Бриджет Джоунс: на ръба на разума

11. ГЮВЕЧ ПО ТАИЛАНДСКИ

З август, събота

Безтегловна (във въздуха), алкохолни единици 8 (ама по време на полет, тъй че се анулират от височината), цигари О (ужас: мястото ми е за непушачи), калории 1 милион (изцяло от неща, които не бихте и сънували, че ще сложите в уста, стига да не ви ги поднесат в самолет), пръдни от съседния пътник 38 (засега), вариации в аромата на пръдните 0.

4 ч. следобед. Английско време. В самолета в небето. Налага се да се правя на много заета с уокмана и непрекъснатото писане, тъй като гнусникът до мен непрекъснато се опитва да ме заговори между беззвучните си, но убийствени пръдни. Опитах се да се престоря на заспала, като си стиснах носа, но след няколко минути гадният тип ме потупа по рамото и попита:

— Имате ли хоби?

— Да, да спя — отвърнах аз, но това не го обезсърчи и след секунди бях потопена в объркания свят на етруските монети.

Шарън и аз седим разделени, защото толкова закъсняхме за самолета, че бяха останали само единични места и Шарън страшно ми се разсърди. Но май вече го е преодоляла напълно, което едва ли има нещо общо с факта, че седи до непознат, Харисън-Фордоподобен мъж с джинси и намачкана риза цвят каки и се смее като превъртяла на всяка негова дума. Това не е свързано с факта, че тя мрази мъжете, защото са изгубили ролята си и са се отдали на пашминаизъм и безсмислено насилие. Междувременно аз съм прикована към господин Пърдечница със синтетично облекло и не мога да запаля цигара още дванайсет часа. Слава Богу, че имам антиникотинова дъвка.

— Не мн. д. начало, но все пак съм крайно въодушевена за пътешествието до Тайланд. С Шарън ще бъдем пътешественички, а не туристки, т.е. няма да стоим в херметично затворени туристически анклави, а истински ще се потопим в местната религия и култура.

Цели на почивката

1. Да бъда хипи пътешественичка.

2. Да отслабна чрез лека, незастрашаваща живота дизентерия.

3. Да хвана подходящ бисквитен тен, не яркооранжев като Шерил Гаскойн, или предизвикващ меланома и бръчки.

4. Да си прекарам добре.

5. Да открия себе си, също и черните очила. (Дано да са в куфара).

6. Да плувам и да се пека (дъждът сто на сто се излива на кратки тропически порои).

7. Да разглеждам храмове (все пак, надявам се, не твърде много).

8. Да изживея духовно пречистване.

4 август, понеделник

50 кг (тегленето вече е невъзможно, тъй че мога да избера тегло според настроението си: отлично предимство на пътуването), калории 0, минути, непрекарани в тоалетната 12 (поне така ги чувствам).

1 ч. през нощта местно време. Банкок. Двете с Шарън се мъчим да заспим на най-отвратителното място, където съм попадала. Струва ми се, че всеки момент ще се задуша и ще спра да дишам. Когато прелетяхме над Банкок, имаше плътни сиви облаци и пръскаше дъжд. Пансионът Син Сей няма тоалетни, а само гнусни вонящи дупки в земята, оградени с дъсчени стени. Отварянето на прозореца и пускането на вентилатора не носят никакво облекчение, тъй като въздухът е най-близкото до състоянието на топла вода, без всъщност да е такава. Отдолу има дискотека (под хотела, не под тоалетната) и в паузите между музиката се чуват стоновете на цялата улица, която също не може да заспи. Чувствам се като нещо огромно, бяло, подпухнало и друсливо. Косата ми първо се превърна в перушина, а после залепна върху лицето ми. Най-лошото е, че Шарън непрекъснато бръщолеви за „Харисън Форд“ от самолета.

— …Толкова много е пътувал… бил е в самолета на Суданските авиолинии, когато пилотът и вторият пилот решили да се ръкуват с пътниците и вратата на кабината се треснала зад тях! Наложило се да я разбиват с брадва. Толкова е духовит. Отседнал е в „Ориентал“, каза да му отидем на гости.

— Мислех, че не искаме да имаме нищо общо с мъже — намусено процедих аз.

— Не, не, просто сме на чуждо място и е полезно да поговорим с човек, пътувал толкова много.

6 ч. сутринта. Към 4,30 най-сетне заспах, само за да бъда събудена в 5,45 от Шарън, която блъскаше леглото ми и викаше, че трябва да идем в някакъв храм, за да видим изгрева (през 100 м облаци?). Не мога повече. Ааах! В стомаха ми май става нещо много ужасно. Непрекъснато се уригвам на развалени яйца.

11 ч. сутринта. Двете с Шарън сме на крак от пет часа, четири и половина от които се редувахме да тичаме до „тоалетната“. Шарън твърди, че страданията и примитивният живот са част от духовното пречистване. Физическите удобства са не само ненужни, но и пречат на духовността. Ще медитираме.

Пладне. Ура! Нанесохме се в хотел „Ориентал“! Наясно съм, че една нощувка там е по-скъпа от една седмица на остров Корфу, но въпросът е спешен, пък и за какво са измислени кредитните карти? (Картата на Шарън още е валидна и тя каза, че мога да й върна парите после. Интересно дали е правилно да постигаш духовно пречистване на чужда сметка?!)

И двете се съгласихме, че хотелът е великолепен и моментално се преоблякохме в нежносините хавлиени халати, наслаждавахме се на ваната с пухкава пяна и т.н. Освен това Шарън твърди, че за да си пътешественик, не е необходимо през цялото време да живееш при тежки условия, тъй като именно контрастът между световете и начините на живот води до духовното пречистване. Не мога да не се съглася. Например силно приветствам едновременното присъствие на тоалетна чиния и биде, с оглед текущото стомашно състояние.

8 ч. вечерта. Шарън беше заспала (или умряла от дизентерия), тъй че реших да се разходя по терасата на хотела. Беше много красиво. Стоях в мастиления мрак, мекият топъл бриз повдигаше залепналата перушина от лицето ми и гледах отвисоко река Чао Фрая с мигащите светлинки и носещите се ориенталски лодки. Летенето е нещо невероятно — само преди 24 часа си седях на леглото вкъщи, обградена от мокро пране, а сега всичко е невероятно екзотично и романтично. Тъкмо се канех да запаля цигара, когато под носа ми изникна шикарна златна запалка. Погледнах лицето в светлината на пламъка и издадох странен звук. Беше самолетният Харисън Форд! Сервитьорът ни донесе джин с тоник, който изглеждаше възсилничък. Харисън Форд или „Джед“ ми обясни, че е мн. важно да поемаш хинин в тропиците. Бързо разбрах защо Шарън си пада по него. Попита ме какви са плановете ни. Обясних му, че сме решили да отидем като хипита на остров Кох Самуи, да отседнем в колиба и да постигнем духовно пречистване. Той каза, че може да ни прави компания. Заявих, че Шарън ще се зарадва (тъй като очевидно беше нейно завоевание, макар да не го обявих пред Харисън Форд) и попитах дали да не отида да я събудя.

Вече се чувствах доста замаяна след всичкия погълнат хинин и се паникьосах, когато той прокара пръст по бузата ми и се наведе към мен.

— Бриджет — изсъска глас, — и ти си ми една приятелка.

О не, о не. Беше Шарън.

