Бриджет Джоунс: на ръба на разума

1. И ЗАЖИВЕЛИ ЩАСТЛИВО И ПРЕЩАСТЛИВО

27 януари, понеделник

59,5 кг (напълно рутинно тлъстеене), гаджета 1 (ура!), чукане 3 пъти (ура!), калории 2100, калории, изразходвани при чукането, 600, тъй че общо калории 1500 (образцово).

7,15 ч. сутринта. Ура! Край на сушавите години. От четири седмици и пет дни имам функционална връзка със зрял мъж, което доказва, че не съм парий в любовта, както се опасявах преди. Чувствам се прекрасно, приличам на Джемайма Голдсмит или друга сияеща новобрачна, откриваща ракова болница, преди да си свали воала, докато всички наоколо си я представят в леглото с Имран Хан. Оох. Марк Дарси току-що помръдна. Може би ще се събуди и ще ми каже какво мисли за възгледите ми.

7,30 ч. сутринта. Марк Дарси не се събужда. Сетих се, ще стана и ще му приготвя фантастична закуска с наденички, бъркани яйца и гъби, или пък защо не яйца по бенедиктински или флорентински.

7,31 ч. сутринта. В зависимост от това какво всъщност представляват яйцата по бенедиктински или флорентински.

7,32 ч. сутринта. Само дето нямам наденички и гъби.

7,33 ч. сутринта. Нито пък яйца.

7,34 ч. сутринта. А като се замисля — и мляко.

7,35 ч. сутринта. Още не се е събудил. Мммм. Хубав е. Обичам да го гледам като спи. Мн. секси — широки рамене и космати гърди. Не че единствената ми цел е сексът. Интересува ме умът Му. Мммм.

7,37 ч. сутринта. Още не се събужда. Разбирам, че не бива да вдигам шум, но може би ще успея лекичко да Го събудя, като му пращам мисловни сигнали.

7,40 ч. сутринта. Може да вложа… АААААХ!

7,50 ч. сутринта. Марк Дарси седна в леглото като глътнал бастун и кресна: „Бриджет, няма ли да престанеш. По дяволите. Да ме гледаш, докато спя. Иди и си намери друга работа.“

8,45 ч. сутринта. В кафене „Монети“ с капучино, шоколадов кроасан и цигарка. Какво облекчение е да изпушиш една, без да се налага да се криеш и да се правиш на добро момиче. Всъщност присъствието на мъж в къщата носи мн. усложнения, тъй като не можеш да си позволиш да стоиш в банята колкото си искаш, защото е ясно, че някой друг ще закъснее за работа, ще се напикае и т.н. Освен това се дразня, като гледам как Марк вечер спретнато си сгъва долните гащи, което прави обичайното държане на дрехите на купища по пода странно притеснително. Да не говорим, че ще идва и тази вечер, което налага да се отбия в супермаркета преди или след работа. Е, не съм длъжна, но ужасяващата истина е, че ми се иска да го направя по някакъв чудноват, генетично връщащ ме в миналото начин, който не бих могла да споделя с Шарън.

8,50 ч. сутринта. Ммм. Интересно какъв ще е Марк Дарси като баща (баща на отрочето си имам предвид. Не мой. Това би било нездраво, нещо като при Едип)?

8,55 ч. сутринта. Както и да е, не бива да се вманиачавам и да фантазирам.

9 ч. сутринта. Дали Уна и Джефри Алкънбери ще ни разрешат да опънем сватбена шатра на моравата им за приема… Пфу.

В кафенето нахлу майка ми, свежа и нахакана, с плисирана пола и ябълковозелен блейзър с лъскави златни копчета, подобна на космонавт, който се изтърсва в Камарата на общините, цвъркащ слуз, и сяда невъзмутимо на първия ред.

— Здрасти, миличка — загука тя. — Тръгнала съм към „Дебънъм“, а знам, че винаги закусваш тук по това време. Реших да се отбия и да разбера кога искаш да ти оправят цветовете. Ооох, май ще пийна едно кафе. Дали затоплят млякото?

— Мамо, казах ти, че не искам да ми оправят цветовете — смотолевих аз, изчервена до ушите, защото хората ни зяпаха. Доближи се намусена сервитьорка с тътрещи се крака.

— Я не се дърпай като магаре на мост. Имаш нужда да се изявиш, а не през цялото време да седиш и да гледаш отстрани с тия твои размазани щуротии. Здравей, скъпа.

