Блекколар

3.

Директорът на архивите беше приятна млада на вид жена, но очите й носеха белезите на голяма възраст. Не се усмихваше и защитаваше архивите си, както мечка защитава малките си.

— Не правим никакви изключения, господин Риензи — каза тя твърдо. — Не мога да го изразя по-ясно. Съжалявам.

Не изглеждаше да съжалява и Кейн не беше особено изненадан.

— Разбирам — каза той. — Благодаря все пак.

Излезе навън в ранната слънчева утрин. Центърът вече жужеше от дейност. Кейн намери една пейка близко до сградата на архива, седна и заразглежда картата на Капстоун, дадена му от Голуей. Изгаряше от нетърпение да излезе отвъд стената и да хване подземната железница, но първо трябваше да прекара няколко часа в проучвания за своята „книга“ и търсене на различните длъжностни лица. Губене на време, разбира се, но щеше да изглежда странно, ако не започнеше търсенето от върха преди да слезе на дъното на обществото. Ако някой го следеше, просто трябваше да го направи — а сигурно го следяха.

Срещите се оказаха почти смущаващо лесни. Всички с изключение на най-заетите длъжностни лица, изглежда, бяха готови да нарушат плановете си, за да приемат посетителя от Земята. Беше забавно, в известен смисъл, да има такова влияние над враговете си, но Кейн знаеше достатъчно добре, че това е нож с две остриета. Твърде много внимание и публичност можеха да са опасни.

Записа на лента почти четири часа спомени от времето на войната от седем длъжностни лица. Следобедът беше преполовил и той не можеше да си позволи да губи повече време в Центъра. Намирането на съпротивителното движение щеше да отнеме дни, а той не разполагаше с много време. Извика такси и се отправи към сивата стена.

Таксито го остави до северната врата на стената, онази, през която бяха влезли предишния ден.

— Искам да изляза — каза той на един от дежурните там.

— Да, сър — каза отривисто младият мъж от охраната. — Върнете се в таксито си и ще отворя портала.

Кейн поклати глава.

— Ще вървя пеша.

Стражът примигна от изненада.

— Хм… това не се препоръчва, господине.

— Защо?

— Обикновените хора често не са дружелюбни. Може да имате неприятности.

Кейн отхвърли явното предупреждение.

— О, няма проблем. Отворете.

— Да, сър. — Стражът все още изглеждаше несигурен, но отиде до един малък контролен пулт и решетката се плъзна и отвори проход около един метър. Кейн кимна в знак на благодарност и излезе.

Вървеше бавно, наострил всичките си сетива, за да улови всичко около себе си. Градът не приличаше на никой друг, който беше посещавал, най-малкото на повърхността. Но отдолу бяха същите горчиви вкусове, които Рикрил беше оставил на Земята. Прашните дву– и триетажни сгради приличаха на кутийки и едва ли бяха функционални; имаха още по-малко украса от теранските си двойници. „Архитектурата“ на победените — Кейн беше чувал да я наричат така; беше ясно, че Плинри е пострадал значително повече от Земята от войната. Хората, които се тътреха по улиците, бяха в малко по-добра форма. Бяха лошо облечени и израженията им варираха от примирени до просто безразлични. Повечето изглеждаха на средна възраст или по-стари — очевидно малко идунайн достигаше до тази страна на стената. Все пак все някъде трябваше да има млади мъже и жени и Кейн се чудеше къде ли се крият.

Частичен отговор намери след две пресечки. На една странична улица имаше заведение, което приличаше на кафене на открито, и оттам долитаха разговори и смях. Любопитен, Кейн тръгна натам.

Изглежда, беше бар. Кейн за момент спря и го огледа. Двадесетина малки маси бяха наредени под открито небе близко до тротоара; други петдесетина се намираха малко по-назад под покрива на една едноетажна сграда, чиято предна стена беше избита. Около една четвърт от масите бяха заети от по-възрастни мъже, които пиеха сами или по двама, или от групи младежи.

