Бриджет Джоунс: на ръба на разума

2. СРЕД ВИЛНЕЕЩИ МЕДУЗИ

28 януари, понеделник

59,25 кг, цигари, изпушени пред Марк, 0 (мн. д.), цигари, изпушени скришом, 7, цигари неизпушени 47 [Т. е. почти изпушени, но след размисъл изгасени, тъй че умишлено не съм изпушила тези 47. Следователно броят не представлява неизпушените цигари в цял свят (би било нелепо).] (мн. д.)

8 ч. сутринта. В апартамента. Марк отиде да се преоблече преди работа, тъй че мога да изпуша една, да израсна вътрешно и да развия печеливш манталитет в подготовка за срещата с уволнението. Ясно — това, към което се стремя, е да си създам чувство за спокойствие, уравновесеност и… Ааах! Звънецът.

8,30 ч. сутринта. Беше Магдиният майстор Гари. Майната му, майната му, връх на всички майни. Забравих, че щеше да идва.

— А! Супер! Ало! Не можете ли да наминете след десет минути? В момента съм заета — изгуках аз и се сгърчих в нощницата. С какво бих могла да съм заета? Със секс? Със суфле? С правене на ваза на грънчарско колело, която в никакъв случай не трябва да се остави, за да не засъхне недовършена?

Косата ми още беше мокра, когато звънецът на вратата звънна отново, но поне бях с дрехи. Изпитах прилив на среднобуржоазно чувство на вина, когато Гари презрително се ухили на упадъка на безделниците, които се въргалят в леглото, докато един цял истински свят на неуморни труженици е станал толкова отдавна, че на практика вече трябва да обядва.

— Искате ли кафе или чай? — вежливо попитах аз.

— Да. Чаша чай. С четири бучки, но не го бъркай. Загледах го внимателно, чудейки се дали това не е някаква шега като пушенето на цигари, без да гълташ дима.

— Веднага — казах, — веднага. — И се залових да правя чая, а Гари седна на кухненската маса и запали цигара. За нещастие обаче, когато дойде време да му го налея, установих, че нямам нито мляко, нито захар.

Изгледа ме невярващо и плъзна поглед по богатия асортимент от празни винени бутилки.

— Нямаш мляко и захар?

— Млякото, ъъъ, току-що свърши, а не познавам човек, който пие чай със захар… макар че, разбира се, е прекрасно да… ъъъ… пиеш чай със захар — заглъхнах аз. — Сега ще отскоча до магазина.

Когато се върнах, очаквах все пак да е понаизвадил инструментите си от микробуса, но той продължаваше да си седи там и взе да ми разправя някаква дълга и заплетена история за риболов на пъстърва в язовир близо до Хендън. Беше като на делови обяд, където всички избягват темата, за която са се събрали, толкова дълго, че става прекалено неудобно да разрушиш илюзията за прекрасна, чисто другарска сбирка, та така и не стигаш до нея.

Най-сетне прекъснах един безкраен и неразбираем рибарски анекдот с:

— Добре! Да ви покажа ли какво искам да направите? — И веднага разбрах, че съм допуснала грешка, болезнен гаф, предполагащ, че не се интересувам от Гари като от човешко същество, а само като от работник, тъй че трябваше да го върна към анекдота, за да замажа работата.

9,15 ч. сутринта. В службата. Втурнах се на работа, изпаднала в истерия от петминутното си закъснение, само за да открия, че проклетият Ричард го няма никакъв. Макар че всъщност това беше добре, защото ми даде още малко време да съставя плана на защитата си. Странна работа — наоколо нямаше никой! Ясно, в повече от дните, когато се паникьосвам, че съм закъсняла, и си мисля, че всички вече са дошли и четат вестници, тях също ги няма, макар и да не закъсняват колкото мен.

Така, ще нахвърлям ключовите въпроси за срещата. За да ги изясня в главата си, както каза Марк.

„Ричард, да поставяш под въпрос журналистическия ми интегритет заради…“

„Ричард, както знаеш, приемам професията си на телевизионен журналист много сериозно…“

„Защо не идеш на майната си, затлъстял…“

Не, не. Както казва Марк, мисли какво искаш ти, какво иска той и не забравяй печелившия манталитет, както ме съветват „Десетте навика на високо-ефективните хора“. Ааааах!

11,15 ч. сутринта. Беше Ричард Финч, облечен в намачкан малинов костюм с яркосиня подплата, който се втурна гърбом в галоп, сякаш яздеше кон.

— Бриджет! Така. Ти си боклук, но отърва кожата. Горе са го харесали. Харесали. Харесали. Имаме предложение. Мисля за момиче на повикване, мисля за Гладиатор, мисля да смачкам фасона на някой депутат. Мисля за Крис Сърл, който среща Джери Спрингър, който среща Аника Райс, която среща Зоуи Бол, която среща Майк Смит в предаването „Късна, късна закуска“.

— Какво? — възнегодувах аз.

Оказа се, че са замислили някаква долнопробна схема, в която всяка седмица аз трябва да опитвам различни професии и да се провалям в съответния костюм. Естествено, казах му, че съм сериозна журналистка и професионалистка и дори през ум не ми минава да проституирам по този начин, в резултат на което той се вкисна до крайност и заяви, че ще се замисли сериозно за приноса ми към програмата, ако въобще има такъв.

8 ч. вечерта. Крайно тъп ден в службата. Ричард Финч се опита да ми нареди да се появя в предаването по минимални шортички до увеличена снимка на Фърги в гимнастическо трико. Опитах се да бъда много печеливша по въпроса, като заявих, че съм силно поласкана, но мисля, че ще стане по-добре с истинска манекенка, когато влезе секс-богът Мат от художествения отдел със снимката в ръка и каза:

— Искаш ли да оградим целулита й с въртящ се кръг?

— Да, да, стига да можете да го направите и на снимката на Фърги.

Това преля чашата. Повече не можах да изтърпя. Тръснах на Ричард, че в условията на договора ми не е включено да бъда унижавана на екрана и няма да го направя за нищо на света.

Прибрах се късно изтощена, за да заваря майстор Гари още там, а къщата потънала в изгорял препечен хляб под скарата, мръсни съдове и броеве на „Рибарска поща“ и „Истинският рибар“, разхвърляни навсякъде.

— Какво ще кажеш? — рече Гари и гордо кимна към творението си.

— Страхотни са! Страхотни! — възхитих се аз, но усетих, че устата ми се свива в особена форма. — Има само един малък проблем. Смяташ ли, че ще можеш да сложиш пироните така, че лавиците да са хоризонтални и на едно ниво?

Лавиците на практика бяха подредени по някакъв шантав, асиметричен начин, като пироните им бяха забити къде ли не и на различно равнище.

— А, да, разбираш ли, проблемът е в електрическия ти кабел, защото, ако пробия стената тук, ще го прекъсна — започна Гари, но в този миг иззвъня телефонът.

— Ало?

— Здрасти, военният щаб по срещите ли е? — Беше Марк от мобифона си.

— Единственото, което мога да направя, е да ги извадя и да разбия стената — продължи Гари.

— Има ли някой при теб? — изпращя Марк през шума на уличното движение.

