Бриджет Джоунс: на ръба на разума

4. УБЕЖДАВАНЕ

24 февруари, понеделник

90 кг (общо тегло на тялото и мъката ми), алкохолни единици 1 — т.е. аз самата, цигари 200 000, калории 8 477 (без да броим шоколада), теории какво всъщност става 447, брой пъти на промяна на решението какво да правя 448.

З ч. през нощта. Не знам какво щях да правя вчера, ако не бяха момичетата. Обадих им се моментално, след като Марк изчезна с колата, и след петнайсет минути и двете бяха на полесражението, без веднъж да ми натякнат: „Какво ти казах!“

Когато Шарън нахлу, с ръце, пълни с бутилки и пазарски пликове, и излая: „Обади ли се?“, беше също като в „Спешно отделение“, когато пристига доктор Грийн.

— Не — отвърна Джуд и пъхна цигара в устата ми, като че ли беше термометър.

— Е, въпрос на време — бодро обяви Шарън и разопакова бутилка шардоне, три пили, две огромни кутии сметанов сладолед с пралини и цяла кутия шоколадови вафли двоен размер.

— Да — потвърди Джуд, докато подреждаше върху видеото касетата с „Гордост и предразсъдъци“, заедно с „Любовта и загубата на себеуважението“, „Наръчник за петте етапа на излизането с мъже“ и „Как да изцерим болката с омраза“. — Той ще се върне.

— Смятате ли, че трябва да му се обадя? — продумах аз.

— Не! — кресна Шарън.

— Да не си се побъркала? — ревна Джуд. — Той е марсиански ластик. Последното нещо, което трябва да правиш, е да му се обаждаш.

— Знам — троснато отвърнах аз. Защо мисли, че съм толкова неначетена.

— Ако го оставиш да се върне в пещерата си и да усети своята привлекателност, моментално ще се върнеш от състояние на Изключителност към Несигурност.

— Ами ако той…?

— Най-добре го изключи, Шарън — въздъхна Джуд. — Иначе ще прекара нощта в очакване да й се обади, вместо да работи по себеуважението си.

— Неее! — изплаках аз, сякаш се канеха да ми отрежат ухото.

— И без това — бодро рече Шарън, като с щракване изтегли контакта на телефона от стената — е за негово добро. Два часа по-късно се чувствах напълно объркана.

— Колкото повече мъжът харесва жената, толкова по-силно не желае да се обвързва! — триумфално обяви Джуд, която четеше „Марс и Венера на среща“.

— Звучи ми като мъжка логика! — рече Шарън.

— Значи това, че ме заряза, може да се окаже знак, че всъщност има сериозно отношение към връзката ни? — с надежда възкликнах аз.

— Чакай, чакай. — Джуд немигащо се взираше в „Емоционална интелигентност“. — Жена му изневерявала ли му е?

— Да — изфъфлих аз с уста, пълна с шоколадова вафла. — Първата седмица след сватбата. С Даниел.

— Хмм. Явно и той е изживявал Емоционално ограбване, вероятно заради предишно емоционално „нараняване“, което ти, без да искаш, си засегнала. Разбира се! Разбира се! Това е! Ето защо е реагирал тъй нервно, когато си се целунала с хлапака. Затова не се тревожи, когато нараняването спре да изпраща в нервната му система объркващи сигнали, той ще осъзнае грешката си.

— И ще разбере, че трябва да тръгне с друга, защото прекалено много те харесва! — отсече Шарън и весело запали цигара.

— Млъкни, Шарън — изсъска Джуд. — Млъкни… Беше твърде късно. Призракът на Ребека се появи и напълни стаята като надуваемо чудовище.

— Ох, ох, ох! — запъшках аз и си потърках очите.

— Бързо, напълни й чашата, напълни й чашата — извика Джуд — Извинявай, извинявай. Пусни бързо „Гордост и предразсъдъци“ — измънка Шарън, като наля чисто бренди направо в устата ми. — Намери мократа риза. Ще хапнем ли пица?

Беше малко като на Коледа или по-точно когато някой от семейството е умрял и в суматохата нищо не е нормално, тъй че хората не мислят за загубата, защото ги отвличат толкова други неща. Лошото започва, когато животът потече в старото си русло, но без изгубения човек. Като сега например.

7 ч. вечерта. Дива радост! Като се прибрах, лампичката на телефонния ми секретар светеше.

— Здрасти, Бриджет, Марк е. Не знам къде беше снощи, но както и да е, просто проверявам. Ще те потърся по-късно.

Ще ме потърси по-късно. Хммм. Това предполага да не му се обаждам.

7,13 ч. вечерта. Не се обажда. Не съм сигурна каква е правилната процедура. Най-добре да звънна на Шарън.

На всичкото отгоре косата ми е полудяла, сякаш ми съчувства. Странен е начинът, по който косата се държи нормално седмици наред и изведнъж в рамките на пет минути побеснява, сякаш заявява, че е време да бъде подстригана, като бебе, което започва да реве, когато е гладно.

7,30 ч. вечерта. Пуснах телефонното съобщение на Шарън и я запитах:

— Да му се обадя ли?