7 август, четвъртък

50 или може би 48 кг? цигари 10, излагания на слънце 0.

Остров Кох Самуи, Тайланд

Пристигнахме на мн. идиличен — като се изключи проливният дъжд — хипарски плаж: красив полумесец от пясък с малки наколни колиби и ресторанти по цялата му дължина. Колибите са от бамбук и имат балкончета към морето. Положението между нас с Шарън още е възхладно и тя разви внезапен отврат към „Момчета, които са в съседна колиба“, в резултат на което, преди да сме прекарали осемнайсет часа, три пъти сменяхме колибите си в проливния дъжд. Първия път беше разумно, защото след три минути довтасаха момчетата и се опитаха да ни пробутат да купим нещо, което беше или хероин, или опиум. После отидохме в нов колибен хотел, където момчетата в съседната колиба изглеждаха много чистички и спретнати, приличаха на биохимици или нещо такова. За нещастие обаче биохимиите ни посетиха и ни осветлиха, че някой преди три дни се бил обесил в нашата колиба, при което Шарън настоя да се махнем. Вече бе непрогледна тъмница. Биохимиците ни предложиха да ни помогнат да носим саковете, но Шарън не искаше и да чуе, та се наложи часове наред да се влачим по плажа с багажите. Резултатът беше, че след като изминахме 30 000 километра да отидем на море, се нацедихме в колиба с изглед към задния вход на един ресторант и помийна яма. Затова трябва да станем и да се разходим по плажа в търсене на друга колиба, която гледа към морето, но няма в съседство лоши момчета, нито пък следобесническа карма. Проклетата Шарън.

11,30 ч. вечерта. Арргрр, в решгорана ганджа бее фанташтишно, Шаз е штрахотна. Найдбра приятлка.

8 август, петък

52,4 кг (прекрасно съпътстващо явление на стомашната експлозия), алкохолни единици 0 (мн. д.), вълшебни гъби 12 (ммммм уууууу уиииии).

11,30 ч. сутринта. Когато се събудих, признавам, доста късно, открих, че съм сама. Не открих Шарън никъде в колибата, затова излязох на балкона и се огледах. За моя тревога шведките, които живееха в съседство, сякаш бяха заменени от Момче в съседна колиба, но това очевидно не би могло да е моя грешка, тъй като пътниците непрекъснато пристигат и заминават. Надянах очилата, тъй като не бях успяла да си сложа лещите, и при по-щателна инспекция открих, че Момчето, току-що наело колибата до нас, е самолетният Харисън Форд и хотелски сваляч. Както го наблюдавах, той се обърна и се усмихна на някого, излизащ от колибата му. Беше Шарън, разкриваща гигантска пукнатина във философията си спрямо привлекателните момчета в съседни колиби.

1 ч. по обяд. Джед ще ни води на ресторант да опитаме омлет с вълшебни гъби! В началото се колебаехме, защото сме твърдо против наркотиците, но Джед ни обясни, че вълшебните гъби не са наркотици, а естествени продукти и ще отворят широко портите към духовното ни пречистване. Мн. съм развълнувана.

2 ч. следобед. Аз съм красива по странен екзотичен начин, красива и част от цветовете на живота с всичките му закони. Когато легна по гръб на пясъка и погледна небето през сламената си шапка, точици светлина бликват през нея и това е най-най-най-прекрасното нещо, което можете да си представите. Шарън е красива. Ще хвърля шапката си във водата, за да може красотата на морето да се едини с безценните точици светлина, прилични на скъпоценни камъни.

5 ч. следобед. Сама в ресторант ганджа. Шарън не ми говори. След омлета с вълшебните гъби в началото не се случи нищо, но като се връщахме към колибата, изведнъж всичко започна да изглежда много забавно и за нещастие, започнах неудържимо да се кискам. Но Шарън сякаш не виждаше повод за веселба. Когато пристигнахме в най-новата си колиба, реших да опъна отвън хамака си, но използвах тънка връв, която се скъса и аз пльоснах на пясъка. Това ми се стори толкова забавно, че веднага ми се прииска да го направя пак и според Шарън съм изпълнявала забавното падане от хамака през следващите четирийсет и пет минути като повторенията ни най-малко не са влияели на веселбата ми. Джед беше в колибата с Шарън, но отиде да плува и аз реших да вляза да я намеря. Тя лежеше на леглото и стенеше: „Аз съм грозна, грозна, грозна, грозна“. Разтревожена от самоомразата на Шарън, тъй силно контрастираща със собственото ми настроение, забързах към нея да я разведря. Но по пътя улових отражението си в огледалото и никога в живота си не бях виждала по-прекрасно създание.

Шарън твърди, че през следващите четирийсет минути съм се опитвала да повдигна духа й, но непрекъснато съм била разсейвана от огледалото, заемала съм пози и съм тормозела Шарън да ми се възхищава. Междувременно тя изживяваше сериозна травма, защото беше твърдо убедена, че тялото и лицето й са чудовищно разкривени. Отидох да й донеса нещо за ядене и се върнах, кикотейки се, с банан и „Блъди Мери“, като й разказах, че сервитьорката в ресторанта е имала на главата си абажур за лампа, после се върнах към обожаването на образа си в огледалото. След това, твърди Шарън, съм лежала на плажа в продължение на два часа и половина, гледала съм немигащо сламената си шапка и нежно съм размахвала пръсти във въздуха, докато тя обмисляла самоубийство.

Единствено си спомням, че бях потънала в най-щастливите моменти на живота си и имах всичко необходимо да се потопя дълбоко в Течението — както най-подробно е описано в „Емоционална интелигентност“, и следователно да се слея с природните закони, както препоръчва Дзен, но изведнъж сякаш някой ме изключи. Върнах се в колибата и вместо въплъщението на сияйната жена Буда/Ясмин Ле Бон от огледалото ме гледаше старата Бриджет, червена като рак и потна, косата от едната ми страна бе залепнала към главата, а от другата стърчеше на буци и рога, а Шарън, просната на леглото, ме гледаше с изражението на касапин. Мн. ми е тъжно и се срамувам, но не съм виновна аз, а гъбите.

Може пък ако се върна в колибата и й поговоря за душевните пречиствания, няма да е толкова вкисната.

15 август, понеделник

53 кг (днес съм в по-закръглено настроение), алкохолни единици 5. цигари 25, духовни пречиствания 0, злощастия 1.

9 ч. сутринта. Прекарваме си фантастично, макар и без духовно пречистване. Чувствам се малко изоставена, защото Шарън почти непрекъснато е с Джед, но слънцето успя да пробие на няколко пъти, тъй че плувах и се пекох, докато те се чукаха, а вечерта тримата ходихме да вечеряме. Шарън е малко отчаяна, защото снощи Джед ни напусна, за да отиде на другите острови. Ще си направим развеселяваща закуска (но не с вълшебни гъби), а после ще си бъдем пак само двечките и ще се забавляваме. Ура!

11,30 ч. сутринта. Майната на всички майни. Двете с Шарън току-що се върнахме в колибата и установихме, че вратата е отворена, а саковете ни са изчезнали. Определено я оставих заключена на излизане, но може да са я разбили. За щастие паспортите ни бяха у нас и не всичките ни неща бяха в саковете, но самолетните билети и пътническите чекове вече ги нямаше. Картата на Шарън не е валидна след Банкок и цялото пазаруване там. Общо разполагаме само с 38 лири, полетът ни до Лондон е във вторник, а ние сме на остров на стотици километри от там. Шарън плаче, аз се опитвам да я успокоя, но почти без успех.

