Бриджет Джоунс: на ръба на разума

13. АААХ!

Все още 5 септември, петък

53,7 кг, брой секунди без секс: вече не ме вълнуват, брой минути, в които съм още жива след заплахата 34 800 (мн. д.).

6 ч. вечерта. В апартамента на Шарън. Гледам през прозореца. Не може да е Марк Дарси. Нелепо е. Не може да бъде. Трябва да е свързано с Джед. Той вероятно има цяла мрежа от сътрудници, отчаяно драпащи за наркотици, които аз бях лишила от насъщния. Или пък Даниел? Не, не, той не би направил такова нещо. Може да е някой луд. Луд, който знае името и адреса ми? Някой иска да ме убие. Някой си е направил труда да намери зареден куршум и да гравира върху него името ми.

Трябва да запазя спокойствие. Спокойно, спокойно. Да. Ако заставиш мозък, нерви, длани — и изхабени — да ти служат пак… Дали в „Кукей“ имат бронирани жилетки?

Ще ми се Шарън да се върне. Толкова съм объркана. Апартаментът на Шарън е малък и разхвърлян дори в най-добри времена, особено защото всичко е на показ, но при наличието на две жени подът и всяка повърхност са изцяло затрупани със сутиени „Агент провокатор“, боти от леопардова кожа, пликове от „Гучи“, кожени чанти от „Прейда“, малки елечета „Воаяж“ и особени обувки с каишки. Мн. съм смутена. Може би ще намеря местенце, където да се свия.

След като отведоха Марк, инспектор Кърби повтори, че не бива да оставам в апартамента си, и ме откара дотам да си взема някои неща, но лошото беше, че нямах къде да отседна. Мама и татко още бяха в рехабилитационния център. Апартаментът на Том би бил идеален, но не можах да открия телефона му в Сан Франциско. Опитах Джуд и Шарън в службите им, но и двете бяха излезли на обяд.

Беше направо ужасно. Оставях навсякъде съобщения, а полицията се мотаеше наоколо и вземаше неща за отпечатъци от пръсти и търсеше улики.

— Каква е тази дупка на стената, госпожице? — запита един полицай, докато се въртяха наоколо и посипваха всичко с бял прашец за отпечатъци.

— О, тя… ъм… остана така — неопределено отвърнах аз. Точно тогава звънна телефонът. Беше Шарън, която каза, че мога да се нанеса при нея, и ме открехна къде е скрит резервният ключ.

Май ще подремна.

11,45 ч. вечерта. Бих искала да не се будя посред нощ, макар че е мн. утешително Джуд и Шарън да спят в стаята като бебета. Беше мн. приятно, когато се върнаха от работа. Ядохме пица и аз си легнах рано. Нито дума от или за Марк Дарси. Поне имам алармен бутон. Хубаво е. Намира се в малко куфарче и се управлява дистанционно. Само да го натисна и някой млад полицай в униформа ще нахлуе да ме спаси!!!! Ммм. Сладка мисъл… мн. ми се спи…

6 септември, събота

54,5 кг, цигари 10, алкохолни единици 3, калории 4255 (най-добре да се порадвам на живота, докато все още мога), секунди без секс 16 005 124 (трябва да се направи нещо).

6 ч. вечерта. Аз, Джуд и Шарън прекарахме целия ден пред телевизора да гледаме погребението на принцеса Даяна. И трите стигнахме до извода, че е като погребение на близък човек, само дето е в по-величествен мащаб, тъй че след това се почувствахме като минали през месомелачка, но и някак облекчени. Толкова се радвам, че успяха да направят всичко както трябва. Мина без грешка. Красиво и наистина хубаво, сякаш властта най-сетне схвана посланието и страната ни отново може да прави нещата както трябва.

Всичко това прилича на Шекспирова трагедия или древна легенда, особено по отношение препирните между двата знатни рода Спенсър и Уиндзор. Определено изпитах срам, че съм работила в тъпа дневна телевизия, която често посвещаваше цели следобеди на прическата на Даяна. Ще променя живота си. Щом властта може, значи мога и аз.

Все пак се чувствам самотна. Джуд и Шарън излязоха по улиците, защото казаха, че ги е хванала клаустрофобията. Опитахме се да позвъним в участъка, тъй като не бива да излизам без полицай до мен, и най-сетне след четирийсет и пет минути хванахме някаква жена по телефона, която отсече, че всички са заети. Казах на Джуд и Шарън, че определено нямам нищо против да излязат без мен, стига да донесат пица. А. Телефонът.

— О, здравей, мило. Обажда се мамчето.

Мамчето! Всеки момент ще се изакам в ръката и.

— Къде си, мамо? — запитах аз.

— О, вече съм освободена, мило. За секунда си помислих, че ми казва, че е лесбийка и ще се събере с чичо Джефри в обратен безсексуален брак по сметка.