— Не! Остави го да страда. Ако те е зарязал, а после е променил решението си, ще трябва да се потруди да докаже, че те заслужава.

Тя е права. Да. Тв. ще остоявам правата си спрямо Марк Дарси.

8,35 ч. вечерта. Дали? Може да е тъжен. Гадно ми е, като си го представя сам и тъжен, облечен с фланелката на „Нюкасъл — Юнайтед“. Може пък да му звънна и да разнищя цялата работа.

8,50 ч. вечерта. Тъкмо се канех да се обадя на Марк и да му избръщолевя колко го харесвам и как всичко е било просто недоразумение, когато, за щастие, се обади Джуд, преди да съм вдигнала слушалката. Споделих й краткото си, но тревожно положително настроение.

— Значи пак си в пристъп на Отхвърляне?

— Да — неуверено измънках аз. — Може би да му се обадя утре?

— Не, ако искаш пак да се съберете, трябва да избягваш всякакви сцени. Затова изчакай четири-пет дни, докато възвърнеш присъствието на духа си, а после, да, няма нищо лошо в това да му се обадиш за лек, приятелски разговор, просто да му дадеш да разбере, че всичко е наред.

11 ч. вечерта. Не се обади. Майната му. Толкова съм объркана. Светът на свалките е като някаква гадна игра на блъфиране и двойно блъфиране, при което мъжете и жените стрелят един по друг от различни страни на барикадата. На пръв поглед има определени правила, към които да се придържаш, но никой не знае какви са те, тъй че всеки си ги измисля сам. И най-накрая те зарязват, защото не си играла по правилата, но как би могла, когато не знаеш какви са?

25 февруари, вторник

Бр. пъти минаване с колата край къщата на Марк Дарси да видя дали свети 2 (или 4, ако броим и обратния маршрут). Бр. набирания на 141 (така че да не може да проследи обаждането ми, ако набере 1471), а после звънене на телефонния му секретар с едничка цел чуване на гласа му 5 (лошо) (все пак е мн. добре, че не оставих съобщение). Бр. проверки на номера на Марк Дарси в телефонния указател, само за да се убедя, че още съществува 2 (съвсем умерено), процент набрани телефони по мобифона, за да пазя телефона свободен, в случай че се обади 100. Процент обадили се, предизвикали яростното ми раздразнение, задето не са Марк Дарси, стига да не се обаждаха да поговорим за МаркДарси, и бързо замолени да прекратим разговора час по-скоро, за да не пречим на обаждането на МаркДарси 100.

8 ч. вечерта. Току-що се обади Магда да пита как е минало гостуването у Ребека. Не усетих как й издрънках всичко.

— Слушай, ако го вземеш още веднъж, отиваш в ъгъла! Хари! Извинявай, Бридж. Е, и какво казва той за всичко това?

— Не съм говорила с него.

— Какво? Но защо?

Обясних й за съобщението на телефонния секретар и цялата теория за ластика, емоционалното нараняване и това, че твърде много ме харесва.

— Бриджет, ти си направо невероятна. В цялата случка няма нищо, което да подсказва, че те е зарязал. Просто е бил в лошо настроение, защото те е хванал да се натискаш с друг.

— Не съм се натискала с никого. Беше ми натрапено насила!

— Но той не може да чете мисли. Откъде да знае как се чувстваш? Трябва да общувате. Веднага го извади от устата си! Идваш с мен. Качваме се горе и отиваш в ъгъла.

8,45 ч. вечерта. Може пък Магда да е права. Може просто да съм решила, че ме зарязва, а той изобщо да не е имал предвид това. Може би в колата е бил прекалено разстроен от оная работа с целувката и е искал аз да кажа нещо, а сега да мисли, че го отбягвам!! Ще му се обадя. Това им е лошото на съвременните (или бивши) връзки — няма достатъчно общуване.

9 ч. вечерта. Така, ще го направя. 9,01 ч. вечерта. Започвам.

9,10 ч. вечерта. Марк Дарси излая в слушалката: „Дааа?“ с невероятно раздразнен глас, а от стаята му се носеше силен шум.

Прошепнах смутена:

— Аз съм, Бриджет.

— Бриджет! Да не си откачила? Не знаеш ли какво става? Не се обаждаш цели два дни, а сега ми звъниш по средата на най-важния, най-значителен… Нееееее! Неееее! Тъп, скапан… Боже мой. Кретен такъв, точно до съдията. Гонят го. О, Боже, виж, ще ти се обадя, като свърши.

9,15 ч. вечерта. Разбира се, знаех, че има някакъв междугалактически финал, просто го бях забравила заради емоционалните си мисловни смущения. Може да се случи на всекиго.

9,30 ч. вечерта. Как можах да съм толкова тъпа? Как? Как?

9,35 ч. вечерта. Божичко, телефонът! Марк Дарси!

Беше Джуд.

— Какво? — развика тя. — Не е разговарял с теб, защото е гледал мач? Оттегляй се. Оттегляй се незабавно. Когато ти се обади, не трябва да си вкъщи. Как се осмелява!

Веднага осъзнах, че Джуд е права и че ако Марк наистина държеше на мен, футболът нямаше да бъде по-важен. Шарън беше още по-красноречива.