Цялата сцена ми напомня на „Телма и Луиз“, когато Телма спи с Брад Пит, който открадва всичките им пари, Джийна Дейвис й казва, че всичко е наред, а Сюзан Сарандън плаче и повтаря: „Не е наред, Телма, изобщо не е наред.“

Само за да долетим до Банкок навреме за полета ще ни трябват по сто лири на човек, а и кой знае дали на летището в Банкок ще ни повярват за загубените билети или дали бихме могли… О, Боже. Трябва да запазя самообладание и висок дух. Току-що предложих на Шарън да отидем в ресторанта ганджа, да обърнем по няколко „Блъди Мери“-та и да си отспим, а тя побесня. Лошото е, че част от мен е луднала от безпокойство, а друга част смята, че е жестоко да изживяваш кризи и приключения, които са такова разнообразие след вечните тревоги за обиколката на бедрата ми. Мисля, че ще се измъкна и ще пийна едно „Блъди Мери“. Може пък да се развеселим. Така и така до понеделник сме с вързани ръце, защото всичко е затворено, единственото, което можем да направим, е да идем в бара и да поприпечелим нещичко с екзотични танци, при които от нас излизат топчета за пинг-понг, но някак си имам чувството, че няма да излезем наглава с конкуренцията.

1 ч. по обяд. Ура! Шарн и аз шъ живейм в КохСамуи кат хипита на банани и шъ прудаваме мидишки на плажа. Те ти духовно пришиствъни. Стръхотно. Шъ разшитъми само на себе си.

5 ч. следобед. Хмм. Шарън още спи, което ме радва, тъй като май приема нещата доста сериозно. Но аз чувствам, че това е повод да изпитаме собствената си надеждност. Знам, Ще отида в големия хотел и ще разпитам на рецепцията с какви средства разполагат за преодоляване на кризи. Например бих могла да се обадя във фирмата за пътническите чекове. Въпреки това няма да успеем да получим парите навреме. Не, не. Мисли положително.

7 ч. вечерта. Видяхте ли. Поддържате ли висок дух, винаги се появява нещо, което да ви измъкне от ямата. С кого мислите се сблъсках в хотела? С Джед! Каза, че пътуването му до другите острови било съсипано от дъжда, по-късно вечерта щял да се връща в Банкок и тъкмо се канел да мине да ни види преди заминаването си. (Мисля, че Шарън може да се поразстрои, че не е дошъл веднага при нея, но все пак. Може да е сметнал, че вече сме си тръгнали или… Е, не, няма да започна да се вманиачавам вместо нея.)

Както и да е, Джед показа искрено съчувствие, макар да ни беше предупредил никога да не оставяме ценни неща в колибата, дори да е заключена. Изнесе ми кратка лекция (ужасно секси, нещо като смесица от баща и проповедник), после заяви, че няма да успеем да стигнем до Банкок навреме за полета ни във вторник, тъй като всички днешни и утрешни самолети са пълни, но щял да се опита да ни намери билети за нощния влак утре, което ще ни позволи да хванем връзката. Освен това пред ложи да ни даде малко пари за таксита и да си платим колибата. Смяташе, че ако звъннем в понеделник рано сутринта на туристическия ни агент в Лондон, той ще успее да преиздаде билетите ни и ще можем да си ги получим на летището.

— Ще ти върнем парите — благодарно възкликнах аз.

— Ей, не се тревожи — рече той. — Не са чак толкова много.

— Не, ще ги върнем — настоях аз.

— Добре, когато ви е удобно — засмя се той. Той е щедър и богат пич-мечта, макар очевидно парите да не са толкова важни. Освен когато ги нямаш в период на криза.

18 август, понеделник

Във влака от Сурат Тани Кох Самун до Банкок. Във влака е доста приятно — наблюдавам как край нас прелитат оризища и селяни с триъгълни шапки. На всяка спирка към прозорците приближават хора и ни предлагат пиле сате, което е страшно вкусно. Не мога да спра да мисля за Джед. Беше много любезен и на наше разположение по начин, който ми напомни за Марк Дарси, преди да се помъкне с Ребека. Дори ни даде един от саковете си да си сложим нещата, без инициали и пълен с малки шампоанчета и сапунчета от различните му хотели. Шарън е щастлива, защото си размениха телефоните и адресите и ще се видят, щом се върнем. В интерес на истината, ако трябва да съм честна, тя се пръска от самодоволство по най-нетърпим начин. Все пак това е добре след ужасиите, които изживя със Саймън. Винаги съм подозирала, че не мрази всички мъже, а само грозните. О, Боже. Дано успеем да хванем самолета.

19 август, вторник

11 ч. сутринта. На летище Банкок. Вихри се някакъв истински кошмар. Всичката ми кръв бучи в главата и почти нищо не виждам. Шарън тръгна преди мен, за да задържи самолета, докато аз довлека багажа. Трябваше да мина покрай някакъв служител с куче на повод, което се насочи към сака ми и залая.

Всички служители на авиолинията се струпаха около мен и започнаха да крещят, а после една жена в униформа взе сака и ме заведе в някаква стая. Там го изпразниха, после извадиха нож, разпраха хастара, а под него имаше полиетиленов плик, пълен с бял прах. А после… О, Боже. О, Боже. Хора, помогнете.

20 август, сряда

39 кг, алкохолни единици 0, цигари 0, калории 0, вероятност някога да видя гърба на Тайланд 0.

11 ч. сутринта. Полицейският арест, Банкок. Спокойно. Спокойно. Спокойно. Спокойно.

11,01 ч. сутринта. Спокойно.

11,02 ч. сутринта. На краката ми има окови. На краката ми има ОКОВИ. Намирам се в смрадлива килия в Третия свят е осем тайландски проститутки и ведро в ъгъла. Чувствам, че всеки момент ще припадна от жега. Това не може да ми се случва.

11,05 ч. сутринта. О, Боже. Всичко започва да си идва на мястото. Не мога да повярвам, че някой може да е толкова долен, че да спи с някого, после да му отмъкне нещата и да превърне приятелката му в муле за пренос на наркотици. Невероятно е. Както и да е, очаквам британският посланик да дойде скоро, да обясни всичко и да ме измъкне оттук.

Пладне. Започвам леко да се тревожа за местонахождението на британския посланик.

1 ч. по обяд. Британският посланик сигурно ще дойде след обедната си почивка.

2 ч. следобед. Може британският посланик да е задържан от случай на истински наркотрафикант, който е по-важен в сравнение с една невинна жертва.

З ч. следобед. О, Боже и всички светии. Надявам се, че са известили британския посланик. Шарън положително е вдигнала тревога. А може да са пипнали и нея? Но къде е?

3,30 ч. следобед. Така, трябва, длъжна съм да се държа в ръце. Мога да разчитам единствено на себе си. Тоя шибан Джед. Не бива да тая омраза… О, Боже, колко съм гладна.

4 ч. следобед. Току-що дойде пазачът с някакъв гнусен ориз и малко лични вещи, които имам право да държа при себе си — чифт гащи, снимка на Марк Дарси и още една на Джуд, която показва на Шарън как да получи оргазъм, както и смачкан лист хартия от джоба на джинсите ми. Опитах се да попитам пазача за британския посланик, но той само кимна и отговори нещо, което не разбрах.

