съветвате с нас… или поне с мен… преди да предприемете други действия? — попита Тремейн.

— Ако включват персонал на Радикс, да — бързо каза Лейт. — Стига да има време, разбира се. В противен случай си запазвам правото да действам самостоятелно.

— Това не е достатъчно — възрази Валънтайн.

Лейт вдигна рамене.

— Това е най-доброто, което мога да предложа.

Настъпи момент на мъчителна тишина.

— Добре — каза Тремейн най-после. — Мога да разбера съображенията ви. Но… — Той вдигна предупреждаващо пръст. — Трябва да ви кажа, че ние също можем да играем по военни правила. Ако членове на Радикс бъдат убити поради това, че не сте ни информирали навреме, ще бъдете изправени пред военен съд по съкратената процедура. Наистина ще го направя.

— Разбрано. Вие ще ни информирате ли незабавно за прехвърлянето на всеки затворник?

Тремейн погледна Камерън.

— Да, ще възложа това на някои хора — изръмжа шефът на разузнаването.

— Добре. Някакви новини от фронта за крайселите?

— Боят все още продължава — обади се Сали Куинлан неохотно. — Аржент няма да бъде залят от рикрили, ако от това се тревожите.

— Тревожа се — призна Лейт. — Благодаря. — Той стана.

— Една секунда — възрази Валънтайн. — Като приемам, че не е свързано с важната ви акция, искам да зная как Кейн е успял да изчезне от Земята. — Той отправи към Кейн заплашителен поглед. — Нека бъдем честни… вие също не ни вярвате.

— Един държавен служител беше откраднат от нашите хора — каза спокойно Кейн. — Неговата лична карта беше променена и по някакъв начин неговото компютърно досие също беше променено.

— По някакъв начин? Как по-точно?

— Не зная как точно е било направено…

— О, много удобно!

Кейн се изчерви.

— Аз съм агент, не съм ръководител. Те не ми казват всичко.

— Това обяснение е по-добро — каза Камерън.

— Момент — прекъсна го Лейт. — Мисля, че мога да обясня. — Той се поколеба; избягваше да погледне Кейн в очите.

— Е? — подкани го Тремейн.

— Към края на войната някой очевидно е решил проблема за краткия живот на човешките клонинги…

С някакъв ням ужас Кейн слушаше как Лейт излага теорията си. Това беше възможност, която никога не му беше идвала наум. Неговите родители, участници в Съпротивата, го бяха обучили… никой от тях никога не му бе намеквал, че е различен. Но в това имаше смисъл… и колкото повече слушаше, толкова по-голям смисъл намираше в него. Нямаше друг начин да се обясни защо и как медицинските данни така точно отговаряха на неговите. Нищо чудно, че Кратохвил и Маринос бяха толкова спокойни за досието му — цялата тежка работа беше свършена преди двадесет и седем години.

Лейт се изчерви и за момент настъпи тишина.

— Интересна история — каза Тремейн. — Недоказуема, разбира се.

— Аз я предлагам само като възможност — напомни му Лейт.

— Разбирам — каза Тремейн и погледна към Валънтайн, но блекколарът нямаше никакви възражения. — Добре тогава. Ще ви осведомим за ветераните, но и вие ще ни осведомите за вашите планове да ги спасите.

Лейт кимна.

— Вече ви обещах.

Заседанието свърши и Кейн тръгна към вратата. Искаше да е сам, да обмисли всичко на спокойствие… Преди да стигне до вратата Новак и Мордикай го настигнаха. Той не им обърна внимание и закрачи по коридора. Клонинг. Дубликат… И ако имаше една такава личност, защо да няма повече? Той беше приел, че персоналното опекунство е обичайна практика в обучението на агент на Съпротивата. Сега се съмняваше в това. Специалното обучение беше продължило със специални средства. Колко такива специални Алън Кейновци имаше на Земята, внимателно направлявани в живота?

Кукла, това беше той. Клонинг-кукла, и скъсаните му конци се дърпаха от Лейт и Радикс.

Клонинг. „Трябва да почувствам нещо — каза си той тъжно. — Гняв, негодувание“. Беше лъган цял живот — парче биологическа стока, на което е казано, че е човешко същество, докато всички са се присмивали на наивността му. „Най-малкото — помисли си той — трябва да ме е срам“. Но единственото, което чувстваше, беше вкочаненост… вкочаненост и знанието, че има да свърши определена задача. Състоянието му беше достатъчно ужасно, за да рухне дори при откровение като това.

— Кейн?

Фигурата, която чакаше пред стаята на блекколарите, пристъпи напред и спря. Кейн също спря и повдигна глава.

Беше Лиана Роуд, лидерът на групата, която ги бе довела.

— Какво искаш? — изръмжа той.

— Искам да поговорим — каза тя.

Последното нещо на този свят, което би поискал в момента, беше да говори с аржентианка и той понечи да отвори уста и да го каже, но Мордикай се намеси.

— Вероятно не трябва — промърмори той.

Дълбоко вътре в Кейн нещо се преобърна.

— Разбира се — каза той на Лиана. — Давай.

За първи път куклата щеше да дърпа собствените си конци.