— Не, само… — Щях да кажа майсторът, но не исках да обиждам Гари, тъй че го промених на: — Гари, един познат на Магда.

— И какво прави там?

— Естествено, ще ти трябва нов кабел — продължи Гари.

— Слушай, в колата съм. Искаш ли тази вечер да излезем на вечеря с Джайлс?

— Обещах на момичетата да се видим.

— Олеле, майко. Предполагам, че ще бъда разчленен, изкормен и щателно анализиран.

— Не, няма…

— Стой така. Минавам под моста на Уестуей. — Пук, пук, пук. — Онзи ден срещнах приятелката ти Ребека. Стори ми се много мила.

— Не знаех, че познаваш Ребека — изведнъж се задъхах аз. Ребека не ми е точно приятелка, само идва в „192“ с мен, Джуд и Шарън. Но характерното за Ребека е, че е истинска медуза. Водиш с нея разговор, който изглежда напълно приятен и дружелюбен, и изведнъж усещаш ужилване, без да разбереш откъде ти е дошло. Например, говорите си за джинси и тя казва: „Хм, да, ако имаш целулитни бричове, най-добре ще изглеждаш в нещо майсторски скроено като «Долче&Кабана»“, докато тя самата има бедра на новородено жирафче, а после невинно минава на най-модните маратонки, сякаш нищо не се е случило.

— Бридж, там ли си още?

— Къде… къде се видя с Ребека? — запитах аз с писклив глас през свито гърло.

— Снощи беше на коктейла на Барки Томпсън и ми се представи.

— Снощи ли?

— Да, отбих се на връщане, защото ти щеше да закъснееш.

— И за какво си говорихте? — полюбопитствах аз, като усетих, че Гари гадно ми се хили със залепнала за устната му цигара.

— Ами, пита ме за работата и ми каза много хубави неща за теб — небрежно отвърна Марк.

— Какво каза? — изсъсках аз.

— Каза, че си с освободен дух… — Връзката прекъсна за секунда.

Освободен дух? В речника на Ребека това е равнозначно на: „Бриджет спи с всеки срещнат и е на халюциногенни наркотици.“

— Мисля, че ще мога да намеря бургия и да ги махна — подхвана пак Гари, сякаш телефонният разговор беше свършил.

— Е, най-добре ще е да не те задържам, щом при теб има някой — обади се Марк. — Приятна вечер. Да ти се обадя ли по-късно?

— Да, да, ще се чуем по-късно.

Оставих слушалката със замаяна глава.

— Точи лиги подир друга, а? — рече Гари в пристъп на рядка и крайно ненавременна интелигентност. Изгледах го зверски.

— Какво ще правим с тия лавици?

— А. Ако ги искаш хоризонтални и на една редица, ще трябва да ти сменя електрозахранването, което значи да изчукам мазилката, освен ако кабелите ти не са 3 на 4 по МДФ. Ако ми беше казала предварително, че ги искаш симетрични, работата щеше да е съвсем друга. Дано успея да ги оправя сега. — Огледа се из кухнята. — Имаш ли нещо за ядене?

— Много са хубави, прекрасни са така — изпелтечих аз.

— Ако искаш да ми сготвиш една купа от тези спагети, ще…

Току-що платих на Гари 120 лири в брой за най-шантавите лавици, само и само да го изгоня от къщи. Божичко, колко е късно. Майната му, майната му, пак телефонът.

9,05 ч. вечерта. Беше татко, което ми се стори странно, защото той обикновено оставя общуването по телефона на мама.

— Просто се обаждам да разбера как си. — Звучеше много особено.

— Добре съм — разтревожих се аз. — Ти как си?

— Много добре, много добре. Доста съм зает с градината, нали знаеш, доста зает, макар че, разбира се, там няма много работа сега през зимата… Е, как са нещата?

— Добре — отвърнах аз. — А при теб всичко наред ли е?

— О, да, да, всичко е прекрасно. Ъм, а работата ти? Как върви работата?

— Работата е добре. Тоест, както сам си видял, катастрофално. Все пак ти добре ли си?

— Аз ли? О, да, да. Знаеш, че скоро кокичетата ще подадат своите бели, бели главички. Значи при теб всичко е наред? След още няколко минути от този безумен, въртящ се в кръг разговор, направих пробив.

— Как е мама?

— А! Ами, тя… тя… ааа…

Настъпи дълга, мъчителна пауза.

— Отива в Кения. С Уна.

Най-лошото е, че миналия път историята с португалския туроператор Хулио започна след нейно пътуване с Уна.

— А ти ще ходиш ли?

— Не, не — избоботи татко. — Нямам желание да хвана рак на кожата от стоене на слънце в някакъв отвратителен анклав, докато пия пиня колада и гледам как голи до кръста танцьорки се предлагат на похотливи старци пред бюфета за закуска.

— А тя покани ли те?

— А! Всъщност не. Майка ти винаги е готова да доказва, че е самостоятелна личност, че нашите пари са нейни пари и че й е позволено свободно да открива света и собствената си личност, както й отърва.

— Е, ако се ограничи само до тези две неща, лошо няма — казах аз. — Тя те обича, татко. Разбра го… — едва не изтърсих „миналия път“, но го поправих на: — по Коледа. Тя просто има нужда от разнообразие.

— Знам, Бриджет, но има и още нещо. Нещо напълно ужасно. Можеш ли да почакаш?

Погледнах часовника. Вече трябваше да съм в „192“, а още не бях предупредила Джуд и Шарън, че и Магда ще дойде. И в най-добрите времена е деликатно да събираш приятелки от двете страни на брачната бариера, а Магда на всичкото отгоре току-що беше родила. Опасявах се, че това ще се отрази зле на душевното равновесие на Джуд.

— Извинявай, трябваше да затворя вратата. — Татко се беше върнал. — Та — продължи заговорнически той — днес през деня подслушах майка ти, докато говореше по телефона. Май беше с някакъв хотел в Кения. И тя каза, тя каза…

— Всичко е наред, всичко е наред. Какво каза?

— Тя каза: „Не искаме близнаци и не искаме нищо под метър и петдесет. Идваме да се забавляваме.“ Велики Боже!

— Мисълта ми е… — клетият татко направо хлипаше — трябва ли да стоя със скръстени ръце и да разрешавам собствената ми съпруга да си поръчва жиголо, който да я чака при пристигането й?

За миг се обърках. Как да съветваш роден баща относно жиголните навици на родна майка, не беше описано в нито една от книгите ми за самопомощ.

Най-сетне се впуснах да помагам на татко да възстанови самочувствието си, като му препоръчах период на спокойно обмисляне, преди да обсъди нещата с мама сутринта — съвет, който прекрасно разбирах, че самата аз никога не бих могла да изпълня. Вече бях отвъд всяко закъснение. Обясних на татко, че Джуд е в криза.

— Тръгвай, тръгвай! Ще поговорим, когато имаш време. Не се тревожи! — прекалено весело изрече той. — Най-добре ще е да ида в градината, докато дъждът не е завалял отново. — Гласът му звучеше странно дрезгаво.

— Татко — отбелязах аз, — девет часът вечерта е. Насред зима сме.