Мама премина на бавния, любезен тон в стил „Да се сприятелим със сервитьорката и да станем най-забележителните хора в кафенето, без някаква видима причина.“

— Така. Сега. Да видим. Знаеш ли, мисля, че ще поръчам едно кафе. Тази сутрин изпих толкова чаши чай в Графтън Ъндъруд с мъжа ми Колин, че ми се повръща от чай. Но би ли ми затоплила млякото? Не мога да пия кафе със студено мляко. Веднага получавам разстройство. И тогава дъщеря ми Бриджет ще…

Брр. Защо родителите правят това? Защо? Дали е заради отчаяната нужда на възрастните хора от внимание и чувство за значимост, или нашето градско поколение е твърде заето и подозрително към всеки, за да се държи открито и дружелюбно? Спомням си, че в началото, когато дойдох в Лондон, се усмихвах на всички, докато един мъж на ескалатора в метрото не се измастурбира върху гърба на палтото ми.

— Еспресо? Филтър? Кап, полумас или декоф? — сряза я сервитьорката и събра всички чинии от съседната маса, като ме гледаше обвинително, сякаш мама беше моя грешка.

— Кап полумас декоф — прошепнах извинително аз.

— Какво неприветливо момиче, не говори ли английски? — промърмори мама към отдалечаващия се гръб. — Странно се живее тук. Не знаят ли какво се облича сутрин?

Проследих погледа й, отправен към група момичета на съседната маса. Едната чукаше по клавишите на лаптопа си, издокарана във ватенка, фуста и овчи калпак, докато другата се кипреше на обувки с токчета като игли от „Прейда“, къси вълнени чорапки, впити шорти за сърф, дълго до пода палто от кожа на лама и вълнена шапка на бутански овчар с наушници и крещеше в микрофона на телефона за глава със слушалки в ушите: „Той пак ме спипа да пуша трева и ще ми вземе апартамента. А аз му викам: Стига, тате, ебало си мамата“, докато шестгодишната й дъщеря нещастно боцкаше с вилицата си из чинията с пържени картофи. — Това момиче само ли си говори с такъв език? — полюбопитства мама. — В странен свят живееш. Защо не заживееш като нормалните хора? — Това са нормалните хора — яростно отговорих аз и кимнах за илюстрация към улицата навън, където за нещастие минаваше монахиня в кафяво расо, която буташе количка с две бебета.

— Ето, затова си объркана.

— Изобщо не съм объркана.

— Объркана си — отсече тя. — Както и да е. Как вървят нещата с Марк?

— Чудно — замечтано отвърнах аз и тя ме стрелна със суров поглед.

— Не правиш онова с него, нали? Да знаеш, че няма да се ожени за теб.

Брр. Бррр. Едва започнах да излизам с мъжа, когото се мъчеше да ми натрапи в продължение на осемнайсет месеца („Синът на Малкълм и Илейн, миличка, разведен, страшно самотен и богат“), и вече имам чувството, че съм на обучение в сухопътни войски по преодоляване на препятствия, катеря се по стени и мрежи, за да й занеса вкъщи голяма сребърна купа, украсена с лък.

— Нали знаеш какво казват след това — не млъкваше тя. — „О, тя е много достъпна.“ Когато Мърл Робъртшо започна да излиза с Пърсивал, майка й каза: „И не забравяй, че оная му работа е само за пикаене.“ — Мамо… — запротестирах аз. Все пак е малко прекалено тъкмо тя да ми говори така. Преди по-малко от шест месеца вилнееше околовръст с португалски туроператор с мъжка чантичка. — О, казах ли ти — прекъсна ме тя, като бързо-бързо смени темата, — двете с Уна заминаваме за Кения. — Какво! — ревнах аз. — Заминаваме за Кения! Представи си само! В сърцето на черна Африка!

Умът ми се завъртя като миксер в търсене на възможно обяснение. Мама е станала мисионерка? Мама пак е гледала на видео „Извън Африка“? Мама изведнъж си е припомнила „Родена свободна“ и е решила да развъжда лъвове?

— Да, миличко. Искаме да идем на сафари, да се запознаем с племето масаи, а после да отседнем в хотел на плажа!

Миксерът задържа хода си върху поредица потресаващи образи на застаряващи германки, правещи секс на плажа с местни младежи. Погледнах строго мама. — Няма да започнеш пак да се сваляш, нали? Татко едва се оправи от оная история с Хулио.

— Божичко, мила! Не разбирам защо изобщо беше тази олелия! Хулио беше просто приятел, все едно, че си пишехме писма! Всички имаме нужда от приятели, мило. Дори в най-успешните бракове само един човек просто не е достатъчен — трябват приятели от всички възрасти, раси, религии и племена. Човек трябва да обогатява мисленето си с всякакви… — Кога заминавате? — Не знам, това е просто идея. Както и да е, трябва да бягам. Чааооо! По дяволите. Стана 9,15. Ще закъснея за сутрешната оперативка.

