Блекколар

21.

Вече половин час от север се носеха буреносни облаци, които постепенно покриха нощното небе. От време на време проблясваха светкавици, осветяваха пейзажа и предвещаваха наближаващата силна буря.

Дийл Валънтайн, който беше зад волана на колата, хвърли бърз поглед назад и каза:

— Предупредих ви. Да шофираш в колона в такава нощ е пълна глупост.

— Успокойте се — посъветва го Скайлър от задната седалка. — Те имат карти, а и знаем, че са се измъкнали благополучно от Каларанд. Най-вероятно са решили да тръгнат по друг път.

— Най-вероятно! — повтори възмутено Валънтайн. — С други думи, точно така са постъпили. А вие естествено не сте си направили труда да ме уведомите.

— Вие така се бяхте вживели да се оплаквате от некомпетентността им, че решихме да не ви разваляме удоволствието — саркастично отбеляза седящият до него Новак.

Валънтайн не каза нищо. Според Скайлър, въпреки че Новак малко преувеличаваше станалото, всъщност си беше съвсем прав. По време на пътуването аржентианецът се бе държал така заядливо и надменно, сякаш беше вездесъщ. Скайлър и друг път беше попадал на подобни типове и за него те не бяха нищо повече от трън в задника. А да не говорим, че бяха и твърде опасни — особено за себе си, и в повечето случаи загиваха първи, и то поради собствената си глупост.

На предната седалка Новак за кратко запали малко фенерче и свери местонахождението им с картата. После попита:

— Не трябва ли вече да се вижда Милер?

— Разположен е в долината зад онези хълмове. — Валънтайн посочи тъмната грамада пред тях. — Ще го видим след пет минути.

Новак измърмори нещо под нос. Скайлър се огледа, после хвърли поглед към пътя зад тях. Никой не ги следваше, само тук-там отстрани на пътя проблясваха светлини. Напълно естествено, като се имаше предвид, че в този късен час всички порядъчни аржентианци спяха в леглата си. Въпреки този факт тъмнината и липсата на движение по пътя го караха да се чувства като на тръни. Което не му беше приятно.

Колата успя да се пребори с баира и пред очите им се появиха светлините на Милер, пръснати по цялата долина.

— Доста голям град — отбеляза Новак. — По-голям ли е от Караланд?

— Само по площ. По население е по-малък — отговори Валънтайн.

Част от светлините на града изчезнаха, докато заобикаляха един хълм, но само след секунди се появиха отново.

— Отбийте от пътя и спрете — неочаквано се обади Скайлър. — Искам да добия по-добра представа за града.

— Защо? — възпротиви се Валънтайн. — И без това закъсняваме.

— Просто го направете. — Чувството за наближаваща опасност не напускаше Скайлър и той не беше в настроение да води празни спорове.

— Слушам! — Валънтайн свърна рязко и колата спря в облаци прах.

— Новак, подай ми картата — каза Скайлър, намръщено взрян в Милер. Новак му подаде картата и фенерчето. — Валънтайн, покажете ми още веднъж къде точно се намира щабът на Радикс? — нареди му той и закри с шепи фенерчето отстрани.

Аржентианецът се обърна и протегна ръка между седалките.

— Ето тук. — Той потупа с пръст едно място, отдалечено на километър от центъра на града. — Защо?

Скайлър разучава картата още няколко секунди, после загаси фенерчето и се обърна към Новак.

— Забеляза ли?

— Даа — проточи Новак. — Сега вече го забелязах.

— Какво? — подозрително попита Валънтайн и погледна през прозореца.

— Виждате ли онзи тъмен участък точно до голямата бяла сграда? — Скайлър посочи. — Щабът на Радикс се намира там.

Валънтайн вдигна рамене.

— Е, и какво? Вероятно някаква повреда в електроснабдяването.

— Може би. Но не ви ли се струва странно, че се е случила точно сега и на това място, където се намира Дженсън?

— Съвпадение — изръмжа Валънтайн, но не много сигурно.

— Възможно е. Но се съмнявам. — Скайлър върна картата и фенерчето на Новак. — Да тръгваме. От този момент обявявам бойна готовност. Надявам се, че съм ясен, Валънтайн?

