Бриджет Джоунс: на ръба на разума

14. В ДОБРИ И ЛОШИ ДНИ?

6 декември, събота

11,15 ч. сутринта. В хотел „Кларидж“. Ааах! Ааах! АААААААХ! Сватбата е след четирийсет и пет минути, а аз току-що излях цяло шише лак за нокти „Руж Ноар“ отпред на роклята си.

Какво да правя? Сватбите са някакво лудо мъчение. Гостите, жертви на изтезанието (макар и не в такива мащаби като клиентите на „Амнести Интърнашънъл“), трябва да се обличат по шантав начин, който не би им минал и през ум в нормални дни, напр. с бели чорапогащници, трябва да станат практически посреднощ в съботния ден, да търчат из къщата и да крещят „Майната му! Майната му! Майната му!“, в опити да намерят стари парчета опаковъчна хартия със станиол, да увиват чудатите, никому ненужни подаръци като машини за сладолед или месене на хляб (предназначени за даване на вторични суровини от страна на Самодоволните женени, тъй като кой ще иска да се прибере у дома вечерта и да прекара цял час в пресяване на брашно в гигантска пластмасова машина, тъй че като стане сутринта, да може да погълне цял самун топъл хляб преди работа, вместо да си купи шоколадов кроасан с капучино?), после да шофират 600 километра, да хапват по бензиностанциите, да повръщат в колата и да не могат да намерят църквата? Ето, вижте мен! Защо аз, Господи? Защо? Изглеждам като че ли съм имала мензис по някакъв нелеп обратен начин върху роклята.

11,20 ч. сутринта. Слава Богу. Шарън току-що се върна в стаята и решихме, че най-доброто, което може да се направи, е да изрежем петното лак от роклята, тъй като материята е толкова корава, лъскава и стърчаща, че лакът не беше попил в подплатата, която е в същия цвят, и ще мога да държа букета отпред.

Да, така положително е добре. Никой няма да забележи. Може дори да помислят, че моделът е такъв. Като цяло роклята е част от огромно парче дантела.

Добре. Спокойна и изискана. Вродена изисканост. Присъствието на много хора и дупката в роклята не е повод за безпокойство, за разлика от други неща. За щастие. Сигурна съм, че всичко ще мине гладко и хубаво. Снощи Шарън здраво се беше натряскала. Надявам се да издържи днешния ден.

По-късно. По дяволите! Пристигнах в църквата само с двайсет минути закъснение и веднага се огледах за Марк. Разбрах, че е напрегнат, само от вида на тила му. После органът засвири, той се обърна, видя ме и за нещастие доби вид, като че ли ще избухне в смях. Всъщност не мога да го упрекна, тъй като съм облечена не като диван, а като гигантска снежна топка.

Потеглихме във величествена процесия по пътеката към олтара. Боже, Шарън изглежда ужасно. Има ужасно съсредоточен вид, за да не допусне някой да забележи махмулука й. Вървенето трая цяла вечност под звуците на:

— Бриджет. Кракът ти — изсъска Шарън.

Погледнах надолу. Люляковият сутиен със заешка кожичка покрая „Агент провокатор“ на Шарън се беше закачил за тока на копринената ми пантофка. Размислих дали да не го изритам, но тогава сутиенът щеше да остане проснат на пътеката по време на цялата церемония. Вместо това безуспешно се опитах да го мушна под роклята, с което причиних кратък спектакъл от тромави подскоци и почти нулев резултат. Изпитах огромно облекчение, когато стигнахме най-отпред и можах да го вдигна и напъхам зад букета по време на химна. Гадника Ричард изглеждаше направо страхотно, напълно самоуверен. Носеше обикновен костюм, което беше хубаво, не беше се издокарал в някакъв шантав официален костюм като статист във филма „Оливър“, готов да запее „Кой ще купи хубавото утро?“ и да изпълни танц с подритвания във въздуха.

За жалост Джуд беше допуснала фаталната, което вече ставаше явно, грешка да не изключи малките деца от сватбата. Точно когато започна истинската брачна церемония, в дъното на църквата се разрева бебе. Беше рев с пълен глас, при който се реве, после се спира за поемане на въздух, всички чакат да чуят гръмотевицата след като са видели светкавицата и следва огромен див писък. Не мога да повярвам какви са съвременните млади майки от средната класа. Огледах се и видях жената, която подхвърляше бебето във въздуха и доволно въртеше очи към всички, сякаш да каже: „Бррр!“ Изобщо не й минаваше през ум, че може би ще е добре да изведе детето, за да може публиката да чуе как Джуд и Гадника Ричард свързват душите си в едно за цял живот. Проблясък на дълга руса коса в дъното на църквата привлече вниманието ми: Ребека. Носеше безупречен мек сив костюм и точеше врат по посока на Марк. До нея стоеше с мрачен вид Джайлс Бенуик, хванал подарък с фльонга отгоре.