11 ч. сутринта. В телевизия „Пробуди се, Британиио“. Извадих късмет и закъснях само две минути за оперативката, освен това успях да скрия палтото си, като го свих на топка и създадох представата, че съм тук от часове и просто съм била задържана някъде в сградата по неотложна работа. Минах съвсем уверено през отблъскващия открит кабинет, осеян с красноречивите останки на долнопробна дневна телевизия — тук надуваема овца с дупка отзад, там увеличена снимка на Клаудия Шифър с главата на Мадлин Олбрайт, последвана от огромен плакат, провъзгласяващ: „ЛЕСБИЙКИ! Вън! Вън! Вън!“ към мястото, където Ричард Финч, пуснал бакенбарди и надянал черни очила „Джарвис Кокър“, грозно натикал могъщите си телеса в ретрокостюм за сафари от седемдесетте години, ревеше към събралите се двайсетина човека от репортерския екип.

— Хайде, Бриджет с увисналите гащи и големите закъснения — закрещя той, като забеляза пристигането ми. — Не ти плащам да свиваш палта на топки и да се стараеш да изглеждаш невинна, плащам ти да идваш навреме и да раждаш идеи. Честно ви казвам. Тази ежедневна липса на уважение вече не се търпи.

— Добре, Бриджет! — затътна той. — Мисля за новите жени лейбъристки. Мисля за образи и роли. Искам в студиото Барбара Фолет. Накарай я да разнищи Маргарет Бекет. Информация. Малка черна рокличка. Чорапи. Искам да видя Маргарет да прилича на секс с крака.

Понякога ми се струва, че абсурдът на нещата, които иска от мен Ричард Финч, няма граници. Един ден съм пусната да убеждавам Хариет Харман и Теса Джоуъл да стоят в супермаркет, докато аз питам минаващите купувачи могат ли да познаят коя коя е, друг път трябва да накарам изтъкнат ловец да бяга гол по гори и поля, преследван от глутница злостни лисици. Трябва да си намеря някоя по-смислена работа. Може би милосърдна сестра?

11,03 ч. сутринта. На писалището. Така, най-добре ще е да се обадя в пресцентъра на лейбъристите. Мммм. Все си спомням за чукането. Дано Марк Дарси да не ми се е ядосал истински тази сутрин. Дали е прекалено рано да му звънна в службата?

11,05 ч. сутринта. Да. Както пише в „Как да постигнеш любовта, която искаш?“… или май беше в „Как да запазиш любовта, която искаш?“, смесването на живота на един мъж и на една жена е деликатна работа. Мъжът е ловец, трябва да преследва. Ще изчакам той да се обади. Може би ще е най-добре да прочета вестниците и да понауча нещичко за политиката на новите лейбъристи в случай че наистина успея да се свържа с Маргарет Бекет… Пфу!

11,15 ч. сутринта. Ричард Финч отново се разкрещя. Спрял се е на темата за лова на лисици вместо за лейбъристките и трябва да направя репортаж на живо от Лестършир. Не бива да изпадам в паника. Аз съм уверена, интелигентна, отговорна и стабилна жена. Чувството ми за самата мен произтича не от светските ми постижения, а извира отвътре. Аз съм уверена, интелигентна… Божичко. Отвратително е. Не ми се излиза в свят, който е кръстоска между хладилник и плувен басейн.

11,17 ч. сутринта. Всъщност е мн. хубаво, че ще правя интервю. Голяма отговорност е, относително казано, разбира се, не е като да решиш дали да изпратиш крилати ракети в Ирак, или да защипеш главната артерия по време на хирургична операция, но все пак е възможност да смачкам пред камера фасона на някой убиец на лисици и да направя удар като Джереми Паксман с иранския… или иракския посланик.

11,20 ч. сутринта. Може дори да ме поканят да направя материал за „Нюзнайт“.

11,21 ч. сутринта. Или серия от тематични репортажи. Ура! Така, най-добре да събера… Ох. Телефонът.

11,30 ч. сутринта. Смятах да не се обаждам, но реших, че може да е интервюираният — сър Хюго Бойнтън — убиец на лисици с указания за силози, кочини от лявата страна на пътя и т.н., затова вдигнах слушалката. Беше Магда.

— Здрасти, Бриджет! Обаждам се само да ти кажа в гърнето! В гърнето! Направи го в гърнето!

Чу се силен трясък, последван от звука на течаща вода и писъци, достойни за мюсюлмани, колени от сърби, на фона на: „Мама ще пляска! Ще пляска!“

— Магда! — изревах аз. — Върни се!