— А, вярно. Много хубаво. Тогава май ще да пийна едно уиски.

Надявам се да е добре.

29 януари, сряда

59,9 кг (ааах! Ама може да се дължи и на винения мях в мен), цигари 1 (мн. д.), работи 1, апартаменти 1, гаджета 1 (поддържам добра форма).

5 ч. сутринта. Няма да близна алкохол, докато съм жива.

5,15 ч. сутринта. Вечерта тревожно се възвръща в паметта ми на талази.

След задъхан спринт в дъжда пристигнах в „192“ и открих, че Магда, слава Богу, още не е дошла, а Джуд вече е в истерия, позволявайки на мисленето си лавинообразно да предвижда неизмерими беди от дребни инциденти — нещо, срещу което изрично ни предупреждава: „Не се впрягайте за дреболии.“

— Никога няма да имам деца — редеше монолога си тя, втренчена право пред себе си. — Аз съм обезценена стока. Онзи човек твърди, че жените над трийсет са просто пулсиращи ходещи яйчници.

— О, за Бога! — изсумтя Шарън и посегна към бутилката шардоне. — Не си ли чела „Самобичуване“? Това си е чисто неморално внушение, удар по жените, пропаганда на средната класа, целяща да поддържа жените в положение на роби. Дано оплешивее, дано.

— Но как сега ще се запозная с нов мъж, откъде време да започна връзка и да го убедя, че иска да има деца? Защото те никога не искат деца, преди да им се родят.

Ще ми се Джуд да не говори за биологични часовници на обществени места. Човек си се тревожи за тези неща насаме, а пред хората се мъчи да се прави, че този унизителен проблем не съществува. Да го повдигнеш насред „192“, само кара човека да изпадне в паника и да се почувства като ходещо клише.

За щастие Шарън се раздърдори.

— Прекалено много жени губят младостта си, като раждат деца в двайсетте, трийсетте и началото на четирийсетте си години, когато би трябвало да се съсредоточат върху кариерата си. Вземете пример от онази жена в Бразилия, дето родила на шейсет.

— Ура! — извиках аз. — Никой вече не иска да има деца, това се превръща в нещо, което се каниш да направиш след две-три години!

— Да-да — мрачно откликна Джуд. — Магда каза, че дори след като се оженили с Джереми, всеки път, като споменавала деца, той ставал особен и заявявал, че прекалено сериозно подхожда към живота.

— Какво, дори след сватбата? — не повярва Шарън.

— Да — отсече Джуд, взе си чантата и забързано се отправи към тоалетната.

— Имам страхотна идея за рождения ден на Джуд — рече Шарън. — Защо не й подарим една замразена нейна яйцеклетка?

— Шшт — изкисках се аз. — Няма ли да е малко трудничко да я изненадаме с такъв подарък?

Точно тогава пристигна Магда, което беше пренеприятно, тъй като: а) още не бях предупредила момичетата и б) изживях шока на живота си, тъй като не бях я виждала след раждането на третото й бебе и коремът й още не беше се прибрал. Носеше златна риза и кадифена панделка през челото в крещящ контраст с градските защитни и спортни облекла на останалите присъстващи.

Тъкмо сипвах на Магда чаша шардоне, когато се върна Джуд, премести многозначителен поглед от корема на Магда към мен и ме стрелна гадно с очи.

— Здрасти, Магда — кисело рече тя. — Кога се очаква събитието?

— Родих я преди пет седмици — отвърна Магда и брадичката й затрепера.

Знаех си, че не бива да събирам различни видове приятелки.

— Толкова ли съм дебела? — прошепна ми Магда, сякаш Джуд и Шарън бяха врагът.

— Не, изглеждаш страхотно — утеших я аз. — Направо сияеш.

— Тъй ли? — разведри се Магда. — Просто е нужно известно време да… спаднеш… нали знаеш. Пък имах и мастит.

Джуд и Шарън примижаха. Защо Самодоволните женени винаги го правят? Защо? Най-непринудено се впускат в разкази за цепвания, шевове, преливания на кръв, отрови и Бог знае още какво, сякаш подхващат лек и развлекателен светски разговор.

— Затова — продължи Магда, като се наслаждаваше на виното и се усмихваше лъчезарно на приятелките ми като току-що освободен затворник — Уони ми каза да пъхна няколко зелеви листа в сутиена си, става дума за зимно зеле, и след около пет часа бучката е изтеглена. Разбира се, цялата работа е доста мърлява заради потта, млякото и гнойта. А и Джереми наистина се ядосваше, че трябва да ляга при жена, кървяща отдолу и със сутиен, пълен с прогизнали зелеви листа, но вече се чувствам много по-добре! Използвах цяла огромна зелка! Настъпи гробна тишина. Огледах тревожно компанията, но Джуд сякаш изведнъж се развесели и надникна надолу към фланелката си „Дона Каран“, която предизвикателно разкриваше изглед към пъпа и съвършено гладкия й плосък корем, а Шарън намести сутиена си „Уъндърбра“.

— Както и да е. Стига сме говорили за мен. Как вървят нещата при вас? — продължи Магда, сякаш бе прочела една от книгите, рекламирани по вестниците, с картинка на петдесетинагодишен мъж и заглавие: „Убягва ли ви воденето на добър разговор?“ — Как е Марк?

— Страшно сладък е — щастливо отвърнах аз. — Кара ме да се чувствам толкова… — Джуд и Шарън се спогледаха. Осъзнах, че вероятно звуча прекалено самодоволно. — Единственото лошо е… — смених тактиката.

— Кое? — запита Джуд и се наклони напред.

— Вероятно не е толкова важно. Но тази вечер ми се обади и каза, че се е запознал с Ребека.

— КАКВООО? — избухна Шарън. — Как смее? Къде?

— На някакъв купон снощи.

— Какво е търсил снощи на купон? — крясна Джуд. — С Ребека и без теб?

Ура! Изведнъж се почувствах като в доброто старо време. Внимателно направихме дисекция на целия телефонен разговор, на предизвиканите от него чувства и на възможната значимост на факта, че Марк вероятно беше дошъл у нас направо от купона, а беше обелил зъб за него и за Ребека цели двайсет и четири часа по-късно.

— Това е Споменавит — отсече Джуд.

— Какво, какво? — запита Магда.

— Е, не знаеш ли, когато някой непрекъснато споменава нечие име, без това изобщо да се налага: „Ребека каза това“, „Ребека има същата кола“.

Магда притихна. Знаех точно защо. Миналата година непрекъснато ми повтаряше как подозира, че нещо става с Джереми. В крайна сметка се разбра, че той върти любов с някакво момиче от Сити. Поднесох й цигара.

— Знам точно какво имаш предвид — отсече тя, сложи я в устата си и ми кимна. — И откъде накъде винаги той идва у вас? Мислех, че разполага с огромно имение в Холанд Парк.

— Да, ама, изглежда, предпочита да…

— Хммм — намеси се Джуд. — Чела ли си „Отвъд взаимната зависимост с мъж, който не може да се обвързва“?

— Не.

Ела у нас, като си тръгнем. Ще ти я покажа.