— Напълно, сър — мрачно отвърна аржентианецът.

Колата бързо набираше скорост. Скайлър разтвори палтото си, извади бронираните ръкавици и бойната качулка, после започна да проверява оръжието си. По движенията на предната седалка разбра, че Новак прави същото.

Навън беше започнало да вали.

— Вашите приятели ще са тук след около час — каза Ури Гринстейн, подаде на Дженсън едната от димящите чаши, които току-що беше напълнил, и се настани зад металното си бюро. — Дотогава, ако искате, можете да поспите.

— Не, благодаря. — Дженсън внимателно опита горещата напитка, приготвена от местни кофеиносъдържащи билки. — Дремнах в колата. Това, от което се нуждаех, беше горещ душ и топло ядене, и вие бяхте достатъчно любезни да ми ги осигурите.

Гринстейн сви рамене. Дженсън си позволи да огледа стаята по-внимателно. В кабинета, разположен на петия етаж, кафе машината май беше единственият признак на лукс в изключително спартанската обстановка, като се започнеше от семплата мебелировка и се стигнеше до обикновените щори на прозореца. Той пак погледна Гринстейн.

— Предполагам, господин Гринстейн, че причината да ме поканите тук не е била само за да ме почерпите с кафе, което между другото е чудесно.

Устните на ръководителя на местната група на Радикс се разтегнаха в усмивка.

— Не съвсем. Ако трябва да съм честен, исках да видя какво представлявате.

— Надявам се, че не съм ви разочаровал — сви рамене Дженсън.

— Изобщо не сте. По-скоро ме заинтригувахте. — Гринстейн посочи на запад. — От една страна, вие оцелявате след катастрофа на космически кораб, в продължение на осем дни успешно се изплъзвате от преследването, организирано от силите на сигурността, като очевидно сте убили няколко от техните добре въоръжени хора, а от друга — у вас не се забелязва дори и следа от характерното за блекколар заплашително-грубовато държане.

— Е, нали сте виждали какъв добродушен вид придобиват дивите зверове, когато са сити.

— Шегувате се, но на мен не ми е до шеги.

— Знам. — Дженсън отпи от чашата. — Предполагам, че в началото, веднага след завършването, като новоизлюпени блекколари, всички имахме такова държане. Мисля, че повечето от нас загубиха самонадеяността си още след първите седмици участие в истинските военни действия. Когато около теб гинат другарите ти, думата „елит“ загубва смисъла си.

— Да — съгласи се мрачно Гринстейн. — Много от моите съратници също загинаха пред очите ми. — Той погледна намръщено Дженсън. — И не бих искал техният списък да нарасне благодарение на вас и приятелите ви.

Дженсън разбра какво има предвид.

— Смятам, че хората от силите на сигурността ще стрелят само по нас.

— Е, добре. — Гринстейн се изправи. — Нали разбирате, нямам нищо против срещу вас лично. Виждал съм твърде много битки, в които блекколарите оцеляват, а други хора — не.

— Не винаги е така — възрази Дженсън и също се изправи, — но ще направим всичко възможно да не ви въвличаме в неприятности.

Едва успя да завърши фразата, когато върху бюрото на Гринстейн забръмча някакъв апарат и замига червена лампа.

— Какво става? — попита Дженсън.

— Нещо се приближава от запад. — Гринстейн смръщи вежди.

В същия момент замигаха още светлини и едновременно с това цялото здание се разтърси и под тях се разнесе приглушен тътен.

— Ултразвуков снаряд! — извика Дженсън, докато нахлузваше бронираните си ръкавици.

Без да се колебае, Гринстейн отвори едно чекмедже, измъкна обемист противогаз и иглен парализиращ пистолет и хукна към вратата. Отвори я, бързо се огледа и изтича навън. Дженсън, вече в пълна бойна екипировка, метна раницата си на рамо и бързо го последва.

В слабо осветения коридор Дженсън забеляза как две тичащи пред Гринстейн фигури изчезват в някаква врата. Зад тях тичаха още четирима души.

— Къде отиваме? — попита той Гринстейн.

— Атакували са ни — кратко отвърна Гринстейн, запъхтян от противогаза. — Ще се включим в битката, а после ще се измъкнем през тунелите.