— Ричард Уилфред Албърт Пол… — редеше викарият с решителен глас. Нямах представа, че Гадника Ричард има толкова много гадни имена. Къде са зяпали родителите му?

— Ще я обичаш ли, почиташ ли…

Ммм. Обичам сватбената церемония. Мн. стопля сърцето.

— …Утешаваш и пазиш…

Туп. Една футболна топка заподскача на пътеката и се спря в шлейфа на Джуд.

— … В добри и лоши дни…

Две дребни хлапета, обути, според мен, в подковани обувки за степ, се отскубнаха от родителите си и хукнаха подир топката.

— …Докато смъртта ви раздели?

Последва сподавен шум, после момчетата започнаха съвещание с все по-гръмък шепот, а бебето пак се разрева.

Сред шумотевицата едва успях да чуя Гадника Ричард да казва „Да“, макар че може и да беше казал „Не“, само дето Джуд сияйно му се усмихваше.

— Джудит Каролайн Джонкуил…

Как така само аз имам само две имена? Нима всички други хора разполагат с дълги списъци с кретеноидни измишльотини след първото си име?

— Ще вземеш ли Ричард Уилфред Албърт Пол… С ъгълчето на окото си долових, че молитвеникът на Шарън започва да се изплъзва от ръцете й.

— …Халат…

Молитвеникът вече определено се люлееше. Огледах се разтревожена точно навреме, за да видя Саймън в пълно суперофициално облекло да се втурва напред. Краката на Шарън започнаха да поддават, като че правеше нисък, бавен реверанс и тя се свлече право в ръцете на Саймън.

— Ще го обичаш ли, почиташ ли…

Саймън вече чевръсто влачеше Шарън към ризницата, краката й се влачеха изпод люляковата снежна топка като крака на мъртвец.

— Уважаваш и се подчиняваш…

Да се подчинява на Гадника Ричард? За миг се замислих дали да не последвам Шарън в ризницата да проверя как е, но какво щеше да си помисли Джуд, когато се обърнеше в своя най-тежък час на нужда и аз се бях измъкнала?

— …Докато смъртта ви раздели?

Откъм ризницата долетя поредица бумкания — Саймън се боричкаше с безжизненото тяло на Шарън.

— Да.

Вратата на ризницата се затвори с трясък зад гърба му.

— Обявявам ви…

Двете хлапета се измъкнаха от седналите и пак се понесоха по пътеката. Бебето се дереше.

Викарият млъкна и се изкашля. Обърнах се да видя, че момчетата бяха започнали да ритат топката в скамейките. Улових погледа на Марк. Внезапно той остави молитвеника, излезе от мястото си, хвана по едно момче под всяка мишница и ги изнесе от църквата.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга. Цялата църква избухна в ръкопляскания, а Джуд и Ричард щастливо сияеха.

Когато излязохме след подписването в регистъра, атмосферата сред подпетгодишните бе определено празнична. Пред олтара бушуваше детски купон, а ние тръгнахме обратно по пътеката след бясната Магда, понесла пищящата Констанс вън от църквата и повтаряща като навита: „Мама ще пляска, ще пляска, ще пляска.“

Когато излязохме под ледения дъжд и силния вятър, чух майката на футболистчетата да казва надуто на развеселения Марк: „Нима не е чудесно да оставяме децата да бъдат самите себе си на една сватба? Нима сватбите не са за това?“

— Не бих могъл да знам — весело отвърна Марк. — Не успях да чуя нищо.

Върнахме се в хотел „Кларидж“ и открихме, че родителите на Джуд са развързали кесиите и балната зала е украсена с бронзирани двулистни и двуплодни серпентини, медно оцветени пирамиди от плодове и херувимчета с размера на магарета.

Единственото, което се чуваше наоколо, бе:

— Двеста и петдесет хилядарки.

— Хайде де. Трябва да им е излязло най-малко 300 000 лири.

— Шегуваш ли се? В „Кларидж“? Половин милион. Зърнах Ребека, която нервно оглеждаше залата със залепена усмивка като играчка с глава на пръчка. Джайлс нервно вървеше подир нея, обгърнал с ръка кръста й.

Бащата на Джуд, сър Ралф Ръсъл, гръмогласен тип, внушаващ „не се тревожете хора, аз съм фантастично богат и преуспял бизнесмен“, друсаше ръката на Шарън на опашката.