— Магда погледна Джуд като Прасчо, който се надява, че ще го поканят на разходка с Мечо Пух и Тигър.

— Вероятно просто гледа да се отърве от пазаруването и разтребването — решително заяви тя. — Никога не съм срещала мъж, който тайно да не мечтае да се грижат за него както майка му се е грижила за баща му, независимо колко самостоятелен изглежда.

— Именно — изсъска Шарън, при което Магда светна от гордост.

За жалост нещата веднага се върнаха на факта, че американецът на Джуд не беше отговорил на обаждането й и Магда веднага оцапа метеното.

— Честно, Джуд! — рече тя. — Не разбирам как можеш да се справиш със срива на рублата така, че да спечелиш бурните овации на дилърите от банката, а веднага след това да изпаднеш в такова състояние заради някакъв смотаняк.

— Слушай, Маг, работата е в това — заобяснявах аз, опитвайки се да закърпя положението, — че е много по-лесно да се справиш с рублата, отколкото с един мъж. Поведението на рублата се подчинява на точни и ясни правила.

— Мисля, че трябва да изчакаш няколко дни — замислено рече Шарън. — Опитай се да не мислиш единствено за това и когато най-сетне се обади, бъди небрежна, много заета и му кажи, че нямаш време за разговори.

— Чакай малко — прекъсна я Магда. — Ако искаш да говориш с него, какъв е смисълът да чакаш три дни и после да му кажеш, че нямаш време да говориш с него? Защо не му се обадиш ти?

Джуд и Шарън зяпнаха, неможещи да повярват на предложеното от откачената Самодоволна женена. Всички знаят, че Анджелика Хюстън никога, ама никога не се обажда на Джак Никълсън и че мъжете не понасят да не бъдат преследвачи.

Работата вървеше от зле по-зле, Магда обясняваше разпалено как, когато Джуд срещне подходящия мъж, всичко ще стане от само себе си, „както лист пада от дърво“. В десет и половина Магда скочи и каза:

— Трябва да тръгвам! Джереми ще се прибере в единайсет!

— За чий дявол трябваше да каниш Магда? — изсъска Джуд в момента, в който тя се отдалечи достатъчно, за да не ни чуе.

— Беше самотна — тромаво смотолевих аз.

— Да, точно така. Защото се е наложило да прекара два часа без свидния си Джереми — отбеляза Шарън.

— Не може хем така, хем така. — Не може да е Семейна Самодоволна женена и да стене защо не е от Градското семейство на единаците — отсече Джуд.

— Честно ви казвам, ако това момиче го хвърлят в джунглата на съвременния свят на срещите с мъже, ще го изядат живо — промърмори Шарън.

— ТРЕВОГА, ТРЕВОГА, РЕБЕКА, ТРЕВОГА — зави като сирена Джуд.

Проследихме погледа й през прозореца, където спираше градски джип „Мицубиши“, съдържащ Ребека — с една ръка на кормилото, а с другата притиснала телефон до ухото си.

Ребека извъртя навън дългите си крака, изви с досада очи към някого, проявил нахалството да минава наблизо, когато тя говори по телефона, пресече улицата, без да обръща внимание на колите, тъй че принуди шофьорите да натискат рязко спирачки, направи малък пирует, сякаш да каже: „Я се разкарвайте всички, това е мое собствено пространство“, блъсна се в бездомна жена с пазарска количка, но не й обърна и нула внимание.

Нахлу в бара, отмятайки дългата си коса от лицето така, че веднага да падне пак като мека блестяща завеса.

— Добре, трябва да свършвам. Целувки! Чааоо! — говореше тя в телефона. — Здрасти, здрасти — обърна се към нас, целуна ни, седна и махна на сервитьора да й донесе чаша. — Какво ново? Бридж, как вървят нещата с Марк? Сигурно си на седмото небе, че най-сетне си имаш гадже.

„Най-сетне.“ Бррр. Първата медуза за вечерта.

— Не си ли на седмото небе? — гукаше тя. — Ще те води ли в петък на вечерята на Адвокатското дружество?

Марк не беше споменавал нищо за никакви вечери на адвокатски дружества.

— О, извинявай, май сгафих — продължи Ребека. — Сигурна съм, че просто е забравил. А може и да смята, че няма да е честно спрямо теб. Но аз смятам, че ще се справиш. Вероятно всички ще решат, че си много сладка. Както по-късно отбеляза Шарън, това не беше медуза, беше си чиста акула. Рибарите я бяха наобиколили с лодките си и се мъчеха да я извлекат на пясъка.

Ребека се измете по някакви други дела, а ние трите се замъкнахме в апартамента на Джуд.

— „Мъжът, който не може да се обвързва, няма да ви допусне във владенията си“ — четеше на глас Джуд, докато Шарън въртеше напред-назад видеокасетата на „Гордост и предразсъдъци“ и се мъчеше да намери мястото, където Колин Фърт се хвърля в езерото. — „Той обича да посещава вашата кула като рицар вестоносец, без никаква отговорност. А после се връща в своя замък. Там може спокойно да се обажда и да бъде търсен по телефона, без вие да знаете с кого и за какво разговаря. Може да пази дома и себе си само за себе си.“ — Самата истина — промърмори Шарън. — Така, елате, сега ще се хвърли. Млъкнахме и се загледахме как Колин Фърт излиза от езерото, вир-вода мокър, в прозрачна бяла риза. Ммм. Мммм. — Да, ама — защитих се аз — Марк не е Мъж, който не може да се обвързва. Вече е бил женен.

— Е, тогава може да значи, че си Момиче-еднодневка — хлъцна Джуд.

— Копеле! — проточи Шарън. — Гадни копелета. Ох, я погледнете!

Най-сетне се завлякох вкъщи, хвърлих се очаквателно към телефонния секретар, после изумена спрях. Червената лампичка не святкаше. Марк не беше се обаждал. Божичко, вече е шест сутринта, трябва да поспя още малко.

8,30 ч. сутринта. Защо не се е обадил? Защо? Хъмф. Аз съм уверена, интелигентна, отговорна и стабилна жена. Чувството ми за идентичност зависи от самата мен… Я почакай. Може пък телефонът да е повреден.

8,32 ч. сутринта. Сигналът звучи нормално, но ще звънна по мобифона да проверя. Ако не работи, може да значи, че всичко е наред.

8,35 ч. сутринта. Хъмф. Телефонът работи. И снощи той определено заяви, че ще се обади… О, Боже, телефонът!

— О, здравей, миличка. Не те събудих, нали? Баща ми. Моментално се почувствах гузна, задето бях такава ужасна, себична дъщеря, по-заинтересувана от собствената си четириседмична връзка, отколкото от заплахата за тридесетилетния брак на родителите си, възникнала от страна на по-високи от метър и петдесет неблизначни кенийски жигола.

— Какво се е случило?

— Всичко е наред. — Татко се засмя. — Повдигнах пред нея въпроса за телефонния й разговор и… олеле… ето я, идва.

— Е, нямам думи, миличка! — намеси се мама, грабнала слушалката. — Не знам откъде баща ти изкопава тия глупости. Разговарях за размера и разположението на леглата!

Усмихнах се. Явно двамата с татко имаме мозъци като клоаки.