— Върнахме се у дома. Всичко е наред и татко ще се оправи. Не знам! През цялото онова време да се налива в бараката, а аз да мисля, че се занимава с доматите. Знаеш ли, Гордън Гомърсол е имал абсолютно същия проблем, а Джой е нямала представа. Това е болест, така го наричат сега. Какво ще кажеш за погребението?

— Много беше хубаво — отвърнах аз. — И какво ще стане сега?

— Ами… — започна тя, последва шумотевица и на телефона се обади татко.

— Всичко е наред, детето ми. Трябва да стоя настрана от бутилката — рече той. — А там се опитаха да изгонят Пам още първия ден.

— Защо? — попитах аз и пред очите ми припламна представата как мама прелъстява поредица от осемнайсетгодишни наркомани. Той се изкиска.

— Твърдяха, че е прекалено нормална. Ето, давам ти я.

— Честно ти казвам, мило. Беше пълна глупост и тъпотия да карат онези знаменитости да плащат купища-пари, за да им казват неща, които и без това всички знаят!

— Какви неща?

— Ох, почакай. Само да обърна пилето. Отдалечих слушалката от ухото си за миг.

— Уф. Така.

— Та какви неща ви казваха?

— Ами, сутрин трябваше да сядаме в кръг и да говорим всякакви щуротии.

— Например?

— Ами, знаеш. Казвам се Пам и съм еди-каква-си! Каква, зачудих се аз… каква по-точно? Самоуверен кошмар? Смахната на тема каша без бучици? Мъчителка на родни дъщери?

— С какви номера ни излизаха само! „Днес ще бъда уверена в себе си, няма да се тревожа какво мислят за мен хората.“ И така нататък, и така нататък. Честно ти казвам. Ако някой не е уверен в себе си, няма да стигне доникъде, нали? — заля се от смях тя. — Да не си уверен в себе си? Защо някой би се тревожил какво мислят хората за него?

Огледах се тревожно.

— А какъв беше твоят обет?

— О, не ми разрешаваха да казвам нищо. Е, поне в началото, мило.

Чух баща ми да се смее. Все пак звучеше в добра форма.

— Кажи й, Пам.

— Уф. Ами, трябваше да казвам: „Няма да позволя прекалената самоувереност да ме заслепява относно реалността“ и „Днес ще призная грешките, наред с постиженията си.“ Беше направо абсурд, мило. Както и да е, трябва да бягам, на вратата се звъни. Ще се видим в понеделник.

— Какво?

— Не казвай „какво“, казвай „моля“, мило. Уредила съм ти в четири часа да ти оправят цветовете в „Дебънъм“. Казах ти. В четири часа.

— Ама… — Не, не е възможно. Кога ми е казала? През януари?

— Трябва да свършвам, мило. Семейство Ендърби са пред вратата.

7 септември, неделя

55 кг, кв. метри подово пространство, непокрити от сутиени, обувки, храна, бутилки и червила 0.

10 ч. сутринта. Ура! Още един ден, в който съм жива. Все пак прекарах отвратителна нощ. След разговора с мама се почувствах напълно изтощена, затова проверих дали вратите са заключени, пропълзях под бъркотията от панталони, камизоли и боклуци от леопардова кожа на Шарън и заспах. Не съм ги чула, като са се върнали, и се събудих посред нощ само за да видя, че вече спят. Тук наистина започва да вони. Освен това лошото е, че като се събудя през нощта, трябва тихичко да се взирам в тавана, за да не ги събудя, като преобърна нещо. Ох. Телефонът. Бързо да се обадя, за да не ги събуди.

— Е, най-сетне се увериха, че не съм убийствено настроен бивш любовник. Ура! Марк Дарси.

— Как си? — съчувствено попита той, при положение, че благодарение на мен беше прекарал седем часа в участъка. — Обаждах ти се, но те не искаха да ми кажат къде си, докато не снемат подозренията от мен.

Опитах се да говоря весело, но свърших, като шепнешком му доверих, че у Шарън е доста претрупано.

— Ами предложението да дойдеш при мен още е в сила — безстрастно рече той. — Има достатъчно стаи.

Ще ми се да не ми натриваше толкова често в носа, че не иска да спи с мен. Струва ми се, че минаваме към варианта любовнина, а знам от Шарън и Саймън колко е невъзможно да излезеш от него, след като веднъж си го започнал, защото и при най-бегпия намек за секс всички започват да се паникьосват, че ще „развалят приятелството“.

Точно тогава Джуд се прозя и се обърна на другата страна, при което бутна купчина кутии за обувки с крака си, те се сринаха с трясък на пода и изсипаха в ръчната ми чанта мъниста, обици, гримове и чаша кафе. Поех дълбоко възрух.

— Благодаря — прошепнах в слушалката. — Ще дойда с удоволствие.