— Единствената причина, поради която мъжете са така погълнати от футбола, е, че са мързеливи до мозъка на костите си — избухна тя. — Въобразяват си, че като подкрепят някой отбор и вдигат голям шум, самите те са спечелили мача и заслужават да бъдат превъзнасяни, аплодирани и прочие.

— Да. Значи ще дойдеш у Джуд?

— Ъъъ, не…

— Защо?

— Гледам мача със Саймън.

Саймън? Шарън и Саймън? Но Саймън е просто приятелче.

— Но нали току-що каза…?

— Това е друго. Аз харесвам футбола, защото е крайно интересна игра.

Хмм. Тъкмо излизах, когато телефонът пак зазвъня.

— О, здравей, мило. Мама е. Прекарваме си страхотно. Всички обожават Уелингтън! Заведохме го в Ротарианския и…

— Мамо — изсъсках аз. — Не можеш да развяваш Уелингтън наоколо като някакъв трофей.

— Знаеш ли, скъпа — ледено заяви тя, — ако има нещо, което истински не одобрявам, това са расизмът и тесногръдието.

— Какво?

— Именно. Когато Робъртсънови дойдоха от Амърсъм, ние ги заведохме в Ротарианския и ти не каза нищо, нали?

Зяпнах, опитваща се да разплета тази паяжина от извратена логика.

— Поставяш всички в строго определени кутийки, нали, с твоите „Самодоволни женени“, „Единаци“, цветнокожи и хомосексуалисти. Както и да е, обадих се да те подсетя за „Мис Сайгон“ в петък. Започва в седем и половина.

О, Боже.

— Ъъъ…! — диво изрекох аз. Сигурна съм, че не съм казвала „да“, сигурна съм.

— Хайде сега, Бриджет. Билетите вече са купени. Сдържано се съгласих да отида на това съмнително развлечение, като изпелтечих, че Марк е зает, което съвсем я отприщи.

— Зает, баба ми! И с какво е зает в петък вечерта? Сигурна ли си, че не работи прекалено много? Не мисля, че работата…

— Мамо, трябва да свършваме, закъснявам за Джуд — твърдо отсекох аз.

— О, вечно бързаш: Джуд, Шарън, йога. Учудена съм, че изобщо намираш време да се виждате с Марк!

Когато се озовах в апартамента на Джуд, разговорът, естествено, веднага се насочи към Шарън и Саймън.

— Ако искаш да знаеш… — Джуд доверително се наклони напред, макар че бяхме сами — в събота се сблъсках с тях в „Конран“. Двамата се кикотеха над някакви прибори като двойка Самодоволни женени.

Какво им става на съвременните Единаци — единственият начин да поддържат нормална връзка е да се държат, като че ли това не е връзка? Ето например Шарън, която не ходи със Саймън, прави това, което правят двойките, а ние с Марк, които уж ходим, не бива изобщо да се виждаме.

— Ако питаш мен, не трябва да се казва „просто добри приятели“, а „просто ходят“ — мрачно заявих аз.

— Да — съгласи се Джуд. — Може би отговорът е в платоничната любов плюс вибратор.

Върнах се и заварих разкаяно съобщение от Марк, че се опитвал да ми се обади веднага след мача, но телефонът бил непрекъснато зает, а после не съм си била вкъщи. Тъкмо се чудех дали да му се обадя и той пак позвъни.

— Съжалявам за преди малко — започна. — Направо съм смазан, а ти?

— Знам — нежно откликнах аз. — Аз също.

— Все си мисля: защо?

— Именно! — Засиях, заля ме огромен прилив на любов и облекчение.

— Толкова глупаво и ненужно — продължи да се терзае той. — Безсмислено избухване с разрушителни последици.

— Знам — кимнах аз и си помислих: по дяволите, той го приема по-трагично и от мен.

— Как може човек да го преживее?

— Е, всички сме хора — мъдро заявих аз. — Хората трябва да прощават един на друг и… на себе си.

— Да-да! Лесно е да се каже — продължи да се горещи той. — Ако не бяха го изгонили, никога нямаше да бъдем подложени на мъчението с дузпите. Борихме се като крале сред лъвовете, но това ни струва мача!

Нададох приглушен писък, главата ми се завъртя. Възможно ли беше мъжете наистина да имат футбол вместо чувства? Разбирам, че футболът е вълнуващ и обединява нацията посредством общи цели и омрази, но положително подобни терзания, депресии и жалейки часове след мача са…

— Бриджет, какво става? Та това е само игра. Дори аз го разбирам. Когато ми се обади по време на мача, бях толкова погълнат от чувствата си, че… Но това е само игра.

— Да, да — казах и аз и диво заоглеждах стаята.

— Както и да е, какво става с теб? Ни вест, ни кост цели два дни. Надявам се, че не си се натискала с подрастващи… А, чакай, чакай, повтарят го. Да намина ли утре, не, чакай, тогава ще играя три-пет-осем, какво ще кажеш за четвъртък?

— Ъъъ… добре — отвърнах аз.

— Чудесно, ще се видим в осем.