4,30 ч. следобед. Видяхте ли. Дори когато нещата изглеждат лоши, все пак се случват ободряващи неща. Смачканият лист се оказа стихотворението на татко, което Марк ми даде. Литература. Ще го прочета и ще се помъча да мисля за по-възвишени неща.

Божичко. БОЖИЧКО. Дали в Тайланд още практикуват обезглавяване?

21 август, четвъртък

33 кг (мн. д., но въображаеми), алкохолни единици 14 (ама също въображаеми), цигари 0, калории 12 (ориз), брой пъти пожелаване да бях отишла в Клийторпс[Курорт в Източна Англия. — Б. пр.] вместо тук 55.

5 ч. сутринта. Ужасна нощ, свита върху гъмжащ от бълхи стар чувал, натъпкан с чорапи, маскиран като дюшек. Смешно, колко бързо се свиква с мръсотията и неудобствата. Най-лошото всъщност е вонята. Успях да подремна час-два, което беше прекрасно, освен в моментите, когато се будех и се сещах какво се е случило. Още никаква вест от британския посланик. Сигурна съм, че е някаква грешка и всичко ще се оправи. Трябва да поддържам висок дух.

10 ч. сутринта. Току-що на вратата се появи пазач, придружен от младеж с вид на лондончанин и с розова риза.

— Вие ли сте британският посланик? — извиках аз и направо се хвърлих върху него.

— А. Не. Помощник-консул. Чарли Палмър-Томпсън. Радвам се да се запознаем. — Стисна ми ръката по начин, който би минал за успокояващо английски, ако не беше си изтрил инстинктивно дланта в панталона си след това.

Запита ме какво се е случило и започна да записва подробностите в подвързан с кожа тефтер и промърморваше неща като: „Да, да. Велики Боже, какъв ужас“, сякаш му разказвах случка по време на игра на поло. Започнах да се паникьосвам, тъй като: а) не даваше вид, че схваща сериозността на положението, б) не ми се виждаше да е — не че съм сноб — един от светлите умове на Великобритания и в) изобщо не споделяше увереността ми, че станалото е грешка и трябва да бъда освободена на секундата.

— Но защо? — запитах аз, след като му разправих всичко за втори път. Обясних му как самият Джед вероятно е влязъл в колибата и е планирал цялата работа.

— Ами, виждате ли, лошото е, че… — Чарли доверително се наклони напред — всеки, който попадне тук, има някаква история, обикновено почти същата като вашата. Тъй че докато този тип Джед не направи пълни самопризнания, работата си остава дебела.

— Смъртна присъда ли ще получа?

— Велики Боже, не. По дяволите. Не мисля. Най-лошото, което можете да очаквате, е десет години.

— ДЕСЕТ ГОДИНИ? Но аз не съм направила нищо.

— Да, да, неприятно е, разбирам — рече той и сериозно закима.

— Но аз не знаех, че там има наркотик!

— Разбира се, разбира се — повтори той с вид на човек в леко неловкото положение на трезвен сред пияни.

— Ще направите ли всичко по силите си?

— Разбира се — отсече той и стана. — Да.

Обеща да ми донесе списък с адвокати, за да си избера някой, и да се обади по телефона на двама души от мое име, за да им разкаже подробностите за случилото се с мен. Бях в същинска дилема. В интерес на истината, най-подходящият човек би бил Марк Дарси, но мисълта да призная, че пак съм се забъркала в нещо, не ми допадна, особено след като той оправи бъркотиите на мама и Хулио миналата година. Накрая му дадох телефоните на Шарън и Джуд.

Чувствах, че съдбата ми е в ръцете на някакъв млад и зелен смотаняк от Оксбридж-Слоун. Божичко, тук е такъв ужас. Толкова е горещо, вонящо и непривично. Чувствам, че нищо не е реално.

4 ч. следобед. Не бива да унивам. Трябва да държа мислите си настрани от проблемите. Може да прочета стихотворението, като се опитам да не обръщам внимание на първите два реда:

Стихотворението си го бива. Много е хубаво, почти като книга за самопомощ. Може би затова Марк Дарси ми го даде! Може да е предусещал, че ме грози опасност! Или пък се е опитвал да ми каже нещо за поведението ми. Какво нахалство. Не съм сигурна за „шейсет секунди спринт, поне веднъж“, или дали всъщност искам да бъда мъж. Освен това е трудничко да се отнасям към този Крах по същия начин, както към Триумфите, тъй като не мога да се сетя да съм имала някакви триумфи, но все пак. Ще заставя мозък, нерви, длани — и изхабени — да ми служат пак и пр. като войник от Първата световна война в джунглата или какъвто там е бил Ръдиард Киплинг, и ще стискам зъби. Поне по мен не стрелят и не трябва да излизам от окопи. Освен това в затвора не харча никакви пари и по този начин подпомагам финансовата си криза. Да, трябва да погледна на нещата откъм положителната им страна.

Добри страни на престоя в затвора

1. Не харча пари.

2. Бедрата ми видимо са отслабнали и вероятно съм отслабнала поне четири килограма без никакви усилия.

3. За косата ми е полезно да постои немита, нещо, което не можех да си позволя досега, тъй като беше невъзможно да изляза с подобна коса от къщи.

Тъй че като се прибера, ще бъда слаба, с лъскава коса и по-малко разорена. Но кога ли ще се прибера? Кога? Ще бъда стара. Ще бъда мъртва. Ако прекарам тук десет години, никога няма да имам деца. Освен ако, като изляза, не глътна хапче за плодовитост и не родя осем наведнъж. Ще бъда самотна, съсипана старица, която ще размахва юмрук след уличните хлапаци, когато пуснат фъшкии в пощенската й кутия. Може пък да родя, докато съм в затвора? Бих могла някак си да убедя заместник-консула на Великобритания да ме оплоди. Но откъде ще намирам витамини в затвора? Бебето ще расте закърняло. Стига. Стига. Стига. Катастрофизирам.

Но това си е катастрофа.

Ще прочета пак стихотворението.

22 август, петък

Калории 22, хищни Минути, запълнени с шейсет секунди спринт 0.

8 ч. вечерта. Женски поправителен затвор, Банкок. Тази сутрин дойдоха и ме преместиха от полицейския арест в истински затвор. Отчаяна съм. Чувствам се изоставена и отписана. Килията е огромно мръсно помещение, натъпкано с поне шейсет жени. Струва ми се, че и последните остатъци от волята и индивидуалността ми неумолимо се отлюспват слой подир слой, колкото по-мръсна и изтощена ставам. Днес плаках за първи път от четири дни насам. Чувствам се като че ли се изплъзвам през мрежата. Знам, че вече съм забравена и ще си изгния тук, един провален живот. Ще се опитам да поспя. Толкова ще е хубаво да заспя.

11 ч. вечерта. Ааах. Тъкмо бях заспала и ме събуди някакво смучене по врата. Беше ме навалила лесбийската група. Всички започнаха да ме целуват и пощипват. Не можех да ги подкупя да спрат, защото вече бях подарила сутиена си „Уъндърбра“, а и дума не можеше да става да се мотая без гащи. Не можех да се развикам за пазачите, тъй като това е най-лошото, което може да се направи тук. Тъй че се наложи да разменя джинсите си за мръсен стар саронг. Макар и очевидно да се чувствах нападната, частица от мен не можа да не почувства колко е хубаво да те докосват. Ааах! Да не би да съм лесбийка? Не. Надали.

