Бриджет Джоунс: на ръба на разума

7. ЕЛИНАЦИ С ПРОМЕНЛИВИ НАСТРОЕНИЯ

25 април, петък

58,5 кг (да! да!!!), алкохолни единици 4, цигари 4, духовни осъществявания, съвместен резултат от четенето на „Изкуството да бъдеш бог“ и алкохолни единици 4. апартаменти без дупки 0, брой лири в банката 0, гаджета 0, хора, с които да изляза довечера 0, покани за предизборни купони 0.

5,30 ч. следобед. В службата. Два работни дни на предизвикателства, през които трябваше да слушам как Ричард Финч чете откъси от интервюто, а после да се залива в дълбок, гъргорещ смях а ла Дракула, но поне ме отвличаше от мислите ми. Пък и Джуд каза, че интервюто е доста хубаво и отлично предава атмосферата на срещата. Ура! Не съм чула и дума от Адам или Майкъл от „Индепендънт“, но съм сигурна, че скоро ще ми се обадят и може би ще ме помолят да направя ново интервю и тогава ще мина на свободна практика в кабинета у дома, ще пиша на компютъра на покривната тераса, а около мен ще ухаят билки в теракотени саксии! А остава и само седмица до изборите, когато всичко ще се промени! Ще спра да пуша, а Марк ще се върне и ще ме завари нова професионалистка с огромен апартамент за живеене вътре или вън.

5,45 ч. следобед. Хъмф. Току-що проверих имам ли телефонни съобщения. Само едно — от Том, който каза, че е говорил с Адам и всички в „Индепендънт“ били крайно смутени. Оставих му спешно съобщение да ме потърси пак и да ми обясни.

5,50 ч. следобед. Божичко. Започвам да се тревожа за втората ипотека. Няма да получа допълнителни приходи, а какво ще стане, ако ме уволнят? Може би ще е най-добре да кажа на Гари, че не искам вътрешното разширение и да си взема обратно трите хиляди и петстотин лири. Хубавото е, че Гари трябваше да започне вчера, но само е дошъл, оставил е инструментите си и си е тръгнал. Тогава ми стана неприятно, но може би, както се оказва, е бил пръст Божий. Да. Като се върна, ще му се обадя, а после ще ида в гимнастическата зала.

6,30 ч. вечерта. Вкъщи. Аааах! Аааах! Аааах! На стената на апартамента е цъфнала огромна шибана дупка! Зейнала е към широкия свят като пропаст и от всички отсрещни къщи могат да надзъртат вътре. Очакват ме безкрайни почивни дни с гигантска яма в стената, навсякъде разхвърляни тухли и нищо за правене! Нищо! Нищо!

6,45 ч. вечерта. Оох, телефонът — може някой да ме кани на предизборен купон! Или е Марк!

— Здрасти, мило, познай какво стана. Мама. Ще трябва да запаля цигара.

— Здрасти, мило, познай какво стана — повтори тя. Докога ли ще се държи като папагал. Едно е да кажеш: „Ало? Ало?“, ако не чуеш да ти се обади глас, но „Здрасти, мило, познай какво стана. Здрасти, мило, познай какво стана“ положително не е нормално.

— Какво? — нацупено попитах аз.

— Не ми дръж такъв тон.

— Какво? — повторих с тон на любяща и почтителна дъщеря.

— И не казвай „какво?“, Бриджет, казвай „моля?“. Дръпнах от цигарата.

— Бриджет, да не би да пушиш?

— Не, не — паникьосах се аз, загасих цигарата и скрих пепелника.

— Както и да е, познай какво стана. Двете с Уна ще направим в храсталака предизборно тържество в стил „кикую“ в чест на Уелингтън!

Поех дълбоко дъх през носа и си помислих за Вродената изисканост.

— Не е ли супер? Уелингтън ще прескача огъня в пълно бойно снаряжение! Представяш ли си! Ще прескача! В племенно облекло. А ние ще пием червено вино и ще си представяме, че е бича кръв! Бича кръв! Затова Уелингтън има такива яки бедра.

— Ъъъ, Уелингтън знае ли?