— Извинявай, сладурче — рече тя, когато най-сетне се върна. — Обадих се да ти кажа… пъхни пишката в гърнето! Ако я оставиш да виси отвън, всичко ще иде на пода!

— Магда, затънала съм до гуша в работа — умолително се обадих аз. — След две минути трябва да тръгна за Лестършир…

— Добре, чудесно, натривай ми го в носа, ти си бляскава и важна, а аз съм затворена вкъщи с двама души, които дори още не говорят английски. Както и да е, обадих се да ти кажа, че уредих моят майстор утре да намине към теб и да ти направи лавиците. Извинявай, че те обезпокоих със скучните си домашни проблеми. Казва се Гари Уилшо. Чао.

Телефонът зазвъня, преди да успея да й отговоря. Беше Джуд, хлипаща с овчи глас.

— Всичко е наред, Джуд, всичко е наред — заговорих аз, като тикнах слушалката под брадичката си и се опитах да напъхам изрезките в чантата си.

— Пак Гадника Ричард, ъъъъ.

О, Боже. След Коледа двете с Шарън убедихме Джуд, че ако още един-единствен път проведе някой от шантавите си разговори с Гадника Ричард по повод подвижните пясъци на проблема му с Обвързването, ще се наложи да я затворят в лудница и следователно няма да има повече мини почивки, съвещания относно връзките между мъжа и жената или какво да е съвместно бъдеще с нас в продължение на дълги години, докато не я пуснат, а и тогава ще е под опеката на Социални грижи.

В забележителен пристъп на любов към себе си тя го заряза, подстрига си косата и започна да ходи в тежкарската си работа в Сити с кожени якета и впити джинси. Всички Хюговци, Джонита и Джерита с раирани ризи, които дотогава се бяха чудили какво се крие под костюма на Джуд, бяха катапултирани до състояние на болезнено сластолюбие и всяка вечер по телефона й се обаждаше нов почитател. Но въпреки това темата за Гадника Ричард продължава да я натъжава.

— Тъкмо събирах нещата, които остави, готова да ги изхвърля, когато намерих негова книга за самопомощ… наречена… наречена…

— Всичко е наред. Всичко е наред. Можеш да ми кажеш.

— Наречена „Как да сваляме млади жени: Ръководство за мъже над трийсет и пет.“

Велики Боже!

— Чувствам се просто ужасно, ужасно… — ридаеше тя. — Не мога да понеса отново да попадна в ада на срещите с мъже… Това е непреодолимо море… Ще си остана завинаги сама…

В търсене на баланс между важността на приятелството и невъзможността да стигна до Лестършир за нула време, дадох само някои съвети за първа помощ в смисъл да не забравя личното си достойнство, той вероятно нарочно я е оставил там, не, не си, и т.н.

— О, Бридж, благодаря — каза Джуд след малко, вече поуспокоена. — Можем ли да се видим довечера?

— Ъм, ами, Марк ще дойде у нас.

Настъпи мълчание.

— Добре — хладно отсече тя. — Добре. Не, желая ти приятно прекарване.

О, Божичко, сега, когато вече си имам гадже, се чувствам гузна пред Джуд и Шарън, почти като предателка в партизанска война, преминала на другата страна. Разбрахме се с Джуд вместо днес, да се видим утре вечер с нея и Шарън, а довечера още веднъж да обсъдим всичко по телефона, което поизглади нещата. А сега най-добре ще е бързо да звънна на Магда и да се уверя; че не се чувства досадна и разбира колко обратно на блестяща е работата ми.

— Благодаря, Бридж — рече Магда, след като си поговорихме. — Наистина се чувствам ужасно самотна, след като родих бебето. Утре вечер Джереми пак ще работи до късно. Не искаш ли да наминеш?

— Ъм, ами, имам среща с Джуд в „192“.

Настъпи тежка пауза.

— И предполагам, че съм прекалено Самодоволна женена да дойда и аз?

— Не, не, ела. Ела, ще бъде чудесно! — попрекалих аз с ентусиазма. Знаех, че Джуд ще се вкисне, защото вниманието ще се отклони от Гадника Ричард, но реших по-късно да оправя това. Вече съм страшно закъсняла и трябва да тръгна за Лестършир, без да съм хвърлила дори поглед върху изрезките за лова на лисици. Може да ги прочета в колата, докато чакам на светофарите. Дали да не звънна набързо на Марк Дарси да му кажа къде отивам…

Хммм. Не. Лош ход. Но какво ще стане, ако закъснея?

Най-добре да се обадя.

11,35 ч. сутринта. Хъмф. Разговорът протече така.

Марк: Да? Дарси на телефона.

Аз: Бриджет.

Марк: (пауза) Добре. Ъ. Всичко наред ли е?

