Блекколар

4.

Когато Кейн мина през източния портал, Центърът току-що беше започнал да се разбужда. Беше шест и двадесет сутринта и той се изненада, като видя, че неправителствената част на Капстоун е станала и работи. Мъже в износени гащеризони разнасяха кутии със закуски по улиците — сенките им бяха удължени от среброто на слънцето, показващо се над планините на изток. Други мъже и жени отваряха малките си магазинчета, миеха витрините, поливаха тротоарите и нагласяваха сенниците и изложената стока.

На петдесет метра от стената бе спрял самотен автомобил — очукан пикап с реклама на месарски магазин отстрани и отзад. На шофьорската врата, със скръстени на гърдите ръце, се беше облегнал дребен жилав човек с тъмна кожа и коса и голям нос. Кейн тръгна към него малко нерешително.

— Ти ли си Риензи? — попита грубо човекът и впери очи в лицето на Кейн. Кейн кимна и той продължи: — Аз съм Мордикай. Изпраща ме Скайлър. Качвай се.

Кейн се подчини и се изненада, като видя, че зад двойната седалка са струпани одеяла и туристически принадлежности.

— Добре си екипиран — подхвърли той, когато Мордикай подкара колата по улицата.

— Фургонът е общ. Купихме го от магазина, където работя — каза Мордикай. — Повечето други идват пеша или с велосипеди, така че карам всички принадлежности.

— В самата хижа няма ли принадлежности?

— Не е имало от години. — Той погледна над Кейн. — Виж, Риензи, не зная какво си мисли Лейт, че те е поканил. Ние го уважаваме, така че ще се опитам да съм учтив с теб. Но не съм длъжен да те харесвам… и наистина не те харесвам. Така че стига си дрънкал.

Кейн преглътна тежко. Едва прикритият гняв в този глас… Дали повечето блекколари щяха да изпитват такива чувства към него? Погледна крадешком сбръчкания мъж, вперил поглед напред. На дясната буза на блекколара имаше тънък белег, който досега не беше забелязал. По лицето му нямаше и следа от хумор или бръчки от смях.

Кейн въздъхна, облегна се назад и се приготви за дълго, неприятно пътуване.

Хижа „Хамнър“ се намираше на западния склон на планинската верига Грийнхарт, североизточно от Капстоун. Някога престижна ловна хижа, тя беше любимо място за уединение на богатите и влиятелни граждани на Плинри — те дори бяха прокарали метро, което свързваше Капстоун с град Ню Карачи оттатък планините.

Войната беше променила всичко това. Ню Карачи сега беше просто плитка падина в почернялата земя, метрото не се използваше и беше занемарено, а хижата беше изоставена… през по-голямата част от времето.

— Идваме тук два до четири пъти годишно от 2440 година — обясни на Кейн едно енергично старче, Франк Додс, докато минаваха през гората, която заобикаляше вилата. Додс беше определен за гид на Кейн малко след като той беше пристигнал с Мордикай и го въвеждаше в историята, както и в географията. Кейн беше благодарен за смяната на бавачката си — макар че Додс не го беше посрещнал с отворени обятия, поне беше мъничко дружелюбен.

— Изненадан съм, че собствениците не са я поправили след войната — каза той на блекколара и потрепери от студения планински въздух. — Може да стане много хубава.

— Доколкото си спомням, собствениците живееха в Ню Карачи — отвърна сухо Додс.

— О! — Кейн се почувства глупаво.

Додс го погледна и каза:

— Тези дрехи май не са подходящи за тукашния климат.

— Добре съм.

— Е, Скайлър докара допълнително облекло за теб в случай, че нямаш нищо подходящо. Трябва да отидеш да се преоблечеш.

— Много мило от негова страна. Ще отида. — Някакво движение сред дърветата отляво привлече вниманието на Кейн. — Кой е там?

— Ловна група вероятно — каза Додс и погледна. — Да отидем да видим.

Минаха двадесетина метра през шубраците и излязоха на малка просека, където ги чакаха трима мъжа.

— Чух ви да идвате — каза единият, дългурест мъж с чисто бяла коса. Кейн забеляза, че под якетата и тримата носят черни пола като на Лейт; и всички носеха пръстени с драконова глава с метални очи. „Да бе, много храбро да носят тия пръстени, когато няма кой да ги види“ — помисли цинично Кейн.

Додс ги запозна.

— Алън Риензи, това е Доуис Хокинг; онзи там е Кели О’Хара, а този е Чарлз Куон.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Кейн. С големите си ръце и широки рамене О’Хара и Куон приличаха на бивши борци. Очите на Куон бяха леко дръпнати.

Хокинг кимна с хладна учтивост и каза:

— Чух за теб. Пишеш книга за войната.

— Точно така.

— Може би Риензи би желал да види как ловуваме — предложи Додс.

Хокинг вдигна рамене.

— Просто се погрижи да не пречи. — Блекколарът бръкна в една торбичка, прикачена на колана му, извади един големичък сребърен предмет и попита: — Някога да си виждал такова нещо, момче?

Кейн пристъпи напред любопитно. Хокинг държеше метална звезда около петнадесет сантиметра в диаметър. Беше потъмняла на места, но върховете й бяха остри като игли.

— Нарича се звезда за хвърляне или шурикен — обясни Хокинг. — Използва се… ето така. Виж онази скуирк ей там.

Кейн погледна в указаната посока и видя едно сиво плоскоопашато същество с големината на малка маймуна да скача върху един изсъхнал дънер. Хокинг хвана звездата в центъра и сви ръка към гърдите си. Остана в тази поза за секунда, след това се наведе напред, замахна и хвърли звездата. Рефлексите на скуирка обаче бяха достатъчно бързи, животното скочи на съседното дърво и звездата прелетя покрай него. С обидено писукане скуиркът се изкатери по дървото и се скри.