— Почакайте. Сигурен ли сте, че изходът е обезопасен?

Без да отговори, Гринстейн отвори вратата и затрополи надолу по някакво вито стълбище. Блекколарът стисна зъби и го последва.

Не стигнаха много далече. Едва ли бяха преполовили стълбището, когато Гринстейн залитна рязко назад, ръката му с пистолета увисна безсилно, тялото му се завъртя и се свлече върху парапета. Отдолу към тях тичаха няколко души, облечени с бронежилетки.

Дженсън реагира мигновено — обърна се и се затича към етажа, който току-що бяха напуснали. В същото време две стрели го улучиха в краката, а трета го удари право в гърдите точно когато стигна до вратата и влетя в коридора. Той отскочи встрани и замахна с нунчакуто. Успя да спре удара си секунда преди да разцепи главата на Кътър Валдемар.

— Господи! — изкрещя пълничкият мъж и наведе пистолета си. — Съжалявам, помислих, че сте от колитата.

— Не сте далече от истината — те са по петите ми. Връщайте се обратно.

Валдемар кимна и се отдалечи по коридора. Дженсън застана зад вратата и вдигна нунчакуто в момента, в който връхлетя първият войник.

Дженсън дори не си даде труда да го повали с оръжието си, а просто му подложи крак и го запрати на пода. Партньорът му, следващ го плътно по петите, се препъна в тялото му, а нунчакуто на Дженсън сложи край на битката. Третият изобщо не успя да стигне до коридора, защото Дженсън излезе, изрита го и запрати тялото му надолу по стълбите, където то събори поне още двама. Дженсън хлопна вратата и шумът от падащи тела заглъхна.

— Какво ще правим сега? — напрегнато попита Валдемар.

— Изчезваме — отвърна Дженсън. — Били ли сте често тук? Имате ли представа как се излиза?

— Познавам основните изходи. Това стълбище беше един от тях.

— Да забравим за тях. Колко висока е сградата?

— Пет етажа. Над нас би трябвало да е само покривът. Мисля, че тази стълба води до него.

— Така е. Почакайте…

Дженсън се огледа. Забеляза контакта за мрежово напрежение, после огледа падналите тела. Освен парализиращия пистолет и различни видове гранати хората от силите на сигурността бяха въоръжени с познатите тъпоноси лазерни карабини. Дженсън вдигна една, нагласи я на средна мощност и стреля в контакта. Полетяха синьо-бели искри и в коридора стана тъмно.

— Това малко ще ги забави — обясни той и открехна вратата. Нищо не се чуваше. Той хвана Валдемар за ръката и го насочи към стълбата. — Ще им се наложи да използват инфрачервени фенери, а и не знаят какво сме замислили. Тръгвайте, аз ще вървя след вас да ви прикривам.

Изкачиха се без инциденти. На върха Дженсън се промуши пред аржентианеца и предпазливо надникна навън. Изходът беше внимателно замаскиран и вероятно по тази причина силите на сигурността го бяха пропуснали. Покривът беше безлюден.

— А сега какво? — попита Валдемар; стискаше нервно пистолета.

— Наблюдавайте стълбите, докато огледам улиците.

Огледът не продължи дълго. Доброто осветление по улиците на Милер даваше възможност ясно да се види как войниците, прикривайки се зад ъглите, се промъкват и обкръжават сградата. Дженсън провери и четирите страни и се върна тичешком към центъра, където Валдемар отчаяно жестикулираше.

— По стълбите се качват хора — прошепна той, докато блекколарът ровеше в раницата си. — Всеки момент ще са тук!

— Вземете. — Дженсън му подаде раницата, кълбо въже и лазерната пушка. — Застанете при парапета от онази страна, но приклекнете. Долу гъмжи от колита и не искам да ви забележат.

Валдемар кимна и затича. Дженсън тръгна към вратата на основното стълбище, като междувременно извади нунчакуто и провери калъфа с шурикени. Долепи ухо до метала. Наистина се чуваха приближаващи стъпки на може би пет до десет души. Дженсън се отдръпна настрани и ги зачака да се появят.