Под навеса имаше тезгях с формата на подкова, зад който стоеше мъж на средна възраст и наблюдаваше тийнейджърите. Кейн се поколеба, после влезе, като се опитваше да не обръща внимание на насочените към него очи.

— Добър ден, приятел — каза барманът. — Какво ще къркаш?

— Бира. Или някакво бренди — каза Кейн.

Мъжът кимна и извади бутилка изпод бара.

— Не съм те виждал насам — каза небрежно той, докато наливаше питието в една нащърбена чаша. — Нов ли си?

— Току-що пристигам — отговори Кейн и внимателно отпи. Бирата имаше странен вкус и той се зачуди от какво ли я правят. — Казвам се Риензи.

— Аз съм Джон, господин Риензи — представи се барманът. — Откъде си?

— От Земята.

Очите на Джон се разшириха и той, изглежда, се постресна.

— Разбирам — каза след малко. Тонът му неочаквано бе станал безразличен. — Посещаване на бедните.

Кейн остави обидата без внимание и поклати глава.

— Пиша книга за войната от гледна точка на външните светове. Мислех, че тук ще мога да намеря някои стари войници или космонавти, с които да поговоря.

Барманът помълча, после каза:

— Все още се намират. Но се съмнявам, че това, което ще кажат, ще отговаря на онова в книгите на колитата.

— Колитата ли?

Джон се изчерви.

— Жаргон за хората от правителството — промърмори той. — Съкратено от „колаборационист“.

— Значи техните възгледи няма да са много хвалебствени, така ли?

— Едва ли може да ги обвинява човек. — Той изведнъж млъкна, сякаш се изплаши, че е казал прекалено много, взе един парцал и енергично започна да бърше тезгяха.

Кейн остави мълчанието ненарушено още няколко секунди, после заговори.

— Аз съм много дребен правителствен служител, но наистина имам достъп до един сенатор на ТДИ. Ако на Плинри има проблеми, може да се направи нещо.

— С нищо не можеш да помогнеш, освен ако нямаш поне един милион в джоба. — Джон въздъхна и остави парцала. — Виж, рикрилите направо ни съсипаха. Проклетата им техника за сухопътен огън унищожи три четвърти от населението и направи седем осми от земята ни необитаема. По-голямата част от промишлеността ни беше разрушена, ужасно много от земеделската земя също. Един милион души умряха от глад и от студ през първата зима… — Той пое тежко дъх. — Няма да те отегчавам с подробности. Нещата се подобряват, но все още нямаме достатъчно работни места. Защо иначе те ще са тук по това време на деня? — Той посочи с палец към тийнейджърите.

Кейн отпи от бирата си и заоглежда младежите. Видя разочарованието в лицата им, уязвимата горчивина в купчините празни и полупразни бутилки пред тях.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Но съм сигурен, че може да се направи нещо, за да им се помогне. Ще представя това на вниманието на сенатор Ориол веднага щом се върна. Междувременно би могъл да кажеш на хората, че искам да поговоря както за проблемите на Плинри, така и за войната.

Джон стисна устни. Кейн буквално можеше да прочете мислите му: „Не му пука за нищо освен за шибаната му книга!“

— Е, ако търсиш честно мнение, можеш да опиташ с Деймън Лейт. Ей го там. — Барманът посочи покрай ухото на Кейн.

Кейн се обърна и видя един прошарен мъж с буйна брада. Седеше самичък на една маса на открито. Беше среден на ръст и набит. Кейн прецени, че е към шестдесетте.

— Благодаря — каза той. — В кои части е служил?

— Беше блекколар — изсумтя Джон.

— Наистина ли! — възкликна Кейн, без да се опитва да скрие интереса си. Остави две марки на бара, взе си чашата и тръгна към масата на стария човек.

Лейт съзерцаваше чашата си и не вдигна глава, когато Кейн се доближи; всъщност не вдигна глава, докато Кейн не се прокашля.

— Господин Лейт? — попита той предпазливо. — Казвам се Алън Риензи. Мога ли да поговоря с вас?