— А, Сара — ревеше той. — По-добре ли си?

— Шарън — лъчезарно го поправи Джуд.

— О, да, благодаря — отвърна Шарън, а ръката й деликатно се вдигна към гърлото. — Беше от жегата.

Едва не избухнах в смях, защото беше толкова студено, че всички носеха вълнено бельо.

— Сигурна ли си, че не беше от продължителното ти общуване с шардонето, Шарън? — обади се Марк, при което тя му се закани с пръст и се засмя.

Майката на Джуд се усмихваше ледено. Беше слаба като върлина, облечена в инкрустиран кошмар от „Ескада“ с необясними перки, щръкнали около ханша, очевидно за да внушат идеята, че има такъв. (О, щастлива измама, че се нуждаем от ханш!)

— Джайлс, скъпи, не слагай портфейла си в джоба на панталоните, така бедрата ти изглеждат дебели — изсъска Ребека.

— Сега ти си зависима, мила — отвърна Джайлс и обви с ръка талията й.

— Не съм! — тросна се Ребека и сърдито отблъсна ръката му, но веднага залепи усмивката. — Марк! — извика тя. Гледаше го, сякаш смяташе, че тълпата се е разотишла, времето е спряло, а оркестърът на Глен Милър всеки момент ще засвири „Не можеше да не си ти“.

— О, здрасти — непринудено каза Марк. — Джайлс, старче! Никога не съм допускал, че ще те видя във фрак!

— Здравей, Бриджет — обади се Джайлс и ми лепна влажна целувка. — Прекрасна рокля.

— Като се изключи дупката — вметна Ребека. Отклоних смутено поглед и забелязах в другия край на залата Магда, която стоеше с измъчен вид и като смахната махаше някакъв въображаем кичур коса от лицето си.

— О, моделът е такъв — говореше Марк и гордо се усмихваше. — Това е юртски символ на плодовитостта.

— Извинете — казах аз. Повдигнах се на пръсти и прошепнах на ухото на Марк: — С Магда става нещо.

Заварих Магда толкова разстроена, че едва говореше.

— Спри, миличка, спри — повтаряше отнесено тя на Констанс, която се опитваше да напъха парче шоколад в джоба на новото си костюмче.

— Какво има?

— Онази… онази… вещица, която миналата година имаше нещо с Джереми. Тук е! Ако само посмее да я заговори…

— Ей, Констанс? Хареса ли ти сватбата? — Беше Марк, подаващ чаша шампанско на Магда.

— Какво? — запита Констанс и погледна Марк с ококорени очи.

— Сватбата? В църквата?

— Кутонът ли?

— Да — разсмя се той. — Купонът в църквата.

— Ами, мама ме изведе — отговори тя и го погледна, сякаш беше малоумен.

— Шибана кучка! — изтърси Магда.

— Тябваше да е кутон — мрачно произнесе Констанс.

— Не можеш ли да я отведеш? — прошепнах аз на Марк.

— Хайде, Констанс, да идем да намерим топката. За моя изненада Констанс веднага го хвана за ръка и щастливо оттопурка с него.

— Шибана кучка. Ще я убия, ще я…

Проследих погледа на Магда до младо момиче, облечено в розово, което оживено разговаряше с Джуд. Беше същото, което миналата година видях с Джереми в ресторант на Портобело Роуд, а после една вечер да се качват в такси пред „Бръшляна“.

— Откъде-накъде Джуд я е поканила? — пенявеше се Магда.

— А откъде Джуд може да знае, че това е тя? — казах аз, като ги гледах. — Може да работят заедно или нещо подобно.

— Сватби! Само те ми липсваха! О, Боже, Бридж! — Магда се разплака и се опита да изрови кърпичка от чантата си. — Извинявай.

Видях, че Шарън е забелязала кризата и бързо си пробива път към нас.

— Хайде, момичета, хайде! — Джуд, незабелязваща нищо, заобиколена от захласнати приятели на родителите си, се канеше да хвърля букета. Започна енергично да си пробива път към нас, следвана от групата. — Започваме. Бриджет, приготви се.

Като в забавен каданс видях букета да полита във въздуха към мен, почти го улових, но хвърлих един поглед на петната от сълзи по лицето на Магда и го блъснах към Шарън, която го изтърва на пода.

— Госпожи и господа. — Нелеп иконом с лакейски панталони удряше с чук във формата на херувимче по бронзов аналой на цветя. — Бихте ли били така добри да запазите тишина и да проявите разбиране, докато младоженците, родителите им и шаферките стигнат до главната маса?