11,45 ч. вечерта. У Марк Дарси. Олеле, майко. Нещата не вървят твърде добре. Лежа съвсем сама в чужда бяла стая, в която няма нищо друго освен бяло легло и тревожещ бял стол, който е два пъти по-висок, отколкото би трябвало да бъде. Тук е страшничко: огромен, празен дворец, в който няма дори храна. Не мога да намеря или направя нещо без колосално вътрешно усилие, тъй като всеки ключ за лампа, казанче за тоалетна и т.н. са маскирани като нещо друго. Освен това е студено като в хладилник.

Странен здрачен ден, през който непрекъснато заспивах и се събуждах. Все ми се струваше, че прекарвам нормално времето, а после изведнъж пропадах в някаква сънна яма, също като самолет, който без никакво предупреждение пропада двайсет метра. Не мога да реша дали още е преумора, или се мъча да избягам от всичко. Марк трябваше да иде на работа, макар че е неделя, заради отсъствието си в петък. Шарън и Джуд наминаха към 4 ч. с касетата на „Гордост и предразсъдъци“, но не можах да събера сили да гледам сцената в езерото след краха с Колин Фърт, тъй че само си приказвахме и четохме списания. После Джуд и Шарън тръгнаха да разглеждат къщата, като непрекъснато се кикотеха. Доспа ми се и когато се събудих, си бяха тръгнали.

Марк се прибра към 9 ч. с храна за двама ни. Питаех големи надежди за романтично одобряване, но толкова се бях съсредоточила върху това да не го оставям с впечатлението, че искам да спя с него или че престоят ми в къщата му е нещо по-различно от полицейско-юридическа необходимост, че и двамата се държахме сковано и официално като лекар и пациент, обитатели на пансион или нещо такова.

Ще ми се да дойде сега. Много е смущаващо да съм толкова близо до него и да искам да го докосна. Може би трябва да кажа нещо. Но това ми се струва много страшно, защото, ако аз му разкрия какво чувствам, а той не иска да се съберем пак, ще бъде крайно унизително, още повече, че сме под един покрив. Освен това е посред нощ.

О, Боже, ами ако все пак го е направил Марк? Може да влезе в стаята и ей така да ме застреля, а девственобялата стая да се изплеска с кръв като с кръвта на девственица, само дето аз не съм. Обикновена проклета целомъдреница.

Не бива да мисля такива неща. Разбира се, че не е той. Поне си имам алармения бутон. Толкова е ужасно да не можеш да спиш, а Марк да е долу, вероятно гол. Мммм. Ммм. Ще ми се да сляза и да… го насиля. Не съм правила секс от… мн. е трудно за изчисляване.

Може пък той да се качи! Ще чуя стъпки по стълбището, вратата тихичко ще се отвори, а той ще влезе, ще седне на леглото… гол… и, о, Боже, толкова съм объркана.

Защо не мога да бъда като мама, да съм уверена в себе си и да не се тревожа какво мислят другите, но това е много трудно, когато знаеш, че някой мисли за теб. Мисли как да те убие.

8 септември, понеделник

55,5 кг (кризата става сериозна), бр. заплашващи да ме убият, заловени от полицията 0, бр. секунди без секс 15 033 600 (катаклизмична криза).

1,30 ч. по обяд. В кухнята на Марк Дарси. Току-що изядох огромен резен сирене без видима причина.

Майната му. Съдържа 100 калории в трийсет грама. Опаковката е от двеста и петдесет грама и вече я бях нахапала, може би погълнах петдесет грама и остана малко, тъй че съм излапала 500 калории за трийсет секунди. Невероятно. Дали пък да не се насиля да повърна в знак на почит към принцеса Даяна? Ах! Защо мозъкът ражда такива гнусни мисли? Е, какво пък, най-добре да доям опаковката, за да тегля чертата на целия прискърбен епизод.

Май ще трябва волю-неволю да приема истината в лекарските твърдения, че диетите не вършат работа, защото тялото ви просто смята, че е изгладняло и в момента, когато види храна, разцъфва като Фърги. Всяка сутрин се събуждам и откривам тлъстини на чудновати и ужасяващи места. Въобще няма да се учудя, ако открия пицообразен пояс тлъстина, простиращ се между ухото и рамото, или извиващ се около капачката на коляното ми, плющейки на вятъра като еленско ухо.

Продължавам да съм скована и нерешителна с Марк. Когато тази сутрин слязох долу, той вече беше отишъл на работа (нищо чудно, беше обяд), но ми бе оставил бележка „да се чувствам като у дома си“ и да поканя когото си искам. Кого например? Всички са на работа. Толкова е тихо. Страх ме е.

1,45 ч. по обяд. Стига, всичко е наред. Определено. Съзнавам, че нямам нито работа, нито пари, нито гадже, имам апартамент с дупка, в който не мога да се прибера, и живея с мъжа, когото обичам, в някакво чудновато, платоническо, достойно за икономка съжителство в гигантски хладилник и някой иска да ме убие, но поне това положително ще е временно.

2 ч. следобед. Искам мама.