26 февруари, сряда

59,5 кг, алкохолни единици 2 (мн. д.), цигари 3 (мн. д.), калории 3845 (въх!), минути, прекарани в мисли не за Марк Дарси 24 (прекрасен напредък), варианти на статуя с рога, измислени от косата ми 13 (тревога!)

8,30 ч. сутринта. Така. Вероятно всичко е наред (освен, очевидно, косата), макар сда е възможно Марк да избягва темата, за да не говори за чувства по телефона. Тъй че утрешната вечер ще е жизненоважна.

Най-важното е да съм уверена, интелигентна, отзивчива, да не се оплаквам от нищо, да се върна на сцената и… ъъъ, да изглеждам страшно секси. Ще видя дали няма да успея да се подстрижа през обедната почивка. И да отида в гимнастическата зала преди работа. Може да се отбия и в сауната, за да ми заблести кожата.

8,45 ч. сутринта. Имам писмо! Ура! Може би е закъсняла валентинка от тайнствен обожател, изпратена другаде поради сбъркан пощенски код.

9 ч. сутринта. Оказа се писмо от банката за надхвърляне на сумата по сметката ми. Беше приложен и чека за „М.8.Р.5“. Ха! Съвсем го бях забравила. Мошеничеството на химическото чистене ще бъде разобличено и ще си получа обратно 149 лири. Ооо, току-що изпадна някаква бележка.

Бележката гласи: „Настоящият чек е до финансовата служба на «Маркс и Спенсър».“

Подписах го по Коледа за карта за пазаруване в „Маркс и Спенсър“. О! О, Боже. Чувствам се зле, задето обвиних невинното химическо чистене и се държах така тъпо с момчето. Хмм. Вече е твърде късно да ходя в гимнастическата зала, пък и съм доста разстроена. Ще ида след работа.

2 ч. следобед. В службата. Тоалетната. Пълна, страшна катастрофа. Връщам се от фризьор. Казах на Паоло само да подстриже връхчетата на косата ми, за да превърне дивия хаос в косата на Рейчъл от сериала „Приятели“. Той започна да прокарва пръсти през нея и аз тутакси усетих, че съм в ръцете на гений, който е наясно с вътрешната ми красота. Паоло изглеждаше във великолепен самоконтрол, прехвърляше косата ми насам и натам, после я издуха на огромна копа, като през цялото време ми хвърляше разбиращи погледи, сякаш да каже:

„Ще те превърна в страхотно маце.“

Изведнъж спря. Косата ми изглеждаше абсолютно откачила — като на учителка със студено къдрене, последвано от подстригване с чиния. Загледа ме с очаквателно, самоуверено задоволство, а помощничката му дойде при нас и започна да се лигави: „О, направо върхът!“ Втренчих се паникьосана и ужасена, но бях установила с Паоло такава връзка на взаимно възхищение, че ако му бях казала колко не се харесвам, щях да срина всичко като невероятно неустойчива къщичка от карти. Присъединих се към възторзите за косата ми и дадох на Паоло 5 лири бакшиш. Когато се върнах в службата, Ричард Финч заяви, че приличам на селски идиот.

7 ч. вечерта. Обратно вкъщи. Косата прилича на вещерска перука с отблъскващо къс бретон. Прекарах четирийсет и пет минути вторачена в огледалото, без да помръдна, като с вдигнати вежди се опитвах да накарам бретона да изглежда по-дълъг, но не мога да прекарам цялата утрешна вечер с изражението на Роджър Мур, когато лошият с котката заплашва да взриви него, света и кашончето, пълно с особено важни компютри за британските тайни служби.

7,15 ч. вечерта. Опитът да се докарам а ла ранната Линда Еванджелиста, като направя бретона диагонален с помощта на гел, ме превърна в Пол Даниълс.

Бясна съм на скапания Паоло. Защо един човек причинява това на друг? Защо? Мразя садистичните фризьори-мегаломани. Ще съдя Паоло. Ще го наклепам пред „Амнести Интърнашънъл“, Естър Ранцен, Пени Джуниър и всички останали и ще го изтипосам по националната телевизия.

Прекалено съм потисната, за да ходя в гимнастическата зала.

7,30 ч. вечерта. Обадих се на Том да му се изплача за травмата, а той заяви да не бъда толкова повърхностна, а да помисля за плешивите хора. Мн. се засрамих. Няма да се вманиачавам повече. Том ме запита и дали съм измислила някого, когото да интервюирам.

— Ами напоследък съм малко заета — гузно отвърнах аз.

— Знаеш ли какво? Най-добре си размърдай задника. — Не знам какво му стана в тая Калифорния. — Кой те интересува истински? — продължи той. — Няма ли някоя звезда, която би искала да интервюиран!?

Помислих малко и изведнъж ми просветна.

— Господин Дарси? — отсекоха аз.

— Какво? Колин Фърт?

— Да! Да! Господин Дарси! Господин Дарси! Тъй че вече имам проект. Ура! Ще се заловя за работа и ще направя интервю с помощта на агента му. Ще бъде ненадминато, мога да събера всички изрезки и да получа пълна ретроспектива на… Да, ама не. Трябва да изчакам тоя бретон да порасне. Ааах! Звънецът на вратата. Дано не е Марк. Не, той определено каза утре! Спокойно, спокойно.