— Както и да е — продължи тя, — работата се урежда. Тръгваме на осми февруари! Кения! Представи си само! Единственият негър насред снежните преспи…

— Мамо! — избухнах аз.

— Какво, мила?

— Не можеш да се изразяваш така. Това е расизъм. Ако подобни изрази се използват свободно в речника, пораждат грозно отношение и…

— Бррр! Понякога от гората не виждаш дърветата. Ооо, казах ли ти? Джули Ендърби пак е бременна.

— Слушай, наистина трябва да свършваме, много…

Какво им става на майките по телефона, та в момента, когато кажеш, че трябва да свършвате, те измислят деветнайсет напълно несъществени неща, които трябва да споделят на мига?

— Да. Това ще е третото й — обвинително продължи тя. — А, другото е, че ние с Уна решихме да преорем Интернет.

— Мисля, че Интернет не се преорава, но трябва да…

— Оране, копане, все тая! Мърл и Пърсивал са много запалени. Нали знаеш, той е бил шеф на отделението за изгаряния на лазарета в Нортхамптън. Както и да е, другото важно е: ще идвате ли с Марк за Великден?

— Мамо, вече трябва да свършвам, закъснявам за работа! — отчаяно я прекъснах аз.

Най-после, след още десет минути празни приказки, успях да се отърва от нея и отмаляла да се отпусна на възглавницата. Все пак се почувствах доста унила, че майка ми има Интернет, а аз нямам. Навремето се бях запалила, но някаква фирма, наречена ГБХ, по грешка ми изпрати 677 идентични съобщения и оттогава не виждам смисъл в това.

30 януари, четвъртък

60 кг (тревога: дантелените гащички оставят отпечатъци по телесата), брой изпробвано красиво секси копринено бельо 17, брой закупено гигантско, страховито, отблъскващо бельо за изпускащи се 1, гадже 1 (но изцяло в зависимост от укриване на страстоубийственото ново бельо от същото).

9 ч. сутринта. Кафене „Монети“. Пия кафе. Ура! Всичко е прекрасно! Току-що ми се обади! Оказва се, че снощи бил звънял, но не е оставил съобщение, тъй като се канел да позвъни пак по-късно, но заспал. Малко съмнително, но ме покани утре да го придружа на адвокатската вечеря. Също и Джайлс от службата му казал колко съм била мила по телефона.

9,05 ч. сутринта. Май тая адвокатска оргия ще е страшничка. Строго официална. Питах Марк какво се очаква от мен и той отвърна: „А, нищо. Не се притеснявай. Просто ще седнем на маса и ще се храним с няколко мои колеги. Те са ми приятели. Много ще те харесат.“

9,11 ч. сутринта. „Много ще те харесат.“ Видяхте ли, това е воалирано признание, че ще бъда подложена на оглед. Тъй че е крайно важно да направя добро впечатление.

9,15 ч. сутринта. Така, трябва да гледам позитивно на нещата. Ще бъда ненадмината: елегантна, оживена, красиво облечена. Ами сега? Нямам дълга рокля. Може Джуд или Магда да ми услужат с някоя. Така:

Подготвителен списък за вечерята на адвокатското дружество

Ден 1. (днес)

Планирано поемане на храна:

1. Закуска: плодов шейк, съдържащ портокали, банани, круши, пъпеши или други плодове според сезона. (Забел.: предзакусъчните капучино и шоколадов кроасан вече погълнати.)

2. Втора закуска: плод, но не много преди обяда, тъй като е нужен един час да се намалят ензимите.

3. Обяд: салата с протеини.

4. Следобедна закуска: стръкове целина или броколи. След работа ще отида на фитнес.

5. Хапване след фитнеса: целина.

6. Вечеря: пиле на грил със зеленчуци на пара.

6 ч. следобед. На излизане от службата. Ще ходя на късен пазар за бельо с Магда да реша проблемите с фигурата си в кратки срокове. Магда ще ми даде бижута и мн. елегантна дълга тъмносиня рокля, която според нея имала нужда от малко „помощ“. От нея разбрах, че всички кинозвезди и тям подобни на премиерите носят контролиращо бельо. Значи, че не мога да отида на фитнес, но пристягащото, твърдо бельо ще е много по-ефективно от фитнеса в този кратък срок.

Освен това в общи линии реших да зарежа случайните ежедневни посещения на гимнастическата зала в полза на напълно нова програма, започваща от утре с цялостна оценка на състоянието на фигурата и организма ми. Не мога да очаквам тялото ми да се промени видимо за вечерята, което именно е целта на купуването на бельо, но поне ще се поразкърша. А, телефонът.

6,15 ч. следобед. Шарън. Набързо й разказах за програмата, предхождаща адвокатската вечеря (включително и провала с изядената на обяд пица), но когато й разправих за цялостната оценка на състоянието на тялото ми, тя едва не се изплю в телефона.

— Не го прави — предупреди ме със задгробен шепот. Оказа се, че вече се е подлагала на подобна оценка при огромна жена тип гладиатор със свирепо червена коса, която я изтъпанила пред огледало в средата на залата и ревнала:

„Тлъстините по задника ти са се смъкнали надолу и са избутали тлъстините по бедрата ти встрани под формата на бричове.“ Мразя идеята за гладиаторни жени. Открай време подозирам, че предаването „Гладиатори“ някой ден ще излезе от контрол и гладиаторите ще се впуснат да ръфат човешка плът. Шарън настоява твърдо да се откажа, но мисълта ми е, че ако, както предполага и гладиаторката, тлъстаците са способни да се плъзгат по този начин, очевидно ще е възможно да се стопи и изцеди съществуващата тлъстина и да се оформи в по-радващ окото вид, или дори видове, според случая. Не мога да не се запитам дали, ако можех да подреждам собствените си тлъстини по избор, щях да продължавам да искам да ги сваля. Май щях да имам огромни бюст и ханш и много тънка талия. Но дали разполагам с достатъчно тлъстини да ги разпределя по този начин? И къде бих мота да наместя излишъците? Ще бъде ли кофти да имам дебели ходила и уши, ако останалата част от тялото ми е съвършена?

— Пълни устни ще е добре — рече Шарън, — но не и… — сниши гласа си до погнусен шепот — дебели срамни устни.

Уф. Понякога наистина е противна. Така. Да тръгвам. Имам среща с Магда в „Маркс и Спенсър“ в 6,30 ч.

9 ч. вечерта. Обратно вкъщи. Пазаруването може най-добре да се опише като образователно. Магда държеше да развява огромните страховити гащи под носа ми. „Хайде, Бриджет: новите корсети! Мисля за седемдесетте години, мисля за ластични колани“, викаше тя, хванала някакво облекло, достойно за сериен убиец-велосипедист от черна ликра с шорти, банели и корав сутиен.

— Няма да облека това — изсъсках аз с ъгълчето на устата си. — Върни го.

— Защо?

— Ами ако някой познат го напипа?

— За Бога, Бридж. Бельото се носи да върши някаква работа. Ако например отиваш на работа с прилепнала малка рокличка или панталони, ще искаш да имаш строен силует. Никой няма да те опипва на работа, нали?