2,15 ч. следобед. Обадих се в полицията и ги помолих да ме заведат в „Дебънъм“.

По-късно. Мама беше фантастична. Е, горе-долу. Най-сетне.

Появи се с десет минути закъснение, облечена от глава до пети във вишненочервено, с развята коса и натоварена с над петнайсет плика от „Джон Луис“.

— Никога няма да се досетиш, мило — говореше тя, докато сядаше и разпростираше пликовете около себе си, с което изуми останалите посетители.

— Какво? — с разтреперан глас попитах аз и се вкопчих в чашата с кафе.

— Джефри е признал на Уна, че е от „хомо“-вците, макар че всъщност не е, мило, той е „би“, иначе нямаше да имат Гай и Алисън. Както и да е, Уна твърди, че това изобщо не я тревожи, след като го е признал. Джилиан Робъртсън от Сафрън Уолдхърст години наред беше омъжена за такъв и бракът им беше прекрасен. Е, все пак накрая трябваше да се разведат, защото той непрекъснато висеше около павилионите за хамбургери да си хване някой, а жената на Норман Мидълтън умря, нали го помниш, беше главен възпитател в една мъжка гимназия? Тъй че накрая Джилиан… О, Бриджет, Бриджет. Какво ти е?

Веднъж проумяла колко съм разстроена, стана безумно мила, изведе ме от кафенето, като остави пликовете на грижите на сервитьора, измъкна огромен куп носни кърпички от ръчна та си чанта, заведе ме на задното стълбище, седнахме и ми нареди да й разкажа всичко.

За първи път в живота си наистина ме слушаше. Когато свърших, ме прегърна като майка и нежно ме залюля, като ме обгърна с облак странно успокояващ „Живанши III“.

— Колко смела си била, миличка — прошепна тя. — Гордея се с теб.

Беше толкова хубаво. Накрая се изправи и изтупа ръцете си от праха.

— Хайде сега, ела. Трябва да помислим какво да предприемеш. Ще говоря с онзи инспектор да видя що за стока е. Не мога да повярвам, че оня тип е на свобода от петък. Имали са достатъчно време да го заловят. С какво изобщо се занимават? Само се мотаят наоколо. О, не се тревожи. Имам подход към полицаите. Можеш да дойдеш при нас, ако искаш. Но мисля, че трябва да останеш при Марк.

— Ама аз съм безнадеждна с мъжете.

— Глупости, мило. Честно ти казвам, не ми е чудно, че вие, момичетата, не можете да си хванете мъже, след като само се дуете като важни дами, които нямат нужда от мъж под равнището на Джеймс Бонд, а после си стоите вкъщи и се вайкате, че не се справяте с мъжете. О, виж колко стана часът. Хайде, ще закъснеем за цветовете ти!

След десет минути седях в подобна на Марк-Дарсиевата бяла стая, с бял халат и бял пешкир на главата, заобиколена от мама, цветни марли и жена на име Мери.

— Не знам — дуднеше мама. — Губиш си времето с тия твои теории. Мери, опитай с убито вишнево.

— Не съм виновна аз, това е обществена тенденция — възнегодувах. — Жените остават сами, защото могат да се издържат и искат да правят кариера, а после, когато остареят, всички мъже ги мислят за отчайващо обезценена стока, която може да излезе с някого само ако му плати, и търсят нещо младо.

— Божичко, мило. Срещи срещу заплащане! Човек би помислил, че си каца краве сирене в някоя ферма! Всички тия глупости се случват само във филмите.

— Не, не е така.

— Ха! Срещу заплащане. Може да се правят, че им се иска някое маце, но не е така. Те искат добър приятел. Какво ще кажеш за Роджър как-беше-там, дето заряза Одри заради секретарката си? Тя, разбира се, беше много пищна. Само след шест месеца молеше коленопреклонно Одри да се върне, но тя не се съгласи!

— Ама…

— Казваше се Саманта. Задникът й удряше тротоара. Ами Джийн Досън, която беше омъжена за Бил… познаваш Доусънови, месарите, нали? След като Бил умря, тя се омъжи за момче наполовина на годините й, което я обожаваше, направо я обожаваше, а и Бил не остави много пари, ще знаеш, защото в месото няма голяма печалба.

— Но ако си феминистка, не би трябвало да се нуждаеш от…

— Ето това е глупостта на феминизма, мило. Всеки с грам здрав разум знае, че ние сме по-висшата раса и единственият негър сред цепениците е…

— Мамо!

— …когато решим, че не можем да стоим само вкъщи, когато те се пенсионират и не помагат в домакинството. Виж това, Мери.

— Предпочитам кораловото — нафукано заяви Мери.

— Точно така — извиках аз през голям син квадрат. — Не ти се ходи на работа, а после трябва да пазаруваш, защото те не искат.

— Не знам! Всички, изглежда, страдате от някаква глупава идея да вкарате в къщата си Индиана Джоунс, за да го накарате да пълни миялната машина. Трябва да ги дресираш. Когато в началото се омъжих, татко ходеше всяка вечер в бриджклуба! Всяка Божа вечер! И пушеше.