— Гари е — чух по домофона.

— О, здрасти, здрасти. Гариии! — попрекалих с радостта аз, защото нямах и най-малката представа кой е. — Как си? — продължих, като си мислех дали да не продължа и с „Кой си?“

— Замръзвам. Ще ми отвориш ли да вляза?

Изведнъж познах гааса.

— О, Гари — още по-шантаво се изхвърлих аз. — Качвай се бързо!

Заблъсках си главата. Какво търсеше тук?

Влезе, облечен в изпоцапани с боя джинси, оранжева тениска и яке на особени карета с яка от изкуствена агнешка кожа.

— Здрасти — рече той и се разположи на кухненската маса, сякаш ми беше съпруг. Не знаех как да подхода към този сценарий, включващ присъствието на двама души с напълно различно възприятие за действителността.

— Е, Гари — започнах аз, — малко бързам!

Той не каза нищо и започна да си свива цигара. Изведнъж ме достраша. Да не би пък да е някой откачен изнасилвач? И все пак не беше се опитвал да изнасили Магда, поне доколкото знам.

— Да не си забравил нещо? — нервно попитах аз.

— Не — отговори той и продължи да си свива цигарата. Хвърлих поглед към вратата, като се чудех дали не трябва да хукна нататък. — Къде ти е отходният водопровод?

— Гариииииииии! — искаше ми се да кресна аз. — Махай се. Просто се махай. Утре вечер имам среща с Марк и трябва да направя нещо с бретона си, плюс малко гимнастика на пода.

Сложи цигарата в уста и се изправи.

— Да погледнем в банята.

— Нееее! — изревах аз, като се сетих, че там има отворена туба с препарат за изрусяване и копие на „Какво искат мъжете“ до умивалника.

— Слушай, не можеш ли да дойдеш друг…?

Но той вече се разпореждаше като у дома си, отвори вратата, надникна надолу по стълбите и се запъти към спалнята.

— Имаш ли прозорец към задния двор?

— Да.

— Да го видим.

Застанах неспокойно на прага на спалнята, докато той отваряше прозореца и гледаше вън. Май наистина изглеждаше позаинтересуван от тръбите, отколкото от мисълта да ме напада.

— Така си и знаех! — възкликна триумфално. — Имаш място за вътрешно разширение.

— Опасявам се, че трябва да си тръгваш — заявих аз, като се взех в ръце, изправих се в цял ръст и отстъпих обратно в хола. — Трябва да излизам.

Но той вече бе минал покрай мен и тръгваше пак към стълбите.

— Да, имаш място за вътрешно разширение. Но те предупреждавам, че ще трябва да преместим отходната тръба.

— Гари…

— Можеш да имаш втора стая с малка тераса на покрива. Много сладко ще стане.

Тераса на покрива? Втора стая? Бих могла да си я направя кабинет и да започна нова кариера.

— Колко ще ми излезе?

— Ооох! — Започна тъжно да клати глава. — Виж какво ще ти кажа, дай да слезем до кръчмата да пийнем по едно.

— Не мога — твърдо заявих аз. — Излизам.

— Добре. Е, ще си помисля и ще ти звънна.

— Чудесно!

Взе якето си, тютюна и такъмите за свиване на цигари, отвори си чантата и остави почтително на кухненската маса едно списание.

Когато стигна до вратата, се обърна и заговорнически ме погледна.

— Страница седемдесет и първа — рече. — Чао.

Взех списанието с мисълта, че ще се окаже „Архитектурен магазин“ и открих, че се взирам в „Истинският рибар“ с мъж, хванал гигантска лигава сива риба на корицата. Прелистих огромния брой страници, съдържащи много снимки на мъже, хванали гигантски, лигави сиви риби. Стигнах до седемдесет и първа и там, срещу статия върху „Хищническите съблазни пред пъстървата“, надянал шапка-идиотка, набедена със значки, и горда, сияеща усмивка, се пъчеше Гари с гигантска лигава сива риба в ръце.

27 февруари, четвъртък

59 кг (изгубеният половин килограм е коса), цигари 17 (заради косата), калории 625 (загуба на апетит заради косата), въображаеми писма до адвокати, програми за защита на потребителя. Министерството на здравеопазването и т.н., с оплаквания от Паоло и убийственото му отношение към косата ми 22, заставалия пред огледалото за проверка на растежа на косата 72, милиметри пораснала коса, въпреки усиления труд 0.

7,45 ч. вечерта. Още петнайсет минути. Само проверих бретона си. Косата се е превърнала от вещерска перука в ужасяващ, крещящ, разчорлен кошмар, достоен за Горгона.

7,47 ч. вечерта. Още е на етап селски идиот. Защо това трябваше да се случи в най-важния ден от досегашната ми връзка с Марк Дарси? Защо? Все пак поне спрях да проверявам пред огледалото дали бедрата ми са провиснали.

Полунощ. Когато Марк Дарси застана на прага, сърцето ми се качи в гърлото.