Дори да беше разстроен от решението му, Мордикай не го показа. Новак също не направи никакъв коментар, когато Кейн отвори вратата и поведе Лиана към двата стола до прозореца. Двамата блекколари не си направиха труда да ги последват, но заеха обичайната си позиция до вратата.

— С какво мога да съм ти полезен? — попита той и посочи на младата жена единия стол, докато той сядаше на другия. Над рамото й видя Новак и Мордикай и разбра, че инстинктивно е сложил Лиана с гръб към тях, така че по устните му блекколарите да разберат, че той не издава никакви тайни, и да я постави в най-неблагоприятно бойно положение. Дори в бунтарското си настроение не можеше да се отърси от подготовката си.

Толкова с дърпането на собствените му конци.

— Кейн…

— Алън.

— Няма значение. Вижте, вие вече сте тук една седмица, насадени на пачи яйца, и очаквате нещо да се случи. Моите хора са отегчени и раздразнителни… комбинация, която мразя. Чухме за глупавото ви нападение, носят се и слухове за масирано нападение срещу затвора Хенслоу. Искам да зная дали е вярно.

— Не зная, но се съмнявам. Във всеки случай, ако има такова нещо, сигурно няма да е скоро.

— Тогава какво планирате?

Кейн поклати глава.

— Съжалявам, но акцията е все още поверителна.

— Не те питам за проклетата ви акция — отвърна рязко тя. — Всъщност не ме интересува какво целят вашите перковци. Единственото, което искам да зная, е как ще бъдат включени моите хора, защото нямам намерение да ги хвърля слепешката в нещо, ако не зная какви са шансовете им да останат живи.

Кейн я погледна с неочаквано уважение. Леко саркастичното отношение, с което тя гледаше на света, не беше нетърпение или его. Беше страх. Страх за самата нея, може би; по-вероятно страх за хората й. Да ръководи съпротивителна бойна група в свят като Аржент беше тежка отговорност.

— Ти сигурно се грижиш много за твоите хора — каза той. — Това е качество на добър ръководител.

Тя изкриви устни и отвърна почти грубо:

— Да.

— Казах го като комплимент — каза той и се намръщи.

— Зная. — Тя сведе очи. — Съжалявам. Аз съм… нямам намерение да бъда повече лидер. Или последовател, що се отнася до това.

Кейн примигна.

— Напускаш Радикс?

Тя кимна.

— Веднага щом се намери човек, който да ме замести. Защо? Толкова ли е странно?

— Мислех, че баща ти… — Той млъкна: не знаеше как да завърши.

Тя отново вдигна очи и той беше поразен от горчивината в тях.

— Да, баща ми наистина ме възпита да бъда добър член на Радикс. Това е почти всичко, което направи за мен. — Тя премести поглед към прозореца. — През целия си живот баща ми мислеше само за Радикс. Никога не даде достатъчно от себе си за майка ми и за мен. Това нараняваше мама ужасно и аз дълго време го мразех. — Тя потри с пръст устните си, почти жестоко. — Аз обаче няма да направя тази грешка. Напускам сега, преди тази идиотщина да отнеме целия ми живот.

— Тогава защо си все още тук? — попита той.

Язвителна усмивка.

— Предполагам, че това е нещо, което съм взела и от двамата: чувство за дълг. Трябва да остана, докато не се намери някой, който да може да върши моята работа. — Тя поклати глава. — Виж, не съм дошла да плача на рамото ти. Искам само да зная пред какви рискове ще бъдат изправени хората ми.

Той почти беше забравил първоначалния въпрос.

Какво би могъл да каже? Нямаше ни най-малка представа какво възнамерява да прави Лейт… а и дори да знаеше, не можеше да рискува да каже на Лиана. Не че тя не заслужаваше никакво доверие, инстинктите му доказваха, че тя заслужава по-голямо доверие от мнозина, които беше срещнал в Радикс. Но тук инстинктът не беше достатъчен. В този момент той виждаше в нея своето собствено искане да знае повече за загадъчната задача на Додс и почувства остро пробождане на съчувствие. Нейните отговорности бяха толкова важни за нея, колкото неговите за него, а тя беше дори в по-голямо неведение.

Но той трябваше да й откаже.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа нищо, което да ти помогне. Единственото, което мога да направя, е да ти обещая, че групата ти няма да бъде включена в действие без поне някаква информация.

Лиана кимна — устните й бяха плътно стиснати. Изправи се.

— Очаквах такъв отговор, но бях длъжна да опитам — каза тя, когато Кейн също стана. За момент погледът й го прониза. — Просто запомни, че това не може да стои вечно под твоята броня… и ако бъдем вдигнати на борба, ще имаш много големи неприятности. Местните бойни групи, също като моята, са доста трудни. Не приемаме послушно заповеди от чужденци, когато не знаем какво става. Не ме интересува дали ще получа обяснение пет дни или пет минути предварително… но трябва да го имам. Имай го предвид.

Тя кимна, обърна се и си тръгна. По пътя кимна на блекколарите, после излезе и хлопна вратата.

— Е? — Мордикай го гледаше въпросително.

— Нищо важно — промърмори Кейн, обърна гръб и седна на току-що освободения от Лиана стол. Ако те се чувстваха обидени, това беше наистина много лошо.

Той беше клонинг. Опита се да се разгневи заради онова, което бяха направили с него.