24 август, неделя

Минути, прекарани в плач, 0 (ура!).

Като се наспах, съм доста по-бодра. Мисля да открия Фрао. Фрао е моя приятелка, защото ни преместиха заедно тук и аз й подарих сутиена си. Макар да няма гърди, които да сложи вътре, на нея й хареса — непрекъснато се разхожда наоколо и повтаря: „Мадона“. Не мога да не си дам сметка, че това е обич по сметка или по бельо, но просяците не могат да имат претенции, пък и не е лошо да си имаш приятелка. Освен това не искам да стане както когато освобождаваха заложниците от Бейрут и беше очевидно, че никой не харесва Тери Уейт.

Разбирате ли, ако се опитате, можете да свикнете с всичко. Няма да се предавам и разкисвам. Положително вкъщи правят нещо. Шарън и Джуд ще организират вестникарски кампании като за Джон Макарти и ще стоят пред Камарата на общините със знамена с лика ми, стиснали факли.

Трябва да има нещо, което да мога да направя. Струва ми се, че ако освобождаването ми зависи от залавянето на Джед и изтръгването на самопризнание от него, трябва да се положат повечко усилия за това залавяне и изтръгване.

2 ч. следобед. Ура! Най-неочаквано станах любимка на килията. Бях започнала тихичко да уча Фрао думите на песни на Мадона, тъй като тя е побъркана на тази тема, когато около нас започна да се образува малка групичка. Гледаха на мен като на богиня, защото знаех текста на „Безупречна колекция“ от начало до край. Най-накрая гласът народен ме принуди да изпълня „Като девица“, изтъпанена върху куп дюшеци по „Уъндърбра“ и саронг, хванала един тампон като микрофон и точно тогава пазачът започна да се провиква с тъничко гласче. Вдигнах потед и видях, че представителят на британското посолство тъкмо е влязъл.

— А, Чарли — изискано казах аз, слязох от дюшека и забързах към него, като едновременно се мъчех да вдигна саронга над сутиена и да възвърна достойнството си. — Толкова се радвам, че дойде! Имаме да си говорим.

Чарли очевидно не знаеше накъде да погледне, но май се ориентира по посока на „Уъндърбра“. Донесе ми пакет от британското посолство, съдържащ вода, бисквити, сандвичи, инсектицид, хартия и химикалки и най-чудесното — сапун.

Трогнах се до сълзи. Положително беше най-добрият човек, когото бях срещала в живота си.

— Благодаря, благодаря. Нямам думи да изразя благодарността си — прочувствено извиках аз, готова да се хвърля на врата му и да го обладая, облегнат на решетките.

— Няма проблем, всъщност това е стандартна процедура. Щях да ви донеса и предишния път, но ония досадници в службата изядоха сандвичите.

— Ясно — казах аз. — А сега, Чарли, Джед. Тъп поглед.

— Помниш ли Джед? — започнах аз с тон „слушай мама“. — Човекът, който ми даде сака? Много е важно да го заловим. Бих искала да си запишеш още много подробности за него, а после да ми изпратиш човек от Отдела за борба с наркотиците, който да започне издирването му.

— Добре — рече Чарли сериозно и в същото време дълбоко неубедено. — Добре.

— Слушай сега. — Започвах да се превръщам в Пеги Ашкрофт от последните дни на раджата, когато се канеше да го халоса с чадъра си по главата. — Ако тайландските власти толкова държат да дадат пример за борба с наркотиците, че затварят невинни чужденци без съд и присъда, би трябвало да покажат и малко интерес към залавянето на истинските наркотрафиканти.

Чарли усилено се взираше в мен.

— Да, добре, добре — замънка той, сви вежди и енергично закима, без най-малка искрица разбиране да осени погледа му.

След като му обясних още няколко пъти, внезапно му просветна.

— Да, да. Разбирам мисълта ви. Да. Трябва да се разтърсят за човека, който ви прати тук, защото иначе ще изглежда, че не си гледат работата.

— Именно! — засиях аз, възхитена от работата си.

— Добре, добре — каза Чарли и се изправи, все още с крайно сериозното си изражение. — Веднага ще ги накарам да се поразмърдат.

Наблюдавах го как си тръгва, недоумявайки как е възможно такава твар да се издигне в редиците на британската дипломация. Внезапно получих умствен прилив.

— Чарли! — извиках аз.

— Да — откликна той и погледна надолу да провери дали ципът на панталоните му не е отворен.

— С какво се занимава баща ти?

— Баща ми ли? — Лицето на Чарли се проясни. — О, той работи във външното министерство. Проклет дърт пръдльо.

— Политик ли е?

— Не, всъщност е чиновник. Беше дясна ръка на Дъглас Хърд.

Хвърлих бърз поглед към пазачите да проверя дали гледат и се наклоних напред.

— Как върви кариерата ти тук?

— Ако трябва да съм честен, ще я нарека дяволски статична — весело отвърна той. — Чака ме оная мръсна дупка Калкута, освен ако не ме пратят някъде из островите. О, съжалявам.

— За теб няма ли да е полезно, ако направиш дипломатически удар? — започнах изкусително аз. — Защо не звъннеш на баща си едно телефонче…

25 август, понеделник

46 кг (достойна за внимание тънкост), брой… о, майната му, мозъкът ми се е размекнал. Но положително се отразява добре на отслабването.

Пладне. Лош, гаден ден. Трябва да съм луда да си въобразявам, че мога да повлияя на нещо. Изпохапала съм до смърт от комари и бълхи. Повдига ми се и краката ми треперят от непрекъснатата диария, която силно ме затруднява, като се има предвид ведрото. В известен смисъл обаче е полезна, защото замаяната глава кара всичко да изглежда нереално, което май е за предпочитане пред реалността. Бих искала да поспя. Толкова е горещо. Може да съм пипнала малария.

2 ч. следобед. Проклетият Джед. Искам да кажа, как може човек да бъде толкова… Но не бива да тая омраза, защото ще навредя сама на себе си. Трябва да се отдръпна. Не му желая злото, не му желая доброто, просто се отдръпвам.

2,01 ч. следобед. Проклето, шибано, свинско, адско копеле. Дано падне по лице върху таралеж.

6 ч. вечерта. Резултат! Резултат! Преди час довтаса пазачът и ме изведе от килията. Фантастично е да се измъкнеш от вонята. Заведоха ме в малка стаичка за разпити с маса, имитация на дърво, сива метална кантонерка и брой от японско порносписание за обратни, което пазачът набързо ската, когато в стаята влезе нисичък изискан тайландец на средна възраст и се представи като Дъдуани.

Оказа се, че е от Отдела за борба с наркотиците и е доста важна клечка. Добрият стар Чарли.

Започнах да му разказвам подробностите на случката, полетите, с които беше пристигнал и вероятно заминал Джед, сака, описанието на Джед.

— Тъй че вероятно ще можете да го издирите въз основа на всичко това — заключих аз. — По сака вероятно има негови отпечатъци.

— О, ние знаем къде е — снизходително заяви той. — И той няма отпечатъци.

Въх. Няма отпечатъци. Все едно да няма зърна на гърдите или нещо такова.

— Тогава защо не сте го арестували?