По дяволите. Клетият татко, помислих аз, докато Мери слагаше бледорозова марля на лицето ми, а мама тикна отгоре лилава.

— Мъжете не обичат да ги командват — заявих аз. — Искат да им бягаш, за да могат да те преследват и… Мама дълбоко въздъхна.

— Защо ли те водихме с татко седмица подир седмица в неделното училище, ако не знаеш как да мислиш за нещата. Трябва просто да се придържаш към това, което смяташ за правилно, да се върнеш при Марк и…

— Няма да стане, Пам. Тя е зима.

— Тя е пролет или аз съм компот от круши. Казвам ти. Върни се в къщата на Марк…

— Но там е тъй ужасно. И двамата сме толкова вежливи и официални, а аз приличам на парцал…

— Е, нали сега се грижим това, мило, оправяме ти цветовете. Но всъщност няма значение как изглеждаш, нали, Мери? Трябва само да си истинска.

— Точно така — засия Мери, която беше с размери на коледна елха.

— Истинска ли? — учудих се аз.

— Е, знаеш, мило, като Плюшеното зайче. Помниш ли го? Беше любимата ти книжка, Уна все ти я четеше, когато татко и аз имахме онази неприятност със септичната яма. Ето, виж това.

— Знаеш ли, Пам, май си права — рече Мери и се отдръпна в почуда. — Тя е пролет.

— Нали ти казах.

— Да, Пам, наистина, а аз я смятах за зима! Човек се учи докато е жив.

9 септември, вторник

2 ч. през нощта. В леглото, сама, все още у Марк Дарен.

Струва ми се, че напоследък прекарвам целия си живот в чисто бели стаи. На връщане от „Дебънъм“ загубих полицая. Беше нелепо. Както казах на въпросния полицай, от дете са ме учили, когато се загубя, да потърся полицай, но той някак си не отчете хумора на положението. Когато най-сетне се прибрах, пропаднах в поредната сънна яма и се събудих в полунощ, за да открия, че къщата е тъмна и вратата на стаята на Марк е затворена.

Може да сляза долу, да си направя чаша чай и да погледам телевизия в кухнята. Ами ако Марк не се е върнал, отишъл е на среща с жена и я доведе вкъщи, а аз, подобно на лудата леля или госпожа Рочестър [Става дума за лудата съпруга на господин Рочестър от романа „Джейн Еър“. — Б. пр.], пия чай в кухнята?

Все си мисля какво ми каза мама за това да бъда истинска и за книжката за Плюшеното зайче (макар че ако трябва да съм честна, мисля, че в тази къща имах достатъчно неприятни изживявания със зайчета). Любимата ми книжка, твърдеше тя, за която не си спомням нищо и в която се говорело как малките деца винаги имат една играчка, която обичат повече от другите, и дори когато се проскубе, изцапа и изпокъса, малкото дете все още я смята за най-красивото нещо на света и не може да понесе раздялата с нея.

— Така става, когато хората наистина се обичат — прошепна ми мама в асансьора на „Дебънъм“, сякаш признаваше някаква гнусна и срамна тайна. — Работата е там, мило, че това не се случва на хора, които имат остри ръбове, на тези, които се чупят като паднат, или на онези, които са изработени от евтина синтетична материя, която не е трайна. Трябва да си смела и да дадеш на другия да разбере коя си и какво чувстваш. — Асансьорът вече спираше на „Аксесоари за баня“. — Е, беше забавно, нали? — пропя тя с рязка промяна в тона, когато три дами с ярки блейзери се натъпкаха при нас заедно с деветдесетте и двата си плика. — Разбираш ли, просто знаех, че си пролет.

Лесно й е да говори. Ако кажех на мъж какво чувствам наистина, той би побягнал с писъци. Защото просто като най-елементарен пример в момента се чувствам по следния начин:

1) Самотна, уплашена, уморена, тъжна, объркана и крайно сексуално фрустрирана.

2) Грозна, тъй като косата ми стърчи на невъобразими рога, а лицето ми е подпухнало от умора.

3) Объркана и тъжна, тъй като нямам представа дали Марк още ме харесва и ме е страх да попитам.

4) Мн. влюбена в Марк.

5) Уморена да си лягам сама и да се опитвам с всичко да се справям без ничия помощ.

6) Разтревожена от ужасяващата мисъл, че не съм правила секс от петнайсет милиона и сто и двайсет хиляди секунди.

Така. Ако обобщим какво представлявам всъщност, това е — самотна, грозна, тъжна, пъхтяща за секс. Ммм: привлекателна, подканваща. По дяволите, не знам какво да правя. Пие ми се чаша вино. Май ще сляза долу. Сигурно няма вино, но вероятно има чай. Освен ако не намеря отворена бутилка. Може пък да ми помогне да заспя.