Влезе решително, без да поздрави, извади плик с размера на картичка от джоба си и ми го подаде. На него беше написано моето име, но адресът беше на Марк. Беше отворен.

— Търкаля се в пощата ми, откакто се върнах — заговори той и се стовари на дивана. — Тази сутрин го отворих по грешка. Извинявай. Но вероятно е било за добро.

Разтреперана извадих картичката от плика.

На нея бяха нарисувани два таралежа, които наблюдават сутиен, омотан в чифт кюлоти да се върти в пералня.

— От кого е? — небрежно попита той.

— Не знам.

— Знаеш, знаеш — заяви по спокойния усмихнат начин, който предполагаше, че всеки момент ще измъкне сатър и ще ми клъцне носа. — От кого е?

— Казах ти — смотолевих аз. — Не знам.

— Прочети какво пише.

Отворих я. Вътре с кървавочервени букви беше написано:

„Бъди моя Валентина, ще се видим, като дойдеш да си вземеш нощничката, с любов Сххххххххх.“

Гледах я шокирана. Точно тогава звънна телефонът.

Бааа! Реших, че ще е Джуд или Шарън с някакъв гаден съвет за Марк. Скочих към него, но Марк ме хвана за ръката.

— Здрасти, кукло, Гари е. — О, Боже. Как се осмелява да фамилиарничи така? — Значи онова, за което говорихме в спалнята… имам някои идеи, тъй че удари ми една жица и идвам.

Марк погледна надолу, като мигаше бързо-бързо. После подсмръкна и прекара опакото на ръката по лицето си, сякаш да се вземе в ръце.

— Е? — каза той. — Желаеш ли да ми обясниш?

— Това е майсторът. — Исках да го прегърна. — Гари, майсторът на Магда. Онзи, който ми окачи кривите лавици. Иска да ми направи вътрешно разширение между спалнята и стълбището.

— Ясно — отсече той. — А картичката, и тя ли е от Гари? Или е от Сейнт Джон? Или от някой друг…

Точно тогава факсът започна да грухти. Нещо започна да излиза.

Докато аз стоях със зяпнала уста, Марк изтегли парчето хартия от факса, погледна го и ми го подаде. Беше надраскана на ръка бележка от Джуд: „На кого му пука за Марк Дарси, когато за 9,99 лири плюс ДДС ще си купиш това“ върху реклама на вибратор с език.

28 февруари, петък

58,2 кг (единственият светъл лъч на хоризонта), причини хората да обичат да ходят на мюзикъли: тайнствен и неразбираем брой, причини Ребека да продължава да живее 0, причини Марк, Ребека, мама, Уна и Джефри Алкънбери плюс Андрю Лойд Уебър да ми съсипват живота: неясни.

Трябва да запазя спокойствие. Трябва да се настроя положително. Няма две мнения, беше въпрос на страшно лош късмет всички тези неща да се случат едновременно. Напълно разбираемо е, че след всичко това Марк тутакси си тръгна с обещанието, че ще ми се обади веднага щом се съвземе и… Ха! Сетих се от кого е проклетата картичка. Трябва да е от момчето от химическото чистене. Когато се опитвах да изтръгна нещо от него за измамата и му казах: „Не мисли, че не знам какво става“, си оставих нощничката. И му дадох адреса на Марк в случай, че е крадец. Светът е пълен с неносрмалници и откачалки, а довечера аз трябва да гледам тъпата „Мис Сайгон“, мътните да я вземат.

Полунощ. В началото не беше чак толкова зле. За мен бе облекчение да се измъкна от затвора на собствените си мисли и ада на набирането на 1471 при всяко излизане от тоалетната.

Уелингтън далеч не се чувстваше трагична жертва на културния империализъм и наперено се кипреше в един от татковите костюми от петдесетте години, приличащ на сервитьор от бар „Мет“ в свободната си вечер, като приемаше с достолепие и благосклонност пърхането на мама и Уна около него, сякаш бяха подрастващи почитателки. Аз закъснях, така че успях да разменя само няколко кратки думи на извинение в антракта.

— Странно ли се чувстваш в Англия? — запитах го аз и веднага се почувствах глупачка, защото очевидно се чувстваше странно.

— Интересно ми е — отвърна той и сериозно ме изгледа. — А ти странно ли се чувстваш?

— А! — намеси се с гръм и трясък Уна. — Къде е Марк? Мислех, че и той трябва да дойде.

— Работи — смотолевих аз, а чичо Джефри се появи пийнал, под ръка с татко.

— Така казваше и за предишния — изрева той. — Винаги е едно и също с моята малка Бриджет — потупа ме опасно близо до дупето. — Изпаряват се! Уиииих!

— Джефри! — скастри го Уна и продължи, сякаш водеше лек разговор. — Уелингтън, в твоето племе имате ли жени, които остаряват неомъжени?

— Не съм стара — изсъсках аз.

— Това е отговорност на старейшините на племето — отвърна Уелингтън.

— Е, винаги съм твърдяла, че така е най-добре, нали, Колин? — самодоволно изкряка мама. — Не казах ли на Бриджет, че трябва да излиза с Марк?