— В Дубай е — спокойно отвърна той. Изведнъж страшно се ядосах.

— А, значи бил в Дубай? И вие знаете всичко за него. Знаете, че той го е направил, като е нагласил нещата така, че да изглежда като че ли аз съм го направила, въпреки че не съм. Но спокойно се прибирате вечер у дома при вашите пръчици сате, съпруга и семейство, а аз ще гния затворена тук до края на детеродните си години за нещо, което не съм извършила, само защото не можете да накарате някой да се признае в нещо, което не съм извършила.

Загледа ме ужасено.

— Защо не го накарате да признае? — повторих аз.

— Той е в Дубай.

— Ами тогава накарайте някой друг да признае.

— Госпожице Джоунс, ние в Тайланд…

— Не може някой да не е видял как той или някой вместо него влиза в колибата. Някой трябва да е зашил наркотиците в хастара. Беше зашит на шевна машина. Вървете и разследвайте както се полага.

— Правим всичко по силите ни — хладно отсече той. — Нашето правителство гледа много сериозно на нарушаването на законите против разпространението на наркотици.

— А моето правителство гледа много сериозно на защитата на гражданите си — тръснах аз и за момент помислих за Тони Блеър и си го представих как крачи нервно и удря тайландския посланик по главата.

Тайландецът се изкашля да вземе думата.

— Ние…

— Освен това съм журналистка — прекъснах го аз. — В една от най-известните британски телевизии за парещите проблеми на съвременността — продължих аз, като се мъчех да прогоня образа на Ричард Финч, който дърдори: „Мисля за Хариет Харман, мисля за черно бельо, мисля за…“ — Там планират енергична кампания в моя защита.

Изведнъж пред очите ми пак изплува Ричард Финч: „Бриджет с падналите гащи още ли не се е върнала от почивка? От чукане по плажа е забравила да вземе самолета.“

— Освен това имам връзки в най-висши правителствени сфери и мисля, че като отчетем съществуващия климат — млъкнах, за да му хвърля многозначителен поглед, защото съществуващият климат винаги е особено важен, нали така? — ще изглежда много зле в нашите медии, ако ме държите затворена при тези откровено адски условия за престъпление, което очевидно и според вашите собствени твърдения не съм извършила, докато местната полиция не съумява да приложи собствените си закони спрямо собствения си народ и не разследва престъплението както трябва.

Загърнах саронга около себе си с огромно достойнство, облегнах се и му отправих студен поглед.

Чиновникът пошава на стола и надникна в бумагите си. После вдигна поглед с готова писалка.

— Госпожице Джоунс, можем ли да се върнем на момента, когато сте разбрали, че в колибата ви е влизане насилствено? Ха!

27 август, понеделник

50 кг, цигари 2 (но на грозна цена), фантазии как МаркДарси/Колин Фърт/принц Уилям нахлуват в килията и казват:

„В името на Бога и Англия, освободете бъдещата ми съпруга!“: несекващи.

Тревожа се, два дни бях в неведение. Никакви вести, никакви посещения, само непрестанни молби да изпълнявам песни на Мадона. Непрекъснатото препрочитане на „Ако“ е единственото ми средство да запазя спокойствие. После тази сутрин се появи Чарли — в ново настроение! Крайно солиден, тежкар и невероятно самоуверен, с нов пакет, съдържащ сандвичи с топено сирене, които, като се вземат предвид по-раншните ми фантазии за изкуствено осеменяване зад стените на затвора, открих, че изобщо не ми се ядат.

— Да. Нещата се раздвижват — започна Чарли с надутия тон на правителствен агент, натоварен с най-експлозивните тайни на британското външно разузнаване. — При това дяволски добре. Външно министерство предприе мерки.

Като се опитвах да не мисля за високопоставените фъшкии по кабинетите, казах:

— Говори ли с баща си?

— Да, да — отвърна той. — Знаят всичко за случая.

— Излезе ли във вестниците? — въодушевено запитах аз.

— Не, не. Всичко е скрито-покрито. Не искаме да клатим лодката. Както и да е. Имате поща. Приятелките ви са я предали на татко. Според него били много привлекателни.

Отворих големия плик на Външно министерство с разтреперани ръце. Първото беше писмо от Джуд и Шарън, доста предпазливо написано, почти кодирано, сякаш мислеха, че ще го четат шпиони.

Гледах писмото и премигвах разчувствана, после жадно разкъсах втория плик. Дали не беше от Марк?

Писмото беше написано на гърба на дълга хвалебствена тирада за езерото Уиндърмиър и гласеше:

30 август, събота

50 кг (надявам се), алкохолни единици 6 (ура!), цигари 0, калории 8755 (ура!), брой проверявания на сака за наличие на наркотици 24.

6 ч. сутринта. В самолета. Връщам се вкъщи! Свободна! Слаба! Чиста! С лъскава коса! В собствени чисти дрехи! Ура! Имам си жълти вестници и „Мари Клер“! Всичко е прекрасно.

6,30 ч. сутринта. Необяснимо пропадане. Малко е объркващо да те натикат в тъмен самолет, където всички наоколо спят. Усещам огромен прилив на еуфория, но се чувствам направо изцедена. Снощи дойдоха пазачите и ме изведоха. Отидохме в една стая, където ми върнаха дрехите. Там ме посрещна друг служител на посолството на име Брайън с много особена найлонова ризка с къси ръкавки и телени очилца. Каза, че в Дубай имало „развитие“ и натиск на най-високо равнище от Външно министерство, затова трябвало незабавно да ме изведат от страната, преди климатът да се промени.

В посолството беше много странно. Нямаше никой, с изключение на Брайън, който ме заведе в празна старомодна баня, където вещите ми бяха на купчинка, и каза да взема душ и да се преоблека, но да побързам.

Не можах да повярвам колко съм отслабнала, но нямаше сешоар, тъй че косата ми остана страшно чорлава. Не че е важно, но щеше да е добре да изглеждам хубава при пристигането. Тъкмо започнах да се гримирам, когато Брайън почука на вратата и каза, че трябва да тръгваме.

Всичко ми беше като на сън, изтичахме по вдигащия пара тротоар до колата, понесохме се през улици, пълни с кози, клаксони и цели семейства на един велосипед.

Не можах да повярвам колко е чисто летището. Не се наложи да минавам по нормалната процедура, а през някакъв специален дипломатически вход. Когато стигнах до изхода за самолета, всичко наоколо беше празно, самолетът се готвеше да излети и само един мъж със светеща жълта жилетка ни чакаше.

— Благодаря — казах на Брайън. — Благодарете на Чарли от мое име.

— Добре — закачливо отвърна той. — Или по-точно на баща му. — После ми подаде паспорта и ми стисна ръката с истинско уважение, каквото не бях свикнала да получавам преди окошарването си.

— Справихте се много добре — заяви той. — Браво, госпожице Джоунс.

10 ч. сутринта. Успях да поспя. Страшно се вълнувам, че се връщам. Наистина преживях духовно пречистване. Вече всичко ще е различно.

Нови решения след духовното пречистване

1. Да не започвам пак да пия и пуша, тъй като единайсет дни минах без алкохол и само с две цигари (не желая да навлизам в подробности за начина, по който ги получих). Все пак сега може да пийна бутилчица вино. Тъй като трябва да празнувам. Да.