8 ч. сутринта. Запромъквах се на пръсти към кухнята. Не можах да запаля лампата, тъй като е невъзможно да намериш изчанчените ключове. Почти се надявах Марк да се събуди, когато минавах край вратата му, но той не се събуди. Продължих да се промъквам надолу по стълбите и изведнъж замръзнах. Пред мен имаше голяма сянка на мъж. Сянката тръгна към мен. Разбрах, че е мъж — огромен, едър мъж — и започнах да пищя. Докато ми светна, че мъжът е Марк — гол! — и чух, че той също крещи. И то много повече от мен. Крещеше от пълен, необятен ужас. Крещеше почти като насън, сякаш току-що се беше натъкнал на най-ужасяващия сценарий за живота си.

Прекрасно, помислих си аз. „Истинска!“ Ето какво става, като ме види чорлава и без грим.

— Аз съм — обадих се аз. — Бриджет. За секунда ми се стори, че ще се разкрещи още по-силно, но той седна на стълбите и започна неудържимо да трепери.

— Ох — заповтаря, като се мъчеше да поеме дълбоко дъх, — ох, ох.

Изглеждаше толкова уязвим и сладък, седнал там на стъпалото, че не можах да се сдържа да не седна до него, да не го прегърна и да не го притегля към себе си.

— О, Боже — каза той и се сгуши в пижамата ми. — Чувствам се такъв глупак.

Внезапно ми се стори страшно смешно — ама наистина е смешно да се уплашиш до смърт от бившето си гадже. И той започна да се смее.

— Господи — рече. — Не е много мъжествено, нали, да се стряскаш посред нощ. Реших, че си убиецът.

Погладих го по косата, целунах плешивото петънце на главата му, където козинката му беше се проскубала от много обич. И тогава му казах какво чувствам, какво истински, истински чувствам. А чудото стана, когато свърших, защото и той ми каза, че се чувства почти по същия начин.

Ръка за ръка като Хензел и Гретел тръгнахме надолу към кухнята и извънредно трудно намерихме бисквити и мляко зад стряскащите стени от неръждаема стомана.

— Разбираш ли, работата е там — започна Марк, когато се сгушихме около микровълновата, стиснали чашите си да се стоплим, — че когато не отговори на бележката ми, реших, че това е краят и не исках да смяташ, че ти се натрапвам. Аз…

— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Каква бележка?

— Бележката, която ти дадох след литературното четене, точно преди да си тръгна.

— Но това беше стихотворението „Ако“ на баща ти. Невероятно. Оказва се, че когато Марк съборил синия делфин, той не пишел завещание, а бележка до мен.

— Всъщност майка ми ми каза, че единственото, което мога да направя, е да бъда честен по отношение на чувствата си — добави той.

Ура за старейшините на племето! В бележката ми пишело, че още ме обича, че няма нищо общо с Ребека и да му се обадя същата нощ, ако се чувствам по същия начин, в противен случай нямало повече да ме безпокои, а да бъде само мой приятел.

— Тогава защо ме заряза и тръгна с нея? — запитах аз.

— Не съм! Ти ме заряза! А аз дори не знаех, че ходя с Ребека, докато не отидох на онова гости през лятото и не открих, че съм настанен в нейната стая.

— Но… значи не си спал с нея?

Изпитах наистина огромно облекчение, че не беше толкова подъл да обуе боксерките на „Нюкасъл Юнайтед“, които му подарих, когато е отивал на предварително уговорена среща с Ребека.

— Е… — Наведе поглед и подсмръкна. — Онази нощ.

— Какво? — изригнах аз.

— Ама беше израз на обикновена човечност. Бях гостенин. Изглеждаше вежливо.

Започнах да се опитвам да го ударя по главата.

— Както казва Шарън, мъжете непрекъснато са вътрешно разяждани от такива желания — продължи той, като избягваше ударите. — Тя непрекъснато ме канеше по разни места: вечери, детски тържества с животни от обора, празници…

— Да, вярно. А ти изобщо не си я харесвал!

— Е, тя е много хубаво момиче, щеше да е странно, ако не…

Спря да се смее, взе ме за ръцете и ме притегни към себе си. — Всеки път — настойчиво прошепна той, — всеки път се надявах, че и ти ще си там. А онази нощ в Глостършир, като знаех, че си само на двайсет метра…

— На двеста и петдесет, в помещенията за прислугата.

— Точно където ти е мястото и където възнамерявам да те държа до края на дните ти.

После каза, че къщата е голяма, студена и празна без мен. И най-много му харесвало в моя апартамент, който бил толкова уютен. Каза също, че ме обича, не бил напълно наясно защо, но нищо не му било приятно без мен. И тогава… Боже, колко беше студен онзи под.

Когато се качихме в стаята му, забелязах малка купчинка книги до леглото му.

— Какво е това? — попитах, невярваща на очите си. „Как да обичаме и губим, но да запазим самоуважението си“, „Как да спечелим отново жената, която обичаме“, „Какво искат жените“, „Марс и Венера на среща“.