— Не още, мило, но не може да не иска да отпразнува изборите. Той е голям привърженик на свободния пазар, а и ние не искаме връщането на червените. Иначе оня, как се казваше, и миньорите му пак ще надигнат глава. Ти не помниш режима на тока, когато беше малка, но Уна трябваше да държи реч на един дамски обяд и не можа да си включи машата.

7,15 ч. вечерта. Най-сетне успях да се отърва от мама, при което телефонът веднага зазвъня. Беше Шарън. Казах й колко ми е писнало от всичко, а тя се държа страшно мило.

— Стига, Бриджет! Не можем да определяме себе си като функции от друг човек! Трябва да празнуваме колко фантастично е да си свободна! А наближават и изборите и цялото настроение на нацията ще се промени!

— Ура! — извиках аз. — За Единаците! За Тони Блеър! Ура!

— Да! — ентусиазира се Шарън. — Много хора с трайна връзка проклинат съботите и неделите, защото са принудени да робуват на неблагодарни деца и да ядат бой от съпрузите си.

— Права си! — възкликнах аз. — Можем да ходим където си искаме и да се забавляваме. Ще излезем ли довечера?

Хъмф. Шарън ще ходи на официална вечеря със Саймън като някаква Самодоволна женена.

7,40 ч. вечерта. Току-що се обади Джуд с високо зареден със сексуална увереност дух.

— Работата със Стейси пак потръгна! — рече тя. — Снощи се видяхме и той ми говори за семейството си! Настъпи изпълнена с очакване пауза.

— Говори ми за семейството си! — повтори тя. — Което значи, че мисли сериозно за мен. И се целувахме. А довечера имам среща с него и тя се пада четвърта поред, тъй че… дубидубиду! Бридж? Там ли си още?

— Да — едва прошепнах аз.

— Какво има?

Измънках нещо за дупката в стената и Марк.

— Въпросът е там, Бридж, че трябда да Сложиш Точка и да продължиш напред — заяви тя, очевидно незабелязала, че последният й съвет се оказа пълен провал, което би могло да обезсили и този. — Научи се да се Обичаш. Хайде, Бридж! Фантастично е. Можем да чукаме когото си искаме.

— Ура за Единаците! — казах аз. Защо тогава съм тъй потисната?

Ще се обадя пак на Том.

8 ч. вечерта. Няма го. Всички са излезли да се забавляват, с изключение на мен.

9 ч. вечерта. Почетох малко от „Можете за изцелите живота си“ и сега виждам ясно къде точно съм сбъркала. Както казва Сондра Рей, великата преродена, а може и да не беше тя. Както и да е, ето: „Любовта никога не е извън нас, любовта е вътре в нас.“

Да!

„Какво би пропъдило любовта?… Нереалистични очаквания? Образи на кинозвезди? Чувството, че не сте достойни? Убедеността, че никой не може да ви обикне?“

Хъх. Не е убеденост, факт е. Ще си отворя бутилка шардоне и ще гледам „Приятели“.

11 ч. вечерта. Арргърр. „Ишкуштвото да бъдеш бог“ дяволшки хубава. Като Катехиз или нешо тъкова. „Неражделното ражделяне на любовта шъдърша любов, макар и любов към друг.“ Дявълшки хбаво. Уф. Паднах.

26 април, събота.

59,3 кг, алкохолни единици 7 (ура!), цигари 27 (ура!), калории 4248 (ура!), посещения в гимнастическата зала 0 (ура!).

7 ч. сутринта. Ааах. Кой е пуснал проклетото нещо?

7,05 ч. сутринта. Днес ще поема отговорността за живота си в собствените си ръце и ще започна да се обичам. Аз съм красива. Аз съм прекрасна. О, Боже. Къде са ми цигарите?

7,10 ч. сутринта. Така. Ще стана и ще ида в гимнастическата зала.

7,15 ч. сутринта. От друга страна, вероятно е доста опасно да правя упражнения, преди да съм се събудила напълно. Мога да си изместя ставите. Ще ида довечера, преди „Среща с непознат“. Тъпо е да ходя в събота посред бял ден, когато мога да свърша толкова други неща, например да обиколя магазините. Не бива да завиждам, че Джуд и Шарън вероятно са в леглото и диво се чукат, чук, чук, чук.

7,30 ч. сутринта. Чук.