— Но когато стане достатъчно зряла, със или без съпруг, жената се ползва с уважението на племето — намеси се Уелингтън и ми отправи закачлива усмивчица.

— Мога ли да дойда да живея при вас? — мрачно запитах аз.

— Не съм сигурен, че ще ти допадне миризмата на стените. — Разсмя се.

Успях да дръпна татко настрана и да му прошепна:

— Как е положението?

— Е, не е чак толкова страшно — отвърна той. — Изглежда доста приятен човек. Може ли да влезем вътре с напитките си?

Втората част беше пълен кошмар. Цялата отблъскваща суматоха на сцената се размаза пред очите ми, когато в ума ми като нарастваща снежна топка се завъртяха образите на Ребека, Гари, вибратори и нощнички, ставащи с всяко повторение все по-разтърсващи.

За щастие тълпата, изсипала се във фоайето и крещяща уж от радост, предотврати възможността за разговори, докато не се натъпкахме в рейнджроувъра на Джефри и Уна. Уна караше, Джефри седеше отпред до нея, татко весело се кискаше в багажното отделение, а аз бях притисната между мама и Уелингтън отзад, когато се случи ужасяващ, невероятен инцидент.

Мама тъкмо беше надянала на носа си чифт огромни очила със златни рамки.

— Не знаех, че си започнала да носиш очила — започнах аз, стресната от това нетипично признание за напредващата възраст.

— Не съм започнала да нося очила — весело изчурулика тя.

— Уна, внимавай за светофара.

— Как да не си, когато си с очила?

— Не, не, не! Нося ги само като шофирам.

— Но ти не шофираш.

— Ами, шофира.

Татко печално се ухили, докато мама кресна:

— Гледай фиестата, Уна! Дава мигач!

— Това не е ли Марк? — неочаквано се обади Уна. — А аз мислех, че работи.

— Къде? — надменно извика мама.

— Ей там — посочи Уна. — Ооо, между другото, казах ли ви, че Олив и Роджър заминаха на Хималаите? Били замърсени с тоалетна хартия. Целият връх Еверест.

Проследих опънатия показалец на Уна до мястото, където Марк, облечен в тъмносиния си балтон и снежнобяла полуразкопчана риза, слизаше от едно такси. Сякаш в забавен каданс видях от задната врата на таксито да изниква фигура — висока, стройна, с дълга руса коса, смееща се пред лицето на Марк. Ребека.

Равнището на мъчения, което се развихри след това в рейнджроувъра, беше невероятно — мама и Уна кипяха от негодувание заради мен: „Е, това вече на нищо не прилича! Да излиза в петък вечерта с друга жена, когато е казал, че има работа! Сърбят ме ръцете да се обадя на Илейн и да й кажа какво мисля за синчето й.“ Джефри пиянски повтаряше:

„Изпаряват се! Уиих!“, а татко се опитваше да ги укроти. Единствените мълчаливи хора бяхме аз и Уелингтън, който взе ръката ми и я подържа, съвсем неподвижен и много силен, без да каже дума.

Когато стигнахме до апартамента ми, той слезе от рейнджроувъра да ми направи място, а зад гърба ми продължаваха за клокочат: „Първата му жена го е напуснала, нали?“ — „Точно така. Няма дим без огън“ и т.н.

— В мрака камъкът прилича на бизон — рече Уелингтън. — На слънце всичко си е каквото е.

— Благодаря — признателно прошепнах аз и се завлякох до апартамента, като се чудех дали не мога да превърна Ребека в бизон и да я запаля, без да вдигна достатъчно пушек и да привлека вниманието на Скотланд Ярд.

1 март, събота

10 ч. вечерта. В апартамента. Черен ден. Джуд, Шарън и аз направихме една спешна обиколка на магазините и се върнахме тук да се подготвим да прекараме вечерта навън, запланувана от момичетата да отвлече мислите ми от състоянието на нещата. До 8 вечерта атмосферата вече бе нажежена.

— Марк Дарси е обратен — обяви Джуд.

— Разбира се, че е обратен — съскаше Шарън и ни сипа още Блъди Мери.

— Мислите ли? — рекох аз, за миг облекчена от потискащата, но все пак балсам за егото ми хипотеза.

— Нима не завари момче в леглото му? — отсече Шарън.

— Защо иначе ще тръгне с толкова ненормално висока жена като Ребека, лишена от чувство за женска солидарност, цици, дупе, т.е. на практика мъж? — продължи Джуд.

— Бридж — продума Шарън, като пиянски се вторачи в мен, — Боже, знаеш ли? Когато те гледам от този ъгъл, виждам, че имаш двойна гуша.

— Благодаря — кисело отвърнах аз, сипах си чаша вино и за пореден път натиснах бутона на телефонния секретар, при което Джуд и Шарън запушиха ушите си.

— Здрасти, Бриджет. Марк е. Май не отвръщаш на обажданията ми. Всъщност си мисля, все едно, аз… аз наистина… Ние, поне аз чувствам, че ти дължа да бъдем приятели, тъй че се надявам ти да… ние да… Боже мой, както и да е, обади ми се. Ако искаш.