Очевидно бяха станали по-внимателни. Този път никой не се втурна на покрива. Вместо това вратата се отвори и на покрива се изтъркаля граната.

Дженсън веднага се хвърли по корем и се претърколи възможно най-безшумно към капандурата. Взривът беше слаб. Още не беше заглъхнал, когато Дженсън вече се беше надигнал и се беше подпрял на едно коляно. В същия момент на покрива се изсипа група колита. Бяха седмина; четирима тръгнаха в неговата посока, а останалите се насочиха в обратната.

Да ги повали от толкова близко беше фасулска работа. Шурикените улучиха войниците точно на мястото между бронежилетката и каската. Дженсън не изчака да види резултата, а се промъкна зад капандурата. Мъжете от другата страна бяха чули шума от атаката и идваха към него. И тримата го видяха, единият дори успя да стреля напосоки. После умряха. Дженсън грабна осем гранати от проснатите тела, хвърли по две надолу по всяко от стълбищата, затвори вратите и забърза към ръба на покрива.

Стиснал в ръце карабината и със замаяно изражение, Валдемар се беше свил до ниския парапет.

— Дайте ми лазера — прошепна Дженсън — и направете хлабав възел на въжето.

Едва бе довършил, когато по парапета затрополиха игли. Звукът изтръгна Валдемар от вцепенението му и той се зае със задачата си.

Реакцията му предизвика усмивка у Дженсън. Той се претърколи на другата страна и надникна над парапета. Във въздуха изсвистяха нови игли и рикошираха в бойната му качулка. Без да им обръща внимание, той включи пушката на пълна мощност, прицели се в най-близката улична лампа и изстреля дълъг лъч. Сред свистенето на иглите различи звук от пращене на разтопен метал.

След което светлините изгаснаха.

Дженсън се огледа. Почти целият квартал беше тъмен. Не беше идеално, но можеше да бъде и по-зле.

— Вие ли го направихте? — прошепна Валдемар, когато Дженсън се присъедини към него.

— Да. Готово ли е въжето?

Аржентианецът го пъхна в ръцете му и Дженсън провери примката.

— Добре. Когато дам знак, ще метнете една от тези гранати надолу.

Дженсън приклекна, хвана в едната си ръка примката, като същевременно настъпи с крак другия край на въжето. Очите му вече бяха привикнали със слабата светлина, а и той беше определил местонахождението на целта си преди да стреля по лампата.

— Давай! — изкомандва той и метна примката.

В школата за блекколари най-омразни му бяха упражненията по хвърляне на ласо. Независимо от това или може би точно по тази причина беше станал един от най-добрите в групата си. И затова, когато хвърлената от Валдемар граната избухна, той със задоволство видя, че примката му се е нахлузила около вентилационната тръба, стърчаща на покрива на сградата на отсрещната страна на улицата.

— Добре — прошепна той. — Вече имаме мост до онова здание. Само да закрепя този край и тръгваме. — От раницата си извади ремък със закрепен към него малък скрипец. — Поставете това върху лявата си китка, скрипецът нагоре — нареди той и тръгна с кълбото въже към стълбището.

Бързо завърза въжето към вертикална колона на стълбищната шахта, като непрестанно се ослушваше. Отдолу не долиташе никакъв шум. Това му се видя обезпокоително. Или хората от Радикс оказваха неочаквана за силите за сигурност съпротива, или се готвеше нещо специално за намиращите се на покрива. Той затегна въжето, хвърли поглед към небето над тях и забърза към парапета.

Валдемар беше приклекнал и внимателно гледаше надолу.

— Някаква реакция? — попита блекколарът, като същевременно провери ремъка и закрепи скрипеца към въжето.

Валдемар поклати глава, но прошепна:

— Но вероятно са видели въжето.

— Едва ли. — Дженсън взе от него лазера и една граната. — Въжето е тънко и тъмно на фона на тъмното небе, а и гранатата, която хвърлихте, временно ги е заслепила. — Той се надигна и метна гранатата от другата страна на покрива. — За заблуждение. Прехвърлете се през парапета и бъдете готов.