7,45 ч. сутринта. Очевидно е прекалено рано да се обаждам на когото и да било. Това, че съм будна, не значи, че другите не спят. Трябва да се науча на повече вникване в чувствата на хората.

8 ч. сутринта. Току-що ми звънна Джуд, но не можах веднага да разбера защо поради хлипания и преглъщания с овчи глас.

— Джуд, какво има? — уплаших се аз.

— Разбита съм — заряда тя. — Всичко изглежда черно, черно. Не виждам никакъв изход, не мога…

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи — заповтарях аз и диво се загледах през прозореца с надеждата, че по улицата минава някой психиатър. — Сериозно ли е, или просто е предменструално?

— Много, много е лошо — произнесе като зомби тя. — Трупа се в мен от около единайсет години. — Отново се прекърши. — Съботата и неделята се простират самотни, самотни пред мен. Не ми се живее повече.

— Добре, това е добре — успокоително задудих аз, чудейки се на полицията ли да се обадя, или на самаряните.

Оказа се, че Стейси снощи необяснимо защо я зарязал след вечерята и зъб не обелил за нова среща. Затова сега тя чувстваше, че се е провалила при целуването в четвъртък.

— Толкова съм потисната. Целият уикенд се простира пред мен. Сама, сама, бих могла да умра и…

— Искаш ли да наминеш довечера?

— Ооох, да, моля те! Ще идем ли в „192“? Ще мога да облека новото си жакетче „Воаяж“.

Веднага след това се обади Том.

— Защо снощи не отговори на обаждането ми? — троснах му се аз.

— Какво? — запита той с чужд, глух, монотонен глас.

— Не отговори на обаждането ми.

— О — уморено произнесе той. — Не смятах, че ще е справедливо да разговарям с когото и да било.

— Защо? — озадачих се аз.

— Ами защото загубих предишната си личност и сега съм маниакално-депресивен.

Оказа се, че Том работил цяла седмица сам вкъщи и си мечтаел за Джером. Накрая му помогнах да осъзнае, че фантомната лудост е много странно нещо, защото, ако не ми беше казал, че е клиничен случай, нямаше да забележа разликата.

Напомних на Том случая, когато Шарън веднъж не излезе три дни от дома си, защото си мислеше, че лицето й се е съсухрило от слънчево изгаряне като филмов трик за бързо състаряване и не искаше да вижда никого и да се излага на действието на ултравиолетовите лъчи, докато накрая сама не го преодоля. После, когато дойде в кафене „Руж“, изглеждаше точно като предишната седмица. Най-сетне успях да изместя разговора от Том върху кариерата ми като видна интервюираща знаменитости, която, за жалост, бе приключила, поне засега.

— Не се тревожи, дечко — рече Том. — Ще забравят всичко за десет минути, ще видиш. Ще можеш да се върнеш на сцената.

2,45 ч. следобед. Чувствам се много по-добре. Осъзнах, че отговорът не е да се вторачваш в собствените си проблеми, а да помагаш на другите. Току-що прекарах час и петнайсет минути на телефона със Саймън, който явно не беше в леглото с Шарън. Оказва се, че довечера трябвало да се срещне с някакво момиче Джорджи, което от дълго време чука тайно всяка събота вечер, но сега Джорджи му заявила, че събота вечер не била подходяща, защото така започвали прекалено много да приличат на „двойка“.

— Аз съм парий в любовта, обречен от боговете вечно да съм сам — пенявеше се Саймън. — Вечно, вечно. Цялата неделя се простира пуста пред мен.

Както му казах, прекрасно е да си сам, защото сме свободни! Свободни! (Все пак се надявам Шарън да не разбере точно колко е свободен Саймън.)

3 ч. следобед. Страхотна съм — цял ден бях почти психотерапевтка. Както заявих на Том и Джуд, могат да ми се обаждат по всяко време на деня и нощта, вместо да тъгуват сам-самички. Както виждате, аз съм много мъдра и уравновесена, почти като майката-игуменка в „Звукът на музиката“. Всъщност лесно мога да си представя как пея „Да изкачиш всяка планина“ насред „192“, а Джуд е коленичила молитвено зад мен.