— О! — възкликна той овчедушно.

— Копеле такова! — извиках. — А аз изхвърлих моите. — Юмручният бой започна отново, после от дума на дума започнахме да се чукаме, чукахме се цяла нощ!!!

8,30 ч. сутринта. Ммм. Обичам да го гледам как спи.

8,45 ч. сутринта. Все пак ми се ще вече да се събуди.

9 ч. сутринта. Няма да го събуждам, но може би ще се събуди сам от мисловните ми вибрации.

10 ч. сутринта. Марк рязко седна в леглото и ме поглепна. Помислих, че ще ме скастри или пак ще започне да крещи. Но той се усмихна сънливо, отпусна се на възглавницата и грубо ме притегни към себе си.

— Извинявай — казах му след това.

— Да, има за какво да ми се извиняваш, малка мръснице — промърмори похотливо той. — За какво?

— Задето те събудих с поглед.

— Знаеш ли какво? — рече той. — Дори това ми липсваше.

След това останахме още доста в леглото, което беше хубаво, защото Марк нямаше никаква работа, която да не може да почака, а аз нямаше да имам работа до края на живота си. Но точно в най-съществения момент телефонът зазвъня.

— Остави го — изпъшка Марк и продължи. Телефонният секретар загърмя.

— Бриджет, Ричард Финч. Ще правим предаване за Новото целомъдрие. Опитвахме се да намерим представителна млада жена, която не е правила секс в продължение на шест месеца. Водила е безрадостен живот. Но реших да се задоволим с коя да е дъртофелница, която не може да намери кой да я изчука, та се спрях на теб. Бриджет? Вдигни телефона. Знам, че си там, шантавата ти дружка Шарън ми каза. Бриджет. Бриджееееееет. БРИДЖЕЕЕЕЕЕЕТ!

Марк прекрати дейността си, вдигна вежда като Роджър Мур, взе слушалката и промърмори:

— Точно в момента свършва, сър. — И я пусна в чашата с вода.

12 септември, петък

Минути без секс 0 (ура!).

Сънлив ден, кулминацията на който беше отиването в „Метро“ с Марк Дарси. Не успях да го озаптя да спре да слага в количката какви ли не неща: малини, кутии с пралини и бонбони с пълнеж от сметана, пиле с етикетче „свръхмазни бутчета“. Когато отидохме на касата, сметката ни беше 98,70 лири.

— Невероятно — ахна той, извади кредитната си карта и недоумяващо поклати глава.

— Знам — казах притеснена аз. — Ще правя икономии.

— Боже мой, не. Това е смайващо. За колко време е тази храна?

Загледах я с колебание.

— За около седмица?

— Но това е невероятно. Колко странно.

— Какво?

— Ами, струва по-малко от сто лири. Това е по-евтино от една вечеря в „Льо Пон дьо ла Тур“!

Двамата с Марк сготвихме пилето и той беше на седмото небе, непрекъснато препускаше из кухнята между опитите да го накълцаме.

— Седмицата беше страхотна. Вероятно това правят хората през цялото време! Ходят на работа, а после се връщат у дома и там ги чака друг човек, след това си приказват, гледат телевизия и готвят. Поразително.

— Да — рекох аз и се заоглеждах, чудейки се дали не е луд.

— Нито веднъж не съм отърчал до телефонния секретар да видя дали някой не се е сетил за съществуването ми на този свят! — продължи той. — Не е нужно да седя в някакъв ресторант с книга и да се питам дали няма да умра сам и…

— …да те открият след три седмици, наяден от немска овчарка? — довърших вместо него.

— Именно, именно! — възкликна той и ме погледна, сякаш едновременно бяхме открили електричеството.

— Ще ме извиниш ли за минута? — попитах аз.

— Разбира се. Ъъъ, защо?

— Веднага се връщам.

Тъкмо тичах нагоре по стълбите да се обадя на Шарън и да й поднеса земетръсната новина, че може би в края на краищата те не са недостижимите стратегически противници и извънземни, а са съвсем като нас, когато телефонът долу зазвъня.

Чух Марк да говори. Разговорът му продължи векове, тъй че не можах да звънна на Шарън, та най-сетне с мисълта „дяволски себично“ слязох в кухнята.

— За теб е — рече той и ми подаде слушалката. — Хванали са го.

Имах чувството, че ме ръгнаха в стомаха. Марк ме държеше за ръка, докато поех трепереща телефона.

— Здравейте, Бриджет, инспектор Кърби се обажда. Задържахме заподозрян за куршума. Има съвпадение на ДНК-пробите с марката и чашите.

— Кой е? — прошепнах аз.

— Говори ли ви нещо името Гари Уилшо?

Гари! О, Божичко.

— Той е майсторът на ремонта ми.

Оказа се, че Гари бил издирван за поредица дребни кражби от къщите, които ремонтирал, и рано тази сутрин бил арестуван и му били взети отпечатъци.