— Че защо не — възразих аз, като се сетих какво ставаше в асансьора, когато „излизах“ с Даниел Клийвър, ако някой може да опише по този начин онзи кошмар на фобии от обвързване.

— А тези? — попитах с надежда аз, хванала страхотен комплект, направен от същата материя като черните найлонови чорапи, като само сутиенът и гащичките бяха едва оформени.

— Не! Не! Та това е от осемдесетте години. Ето това ти трябва — отсече тя и размаха нещо, което приличаше на кръстоска между една от мамините ролки и чифт от вълнените й дълги долни гащи.

— Но какво ще стане, ако някой ми пусне ръка под полата?

— Бриджет, ти си направо невероятна — гръмко заяви тя. — Нима всяка сутрин ставаш с мисълта, че някой мъж всеки момент може да ти бръкне под полата през деня? Нямаш ли някакъв контрол над сексуалната си съдба?

— Всъщност имам — разгорещено отвърнах аз и решително закрачих към пробната с цяла стиска корави гащи. Накрая съумях да се нацъркам в черен, каучокоподобен цял корсет, стигащ точно до под гърдите ми и непрекъснато навиващ се нагоре и надолу от двата края като непослушен презерватив. — Ами ако Марк ме види с него или го напипа?

— От теб не се очаква да се натискаш в изискан клуб. Отиваш на официална вечеря, където той трябва да впечатли колегите си. Ще се съсредоточи върху това и няма да ти пуска ръце.

Не съм много сигурна, че Марк някога се съсредоточава върху това да впечатли някого, тъй като е уверен в себе си. Но Магда е права за бельото. Човек трябва да е в крак с времето, а не да си стои оплетен в тесногръди схващания.

Така, трябва да си легна рано. Срещата ми в гимнастическата зала е утре в осем сутринта. Наистина започвам да си мисля, че цялата ми личност преминава през сеизмична промяна.

31 януари, петък. Решителният ден

50,5 кг, алкохолни единици 6 (2) [Цифрите в скоби отразяват данни, дадени на оценителя на годността ми.], цигари 12 (0), калории 4284 (1500), лъжи, изречени пред оценителя на годността ми (14).

9,30 ч. сутринта. Новата култура на здравните клубове е развила практиката личните треньори да имат право да се държат като лекари, без да са полагали каквато и да било Хипократова клетва.

— Колко алкохолни единици поглъщаш седмично? — запита „Бунтовника“ — младок в стил Брад Пит, който трябваше да оцени годността ми, докато аз седях и се мъчех да си глътна корема.

— Между четиринайсет и двайсет и една — излъгах гладко аз, при което той имаше нахалството да се намръщи.

— Пушиш ли?

— Отказах ги — измърках.

На това място Бунтовника красноречиво се загледа в чантата ми, където, добре де, имаше пакет „Силк Кът Ултра“, но какво от това?

— Кога ги отказа? — строго запита той, като чаткаше нещо на компютъра, което очевидно щеше да влезе направо във файловете на партийната централа на консерваторите и да ми осигури скоропостижно изпращане в трудов лагер следващия път, когато ме глобят за неправилно паркиране.

— Днес — твърдо отсякох аз.

Най-накрая Бунтовника измери тлъстаците ми с щипки за пране.

— Правя тези знаци, за да разбера какво меря — началнически поясни той, докато с помощта на мек флумастер ме покриваше с кръгчета и кръстчета. — Ще се махнат с малко медицински спирт.

След това трябваше да ида в залата и да правя упражнения, придружени от всякакви докосвания и погледи отблизо с Бунтовника — напр., стояхме един срещу друг, всеки сложил ръце на раменете на другия. Бунтовника клякаше и здраво удряше със задник постелката, а аз правех несръчни опити леко да свия колене. Най-накрая цялата работа заприлича на дълъг интимен секссеанс с Бунтовника, като че ли ходехме от месеци. След това се облякох и взех душ, неуверена какво трябва да правя — струваше ми се, че приличието налага поне да се върна и да го попитам кога ще се прибере за вечеря. Но, разбира се, щях да ходя на вечеря с Марк Дарси.

Мн. развълнувана за вечерята. Пробвах тоалета и наистина изглеждам отлично, със строен силует, изпълнена с признателност към страховитите гащи, за които не е нужно той да научава. Освен това не виждам причина защо да не съм подходяща дама за него. Светска жена с кариера и т.н.

Полунощ. Когато най-сетне пристигнах в Гилдхол, Марк нервно крачеше напред-назад с вечерно облекло и огромен балтон. Фу. Обичам, когато излизам с някого и той изведнъж ми заприлича на крайно привлекателен непознат и единственото, което искам, е да хукнем към къщи и да се чукаме до самозабрава, сякаш току-що сме се запознали. (Не че имам навика да върша това с хора, с които току-що съм се запознала, естествено.) Когато ме видя, изглеждаше дълбоко шокиран, после оправи физиономията си и ме поведе към вратата с вежлив маниер на завършил обществено училище [Вероятно става дума за public school — във Великобритания добро училище, поддържано от частни дарения, обикновено с разделение между момчетата и момичетата, подготвящо за университетско образование’. Тъй като в САЩ така се наричат държавните училища, където се учи без учебни такси, това предизвиква недоразумения и у англоезичноговорещите. Вижте по този повод шегата на Бил Брайсън в „Записки от една голяма страна“ на 123.dir.bg — бел. Сашо].

— Съжалявам, че закъснях — задъхано казах аз.

— Не си — отвърна той. — Излъгах те за часа. — Отново ме изгледа доста странно.

— Какво? — запитах го аз.

— Нищо, нищо — прекалено спокойно и приятно отговори той, сякаш бях луда, качила се на покрива на кола със сатър в едната ръка и тавата на жена му в другата. Вмъкна ме през вратата, която униформен портиер ни придържа отворена.

Влязохме във висок вестибюл с тъмна ламперия, пълен с множество старци във вечерни облекла, които тихо си приказваха. Видях жена с елече от пайети, която ме загледа особено. Марк й кимна мило и ми прошепна в ухото:

— Защо не прескочиш до тоалетната и не си погледнеш лицето?

Втурнах се натам. Уви, в мрака на таксито бях сложила тъмносивите сенки за очи на бузите си вместо руж, може да се случи на всеки, тъй като опаковките им са еднакви. Когато излязох от тоалетната, чисто измита, и ми взеха палтото, се заковах на място. Марк разговаряше с Ребека.

Беше облечена с тежко падаща сатенена рокля без гръб, с цвят на кафе, която прилепваше към всяка лишена от плът нейна кост, очевидно без корсет. Почувствах се като баща ми, който се яви на кулинарния конкурс на празника на Графтън Ъндъруд с торта, а когато след журирането се върна при нея, видя отгоре й бележка: „Не отговаря на стандартите на състезанието.“

— Беше толкова смешно — говореше Ребека и влюбено се смееше от сърце право в лицето на Марк. — О, Бриджет! — рече тя, когато се присъединих към тях. — Как си, красавице? — Целуна ме, при което не можах да се сдържа да не направя гримаса. — Смущаваш ли се?