4 ч. следобед. Току-що звънна телефонът. Беше Шарън, на ръба на сълзите, но се опитваше да се престори, че не е. Оказа се, че Саймън й се обадил да й се изплаче за Джорджи (кр. неприятно, тъй като явно моето изпълнение на майката-игуменка не е било достатъчно на емоционално ненаситния, както вече разбрах, Саймън.)

— Но аз мислих, че сте „просто добри приятели“ — вметнах аз.

— Аз също — заяви тя. — Но сега разбирам, че тайничко съм си мечтала да сме в по-висша форма на любов. Просто ужасно е да си сама — избухна тя. — Няма кой да те прегърне в края на деня, няма кой да ти помогне да поправиш бойлера. Почивните дни се простират пред теб без начало и край! Сама! Съвсем сама!

4,30 ч. следобед. Ура! Ще дойдат всички — Шарън, Джуд и Том (но не и Саймън, който е в немилост заради Смесените си Послания), ще си вземем индийска храна и ще гледаме „Спешно отделение“. Обичам да съм сама, тъй като мога да се забавлявам с различни хора и животът е пълен със свобода и възможности.

б ч. вечерта. Случи се нещо ужасно. Току-що ми се обади Магда.

— Върни в гърнето. Върни го! Слушай, не знам дали трябва да ти го казвам, Бридж, но го върни веднага. Върни пишлето ОБРАТНО В ГЪРНЕТО!

— Магда… — застрашително произнесох аз.

— Извинявай, сладурче. Виж, обаждам се само да ти кажа, че Ребека… видя колко е мръсно, нали! Аки! Аки! Кажи аки!

— КАКВО?

— Марк се връща следващата седмица. Тя ни покани на следизборна вечеря за добре дошъл в негова чест и… НЕЕЕЕЕЕЕ! Добре, добре, дай го тук.

Заопипвах слепешката кухненската маса в търсене на цигарите.

— Добре. Тогава го сложи в ръката на тати. Бридж, работата е какво предпочиташ — да се съгласим, или още има? Е, тогава седни на гърнето. На гърнето!

— О, Божичко — промълвих аз. — Божичко.

6,30 ч. вечерта. Отивам за цигари.

7 ч. вечерта. Цял Лондон е пълен с двойки, които се разхождат, хванати за ръка в пролетната вечер, чукат се, чук, чук, чук и планират прекрасни пътувания през почивните дни. Ще остана сама до края на дните си. Сама!

8 ч. вечерта. Всичко се нарежда фантастично. Джуд и Том дойдоха първи с вино и списания и започнаха да ми трият сол на главата, че не знам какво е пашмина [Кашмирен шал (инд.). — Б. пр.]. Джуд реши, че Стейси има голям задник, а освен това слагал ръка върху нейната и казвал: „Щастлив съм“, което не беше разкривала досега и което определено означаваше, че вече е вън от играта.

Освен това всички се съгласиха, че ще е най-добре Магда да отиде на вечерята на омразната Ребека като шпионка и че ако Марк наистина е тръгнал с Ребека, значи определено е обратен, което е добре, особено за Том, който видимо се обнадежди. Освен това Джуд ще организира изборен купон и няма да покани Ребека. ХА!

АХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХА!

След това нахлу Шарън, подгизнала от сълзи, което в известен смисъл беше хубаво, защото обикновено не показва, че й пука за нещо.

— Майнатанавсичкимайни — най-сетне изплю тя. — Цялата година се изниза в емоционални ебавки и съм така объркана.

Всички се втурнахме да й оказваме първа помощ с „Вог“, шампанско, цигари и т.н., а Том обяви, че няма такова нещо като платонично приятелство.

— Рзбирасъ, ше има — изфъфли Джуд. — Ти просссто ши обссебен от сексса.

— Не, не — възрази Том. — Това е просто типичен за края на хилядолетието начин да се справяме с кошмара на връзките. Всички приятелства между мъж и жена се основават на сексуалната динамика. Хората правят грешка, като я подценяват, и затова се разстройват, когато приятелите им не ги чукат.

— Аз не се разстройвам — смотолеви Шарън.

— Ами приятелите, които не се харесват? — запита Джуд.

— Няма такива. Сексът е движещата сила. „Приятели“ просто е лошо определение.

— Пашмини — изпелтечих аз и се задавих с шардонето.