Лейт вдигна рамене и махна с ръка към един от столовете.

— Защо не? Нямам какво друго да правя. Не се познаваме, нали?

Кейн седна срещу него. Почувства сблъсъка на опита с подхранваната вяра. Лейт нямаше нищо общо с жизнените енергични блекколари — винаги си ги беше представял такива. Твърде късно разбра, че е забравил какво могат да направят тридесет и пет години без идунайн на един мъж.

— Не. Току-що пристигам. Аз съм от Земята.

— Коли, а? Как върви там, у дома?

Кейн беше очаквал негативна реакция, подобна на тази на бармана, и отсъствието на такава малко го изненада.

— Добре. Вие от Земята ли сте?

— Да. Роден и израсъл в Одензее, Дания. Живях там, докато през 2420 не се присъединих към блекколарите. Не съм се връщал от години… войната, знаеш. Аз съм блекколар, казаха ли ти? — Той разтвори яката на избелялата си риза и посочи черното поло отдолу. — Това е истинска защитна жилетка… каквито носехме всички през войната. — Свали ръка на масата, въздъхна, воднистите му очи бяха втренчени назад във времето. — Да, хубаво време беше — промърмори той. — Но всичко свърши. Всичко.

Кейн кимна мълчаливо. Чувстваше се толкова неловко, сякаш беше нарушил нечий сън. Каквото и да бе имал някога Лейт, рикрилите и отминалите години му го бяха отнели и бяха оставили само една безполезна развалина. Кейн понечи да стане и да си тръгне, но очите на Лейт внезапно се фокусираха върху него.

— Та какво искаш да ме питаш, как беше…?

— Риензи — каза Кейн. — Търся някой от старите бойци на Плинри да поговорим за книгата, която пиша. Знаете ли къде мога да намеря някой от тях?

— О, разбира се. Ние блекколарите се събираме и непрекъснато говорим. За войната — добави той замислено и завъртя пръстена, който носеше на средния пръст на дясната си ръка.

Кейн вече беше забелязал пръстена. Направен от масивно сребро, той беше оформен като глава на някакво влечуго. Зад главата като кръст се издигаше прилепово крило, извито плавно над кокалчето на Лейт. За очи влечугото имаше два яркочервени скъпоценни камъка.

— Харесва ли ти? — попита Лейт и повдигна ръката си, за да може Кейн да види пръстена по-добре. Ръката му изглеждаше силна въпреки сбръчканата кожа.

— Да, наистина ми харесва. Никога не съм виждал такъв пръстен.

— Нищо чудно — съгласи се Лейт. — Драконите карно бяха нашият символ. Бързи малки дяволи; също и добри ловци. Само блекколарите имаха право да носят драконови глави. — Той изсумтя. — Сега вече никой не ги носи. Колитата не обичат да ги виждат, а рикрилите ги мразят. Но аз си нося моя. — Той изведнъж се втренчи внимателно в Кейн. — Чак от Земята, а? Трябва да е важна тази книга.

— Е… за мен е важна.

Лейт кимна, сякаш това бе напълно основателно.

— Е, ще се радвам да ти помогна, момче… Риензи. Но… паметта ми не е така добра, както беше. — Той нежно докосна червените очи на дракона. — Бях комскуер — командир на отряд. Да. Комскуер Лейт, командир на единадесет блекколари… най-добрият боен отряд в галактиката. — Той поклати глава и въздъхна. — Сега съм само аз.

— Хората ви мъртви ли са? — попита Кейн.

Лейт кимна, поглади пръстена още веднъж и пак вдигна поглед.

— Но това е минало. Какво мога да направя за теб… о, ти искаше да говорим за другите блекколари. Не е много трудно… Всъщност един идва. Хей, Скайлър! Я ела за малко.

Кейн се обърна и видя един висок широкоплещест мъж да крачи по тротоара към тях. Той, изглежда, се поколеба, когато видя, че Лейт не е самичък, но стисна леко устни, доближи се до масата и каза:

— Здравей, Лейт. — Гласът му беше твърд и спокоен, с едва загатнат намек за хумор. — Кой е този приятел?