Аз: Да. Снощи беше много хубаво, нали? Искам да кажа, когато двамата…

Марк: Знам, знам. Изключително, (пауза) В момента съм с индонезийския посланик, председателя на „Амнести интърнашънъл“ и заместник-държавния секретар по търговия и промишленост.

Аз: О, извинявай. Просто заминавам за Лестършир. Помислих си да ти го кажа, за да знаеш, ако нещо ми се случи.

Марк: Ако нещо… Какво?

Аз: Искам да кажа, ако… закъснея, (добавих тромаво).

Марк: Добре. Защо не ми звъннеш, като свършиш? Много добре. Довиждане засега.

Хммм. Май не трябваше да го правя. В „Как да обичаш мъжа, с когото не живееш, без да си губиш ума“ пише, че нещото, което най-малко обичат, е да им се обаждаш без причина, когато са заети.

7 ч. вечерта. В моя апартамент. Кошмарна втора част от деня. След бясна надпревара с претовареното движение по блокираните от дъжда пътища се озовах в подгизналия Лестършир, чукаща на вратата на голяма четвъртита къща, обградена от конюшни, само трийсет минути преди предаването. Вратата се отвори с трясък и на прага застана висок мъж с кадифени панталони и доста секси торбесто спортно сако.

— Хъмф — рече той, след като ме огледа от главата до петите. — Най-добре влизай, по дяволите. Хората ти са отзад. Къде се беше запиляла?

— Бях непредвидено задържана заради политическа тема от изключителна важност — надменно отвърнах аз, докато той ме водеше към голяма кухня, пълна с кучета и части от седла. Изведнъж се обърна и яростно ме загледа, после удари с юмрук по масата.

— Предполага се, че това е свободна страна. Щом започват да ни забраняват да ходим на лов в неделя, накъде сме тръгнали, мътните да го вземат? Баааа!

— Е, същото бихте могли да заявите и по повод на притежанието на роби — промърморих аз. — Или на рязането на котешките уши. На мен просто не ми се струва достатъчно джентълменско цяла тълпа хора и глутници кучета да гонят за удоволствие едно уплашено малко същество.

— По дяволите, виждали ли сте някога какво прави лисицата с едно пиле? — изригна сър Хюго и лицето му почервеня като домат. — Ако не ги ловим, провинцията ще затъне в тях.

— Тогава ги отстрелвайте — срязах го аз и го изгледах убийствено. — Хуманно. И гонете нещо друго в неделя, например като при надбягването с кучета. Вържете на жица малко пухкаво изкуствено животинче, напоено с миризма на лисица.

— Да ги отстрелваме? Опитвали ли сте се някога да простреляте проклетата лисица? Вашите малки уплашени същества ще останат да агонизират ранени и потънали в кръв. Пухкаво животинче. Бррр!

Изведнъж грабна слушалката и набра.

— Финч, ти си пълен кретен! — задудна той. — Какво си ми изпратил… някаква проклета малка лигла! Ако си въобразяваш, че другата неделя ще дойдеш на лов…

В този момент операторът надникна през вратата и намусено рече:

— А, ето те най-сетне. — После си погледна часовника. — Не смяташ ли, че е редно да се обадиш?

— Финч иска да говори с теб — заяви сър Хюго.

След двайсет минути, под заплаха от незабавно уволнение, се намирах на конски гръб, подготвяща се да препусна и в движение да интервюирам сър Хюго, който също беше на кон.

— Добре, Бриджет, пускаме те след петнайсет, давай, давай, давай! — ревеше Ричард Финч в ухото ми от Лондон, при което аз забих колене в коня, както ме бяха инструктирали. За нещастие конят не помръдна.

— Давай, давай, давай, давай, давай! — крещеше Ричард. — Нали каза, че можеш да яздиш.

— Казах, че имам вродена способност — изсъсках аз, докато бясно впивах колене в гърба на коня.

— Добре, Лестър, дай сър Хюго в близък план, докато проклетата Бриджет се справи — пет, четири, три, две… начало.

В този момент достопочтеният Червен нос се впусна в гръмогласна тирада в полза на лова на лисици, а аз френетично забивах пети, докато конят не се ядоса и хвърли нервен къч, влезе странично в обсега на камерата, както се бях впила във врата му.

— Свършвайте, свършвайте, да ви го начукам! — крещеше Ричард.

— Е, с това времето ни изтече. А сега се връщаме в студиото! — изгуках аз, докато конят отново се извъртя и започна да хвърля къчове към оператора.

След като подхилващият се екип си тръгна, влязох покрусена в къщата да си прибера нещата само за да се сблъскам в буквалния смисъл с достопочтения Блъскащ с юмруци гигант.