Валдемар го послуша. Дженсън сложи на гръб раницата, метна останалите две гранати към улицата, като в същата секунда хвана в дясната си ръка лазера, а с лявата стисна каишката към ремъка и в момента на избухване на гранатите скочи, оттласквайки и двамата от парапета. Залюляха се като махало и се плъзнаха надолу по въжето.

Четири секунди. Толкова беше изчислил, че ще продължи полетът им. Четири опасни секунди, от които зависеше дали ще живеят. Той стискаше карабината в очакване на залп от стрели. Но такъв не последва… и те стигнаха покрива, влачейки крака, за да убият скоростта. Валдемар, очевидно незапознат с тази техника за придвижване, продължи по инерция и едва не си счупи ръката, докато се освободи от ремъка. Дженсън се беше пуснал веднага и само след няколко стъпки възстанови равновесието си. Упражнението си заслужаваше усилията. Ако успееше да издърпа по-голямата част от въжето, можеха да опитат същото и със следващия покрив. Той извади един шурикен, извърна се към сградата на Радикс и се прицели.

В същия миг изотзад покрай ръката му премина лазерен лъч и прекъсна въжето на метър пред него. Едновременно с това се чу пукотевица и по покрива се разстла гъст бял дим.

Нямаше време дори да изругае, макар че много му се искаше. Пусна карабината, извади противогаза и плътно го притисна към лицето си. Вероятно го причакваха, прикрити зад вратата на стълбището. Капан, в който само един блекколар можеше да попадне, и като професионален идиот той го беше направил.

Някъде пред него проблесна лазер и освети дима. Дженсън метна шурикена, който държеше, и го чу как рикошира в метал. Приклекна с надежда, че така ще е по-незабележим, и се опита да обмисли положението, в което бе попаднал.

Очевидно все още се надяваха да го хванат жив, иначе щяха да го свалят, докато висеше безпомощен на въжето. Но това бе голямата им грешка, защото, пускайки газа, те бяха лишили от видимост и групата, която го причакваше в засада. Дори инфрачервените фенери нямаше да им са от полза. Въпросът беше как да се възползва от това предимство.

Мислите му бяха прекъснати от слабо бръмчене на летателен апарат — флайър. Той вдигна глава и видя от запад да се приближават синьо-виолетови светлини. Флайърът летеше доста ниско…

Има моменти, когато най-тъпият шанс е единственият възможен. Дженсън се изправи и затича към навеса над вратата, водеща към стълбището.

Движенията му не останаха незабелязани. Едва бе направил първите крачки и три лазера откриха огън. Два от лъчите докоснаха ръката и гърдите му. Гъстата димна завеса отново му дойде на помощ, намалявайки интензивността на лъча до степен, която бронираното му облекло можеше да издържи. От друга страна, лъчите разсеяха за момент газа и той успя да зърне няколко фигури с бронежилетки и шлемове. Удвои скоростта си, за да се възползва от временното заслепение на нападателите си.

Но само след секунди те отново откриха огън и лъчите се кръстосаха върху гърдите му. Стиснал зъби, Дженсън се метна встрани — надяваше се, че се движи в правилната посока. Над него шумът на флайъра се усилваше.

За малко щеше да пропусне вратата, ако протегнатата му ръка не я беше докоснала. Той спря и пипнешком потърси дръжката. Натисна я — беше заключено.

Усетил зад себе си движение, Дженсън се обърна, протегна ръка, за да блокира нападението, и контраатакува с удар с крак. Противникът му рухна, но от другата страна се приближаваха нови тежки стъпки. Дженсън извади нунчакуто си, освободи се от раницата и почти заслепен от стичащата се в очите му пот, го развъртя около себе си.

Битката беше кратка, но яростна. Независимо от бронираното им облекло, той свали веднага поне двама от нападателите, като в резултат получи само няколко леки натъртвания. Отново развъртя нунчакуто в широка дъга, за да държи останалите на разстояние, и изрита с все сила ключалката на вратата.