— Точно така! — разпалено рече Том. — Това е пашминаизъм в края на хилядолетието. Шарън е пашмина за Саймън, защото най-вече иска да го чука, затова той я изоставя, а Саймън е паш-господарят на Шарън.

В този момент Шарън избухна в плач, което отне двайсет минути справяне с нова бутилка шардоне и пакет цигари, след което успяхме да съставим списък на нови определения, както следва:

Пашминонеставащ. Приятел, когото истински харесваш, но който всъщност е обратен. („Аз, аз, аз“, пропя Том.)

Пашминоженен. Приятел, с когото си ходила, но сега е женен, с деца, който иска да му бъдеш подръка като спомен от стария живот, но те кара да се чувстваш като луда яловица, въобразяваща си, че викарият е влюбен в нея.

Бивш пашминодосадник. Бивше гадже, с което искате отново да се съберете, но се прави, че иска да сте само приятели, а после започва да пуска ръце и да се цупи.

— Ами „пашминоубиец“? — начумерено запита Шарън. — Приятел, който превръща личната ти емоционална катастрофа в социологическо проучване за сметка на чувствата ти?

В този момент реших, че ще е най-добре да отида за цигари. Както бях влязла в мръсната кръчма на ъгъла и чаках рестото от автомата, едва не подскочих от изненада. На бара стоеше мъж, който удивително приличаше на Джефри Алкънбери, само че не носеше пуловерче на жълти ромбове и панталони за голф, а бледосини джинси, изгладени с ръб отпред и кожено яке над найлонова жилетка с мъниста. Опитах се да се успокоя, като яростно се втренчих в бутилка малибу. Не можеше да е чичо Джефри. Погледнах пак и видях, че разговаря с момче, което изглеждаше към седемнайсетгодишно. Беше си чичо Джефри. Определено!

Не знаех как да постъпя. За миг се поколебах дали да не зарежа цигарите и да се измъкна, за да пощадя чувствата му. Но после някакъв вътрешен гняв ме подсети колко пъти Джефри жестоко и гръмогласно ме беше унижавал в собствената си среда. Ха! Ахахахаха! Сега чичо Джефри беше на моя територия.

Тъкмо се канех да отида и да изрева с пълен глас: „Кого виждам? Бърр! Хванал си си младок с жълто около устата!“, когато усетих, че някой ме потупва по рамото. Обърнах се, но нямаше никой и тогава усетих потупване по другото рамо. Това беше любимият номер на чичо Джефри.

— Ахахахаха, какво прави малката ми Бриджет, търси си гадже, а? — развика се той.

Не можах да повярвам. Беше надянал жълт пуловер с пума над мънистената жилетка, от момчето нямаше и помен, а той се мъчеше да замаже положението.

— Тук няма да намериш, Бриджет! Влязох за пакетче бонбони.

В този миг изникна момчето, с якето в ръка, с ядосан и разтревожен вид.

— Бриджет — продължи Джефри, сякаш зад гърба му стоеше цялата тяжест на Ротарианския клуб, но парата му изведнъж свърши и се обърна към бармана. — Хайде, момче! Какво става с ония бонбони? Чакам вече двайсет минути.

— Какво правиш в Лондон? — подозрително запитах аз.

— В Лондон ли? Дойдох по ротарианска работа. Лондон не е твоя частна собственост, знаеш.

— Здрасти, аз съм Бриджет — целенасочено се обърнах към момчето.

— А, да. Това е, ъъъ, Стивън. Иска да се кандидатира за касиер, нали, Стивън? Давам му някои съвети. Така. Най-добре да тръгвам. Бъди добра! А ако не можеш да бъдеш добра, бъди внимателна!!! Ахахаха! — И се изстреля от кръчмата, последван от момчето, което ми хвърли пълен с ненавист поглед.

В апартамента Джуд и Шарън не можаха да повярват, че съм изтървала такава възможност за люто отмъщение.

— Помисли само какво би могла да му кажеш — вдигна Шарън очи към небето с невярващо съжаление.

— Е! Радвам се да видя, че най-сетне си си хванал гадже, чичо ДжефрИИИИИИ! Да видим колко ще се задържи тоя, а? Изпаряват се — уииих!