— Изглежда напълно не е в час — изръмжа Джуд. — Сякаш фактът, че се е хванал с Ребека, няма нищо общо с него. Сега наистина трябва да се оттеглиш. Слушайте, ще ходим ли на оня купон или не?

— Да бе. За кого, по дяволите, се смята? — каза Шарън. — Дължал ти го! Хггнах! Трябва да му кажеш: „Скъпи, в живота ми не е нужен мъж, който ми дължи нещо.“ В този миг телефонът зазвъня.

— Здрасти. — Беше Марк. Сърцето ми неуместно потъна в огромна вълна на обич.

— Здрасти — сериозно отвърнах аз и с устни оформих за момичетата: „Той е.“

— Получи ли съобщението си? Тоест, моето съобщение?

Шарън замушка с вилица крака ми и бясно засъска:

— Дай му да разбере, давай.

— Да — надменно отвърнах аз. — Но тъй като го чух минути след като те видях да слизаш от едно такси с Ребека в единайсет часа през нощта, не бях в най-розово настроение.

Шарън размаха юмрук във въздуха и изсвистя: „Дааа!!!“, а Джуд запуши с ръка устата на Шарън, вдигна ми палец и посегна към шардонето.

В другия край на телефона настъпи затишие.

— Бридж, защо трябва винаги да правиш прибързани заключения?

Млъкнах и покрих слушалката.

— Казва, че съм правела прибързани заключения — изсъсках аз, при което Шарън, бясна, се хвърли към телефона.

— Прибързани заключения ли? — рекох аз. — Ребека ти се слага от един месец, ти ме обвиняваш в неща, които не съм извършила, а след това те виждам да слизаш с нея от таксито…

— Но аз не съм виновен. Мога да ти обясня. Току-що те бях търсил.

— Да, за да ми кажеш, че се чувстваш длъжен да ми бъдеш приятел.

— Ама…

— Давай! — съскаше Шарън. Поех дълбоко дъх.

— Чувстваш се длъжен? Скъпи… — В този момент Джуд и Шарън се сринаха от възторг. Скъпи! Същинска Линда Фиорентино в „Последно прелъстяване“. — Нямам нужда в живота си от хора, които ми дължат нещо — продължих решително аз. — Имам си най-добрите, най-верните, умни, любящи и подкрепящи ме приятелки на света. А ако трябваше да бъда и твой приятел след начина, по който се отнесе с мен…

— Ама… Какъв начин? — звучеше потресен.

— Ако все пак бих останала твой приятел… — започвах да отпадам.

— Продължавай — съскаше Шарън.

— …би трябвало да се чувстваш истински щастливец.

— Добре, достатъчно — отсече Марк. — Щом не желаеш да ти обясня, няма да ти досаждам с телефонни обаждания. Довиждане, Бриджет.

Оставих слушалката като ударена от гръм и погледнах приятелките си. Шарън лежеше на килима и триумфално размахваше цигара във въздуха, а Джуд смучеше шардоне направо от бутилката. Внезапно изпитах тежкото чувство, че съм допуснала ужасна грешка.

Десет минути по-късно на вратата се позвъни. Затичах се към домофона.

— Мога ли да се кача? — обади се сподавен мъжки глас. Марк!

— Разбира се — казах аз облекчена и се обърнах към Джуд и Шарън. — Мислите ли, че бихте могли да се преместите в спалнята?

Тъкмо недоволно се надигаха от пода, когато вратата на апартамента се отвори, само че не беше Марк, беше Том.

— Бриджет! Колко си отслабнала! — каза той. — О, Боже. — Тръшна се на стол до кухненската маса. — О, Боже. Животът е лайно, животът е приказка, разказвана от циничен…

— Том — прекъсна го Шарън, — ние имаме разговор.

— Пък и не сме те виждали седмици наред — негодуващо додаде Джуд.

— Разговор ли? И не за мен? За какво друго? О, Боже, тоя шибан Джером, шибан, шибан Джером.

— Джером ли? — ужасих се аз. — Джером Претенцията? Мислех, че си го изхвърлил завинаги от живота си.

— Докато бях в Сан Франциско, ми беше оставил покъртителни съобщения — овчедушно замънка Том. — Така че започнахме пак да се виждаме и тази вечер аз само му намекнах да се съберем отново, а Джером каза, той каза… — Том сърдито си изтри очите. — Не ме харесвал.

Настъпи смаяно мълчание. Джером Претенцията беше извършил мръсно, егоистично, непростимо, разрушително за егото престъпление срещу всички закони на почтената свалка.

— Не съм привлекателен — отчаяно се завайка Том. — Твърдо съм парий в любовта.

Моментално се впуснахме в действие, Джуд грабна шардонето, Шарън го прегърна с една ръка, а аз притеглих стол към него, като гугуках: „Не си, не си!“

— Тогава защо ми го каза? Защо? ЗАЩООООО?

— Ссъвссем яссно е — рече Джуд и му подаде чаша. — Ззащото Джером Претенцията не е обратен.

— Прав е като две и две шетири — съгласи се Шарън. — Жнаех ши, че това момше не е обратно от мига, в който го видях.

— Прав — разкиска се одобрително Джуд. — Прав като много, много изправен… пенис.