2. Да не разчитам на мъже, а на себе си. (Освен ако Марк Дарси не пожелае да се върне при мен. О, Боже, така се надявам. Надявам се да е разбрал, че още ме обича. Надявам се именно той да ме е измъкнал. Надявам се да ме чака на летището.)

3. Да не се притеснявам за глупости като напр. тегло, чорлава коса, кого е поканила Джуд на сватбата.

4. Да не пренебрегвам съветите на книгите за самопомощ, стихотворенията и т.н., но да ги огранича до ключовите въпроси — оптимизъм, неизмъкване, опрощаване (макар може би не и на Шибания Джед, както скоро ще се разбере).

5 Да внимавам повече с мъжете, тъй като очевидно са, както свидетелства Шибания Джед, да не говорим за Даниел, опасни.

6. Да не се впрягам от хорските гадости, напр. на Ричард Финч, а да придобия самоувереност и да разчитам на себе си.

7. Да бъда по-духовна и да се придържам към духовните принципи.

Така, а сега мога да хвърля поглед на таблоидите и „Здрасти!“

11 ч. сутринта. Ммм. Фантастични снимки на отскоро позагладилата се Даяна и косматия Доди. Хмф, все пак. Точно когато отслабнах, тя започна да проявява тенденция към закръгляне. Страхотно. Радвам се, че е щастлива, но някак си не съм уверена, че той е подходящ за нея. Надявам се, че не ходи с него само защото не е преебвач. Но бих я разбрала, ако е така.

11,15 ч. сутринта. По вестниците май няма нищо за мен, макар че, както каза Чарли, всичко е скрито-покрито и се пази в тайна от правителството, за да не се влошат отношенията с Тайланд, вносът на фъстъчения сос и т.н.

1130 ч. сутринта. Кафявото ще е черното на сезона! Току-що хвърлих поглед на „Мари Клер“.

1135 ч. сутринта. Макар че кафявото трябва да е сивото на този сезон, тъй като миналия сезон сивото беше черно. Да.

11,40 ч. сутринта. Мн. тежка катастрофа все пак, защото броят на кафявите дрехи в гардероба ми е 0, дано освобождаването ми донесе някакви пари.

11,45 ч. сутринта. Ммм. Виното е великолепно след толкова време. Направо те блъсва в ставата.

1230 ч. по обяд. Йък. Малко ми се повдига след нахвърлянето върху таблоидите. Бях забравила потиснатостта и срама, които те налягат след четенето им като махмурлук, и чувството, че светът по някакъв гаден начин се е превърнал в мръсна, мръсна история, в която хора, описвани като добри, изведнъж са се оказали зли и лоши.

Навремето страшно се забавлявах с една история за свещеник, който се оказал чукач и преебвач. Винаги е много забавно, когато другите хора се държат лошо. Но все пак чувствам, че основателите на групата за подпомагане на жертвите на чукащия свещеник (защото „жените, които имат връзка със свещеници, често няма към кого да се обърнат“) действат малко партизански. Ами другите, които нямат към кого да се обърнат? Естествено е да има и групи за подпомагане на жени, които са станали жертви на чукащи министри на торите, членове на британските национални отбори, които са спали с членове на кралското семейство, римокатолическо духовенство, спало със знаменитости или членове на кралското семейство, и знаменитости, спали с членове на широката публика, изповядали това на членове на римокатолическото духовенство, продали историята на неделните вестници. Може и аз да продам историята си на неделен вестник и оттам да паднат парици. Не, така не бива, виждате ли, духовността ми вече е поразена от таблоидния манталитет.

Но пък може да напиша книга. Може да се върна в Англия като герой, подобно на Джон Макарти, и да напиша книга „Някои облачни образувания“ или друго метеорологично явление. Може да ме посрещнат като герой, да дойдат Марк, Джуд, Шазрън, Том, родителите ми и тълпи от чакащи фотографи, а Ричард Финч плахо да ме моли за ексклузивно интервю. Най-добре да не се напивам много. Надявам се да не се разбеснея. Предчувствам, че ще ме посрещнат полицаи, адвокати или нещо подобно и ще ме заведат в някоя секретна база за разпит. Май ще подремна.

9 ч. вечерта (вече британско време) Пристигнах на Хийтроу, смазана от постлетателен махмурлук, опитвайки се да изчистя дрехите си от трохите хляб и розовата паста за зъби, която най-безсрамно предлагат авиолиниите вместо десерт, и репетирайки думите, които да отправя към чакащата тълпа репортери — „Беше кошмар. Истински кошмар. Гръм от ясно небе. Не изпитвам омраза (горчивина?), защото, ако другите са предупредени за опасностите, възникващи, когато приятелките им спят с непознати мъже, затворничеството ми не е било напразно (залудо?).“ Но през цялото време си мислех, че чакащата тълпа всъщност няма да я има. Минах през митницата без инциденти и развълнувано се заогпеждах за познати лица, само за да бъда погълната от… е, всъщност от тълпа репортери. Множество журналисти и фотографи със светкавици. Умът ми се изпразни и не можах да измисля какво да кажа, освен да повтарям като папагал „без коментар“ като правителствен министър, хванат на калъп с проститутка, и продължих да вървя, като бутах количката с багажа, опасявайки се, че краката ми ще поддадат. Тогава изведнъж някой ми отне количката, някой ме прегърна с думите: „Всичко е наред, Бридж, ние сме тук, при нас си, всичко е наред.“ Бяха Джуд и Шарън.

31 август, неделя

50,3 кг (Да! Да! Триумфална кулминация на осемнайсетгодишната диета, макар може би постигната на непредвидена цена), алкохолни единици 4, калории 8995 (положително ги заслужавам), напредък в дупката на стената от страна на майстор Гари 0.

1 ч. през нощта. В апартамента ми. Толкова е хубаво да си бъдеш у дома. Толкова е хубаво да се видиш пак с Джуд и Шарън. На летището един полицай ни изведе от тълпата до стая за разпити, където имаше хора от отряда за борба с наркотиците, които ме засипаха с въпроси.

— Слушайте, не може ли, по дяволите, всичко това да почака? — негодуващо избухна Шарън след около една минута. — Не виждате ли в какво състояние е?

Мъжете сметнаха за необходимо да продължат, но най-после така се ужасиха от ръмженията на Шарън: „А бе, вие чудовища ли сте?“ и заплахите да се оплаче от тях на „Амнести Интърнашънъл“, че ни дадоха един полицай да ни върне в Лондон.

— Само внимавайте с кого общувате следващия път, момичета — каза представителят на Външно министерство.

— Я стига — възкликна Шарън точно когато Джуд каза: — Разбира се, господине. — И се впусна в благодарствена реч. Като стигнахме в апартамента ми, хладилникът беше пълен с храна, пици чакаха да влязат във фурната, имаше два вида шоколадови бонбони, пушена сьомга, плик с бонбони и буталки шардоне. Върху полиетиленовия чаршаф беше залепен лозунг: „Добре дошла у дома, Бриджет.“ И факс от Том, който вече живееше със своя митничар в Сан Франциско, гласящ:

Освен това Джуд и Шарън бяха разчистили от пода на спалнята цялата бъркотия след опаковането на багажа ми, бяха сложили чисти чаршафи на леглото и свежи цветя и цигари на нощната масичка. Обичам прекрасните момичета. И прекрасния, самовлюбен Том.