Тя поддаде, но зад него започна хаотична стрелба. Поне пет лъча го удариха в гърба. Дженсън се задъха… но не спря. Краката му вече се бяха присвили за отскока, ръцете му здраво стискаха ръба на навеса и той се издърпа нагоре, докато лъчите продължаваха да обстрелват вратата под него. За миг остана проснат върху малкия покрив, пое дълбоко въздух, доколкото му позволяваше противогазът, и изчака болката в гърба му да премине. Имаше на разположение няколко секунди, преди враговете му да разберат, че не е слязъл надолу по стълбите, и да се досетят къде е. Надигна се и погледна нагоре. Светлините на флайъра ставаха все по-ярки и вече можеше да различи фюзелажа и плазовете за приземяване. Машината плавно се носеше към него. Нунчакуто все още беше в ръцете му. Дженсън хвана пръчките и опъна веригата. В плътния дим беше трудно да прецени разстоянието, дори и двайсет сантиметра можеха да се окажат решаващи. Той се изпъна, без да откъсва поглед от приближаващите се светлини. Още само секунди…

Внезапно флайърът потрепери и едновременно с това два лъча блеснаха около Дженсън. Бяха го забелязали.

Без да се колебае, блекколарът отскочи нагоре с цялата си сила, като се молеше флайърът да е все още там, където го беше видял на светлината на лазерните лъчи. За един безкраен момент сякаш се носеше в мъглата… и изведнъж се озова в чист въздух, а над него висеше флайърът. Изпъна максимално ръцете си нагоре и успя да закачи веригата за левия плаз.

Остана да виси няколко секунди, докато преценяваше ситуацията. Флайърът приличаше на онези, които колитата използваха за наблюдение на Плинри. Долният товарен люк и една от страничните врати можеха да се достигнат от мястото, където висеше. Зад люка една широка дюза разпръскваше дъжд от едри капки леплива течност, вероятно използвана срещу вражески летателни апарати. Блекколарът се извъртя и обви крака около плаза, след това пропълзя към лявата странична врата. Без съмнение екипажът беше вече наясно с присъствието му, затова беше важно да действа преди да са измислили какво да правят. Той се протегна, хвана се здраво за дръжката на вратата и с всичка сила заудря с нунчакуто по стъклото на дясната врата.

Малогабаритният флайър не беше предвиден за тежки бойни действия и стъклата му не бяха бронирани. След третия удар по пластмасата се появиха тънки като косъмчета пукнатини, а след седмия тя се пръсна.

Без да пуска дръжката, Дженсън се изправи, промуши другата си ръка през счупения прозорец и напипа вътрешния заключващ механизъм.

В този момент пилотът най-после реагира и флайърът рязко се разтресе. Но маневрата беше закъсняла — Дженсън се държеше здраво. Подскачането на машината само можеше да му е от полза, защото щеше да попречи на екипажа да се занимава с него. Флайърът се наклони наляво, после надясно, но през това време той успя да отключи. В момента, когато краката му увиснаха във въздуха, вратата широко се отвори и той се хвърли вътре.

Екипажът, който се състоеше от трима мъже, се нахвърли върху него. Не бяха въоръжени и вероятно разчитаха на численото си превъзходство. При нормални обстоятелства битката нямаше да го затрудни, но Дженсън беше ранен и останал без сили, затова му отне петнайсет секунди да ги обезвреди. Петнайсетте секунди бяха наистина дълго време, както сам установи, когато се обърна към пилота и забеляза ужаса, изписан върху лицето му, а зад главата му през страничното стъкло видя как светлините на града се приближават с бясна скорост.

Врязаха се в сградата с невероятен грохот и стържене на метал. От удара Дженсън излетя през смачкания нос на флайъра и изобщо не усети как падна на покрива.

На сто километра южно от Каларанд бурята вилнееше с пълна сила. Светкавици разкъсваха почти непрекъснато черното небе, дъждът се беше превърнал в порой, придружен от градушка, като някои зърна бяха с размер на детски юмрук. Все още нито едно от тях не беше ударило Куон, но и това щеше да стане, беше въпрос само на време.

Проснат по корем до краката на Куон, Хокинг изобщо не показваше, че забелязва бушуващата стихия. През последните десет минути не беше помръднал — залепил лице до окуляра, без да сваля ръката си от копчето за фокусиране, той сякаш не усещаше водата, която без съмнение се стичаше под наметката му. Куон вече губеше търпение. Въпреки че без колебание би дал живота си за другарите си в битка, трудно издържаше бавните подготвителни действия.