— Да се смущава ли? — намеси се Марк. — Че защо да се смущава? Тя е олицетворение на вродената изисканост, нали, Бридж?

За стотна от секундата забелязах по лицето на Ребека изражение на тревога, но после го сподави и заяви:

— Ах! Колко е мил! Толкова се радвам за вас! — после отплава, като се обърна и хвърли предизвикателен поглед на Марк.

— Изглежда много приятна — отбеляза той. — Винаги е толкова приятелски настроена и интелигентна.

Винаги ли? Замислих се. Винаги? Бях останала с впечатлението, че се е виждал два пъти с нея. Той плъзна ръка в опасна близост с корсета ми, та се наложи да отскоча встрани. Няколко тежкари се приближиха до нас и започнаха да поздравяват Марк за нещо, което бил направил с някакъв мексиканец. Той мило си побъбри с тях около минута-две и умело ни измъкна и насочи към ресторанта.

Беше мн. лъскав: тъмно дърво, кръгли маси, полилеи и пробляскващ кристал. Лошото беше, че трябваше да отскачам от Марк всеки път, когато плъзваше ръка около талията ми.

Нашата маса вече се запълваше с широк спектър от трийсетинагодишни юристи с крехка самоувереност, които гръмко се смееха и се опитваха да се засенчат с плоски шегички, които очевидно са върховете на айсбергите на юридическите и компютърните познания:

— Как ще разбереш, че си се пристрастил към Интернет?

— Като осъзнаеш, че не знаеш пола на тримата си най-добри приятели.

Хааа. Уааа. Хахаха.

— Когато не можеш да напишеш точка, без да добавиш co.uk?

БААААААААААА!

— Когато записваш всичките си задачи в протокола на HTML.

Блааааа хаха. Браааах. Хахах.

Когато цялата зала се зае с яденето, някоя си Луиз Бартън-Фостър (невероятно готова с мнения по всички въпроси адвокатка и от типа, който си представяте как ви насилва да ядете чер дроб) взе думата и започна да обяснява нещо, което звучеше като тримесечна борба с пълни идиоти.

— Но в известен смисъл — говореше тя, яростно вторачена в менюто — човек може да поспори дали целият Европейски протокол е чак толкова несъстоятелен.

Бях си много добре, просто си седях мълчаливо, хапвах си и си пийвах, докато Марк внезапно не се обади:

— Мисля, че си напълно права, Луиз. Ако се наканя пак да гласувам за торите, ще трябва да ме убедят, че възгледите ми са: а) взети под внимание и б) приложени на практика.

Зяпнах го ужасена. Почувствах се като приятеля ми Саймън навремето — играел си с едни дечица на някакво гости, когато се появил дядо им, който се оказал Робърт Максуел. Едва тогава Саймън се вгледал в невръстните същества и забелязал, че всички са мини Робърт-Максуеловци с рошави веждички и масивни брадички.

Разбирам, че при започване на връзка с нов мъж между вас ще има различия, които трябва да бъдат уталожени или изгладени като остри ръбове, но никога, дори и след милион години, не бих предположила, че мога да легна с мъж, който гласува за консерваторите. Изведнъж осъзнах, че изобщо не познавам Марк Дарси и бе напълно възможно през всички седмици, когато излизахме, той тайно да е колекционирал ограничените издания на миниатюрни керамични животинки с нощни шапчици от последните страници на неделните притурки или да се е измъквал скришом на мачове по ръгби с автобус и да се е плезел на останалите шофьори през задното стъкло.

Разговорът ставаше все по-снобски и по-снобски, все по-нафукан и по-нафукан.

— Откъде знаеш, че е между 4,5 и 7? — лаеше Луиз към мъж, който приличаше на принц Андрю в раирана риза.

— Учил съм икономика в Кеймбридж.

— Кой ти е преподавал? — троснато запита друго момиче, сякаш тъкмо това щеше да реши спора.

— Добре ли си? — прошепна ми Марк с ъгълчето на устата си.

— Да — смънках аз с наведена глава.

— Но ти… трепериш. Казвай. Какво има?

Наложи се да му кажа.

— Ами да, гласувам за торите. Какво лошо има в това? — рече той и ме загледа невярващо.

— Шшшт — изсъсках аз и притеснено огледах масата.

— Какъв е проблемът?

— Ами просто — започнах аз и ми се прищя Шарън да е с мен, — ако аз гласувах за торите, щях да съм социален парий. Все едно да ида в кафене „Руж“ на кон, придружена от глутница копои, или да давам вечери на лъскави маси със спомагателни чинийки.

— Вместо да гласуваш като мен ли? — засмя се той.

— Ами да — смотолевих аз.

— Тогава за кого гласуваш?

— За лейбъристите, естествено — изсъсках аз. — Всички гласуват за лейбъристите.

— Е, мисля, че е доказано извън всякакво съмнение, че това не е така, поне досега — отсече Марк. — Но все пак ми е интересно защо.

— Какво?

— Защо гласуваш за лейбъристите?

— Ами… — Млъкнах и се замислих. — Защото, да гласуваш за лейбъристите, значи, че имаш леви убеждения.

— А! — това, изглежда, му се стори крайно забавно. Вече всички ни слушаха.

— И социалистически — добавих аз.

— Социалистически. Разбирам. Като социалистически означава…?

— Работническа солидарност.

— Е, Блеър не се кани да глези профсъюзите, нали? — заяде се той. — Виж само какво казва за четвъртата клауза.

— Да, ама торите са боклук.

— Боклук ли? — жегна се той. — Икономиката днес е в най-доброто си състояние от седем години насам.

— Не, не е — убедено изрекох аз. — Пък и да е, те са я закърпили нарочно, защото наближават избори.

— Какво са закърпили? Икономиката?

— Каква е разликата във възгледите на Блеър за Европа в сравнение с тези на Мейджър? — включи се Луиз.

— Да. И защо не може да излезе насреща на обещанието на торите да увеличават разходите за здравеопазване година по година в реални срокове? — обади се и „принц Андрю“.

И пак започнаха да се фукляват един пред друг. Най-сетне не издържах.

— Въпросът е, че се гласува за принципа, а не за незначителните подробности при този или онзи процент. И е напълно очевидно, че лейбъристите защитават принципите за солидарност, взаимно съчувствие, подкрепа на обратните и самотните майки и Нелсън Мандела, на фона на гръмогласни, високомерни пуяци, които се чукат с всичко и всички вляво, центъра и дясно, отсядат в Париж в хотел „Риц“, а после лъготят по телевизията в предаването „Днес“.

Над масата се възцари гробно мълчание.

— Е, мисля, че по-точно не би могла да го кажеш — разсмя се Марк и ме поглади по коляното. — Тук не можем да спорим с теб.

Всички ни гледаха. И тогава, вместо някой да се вкисне, както би станало в нормалния свят, те се престориха, че нищо не се е случило, и се върнаха към дрънканиците си и магарешкия смях, без да ми обърнат повече нула внимание.

Не можах да преценя колко лош или добър беше този инцидент. Все едно се намирах сред племе от Папуа (Нова Гвинея), бях настъпила по мазола кучето на вожда и не знаех дали мърморенето на разговора означава, че това е без значение, или е обсъждане как да сготвят главата ми на фрикасе.