Майната му! Главната маса! Къде е моят букет? Наведох се, взех онзи на Джуд от краката на Шарън и със залепена весела усмивка го задържах пред дупката в роклята си.

— Когато се преместихме в Грейт Мисендън, Джудит започна да проявява изключителните си дарби в плуването стил кроул и бътерфлай…

Към пет часа следобед сър Ралф говореше вече двайсет и пет минути.

— … Стана съвсем, очевидно не само за нас, нейните определено пристрастни родители — вдигна поглед да подкани за слабия, престорен смях, — но и за цялата област на Южен Бъкингамшир. Беше годината, когато Джудит не само се класира на първите места по кроул и бътерфлай на три последователни състезания в Лигата на Делфините под дванайсет години, но получи и личен златен медал по оцеляване само три седмици преди първите си изпити!…

— Какво става с теб и Саймън? — изсъсках на Шарън.

— Нищо — изсъска ми тя в отговор, загледана право пред себе си в публиката.

— …През същата, много натоварена година Джудит получи отличие по кларинет на изпитите след завършването на втори клас в музикалната школа, ранна индикация, че е една завършена „Famma Universale“ [Универсална жена (лат.) — Б. пр.]…

— Но той трябва да те е наблюдавал в църквата, иначе нямаше да се втурне навреме да те подхване.

— Знам, но в ризницата повърнах в ръката му.

— …Енергична и завършена плувкиня, заместник главна мажоретка, а честно казано, това, както на четири очи ми сподели директорката й, било грешка, защото изпълнението на Карен Дженкинс като главна мажоретка било… както и да е. Днес е ден за радост, не за жалби, пък и знам, че… ъъъ… бащата на Карен е сред нас…

Улових погледа на Марк и си помислих, че ще се пръсна. Джуд беше пример на оттегленост, сияеше към всички, галеше Гадника Ричард по коляното и лекичко го целуваше, сякаш цялата тази кошмарна какофония не се случваше и тя не беше се свличала толкова често пияна на пода у дома, повтаряща: „Копеле с фобия към обвързването. Гаден по име, гаден по душа, ей, свърши ли това вино?“

— …Втора водеща кларинетистка в училищния оркестър, ненадмината на трапеца, Джудит беше и е повече от чисто злато…

Разбрах накъде биеше. За нещастие му трябваше още четирийсет и пет минутна разходка из подготвителната година на Джуд, триумфа й в Кембридж и метеоритния й възход по коридорите на финансовия свят.

— …И накрая, остава ми само да се надявам, че… ъъъ… Всички затаихме дъх, когато сър Ралф се загледа в бележките си прекалено дълго време отвъд всяко чувство, отвъд всеки разум, отвъд цялото достолепие и добри английски обноски.

— Ричард — най-сетне се сети той — е съответно благодарен за този безценен подарък, това бижу, с което днес бе така благородно дарен.

Ричард доста духовито завъртя очи и залата избухна в облекчени ръкопляскания. Сър Ралф изглеждаше склонен да продължи с още четирйсетина страници, но се смили и отстъпи, когато ръкоплясканията не спряха.

После Гадника Ричард произнесе кратка и доста мила реч и прочете избрани телеграми, коя от коя по-тъпа, с изключение на онази от Том от Сан Франциско, която за нещастие гласеше: „ЧЕСТИТА СВАТБА! ДАНО БЪДЕ ПЪРВАТА ОТ МНОГО.“

После се изправи Джуд. Каза няколко много мили думи на благодарност и после — ура! — започна да чете текста, който снощи написахме трите с нея и Шарън. Ето какво каза. Както следва. Ура.

— Днес се сбогувам с положението си на Единачка. Но макар вече да съм Женена, обещавам да не бъда Самодоволна женена. Обещавам никога да не тормозя другите Единаци по света, като ги питам защо още не са женени, или: „Как върви любовта?“ Вместо това винаги ще уважавам правилото, че това е толкова лична работа за тях, колкото е за мен дали още правя секс със съпруга си.

— Обещавам още да прави секс със съпруга си — вметна Гадника Ричард и всички се засмяха.

— „Обещавам никога да не намеквам, че Единачеството е грешка или че някой има някакъв недостатък само защото е Единак. Защото, както всички знаем, Единачеството е нормално състояние в съвременния свят, всички ние сме били сами в определени части от живота си и състоянието е достойно за уважение, не по-малко от Святото тайнство на брака.“ Понесе се одобрителен шум. (Поне аз реших така.)