Но на лицето на Том се беше изписало истински тревожно изражение на надута загриженост.

— Това е трагедия, трагедия — избухна той. — Толкова мъже в цялата страна живеят в лъжа! Представете си всички тайни помисли, срамове и желания, разяждащи отвътре хората зад стените на предградията, между дивана и френския прозорец на Лъжата! Вероятно ходи в Хампстед Хийт. Вероятно поема ужасни, ужасни рискове. Бриджет, трябва да поговориш с него.

— Млък — рече Шарън. — Ти си пиян.

— Чувствам се възмездена — замислено и внимателно заговорих аз. Започнах да обяснявам как от дълго време съм подозирала, че Самодоволно жененият свят на Уна и Джефри далеч не е онова, което изглежда, и следователно аз не съм ненормална, и че да живееш като член на нормална хетеросексуална двойка не е единственият предвиден от Бога начин.

— Бридж, млъкни. И ти си пияна — развика се Шаз. — Ура! Да се върнем към нас. Няма нищо по-гадно от това да се отвлечеш от вторачването в самия себе си заради разни други хора — каза Том. След това всички наистина се отрязахме. Беше направо фантастична вечер. Както заяви Том, ако госпожица Хавишам[Госпожица Хавишам е мрачна героиня от „Големите надежди“ на Дикенс, чийто годеник избягва в деня на сватбата и тя остава цели двайсет години в булчинската си рокля пред сватбената торта в подредената за гости стая, без да излиза и да допуска външни хора и светлина. — Б. пр.] беше имала няколко весели съквартиранти, които да я разведрят с помощта на алкохола, никога не би останала толова дълго в булчинската рокля.

28 април, понеделник

59,2 кг, алкохолни единици 0, цигари 0, гаджета 0, обаждания от майстор Гари 0, възможности за нова работа 0 (обещаващо), посещения на гимнастическата зала 0, брой посещения на гимнастическата зала за тази година 1, цена на членската карта за една година 3 70 лири, цена на отделни посещения 123 лири (мн. лоша икономическа политика).

Така. Днес твърдо започвам гимнастическата програма, тъй че да мога самодоволно да заявявам: „Боли, но помага“ като член на консервативната партия, но за разлика от членовете й всички ще ми повярват и ще решат, че съм страхотна. Да, ама е вече девет часът. Ще ида довечера. Къде, по дяволите, се затри Гари?

По-късно. В службата. Хаха! Аахахахаха! Днес на работа бях невероятна.

— Тъй — започна Ричард Финч, когато се събрахме около масата. — Бриджет. Тони Блеър. Женските комитети. Новата политика по отношение на жените, имаш ли предложения? Но да не са свързани с Колин Фърт, ако можеш да го постигнеш.

Усмихнах се блажено, погледнах бележките си, после вдигнах поглед със спокойствие и увереност.

— Тони Блеър трябва да въведе Кодекс на практиката при срещи между Единаци — най-сетне продумах аз.

Всички репортери около масата потънаха в завистливо мълчание.

— Това ли е? — запита Ричард Финч.

— Да — доволно отвърнах аз.

— Да не би да си въобразяваш, че потенциалният ни нов министър-председател няма да има по-важни неща, с които да запълва времето си?

— Само помислете за броя работни часове, пропилени заради странични мисли, сръдни, обсъждания за тълкуване на положението и чакане на телефона да звънне — обясних аз. — Спокойно могат да се сравнят с болничните. Освен това всички други култури имат специфични ритуали по отношение на срещите, а ние действаме в някакви мътни води, в които мъжете и жените все повече се отчуждават едни от други.

На това място Ужасния Харолд присмехулно изсумтя.

— О, Боже — изръмжа Пачули и разположи целите си крака във велосипедистки шорти от ликра на масата. — Не може да се предписва поведението на хората. Това е фашизъм.

— Не, не, Пачули, не си ме слушала — строго продължих аз. — Това ще са просто насоки за добри сексуални обноски. Тъй като една четвърт от домакинствата са от по един човек, това значително ще подпомогне душевното добруване на нацията.

— Наистина мисля, че във времето до изборите… — саркастично започна Ужасния Харолд.

— Не, чакайте. — Ричард Финч задъвка енергично, заклати крак нагоре-надолу и странно ни изгледа. — Колко от вас са женени?