— По дяволите! — промърмори Хокинг, взе си звездата и се върна при групата. — Не винаги успявам. — Той вдигна рамене. — Но ще закова някой след още един-два пъти. Ако искаш, можеш да дойдеш да гледаш.

— Не, благодаря. — Кейн отново потрепери и не само от студ. Всички тези хора си играеха на войници и си спомняха за отдавна отминалите славни времена. — Трябва да облека нещо по-топло.

— Да, не бива да хванеш пневмония или нещо по-лошо… колитата ще ни го удържат от пенсиите — сухо каза О’Хара.

— Хайде да отидем при Скайлър, Риензи — каза Додс. — Вие, момчета, по-добре побързайте — ще ни трябва месо преди един, ако изобщо ще обядваме.

— Нямай грижа за това — изръмжа Хокинг.

Неканени сълзи бликнаха от очите на Кейн, когато двамата с Додс тръгнаха към хижата. Той не погледна назад.

Тримата ловци не проговориха, докато не чуха как вратата на хижата се хлопна зад Додс и Кейн. Тогава Хокинг прибра сребърната звезда в торбичката на колана си и каза:

— Изглежда малко обезсърчен, нали?

— Може да е нарочно, разбира се — обади се Куон.

— Много добре го изигра според мен — каза О’Хара.

Хокинг вдигна рамене.

— Ще разберем следобед. Хайде да не говорим повече за това, нали Додс го отведе.

Тримата млъкнаха и се заслушаха. Сред цвърченето и жуженето в листата над тях Хокинг чу слаб шум от нокти на скуирк по кората на едно дърво. Погледна и видя съществото, когато то предпазливо се премести.

Хокинг посегна към пояса си — но не към торбичката със сребърни звезди. Вместо това пръстите му заровиха в една по-малка торбичка, скрита зад първата, и извадиха друга звезда. Тя също имаше осем върха, но с това приликата свършваше. Тази звезда беше два пъти по-малка, по-тежка, по-остра и черна. Вперил очи в скуирка, Хокинг се усмихна на наивността на Кейн, като си представи как мисли, че блекколарите използват за лов демонстрационен шурикен.

Звездата изфуча и се заби в тялото на скуирка още преди животното да може да реагира. Скуиркът падна между клоните и тежко тупна на земята. С едно плавно движение О’Хара също извади звезда и я запрати нагоре. Втори скуирк, застигнат по средата на скока си, падна наблизо.

— Фукня! — измърмори Хокинг и отиде да си вземе звездата и скуирка. О’Хара се усмихна и отиде да вземе своя.

— Аз ще ги занеса — предложи Куон. — По-добре е да са поне четири — днес хижата е пълна.

— Имаш ги — увери го Хокинг, направи знак на О’Хара и двамата навлязоха в гората.

Кейн наистина се изненада, че обедът беше готов малко след един. Храната беше добра — печеният скуирк му напомняше много на твърда скарида, — но той обърна само привидно внимание на месото. Истинското му внимание беше насочено към групата мъже, насядали около голямата дървена маса.

Присъстваха тридесет и един блекколари и всичките гордо носеха черно поло и пръстени с драконова глава. Само един освен Лейт имаше пръстен с червени очи, които бяха белег за комскуер: Трефър Доно, съсухреният старец на председателското място. Лейт, който седеше до Кейн, представи Доно като доайен или старши на блекколарите на Плинри. Дали титлата имаше някаква реална власт, Кейн не знаеше; но това вече беше почти без значение. Като гледаше лицата около себе си и слушаше разговорите, той разбираше, че тук няма никаква помощ за него. Блекколарите мразеха рикрилите и тяхното господство, в това той беше сигурен. Но беше достатъчно ясен и фактът, че всички са се примирили с това. Кейн със закъснение разбра, че не би трябвало да очаква нищо повече — рикрилите едва ли биха оставили блекколарите живи, ако не беше така. Но въпреки всичко това беше потресаващо разочарование.

Блекколарите, дори старите, очевидно не бяха от хората, които се бавят с храненето, и скоро чиниите бяха празни. Трефър Доно се изправи несръчно — подпираше се на патерица. Почука с ножа си по чинията си, докато разговорите не спряха, и вдигна чаша.

— Блекколари бойци, отново се събрахме — каза той малко завалено. — Нека посветим времето си тук на онези наши другари, които си отидоха преди нас, и дадем тържествено обещание тяхната жертва да не е напразна.

Всички вдигнаха чашите си и пиха. Кейн, съзнаващ ролята си на коли, не се докосна до своята. Лейт го бутна с лакът и каза:

— Виното е добро. Лично Тарди Спадафора го прави. Няма ли да го опиташ?

Кейн поклати глава.

— Съжалявам. Не трябваше да идвам… аз не съм един от вас. — Той погледна през масата към Мордикай. — Чух да казваш, че ще се върнеш в Капстоун довечера. Мога ли да пътувам с теб?

Мордикай впери очи в него.

— Ами… може.

Лейт го дръпна за ръкава.

— Виж, не си тръгвай днес. Ще изпуснеш състезанието с шурикен и нунчаку и…

— Съжалявам. — Кейн се изправи, изведнъж отвратен от целия този фарс. — Извинете ме, моля.

В стаята, определена му от Скайлър, Кейн започна да си събира дрехите и другите неща, които беше донесъл. Внезапно главата му се замая и той седна на пода. Няколко секунди се опитва да се пребори със замайването, но силите му изтичаха от него като пот. Когато разбра какво става, беше твърде късно да вика.

Заспа преди главата му да тупне на пода.