— „Обещавам също да поддържам постоянна връзка с най-добрите ми приятелки Бриджет и Шарън, които са живо доказателство, че Семейството на градските единаци е точно толкова силна опора, колкото и родното семейство.“

Ухилих се глуповато, когато Шарън ме настъпи под масата. Джуд ни огледа и вдигна чаша.

— А сега искам да вдигна наздравица за Бриджет и Шарън — най-добрите приятелки на света. (Тази част я писах аз.)

— Госпожи и господа, за шаферките. Последваха бурни ръкопляскания. Обичам Джуд, обичам Шарън, помислих си, когато гостите се изправиха на крака.

— За шаферките — извикаха всички. Беше прекрасно да сме в центъра на вниманието. Видях Саймън да се усмихва сияйно на Шарън и погледнах към Марк, който също ми се усмихваше сияйно.

След това всичко ми е малко като в мъгла, но си спомням, че видях Магда и Джереми да се смеят заедно в един ъгъл. След това я хванах насаме.

— Какво става?

Оказа се, че мръсницата работела във фирмата на Джуд. Джуд обяснила на Магда, че знаела единствено за някаква нещастна връзка на момичето с мъж, който още обичал жена си. Едва не умряла, когато Магда я открехнала, че това е Джереми, но стигнали до извода, че не бива да се държат зле с момичето, защото всъщност Джереми беше преебвачът.

— Проклет дърт мръсник. Както и да е, вече си знае урока. Никой не е съвършен, а аз все пак го обичам.

— Ами да, виж Джаки Онасис — ободрих я аз.

— Именно — отсече Магда.

— Или Хилари Клинтън.

Спогледахме се неубедено и избухнахме в смях.

Най-хубавото беше, когато отидох в тоалетната. Саймън се прегръщаше с Шарън, пъхнал ръка под полата на шаферската й рокля!

Има някои връзки, за които само като им видиш началото, знаеш, че щрак, това е, всичко е наред, работата ще потръгне и те ще поемат по дългия трънлив път, обикновено типът връзка, който забелязваш да възниква между бившето ти гадже, с което искаш да се одобриш, и друга жена.

Измъкнах се навън преди Шарън и Саймън да ме забележат и се усмихнах. Добрата стара Шаз. Заслужава го, помислих си аз и изведнъж спрях като закована. Ребека се беше вкопчила в реверите на Марк и разгорещено му говореше. Скрих се зад една колона и заслушах.

— Не мислиш ли — казваше тя. — Не мислиш ли, че е напълно възможно двама души, които трябва да са заедно, които идеално си подхождат във всяко отношение — интелект, физика, образование, положение и които са разделени поради недоразумения, поради сприхавост, поради гордост, поради… — Млъкна, после мрачно засъска — …намесата на трети лица, да свържат живота си с неподходящи хора? Не мислиш ли?

— Ами да — измрънка Марк. — Макар да не съм много сигурен, че твоят списък на…

— Не мислиш ли? Не мислиш ли? Звучеше като пияна.

— Това за малко да се случи с Бриджет и мен.

— Знам! Знам. Тя не е за теб, скъпи, както Джайлс не е за мен… О, Марк. Тръгнах с Джайлс само за да те накарам да разбереш какво чувстваш към мен. Може би сбърках, но… те не са ни равни!

— Ъм… — каза Марк.

— Знам. Знам. Усещам колко несвободен се чувстваш. Но това е твоят живот! Не можеш да го изживееш с някой, който смята, че Рембо [Жан Никола Рембо (1854–1891) — френски поет символист. На английски името му се произнася почти като Рамбо. — Б. пр.] е изпълнен от Силвестър Сталоун, имаш нужда от стимул, имаш нужда от…

— Ребека — тихо изрече Марк, — имам нужда от Бриджет. В този миг Ребека издаде ужасен звук, нещо средно между пиянски стон и сърдито ръмжене.

Благородно решена да не се поддавам на плиткото чувство на триумфа, нито на злорадството, че двуликата нагла кучка с крака на насекомо си е получила заслуженото, аз се появиха доволна усмивка на лицето.

Стоях облегната на една колона до дансинга и наблюдавах как Магда и Джереми, прегърнати, движат заедно тела в практикуван от десет години танц, главата на Магда лежеше на рамото на Джереми, очите й бяха затворени, беше спокойна, ръката на Джереми нежно я галеше по дупето. Пошепна й нещо и тя се засмя, без да отваря очи.

Усетих около талията ми да се прокрадва ръка. Беше Марк, също загледан в Магда и Джереми.

— Искаш ли да танцуваме? — попита той.