Двете ми напълниха ваната, поднесоха ми чаша шампанско в нея, а аз им показах ухапванията си от бълхи. После си сложих пижамата и всички седнахме на кревата с цигари, шампанско и шоколадовите бонбони и започнах да им разказвам всичко, което бях преживяла, но мисля, че съм заспала, защото сега е тъмно, Джуд и Шарън ги няма, но са оставили бележка на възглавницата ми да им се обадя, като се събудя. И двете са у Шарън, защото Джуд ремонтира апартамента си, за да може да живее там с Гадника Ричард след сватбата. Дано си е намерила по-добър майстор от мен. Дупката в стената е непокътната.

10 ч. сутринта. Аах! Къде съм? Къде съм?

10,01 ч. сутринта. Странно е да съм в летоо с чаршафи. Хубаво, но нереално. Ооох, току-що се сетих, във вестниците ще пишат за мен. Ще ида да си ги купя от магазина. Ще изрежа всички материали и ще подредя албум, който да показвам на внуците си (ако имам такива). Ура!

10,30 ч. сутринта. Не мога да повярвам. Прилича на сън или на гадна вестникарска първоаприлска шега. Не мога да повярвам. Даяна не е от хората, които умират.

11,10 ч. сутринта. Ще включа телевизора и ще чуя да казват, че е станала грешка и тя се е върнала, после ще я видя да излиза от клуб „Харбър“, а фотографите ще я питат как е било отвъд.

11,30 ч. сутринта. Не го вярвам. Толкова е плашещо, когато и властите не знаят какво да предприемат.

Пладне. Най-сетне Тони Блеър взе нещата под контрол. Изглежда, каза това, което всички мислят, вместо само да повтаря „скръбен шок“ като някакъв папагал.

1,15 ч. по обяд. Сякаш светът е полудял. Няма нормалност, на която да се облегнеш.

1,21 ч, по обяд. Защо не се обаждат Джуд и Шарън?

1,22 ч. по обяд. Да не би да смятат, че спя? Ще им звънна.

1,45 ч. по обяд. Джуд, аз и Шарън се съгласихме, че тя беше наше национално съкровище и се чувстваме ужасно, задето всички се отнасяха така просташки с нея и не й се живееше в Англия. Сякаш някаква голяма ръка се спусна от небето и каза: „Щом ще се карате заради нея, никой няма да я има.“

2 ч. следобед. И защо, по дяволите, трябваше да се случи в единствения ден, когато вестниците трябваше да пишат за мен? За мен няма нищо, нищичко.

6 ч. вечерта. Не мога да повярвам, че е мъртва. Налага се непрекъснато да поглеждам заглавията на вестниците, за да повярвам. Принцеса Даяна наистина беше светицата-покровителка на Единаците, защото беше започнала по абсолютно приказен начин да прави това, което всички смятахме, че трябва да направим, т.е. да се омъжим за прекрасен принц, но тя беше достатъчно честна да заяви, че в живота нещата не стоят така. Освен това ни караше да чувстваме, че щом толкова красива и бляскава жена може да бъде третирана като лайно от тъпи мъже и да се чувства самотна и необичана, значи, ако ти се случи същото, не е, защото си боклук. Също така непрекъснато се преоткриваше и се бореше с проблемите си. Полагаше огромни усилия, като всяка съвременна жена.

6,10 ч. вечерта. Хмм. Какво ли ще кажат хората за мен, ако умра?

6,11 ч. вечерта. Нищо.

6,12 ч. вечерта. Може пък да мина с това, което казваха за мен, докато бях в тайландския затвор?

6,20 ч. вечерта. Току-що осъзнах нещо ужасно. Гледах телевизия без звук и показаха първата страница на таблоид, която явно бе публикувала снимки от мястото на катастрофата. Разбрах, че една отвратителна частица от мен всъщност иска да види снимките. Сто на сто не бих купила въпросния вестник, дори да можех, но уф! Уф! Какво ме засяга това? Боже. Отвратителна съм.

6,30 ч. вечерта. Не спирам да гледам в една точка. Просто не бях съзнавала доколко принцеса Даяна е била част от съзнанието ми. Все едно Джуд и Шарън да са тук, пълни с живот, шеги и хихикане, с глос на устните и изведнъж да се превърнат в нещо толкова огромно, изпълнено с ужас и чуждо като смъртта.

6,45 ч. вечерта. Току-що видях по телевизията жена, която отишла в центъра по градинарство, купила дръвче и го засадила в памет на принцеса Даяна. Може и аз да посадя нещо в сандъчето на прозореца, напр. ъм… босилек? Мога да купя от „Кълънс“.

7 ч. вечерта. Босилекът някак си не изглежда уместен.

7,05 ч. вечерта. Всички отиват в Бъкингамския дворец с цветя, като че ли е дълговечна традиция. Нима хората винаги са го правили? Или пък е нещо, което по-суетните предприемат, за да ги покажат по телевизията, като лагеруващите нощем пред магазини с разпродажби? Дали е добро и истинско? Хмм. Все пак, усещам, че ми се ходи.

7,10 ч. вечерта. Май ходенето с цветя може да се окаже доста зловещо… но работата е там, че наистина я харесвах. Беше като да имаш приятел на власт, който е също като теб. Критикарите й се присмиваха заради пехотните мини и т.н., но ако питате мен, беше дяволски интелигентно използване на дивата й популярност. По-добре това, отколкото да се мотае из къщи.

7,25 ч. вечерта. Така, твърдо отивам в двореца Кенсингтън. Но пък нямам цветя. Ще купя от бензиностанцията.

7,40 ч. вечерта. Бензиностанцията е разграбена. Бяха им останали само шоколад с портокал и кремкарамел. Вкусно, но неподходящо.

7,45 ч. вечерта. Все пак, обзалагам се, че би ги харесала.

7,50 ч. вечерта. Избрах брой на „Вог“, кутия шоколадови бонбони, фишове за бързото тото и пакет цигари. Не е идеално, но всички носят цветя, а знам, че тя обичаше „Вог“.

9,30 ч. вечерта. Мн. доволна, че отидох. Малко се стеснявах, докато отивах към Кенсингтън, да не би хората да се досетят накъде съм се запътила и за това, че бях сама, но ако се замисля, принцеса Даяна също често беше сама.

В парка беше мн. тъмно и кротко, всички тихичко вървяха в една посока. Нямаше истерии като по новините. Основата на стената беше обсипана с цветя и свещи в мрака, а хората палеха угасналите свещи и четяха посланията.

Надявам се, вече знае какво изпитват всички към нея, след толкова време на тревоги, че не е достатъчно добра. Това наистина би трябвало да подскаже на жените, които се тревожат за външността си, смятат се за боклук и очакват страшно много от себе си, да не се притесняват чак толкова. Почувствах се малко неловко заради „Вог“-а, шоколада и фишовете, затова ги скрих под цветята и се зачетох в посланията, които ме накараха да мисля, че човек не трябва да е говорител на нещо, за да може да изрази някаква идея. Най-хубавото беше взето май от Библията и гласеше, изписано с треперлива старческа ръка:

„Когато бях в беда, ти се грижеше за мен, когато бях в опасност, ти се опитваше да я спреш, когато бях болна, ти ме посещаваше, когато хората ме избягваха, ти поемаше ръката ми. Каквото и да направеше за бедните и нещастните, все едно, че го правеше за мен.“