— Отклонило се е на около два метра на север — разнесе се гласът на Хокинг — едва се чуваше сред грохота на гръмотевиците.

Куон се взря в осветено от светкавици небе и откри малката точка, трепкаща на края на дългата километър молекулярна нишка, която държеше. Непосредствено под хвърчилото се виждаше горната част на затвора „Цербер“, останалата част беше закрита от издигащия се пред него хълм. Повече от сигурно беше, че служителите на затвора нямат представа за нарушителя. По хвърчилото и устройството, прикачено за него, нямаше метал, който радарът да улови, а дъждът и градушката пречеха на ултразвуковите и лазерни датчици. Дотук добре, защото тази работа май щеше да продължи още дълго. Куон направи стъпка вдясно и отпусна половин метър от нишката. В общи линии вятърът духаше от изток, но хвърчилото беше попаднало на въздушен поток, който го отнасяше на север. Поривите на бурята също не им помагаха.

— Сега добре ли е? — попита той Хокинг.

— Върни го малко — отвърна му той. — Така го отмести още по на север.

— Добре.

Куон избърса водата, стичаща се по носа му, и намота около един метър от нишката. Точно се канеше да се измести отново вляво, когато гласът на Хокинг го накара да замръзне.

— Спри! Точно над целта си!

Куон затаи дъх.

— Добре — промърмори Хокинг. — В момента се люлее точно над кулата. Започвам обратно броене: три… две… едно… пускай!

Куон отпусна блокировката и нишката започна да се развива свободно. Освободеното от опъна на нишката хвърчило би трябвало да падне право надолу…

— Бинго! — изрева Хокинг. — Добре, а сега навивай бавно.

Куон отново блокира нишката и остави вятърът да вдигне хвърчилото. Ако творението на Хокинг се бе ударило здраво в кулата, това означаваше, че четирите му приспособления за захващане са задействали и то се е откачило от хвърчилото.

— Хвърчилото се издига — съобщи той, без да изпуска от очи далечната точка.

— Чудесно. — Хокинг се откъсна от окуляра и се изправи. — Хвърли и ти един поглед, аз ще прибера хвърчилото.

Куон му подаде макарата и нетърпеливо приклекна в калната трева. Точно в центъра се виждаше полусферичният издатък на кулата на комуникационния лазер, който осигуряваше обезопасена връзка на затвора с останалия свят. Сега върху него се мъдреше нещо като полусферичен мехур с кичурче отгоре. Този му вид не беше илюзия: устройството се състоеше от хиляди тънки като косъм оптични нишки, които в единия си край бяха събрани на възел, а в другия стърчаха радиално около основата.

— Това чудо наистина ли ще работи?

— Можеш да си сигурен. — Хокинг разсеяно навиваше нишката и оглеждаше хълмовете от дясната им страна. — Комуникационните лазери винаги имат широка апертура, за да намалят до максимум разсейването при предаване на големи разстояния. Независимо в коя посока са насочени, някои от влакната ще уловят част от лъча и ще го прехвърлят към нашия приемник. Също и входните лъчи. Просто и сигурно.

— Докато не засекат приемника.

— Няма да го засекат. — Хокинг посочи надясно. — Отклоненият лъч би трябвало да попадне на някой от тези два хълма. След като разположим приемника, можем да преместим реалния подслушвателен пост където искаме.

— Дано да си прав. — Куон се изправи и почисти колкото можа полепналата по панталоните му кал. — Май бурята започна да се измества на изток, светкавиците съвсем намаляха. Дай да поставим приемника преди да са заработили датчиците им. Какво ще кажеш?

— Добре. Прибери хвърчилото, а аз ще се заема с телескопа.

Куон се подсмихна. На всички беше известна пословичната загриженост на Хокинг към оборудването му.

— Добра работа свършихме тази нощ — измърмори той. — Вейл каза, че Хевън и О’Хара най-после са готови, ние с теб сложихме подслушвател под носа на колитата, а докато стане време за закуска, Новак и Скайлър ще са се върнали с Дженсън.

— Нещата май потръгнаха — съгласи се Хокинг. — Крайно време беше.

Откъм изток долиташе неспирният тътнеж на гръмотевиците.