— Човек от Земята… казва се Риензи. Запознай се с Рейф Скайлър, момче… добър мой приятел.

Кейн кимна.

— Приятно ми е.

— От Земята, а? — Скайлър хладно изучаваше Кейн. — Не си ли малко извън средата си от тази страна на стената?

Кейн вдигна рамене.

— Търся хора, с които да поговоря за войната.

— Ъх-хъ. — Скайлър бавно се обърна към Лейт. — Какво ще кажеш да се съберем в хижата вдругиден, Лейт? Време е да излезем от този зайчарник за малко.

— Разбира се, защо не? Нямам друга работа. — Той внезапно удари с ръка по масата. — Слушай! За Риензи ще е голям шанс да говори с всички за книгата си. Какво ще кажеш, Риензи? Искаш ли да прекараш няколко дни в хижата с нас?

— Лейт! — възкликна Скайлър ужасен. — Той не може да дойде!

— Защо? — озъби се Лейт.

— Той е външен. И е коли.

Кейн вдигна дясната си ръка пред лицето на Скайлър и почука по пръстена си.

— Аз съм комскуер, забрави ли? Червените очи го потвърждават. Щом аз казвам, че може, значи може.

— Но… — Скайлър прекара ръка през оредялата си коса. — О, по дяволите, добре. Ако иска, да дойде. Но на другите няма да им хареса.

Двамата блекколари се обърнаха към Кейн.

— Е? — попита Скай.

Кейн преценяваше бързо. Очевидно умственото увреждане, което беше засегнало Лейт, не беше всеобщо… Скайлър изглеждаше само малко по-млад от Лейт, но умът му изглеждаше незасегнат. Блекколарите бяха естествен обединителен център за съпротивителното движение и имаше голяма вероятност някои от онези, които щяха да дойдат в хижата, да имат подходящи връзки. Не можеше да си позволи да изпусне тази възможност.

— Ако няма да представлява голяма трудност — внимателно отвърна той, — много бих желал да дойда. Това много ще ми помогне за книгата ми.

— Заповядай тогава — каза Лейт и погледна Скайлър. — Знаех, че ще иска да дойде. — После каза на Кейн: — Хижата е на изток от Капстоун, в планината Грийнхарт. Имаш ли кола?

— Вероятно мога да взема.

— Няма значение — намеси се Скайлър. — Някой от нас ще те докара. Бъди на източния портал на Центъра в шест и половина сутринта вдругиден.

— Чудесно. Много благодаря за… — почна Кейн и млъкна, защото една патрулна кола излезе иззад ъгъла и спря пред бара. Трима мъже слязоха от нея и се насочиха към тях.

Бягай! Изградените в Съпротивата рефлекси на Кейн закрещяха. С върховно усилие на волята той се стегна, докато импулсът премина. Префект Голуей лично предвождаше групата от сигурността — и веднага видя Кейн и тръгна към него. Хората му останаха на тротоара.

— О, префектът на сигурността посещава питомците си! — Тонът на Лейт беше безгрижен, но в него имаше острота, която Кейн не беше чул досега. Лейт очевидно не харесваше Голуей и също така очевидно му беше безразлично дали той го знае, или не.

Голуей кимна на двамата блекколари и каза:

— Добър ден, комскуер Лейт, добър ден, боец Скайлър. — Скайлър кимна, без да каже нищо. Голуей погледна Кейн. — Господин Риензи, много се разтревожих, като разбрах, че сте напуснали Центъра самичък. Изглежда, съм пропуснал да ви кажа, че тази част на града може да е опасна.

— О, така ли? — Кейн се направи на изненадан. — Съжалявам, не исках да ви създавам неприятности. Просто търсех хора, с които да поговоря за книгата си. И можете ли да си представите? Бях поканен да говоря с цяла група блекколари.