— Ха! — изграчи той. — Май онзи жребец ти разказа играта. Искаш ли малко кръвчица?

— Какво? — казах аз.

— Блъди Мери?

Надвих инстинктивния си копнеж за глътка водка и се извисих в цял ръст.

— Да не твърдите, че умишлено сте саботирали репортажа ми?

— Може би. — Захили се самодоволно.

— Срам и позор — заявих аз. — И недостойно за член на аристокрацията.

— Ха! Висок дух. Харесвам това у една жена — дрезгаво произнесе той и се хвърли към мен.

— Махайте се! — извиках аз и се дръпнах. Честно ви казвам. Какво си въобразяваше? Аз съм жена с професия, не съм отишла там да ми пуска ръце. Във всеки смисъл на думата. Макар че всъщност това за сетен път доказва колко мъжете обичат да смятат, че не ги харесвате. Трябва да помня това за по-изгодна употреба.

Току-що се прибрах, след като обиколих „Метро“ и се довлякох по стълбите с осем торби. Наистина съм страшно уморена. Хъмф. Как се получава така, че все аз ходя до супермаркета? Все едно да си жена с професия и съпруга едновременно. Все едно, че сме в седемнайсети… Ооох. Имам съобщение на телефонния секретар.

— Бриджет… — Ричард Финч. — Искам те утре в девет сутринта в кабинета ми. Преди оперативката. И имам предвид девет сутринта, а не девет вечерта. Сутрин. Дневна светлина. Не знам как по-ясно да ти го обясня. Само гледай да си там.

Звучеше наистина вкиснат. Надявам се да не открия, че е невъзможно да имам едновременно хубав апартамент, хубава работа и хубаво гадже. Толкова по-добре, ще кажа на Ричард Финч какво мисля за журналистическия интегритет. Така. Най-добре да започвам да приготвям. Толкова съм уморена.

8,30 ч. вечерта. Успях да си възвърна енергията с помощта на бутилка шардоне, разчистих безпорядъка, запалих огъня и свещите, изкъпах се, измих си косата, сложих си грим и много секси черни джинси и фланелка с върви вместо презрамки. Не е особено удобно, всъщност чаталът на джинсите и вървите доста болезнено се впиват в телесата ми, но изглеждам добре, което е най-важното. Защото, както казва Джери Хол, жената трябва да е готвачка в кухнята и курва в хола. Или май беше в някоя друга стая.

8,35 ч. вечерта. Ура! Ще бъде фантастична, уютна, секси вечер с прекрасни спагети, лека, но все пак хранителна вечеря, и огън в камината. Аз съм възхитителен хибрид от жена с професия и засукано гадже.

8,40 ч. вечерта. Къде, по дяволите, е той?

8,45 ч. вечерта. Брр. Какъв е смисълът да се блъскам като глуха кучка, ако той смята, че е редно да доплува гордо, когато си поиска?

8,50 ч. вечерта. Проклетият Марк Дарси, направо съм… Звънецът. Ура!

Изглеждаше великолепен в деловия костюм с разкопчани горни копчета на ризата. Веднага щом влезе и пусна куфарчето си на пода, ме взе в прегръдките си и ме завъртя в малък секси танц.

— Толкова се радвам да те видя — промърмори той в косата ми. — Страшно ми хареса репортажът ти, ти си фантастична ездачка.

— Недей — казах аз и се отдръпнах. — Беше ужасно.

— Беше блестящо — заяви той. — Векове наред хората яздят конете напред и изведнъж един творчески репортаж завинаги променя лицето… или задника на британското ездаческо изкуство. Беше потресаващо, истински триумф. — Отпусна се уморено на дивана. — Съсипан съм. Проклетите индонезийци. Представата им за напредък в спазването на правата на човека е да кажат на човек, че е арестуван, докато го гръмват в тила.

Сипах му чаша шардоне, поднесох му го като партньорка на Джеймс Бонд и казах с успокояваща усмивка.

— Вечерята скоро ще е готова.

— О, Боже — възкликна той и се огледа ужасен, сякаш в микровълновата се спотайваше далекоизточна милиция. — Да не си готвила?

— Да — възмутено произнесох аз. Все пак бихте очаквали да се зарадва, нали? Освен това не беше обелил и дума за курвенския ми тоалет.

— Ела тук — потупа той дивана. — Само те будалкам. Винаги съм искал да излизам с Марта Стюарт [Американска авторка на книги за градинарство и кулинария, телевизионна водеща на кулинарни предавания и видна светска дама и красавица. — Б. пр.].

Беше приятно да ме гушка, но за жалост спагетите вряха вече от шест минути и щяха да се скашкат.