Някой почука по масата за тостовете, които бяха истински, истински, смазващо, до сълзи отегчителни. Щом свършиха, Марк прошепна.

— Искаш ли да ставаме?

Сбогувахме се и тръгнахме през залата.

— Ъъъ… Бриджет — обади се той, — не искам да те тревожа, но около талията се е появило нещо много странно.

Стрелнах ръката си да проверя. Страховитият корсет някак си се беше навил откъм двата края и се бе превърнал в буца на талията ми, наподобяваща огромна резервна гума.

— Какво е? — кимна към нея Марк, като се усмихваше на хората, докато минавахме между масите.

— Нищо — измънках аз. Щом излязохме от залата, се втурнах към тоалетната. Беше страшно трудно да съблека роклята, да опъна страховития корсет и отново да надяна кошмарния ансамбъл. Отчаяно ми се искаше да бях облякла торбести панталони и пуловер.

Когато се върнах във вестибюла, едва не побягнах обратно. Марк разговаряше с Ребека. Пак. Тя шепнеше нещо в ухото му, а после избухна в отвратителен цвилещ смях.

Отидох при тях и неловко застанах отстрани.

— Ето я и нея! — рече Марк. — Оправи ли се?

— Бриджет! — престори се Ребека, че се радва да ме види. — Чух, че си впечатлила всички с политическите си възгледи!

Щеше ми се да измисля нещо мн. духовито в отговор, но вместо това стоях като пън и гледах изпод смръщени вежди.

— Всъщност беше страхотно — отбеляза Марк. — Накара всички ни да се почувстваме като надути пуяци. Е, трябва да тръгваме, радвам се, че се видяхме.

Ребека прочувствено целуна и двама ни в облак от скъп парфюм и се понесе обратно към ресторанта по начин, очебийно демонстриращ надежда, че Марк я гледа.

Не можах да измисля какво да кажа, докато вървяхме към колата. Те двамата с Ребека очевидно ми се бяха подигравали зад гърба, а после той се опита да замаже нещата. Искаше ми се да мога да се свържа с Джуд и Шарън за съвет.

Марк се държеше като че ли нищо не се е случило. В момента, в който потеглихме, започна да се опитва да плъзне ръка по бедрото ми. Защо колкото по-малко ти се иска да правиш секс, толкова повече го искат мъжете?

— Не е ли по-добре да държиш ръцете си на волана? — проговорих аз, като отчаяно се опитвах да се отдръпна, за да отдалеча ръба на каучуковото бельо от пръстите му.

— Не. Искам да те схрускам — отвърна той и едва не се качи на тротоара.

Успях да се опазя, като се престорих, че ме е страх от катастрофа.

— О! Ребека попита не искаме ли идем някой път на вечеря — заяви той.

Не можах да повярвам на ушите си. Познавам Ребека от четири години и нито веднъж не ме е канила на вечеря.

— Изглеждаше чудесно, нали? Роклята й беше страхотна. Ето на, Споменавит. Споменавит пред самите ми уши. Бяхме стигнали Нотинг Хил. На светофара, без да ме пита, той просто зави към моя апартамент в противоположна на къщата му посока. Пазеше замъка си непокътнат. Вероятно беше пълен с послания от Ребека. Аз бях момиче-еднодневка.

— Къде отиваме? — избухнах аз.

— При теб. Защо? — запита той и разтревожено се огледа.

— Именно. Защо? — яростно се развиках аз. — Излизаме от четири седмици и шест дни. И никога не сме ходили у вас. Нито веднъж. Никога! Защо?

Марк запази гробно мълчание. Даде мигач, зави наляво и пое обратно към Холанд Парк, без да пророни дума.

— Какво има? — най-сетне запитах аз.

Той гледаше право пред себе си и включи мигача.

— Не обичам да ми крещят.

Когато стигнахме в къщата му, беше ужасно. Качихме се мълчаливо по стълбите. Той отвори вратата, взе си пощата и запали осветлението в кухнята.

Кухнята се оказа с височината на двуетажен рейс, оформена изцяло от блестяща неръждаема стомана така, че да не можеш да разбереш кое е хладилникът. Представляваше странно отсъствие на каквито и да било вещи, разхвърляни наоколо, и три кръга студена светлина по средата на пода. Той отиде в другия й край, крачките му глухо отекваха, като че ли бяхме в подземна пещера по време на училищна екскурзия, втренчи се тревожно в стоманените врати и рече:

— Искаш ли чаша вино?

— Да, с удоволствие — вежливо отвърнах аз. Пред стоманения барплот за закуска имаше няколко модерни на вид високи столчета. Покатерих се неумело на едно от тях, чувстваща се като Дез О’Конър, подготвящ се да пее дует с Анита Харис.

— Добре — каза Марк.

Отвори една от стоманените врати, забеляза, че за нея е прикрепена кофата за боклук и бързо я затвори, отвори друга и с учудване се втренчи в миална машина. Забих поглед в пода, досмеша ме.

— Червено или бяло вино? — рязко запита той.

— Бяло, моля.

Изведнъж усетих умора, обувките ми убиваха, страховитите гащи се врязваха в мен. Прииска ми се да се прибера у дома.

— А! — Беше открил хладилника.

Огледах се и забелязах телефона на един от плотовете. Стомахът ми се сви. Червената лампичка святкаше. Вдигнах очи и видах Марк, застанал точно пред мен, хванал бутилка вино в шикозна желязна мрежа. И той изглеждаше извънредно нещастен.

— Виж, Бриджет, аз…

Скочих от стола да го прегърна, но ръцете му веднага обгърнаха талията ми. Отдръпнах се. Трябваше да се отърва от проклетото нещо.

— Ще се кача за минутки горе — казах аз.

— Защо?

— Трябва ми тоалетна — диво изрекох аз и хукнах с вече убийствените обувки нагоре по стълбите. Влязох в първата попаднала ми стая, която се оказа гардеробната на Марк — цялата пълна с костюми, ризи и редици обувки. Свалих роклята и с огромно облекчение започнах да беля страховитите гащи, като си правех сметка да облека някакъв халат и тогава вече да се почувстваме удобно и да оправим нещата, но внезапно на прага застана Марк. Аз замръзнах, със страховитото бельо наяве за пълен оглед, и започнах френетично за го дърпам от себе си, докато той ме гледаше с отворена уста.

— Чакай, чакай — каза, когато посегнах към халата и внимателно се втренчи в корема ми. — Сама ли си рисувала тези кръгчета и кръстчета върху себе си?

Опитах се да обясня на Марк за Бунтовника и невъзможността да намеря медицински спирт в петък вечерта, но той само продължи да изглежда много уморен и объркан.

— Съжалявам, нямам представа какво ми говориш — отсече. — Трябва да поспя. Искаш ли да си лягаме?

Отвори друга врата и запали лампата. Хвърлих един поглед и нададох висок писък. Там, в огромното бяло легло, лежеше стройно момче с ориенталски черти, чисто голо, което се усмихна налудничаво и протегна към нас ръце, в които държеше две дървени топчета на връвчица и малко зайче.