Очите на Скайлър блеснаха с нещо като възмущение и Кейн разбра, че не се е издигнал в очите му. Но имаше вероятност Голуей да научи за поканата и Кейн предпочете да му каже доброволно преди да го попитат. По този въпрос не можеше да си позволи дори намек за интрига около себе си.

— Не съм сигурен, че е разумно — бавно каза Голуей. — Но по този въпрос можем да поговорим по-късно. Ако сте свършили тук, мога да ви откарам до Центъра; ако ли не, ще оставя моите хора да ви съпроводят.

— Готов съм да тръгвам. — Кейн стана и кимна на седналите блекколари. — Беше ми приятно да се запозная с вас. Ще се видим.

— Довиждане засега — каза Лейт и махна с ръка. Скайлър гледаше в масата и не каза нищо.

— Не мисля, че трябва да отидете с тях — каза Голуей на Кейн, когато колата на сигурността се отправи обратно към сивата стена.

— Защо? Това е просто среща на стари бойци — бойни другари, които се събират да си спомнят за миналото.

— Това не са обикновени войници обаче. Това са блекколари.

Кейн вдигна рамене.

— Това е било преди трийсет години. Сигурно вече не са опасни. Иначе отдавна бихте ги затворили, нали?

Голуей се намръщи. Кейн разбра, че е отишъл твърде далече, и малко омекна.

— Вижте, вече проиграх шанса си да използвам архивите тук. Това може да е последната ми възможност да постигна нещо при това пътуване. Нищо няма да ми стане… наистина.

Голуей гледаше пред себе си и мълчеше. След това кимна рязко.

— Добре. Във всеки случай нямам никакво право да ви спирам.

Кейн се облегна назад, потисна усмивката си и каза скромно:

— Благодаря ви, префект.

На бюрото на Голуей имаше десетина доклада — мълчаливо свидетелство, че работата му изостава. Той се облегна в стола си и нетърпеливо запремята в ръце писалката си, загледан в и през папката със заповеди. Къде, по дяволите, беше Рагузин с рапорта?

На вратата се почука.

— Влез — извика Голуей.

Вратата се отвори и младият офицер от сигурността влезе. Носеше касета и няколко листа.

— Донесох материалите, които искахте, префект.

Голуей кимна.

— Дай ми ги.

Рагузин сложи касетата и половината от листата на бюрото и седна срещу Голуей.

— Доколкото можем да кажем, засега всичко изглежда нормално. Предложението за избирането на блекколарите е на Скайлър, не на Лейт, макар че идеята да поканят Риензи е негова. Не е имало възможност за споразумение между двамата.

— Освен ако не са знаели, че Риензи е тук, и не са планирали всичко.

— Изглежда малко вероятно — възрази Рагузин.

— Вярно — призна Голуей и се замисли за момент. — А какво ще кажеш за сигнали, дадени с ръка? Някаква възможност Лейт да е дал знак на Скайлър?

— Хм… — Рагузин се намръщи. — Не зная.

— Да видим. — Голуей взе касетата и я пъхна в интеркома. Рагузин беше маркирал частта, започваща с влизането на Риензи в бара. Голуей я пусна два пъти; гледаше внимателно. — Ха! — изръмжа той. — Виждаш ли? Лявата ръка на Лейт е под масата, докато Скайлър се изкачва! Камерата не може да я хване, но се обзалагам, че Скайлър може да я види.

Рагузин вдигна рамене.

— С цялото ми уважение, сър, но мисля, че отдавате прекалено голямо значение на това. Откакто войната свърши, блекколарите се събират два или три пъти годишно в тази порутена хижа. Наблюдаваме ги от петнадесет години, без да ги уловим в нещо. Какво ви тревожи толкова точно сега?

Голуей поклати глава. Не можеше да обясни предчувствията си на помощника си повече, отколкото можеше да обясни защо Алън Риензи му се вижда подозрителен.

— Факт е, че те нарушават стила си — каза той. — Никога досега не са канили външни хора в хижата; със сигурност не и човек от правителството.