— Ще ида само да направя спагетите — казах аз и се освободих. Точно тогава звънна телефонът и аз по навик се хвърлих към него с мисълта, че може да е той.

— Здрасти. Шарън е. Как вървят нещата с Марк?

— Той е тук — прошепнах аз през стиснати зъби и устни, за да попреча на Марк да разчете думите ми.

— Какво?

— Ой е ук — изхриптях аз през стиснати зъби и затворени уста.

— Всичко е наред — кимна ми успокояващо Марк. — Знам, че съм тук. Не смятам, че това е нещо, което би трябвало да крием един от друг.

— Добре. Чуй това — възбудено заговори Шарън. — „Ние не твърдим, че всички мъже мамят. Но всички мъже мислят за това. Мъжете са разяждани от такива желания през цялото време. Ние се стремим да сдържаме сексуалните си желания…“

— Шарън, знаеш ли, в момента приготвям спагети.

— Ооо, значи приготвяме спагети? Надявам се, че не се превръщаш в някаква Самодоволна загаджена. Чуй само това и ще ти се доще да му го втълпиш.

— Почакай — казах аз и неспокойно погледнах към Марк. Свалих спагетите от колелото и се върнах на телефона.

— Така — възбудено започна Шарън. — „Понякога инстинктите надделяват над мисленето на по-висше равнище. Един мъж може да ухажва или да легне с жена с малки гърди само защото ходи с жена с големи гърди. Вие може да не смятате, че разнообразието е солта на живота, но повярвайте ни, вашият приятел го мисли.“

Марк започна да барабани с пръсти по ръчката на дивана.

— Шарън…

— Чакай… чакай. Книгата се нарича „Какво искат мъжете“. Така… „Ако имате красива сестра или приятелка, бъдете сигурна, че приятелят ви СИ ПРЕДСТАВЯ КАК ПРАВИ СЕКС С НЕЯ.“

Настъпи очаквателна пауза. Марк започна да прави движения, като че ли реже глава и пуска водата в тоалетната.

— Отвратително, нали? Не са ли просто…

— Шарън, не може ли да ти се обадя по-късно?

В следващия миг тя ме заля с порой обвинения, че съм погълната от мъжете, а се пиша феминистка. Тогава аз й отвърнах, че щом тя толкова не се интересува от тях, защо чете книга, наречена „Какво искат мъжете“. Разговорът започна да се превръща в крайно нефеминистка караница за мъже, когато и двете осъзнахме, че това е нелепо и казахме, че ще се видим утре.

— Така! — бодро възкликнах аз и седнах до Марк на дивана. За нещастие трябваше пак да стана, тъй като бях седнала на нещо, което се оказа празна кофичка от кисело мляко.

— Дааа? — каза той и изтупа киселото мляко от дупето ми. То положително не можеше да е чак толкова изцапано, че да се нуждае от толкова силно отупване, но беше приятно. Ммм.

— Ще вечеряме ли? — запитах аз, като се опитах да върна мислите си към по-непосредствената задача.

Тъкмо, изсипах спагетите в купа и ливнах бурканче сос отгоре, когато телефонът отново звънна. Реших да го оставя да звъни, докато се навечеряме, но секретарят изщрака и Джуд заблея с овчи глас.

— Бридж, там ли си? Обади се, обади се. Хайде, Бридж, моля тееее.

Вдигнах слушалката, а Марк се цапна по челото. Лошото е, че Джуд и Шарън са били мили с мен години наред, преди дори да съм виждала Марк, тъй че очевидно не беше редно сега да не вдигам телефона.

— Здрасти, Джуд.

Джуд беше ходила в гимнастическата зала, където се беше занимавала предимно с четенето на някаква статия, наричаща жените над трийсет „обезценена стока“.

— Оня тип твърди, че момичетата, които не са искали да излизат с него в двайсетте си години, сега са му навити, само че той не ги иска — тъжно заяви тя. — Пише, че били вманиачени на тема брак и бебета и затова правилото му по отношение на момичетата било: „Нищо над двайсет и пет.“

— Я стига! — засмях се безгрижно аз, докато се опитвах да преодолея пулсиращата неувереност в стомаха си. — Това са пълни глупости. Никой не те смята за обезценена стока. Мисли за ония търговски банкери, които се скъсаха да те търсят. Какво ще кажеш за Стейси и Джони?