— Държим го в ареста — обясни детектив Кърби. — Още не сме получили самопризнание, но вече имаме на какво да стъпим. Ще ви уведомим веднага и тогава ще можете да се върнете в апартамента си.

Полунощ. В моя си апартамент. По дяволите. Инспектор Кърби се обади пак след половин час и заяви, че Гари е направил сълзливо самопризнание и можем да се върнем в апартамента, да не се тревожа за нищо и да не забравям, че в спалнята имам алармен бутон.

Доядохме пилето и отидохме у нас, запалихме огъня, гледахме „Приятели“ и после Марк реши да се изкъпе. Звънецът на вратата позвъня, докато беше в банята.

— Ало?

— Бриджет, Даниел е.

— Ъм…

— Можеш ли да ме пуснеш? Важно е.

— Почакай, ще сляза долу — отвърнах аз и хвърлих поглед към банята. Реших, че ще е най-добре да оправя нещата с Даниел, но не исках да рискувам да вбеся Марк. В секундата, в която отворих входната врата, разбрах, че съм сгрешила. Даниел беше пиян.

— Значи ти насъска полицията по петите ми, а? — зафъфли той.

Започнах бавничко да отстъпвам назад, като непрекъснато го гледах в очите, сякаш беше гърмяща змия.

— Ти беше гола под онова яке. Ти…

Изведнъж по стълбището затропаха бързи стъпки, Даниел вдигна поглед и — бам! — Марк Дарси го цапардоса но устата, той се свлече до пътната врата, а от носа му шурна кръв.

Марк изглеждаше доста стреснат.

— Извинявай — каза той. — Ъм… Даниел започна да се опитва да се изправи и Марк се втурна да му помага.

— Извинявай за това — повтори вежливо той. — Добре ли си, мога ли да ти, ъм…?

Даниел само си избърса носа със замаян вид.

— Е, тогава си тръгвам — смотолеви с омраза той.

— Да — съгласи се Марк, — мисля, че така ще е най-добре. Само да не си и помислил да я безпокоиш пак. Или… ъм… ще трябва да… ти знаеш… ще трябва да го направя пак.

— Да. Добре — послушно се съгласи Даниел. Когато се върнахме горе и заключихме вратите, на спалния фронт стана жежко. Не можах да повярвам, когато чух пак звънеца.

— Аз ще отида — рече Марк със солидния вид на мъжествена отговорност и уви хавлия около себе си. — Сигурно пак е Клийвър. Стой тук.

Три минути по-късно отвън се дочу тропот на множествени крака и вратата на спалнята се отвори с трясък. Едва не изпищях, когато инспектор Кърби подаде става. Вдигнах одеялата до брадичката си, почервеняла от смущение за пътечката от дрехи и бельо по пода, водеща към леглото. Той затвори вратата зад гърба си.

— Всичко е наред — заговори със спокоен, утешаващ глас, сякаш се канех да скоча от висока сграда. — Вече сте в безопасност, хората ми отвън го държат.

— Кого, Даниел?

— Не, Марк Дарси.

— Защо? — попитах аз, напълно объркана. Той погледна вратата.

— Госпожице Джоунс, вие натиснахте алармения бутон.

— Кога?

— Преди около пет минути. Получихме непрекъснат, нарастващо френетичен сигнал.

Погледнах към мястото, където бях закачила алармения бутон на таблата на леглото. Нямаше го. Заопипвах глуповато чаршафите под него и извадих оранжевото устройство.

Инспектор Кърби погледна бутона, мен, дрехите по пода и се ухили широко.

— Добре, добре. Разбрах. — Отвори вратата. — Можете да се върнете, господин Дарси, ако все още ви е останала… ъъъ… сила.

Когато положението беше разяснено с евфемизми, сред полицаите настана хихикане.

— Добре. Отиваме си. Забавлявайте се — благослови ни инспектор Кърби, когато полицаите затрополиха надолу по стълбите. — А, само още нещо. Първоначалният заподозрян, господин Клийвър.

— Не знаех, че Даниел е бил първоначален заподозрян! — възкликнах аз.

— Е… Опитахме се да го разпитаме на няколко пъти, но той гневно отказваше да ни сътрудничи. Май ще е добре да му се обадите и да изгладите нещата.

— О, благодаря — саркастично рече Марк, опитващ се да се държи с достойнство въпреки смъкващата се хавлия. — Благодаря, че ни го казвате чак сега.

Изпрати инспектора и го чух да му обяснява за удара в носа, а онзи каза да го държим в течение, ако възникнат проблеми и ако решим да подадем оплакване срещу Гари.

Когато Марк се върна, аз хлипах. Започнах внезапно и веднъж започнала, не можех да спра.

— Всичко е наред — каза Марк, прегърна ме и ме погали по косата. — Всичко свърши. Всичко е наред. Всичко ще се оправи.