— Извинете ме, префект, но това не е съвсем вярно. Спомняте ли си как преди шест години Скайлър и двама други се опитаха да привлекат безработни младежи, които се интересуваха от бойни изкуства? Тогава двадесетима от най-добрите ни студенти се събраха в хижата.

— О, да! Бях забравил. — Голуей се намръщи. — Доколкото си спомням, малко след това групата се разпадна поради липса на интерес, нали?

— Така че не е без прецедент — каза Рагузин. — Освен това именно Лейт покани Риензи. Кой може да каже какво замисля?

— Лейт. Да. — Голуей отново запремята в ръце писалката. — Всъщност какво знаем за него?

Рагузин прелисти листата.

— Взех досието му. Роден в Одензее, Дания, на Земята, на 27 юли 2403 година. Обучението му като блекколар е започнало…

— Не такива работи — прекъсна го Голуей. — Всичко това ни го каза лично Лейт. Искам да зная какво ние сме научили за него.

— Хм… всъщност малко. Всички военни досиета на блекколарите са унищожени на Земята. Лейт дойде от гората, когато беше обявена амнистията, и ни каза кой е. Всички го направиха. Може да са съвсем други хора всъщност. Никога не сме видели някой от тях да се бие.

— Видяхме — каза разсеяно Голуей. — Преди десет години, когато шестима здравеняци се нахвърлиха върху Мордикай.

— Ако наистина смятате това меле за бой — каза Рагузин и вдигна рамене. — Според мен дори уменията на един блекколар се влошават без подходяща тренировка.

— Хм. — Голуей удари леко с писалката по дланта си. — Искам това свърталище да се следи внимателно. Имаме ли заложени достатъчно бръмбари?

Рагузин кимна.

— Пришили сме миниатюрни бръмбари към цялото горно облекло на Риензи. Бръмбарите във вилата също функционират, разбира се.

— Добре. Някаква вест за моето искане за куриер, който да провери идентичността на Риензи?

— Не, сър — каза Рагузин извинително. — Рикрилите го отхвърлиха. Не дават никакво обяснение, но останах с впечатлението, че според тях това ще е загуба на време. — Той вдигна рамене. — Не мога да кажа, че ги обвинявам. Личната карта на Риензи е проверена и те смятат, че е защитена срещу фалшифициране.

— Зная — изръмжа Голуей. — Но все пак нещо ме тревожи.

— Смятате, че може да е рикрилски шпионин?

Голуей изсумтя. Ако имаше нещо, което наистина да мразеше в рикрилската окупация, това беше практиката на извънземните да поддържат свои шпиони в покорените територии. Като префект Голуей искаше да знае къде да върши работата си както трябва и не искаше да си разпилява кадрите без нужда. Но в този случай…

— Съмнявам се Риензи да е от техните. Ако трябваше той да ни шпионира, щяха да го назначат като нов правителствен служител тук; ако трябваше да работи между обикновените хора, щяха да го приземят някъде тайно. Не, тревожи ме неговата история, че си е забравил акредитивните документи. Това и неговата личност изобщо. — Голуей погледна намръщено касетата в интеркома. — По дяволите — каза накрая и хвърли писалката на бюрото, — засега не можем да направим нищо освен да чакаме. — Погледна часовника си. — Можеш да се прибираш. И нареди някой да наблюдава източния портал вдругиден… искам да зная кого е изпратил Скайлър да вземе Риензи. И остави тези досиета тук.

— Слушам, сър. — Рагузин остави топчето листа на ъгъла на бюрото и се изправи. — Лека нощ.

Голуей изчака помощникът му да си отиде преди да вземе купчината досиета. Адски малко информация… и никоя не струваше пукната пара. Искаше му се, и не за първи път, да можеше да ръководи сигурността преди тридесет години, когато блекколарите накрая се бяха отказали от партизанската си война срещу амнистията. Тогава щеше да настоява за пълен разпит. Сега не можеше да направи това без доказателство, че те нарушават тържествената си клетва.

Голуей тупна досиетата на бюрото си, отмести ги настрана, взе един рапорт и почна да го чете.