— Хъх — откликна Джуд, макар че започваше да звучи по-весело. — Снощи излязох с Джони и приятелите му от „Креди Сюис“. Някой разказа виц за човек, който пил толкова много в индийски ресторант, че изпаднал в кома, а Джони прие нещата така буквално, че възкликна: „Божичко! Какъв ужас! Познавам човек, който ядеше толкова много индийска храна, че пипна язва!“

Смееше се. Кризата очевидно беше отминала. Разбирате ли, на нея й няма нищо, просто от време на време я хваща параноята. Побърборихме още малко и когато увереността й твърдо се възцари отново на трона си, аз се върнах на масата при Марк, за да открия, че спагетите не бяха станали, както ги планирах, а плуваха в някаква белезникава течност.

— Харесва ми — ободри ме Марк. — Обичам конци, обичам мляко. Мммм.

— Няма ли да е по-добре да се обадим за пица? — смънках аз, чувстваща се неудачница и обезценена стока.

Поръчахме пици и ги изядохме пред огъня. Марк ми разказа за индонезийците. Аз слушах внимателно, давах му мнения и съвети, които той намери крайно интересни и „свежи“, а аз му разправих за гадния предстоящ разговор за уволнение с Ричард Финч. Даде ми много хубави съвети как да разбера какво всъщност искам да постигна от разговора и да внуша на Ричард какво да прави, вместо да мисли да ме уволнява. Както му обясних, беше нещо като манталитета „каквото и да стане — печеля“, препоръчан в „Седемте навика на високо ефективните хора“, когато телефонът пак зазвъня.

— Остави го — рече Марк.

— Бриджет. Джуд е. Вдигни слушалката. Май пак сбърках. Току-що се обадих на Стейси, оставих съобщение, а той не се обажда.

Вдигнах слушалката.

— Може да го няма.

— Също като ума ти — обади се Марк.

— Млъкни — изсъсках аз, докато Джуд ми развиваше сценария. — Виж, сигурна съм, че ще се обади утре. Но ако не се обади, се връщаме на един от етапите на срещите от „Марс и Венера“. Дърпа се като ластик и трябва да му позволя да усети привличането, за да отскочи обратно.

Когато свърших, Марк гледаше футбол.

— Ластици и печеливши марсианци — ухили се той. — Тук прилича на военен щаб в земята на хотентотите.

— А ти не разговаряш ли с приятелите си по емоционални въпроси?

— Не — отсече той и запрескача по програмите от мач на мач. Гледах го като омагьосана.

— Искаш ли да правиш секс с Шарън?

— Моля?

— Искаш ли да правиш секс с Шарън и Джуд?

— Ще бъда очарован! Поотделно или едновременно? Като се опитвах да не обръщам внимание на покровителствения му тон, продължих.

— Когато се запозна с Шарън след Коледа, прииска ли ти се да спиш с нея?

— Ами… Работата е там, че спях с теб, разбираш ли?

— Но не ти ли е минавало през ум?

— А, разбира се, минавало ми е през ум.

— Какво? — избухнах аз.

— Тя е много привлекателно момиче. Би било странно, ако беше обратното. — Ухили се сатанински.

— А Джуд? — с негодувание продължих аз. — Да спиш с Джуд? Това минавало ли ти е през ум?

— Е, от време на време, мимолетно, предполагам, че да. Това е в човешката природа, нали?

— Човешката природа? На мен никога не ми е хрумвало да спя с Джайлс или Найджъл от службата ти.

— Не — измърмори той. — И съм сигурен, че и на някой друг не му е хрумвало. Трагедия. С изключение може би на Хосе от деловодството.

Точно когато раздигнахме масата и започнахме да се гушкаме на килима, телефонът звънна отново.

— Остави го — каза Марк. — Моля те, в името на Бога и всичките му херувими, серафими, светци, архангели, облакооформители и фризьори на брадата Му, остави го.

Телефонният секретар вече щракаше. Марк удари глава в пода, а в стаята забуча мъжки глас.

— Ъъъ, здрасти. Обажда се Джайлс Бенуик, приятел на Марк. Дали не е там? Просто… — Внезапно гласът му се прекърши. — Просто жена ми изведнъж ми заяви, че иска да се разделим и…

— Велики Боже — скочи Марк и грабна слушалката. На лицето му се изписа дива паника. — Джайлс. Боже. Успокой се… ъм… аа… ъм, Джайлс, мисля, че ще е най-добре да поговориш с Бриджет.

Ммм. Не познавам Джайлс, но мисля, че съветът ми беше доста добър. Успях да го успокоя и да го насоча към една-две полезни книги. След това сладко се изчукахме с Марк и се почувствах мн. уютно защитена, легнала на гърдите му, а всички теории бяха започнали да ми се струват несъществени.

— Аз обезценена ли съм? — запитах сънливо и се наведох да духна свещта.

— Обезумяла ли? Не, миличка — отвърна той и окуражително ме потупа по дупето. — Може би малко странна, но не и обезумяла.