Всички се втренчиха глупаво в масата.

— Значи само аз, така ли? — отбеляза той. — Само на мен ли се крепят прокъсаните нишки на тъканта на британското общество?

Всички се занапъвахме да не поглеждаме към Саския, репортерката, която Ричард чука цяло лято, докато изведнъж рязко изгуби интерес към нея и хукна подир бюфетчийката.

— Обърнете внимание, не съм изненадан — продължи той.

— Кой би се оженил за някого от вас? Вие сте неспособни да се посветите до края на живота си на поднасянето на кафе, да не говорим за един човек. — В този момент Саския издаде странен звук и изхвръкна от кабинета.

Цяла сутрин правих усилени проучвания, въртях телефони, разговарях с хора. Всъщност интересното беше, че дори онези колеги, които отхвърлиха идеята, непрекъснато идваха с предложения.

— Добре, Бриджет — каза Ричард Финч точно преди обяд. — Да чуем този земетръсен шедьовър.

Обясних му, че Рим не е бил построен за един ден и очевидно не съм довършила работата си, но основните постулати са следните. Изкашлях се и започнах:

Кодекс на срещите между мъже и жени

1) Ако гражданите са сигурни, че не желаят да излизат с дадено лице, преди всичко не трябва да го примамват на среща.

2) Когато мъж и жена решат, че желаят да спят заедно, ако една от страните е уверена, че това е само „свалка“, това трябва да се заяви предварително.

3) Ако гражданите се натискат или чукат с други граждани, след това да не се правят, че нищо не е станало.

4) Гражданите не трябва да излизат години наред с други граждани, но да продължават да твърдят, че не искат вързката им да стане прекалено сериозна.

5) Да не останеш да спиш при гражданите след сексуални сношения, определено е лошо възпитание.

— Ами ако… — грубо ме прекъсна Пачули.

— Може ли да довърша? — елегантно и властно запитах аз. След това дочетох остатъка от списъка и добавих: — Също така, ако правителствата възнамеряват да запазят семейните ценности, трябва да обръщат повече внимание на Единаците, вместо да ги пренебрегват. — Млъкнах и приятно зашумолих с бележките си. — Следват предложенията ми:

Предложения за подпомагане на Самодоволните женени

1) Да изучават „Мъжете са от Марс, жените — от Венера“ в училище, тъй че и двете страни на враждуващите армии да започнат да се разбират.

2) Да научат всички деца-момчета, че да помагаш в къщната работа не значи да въртиш една вилица под крана.

3) Да се създаде гигантска Правителствена агенция за сватосване на Единаци със строг Кодекс на срещите между тях, отпускане на суми на търсещите си партньор за напитки, телефони, козметика и т.н., наказания за ебаване и да се постанови, че трябва да имаш най-малко 12 правителственоуредени срещи, преди да имаш правото да се обявиш за Единак, и то само ако причините за отблъскването на тези дванайсет партньори са били основателни.

4) Ако причините се преценят като неоснователни, трябва да бъдете обявени за Ебаващи.

— О, Боже — възкликна Ужасния Харолд. — Продължавам да смятам, че темата трябва да е еврото.

— Не, това е добро, това е мноого добро — проточи Ричард Финч и се втренчи в мен, при което Харолд заприлича на глътнал гущер. — Мисля за дискусии в студиото. Мисля за Хариет Харман, Мисля за Робин Кук. Мисля може би дори за Тони Блеър. Добре, Бриджет. Действай. Задвижи работата. Обади се в кабинета на Харман и я покани за утре, после опитай Блеър.

Ура. Аз съм ненадмината репортерка по гореща тема. Всичко ще се промени за мен и за нацията!

7 ч. вечерта. Хъмф. Хариет Харман така и не отговори на обаждането ми. Нито пък Тони Блеър. Темата е свалена.

29 април, вторник

Не мога да повярвам какво ми причинява майстор Гари. Миналата седмица всеки ден му оставях съобщения и нищо. Никакъв отговор. Може да е болен или нещо такова. Освен това откъм стълбището започва да се носи някаква ужасна воня.

30 април, сряда

Хмм. Току-що се върнах от работа и дупката в стената е покрита с огромен полиетилен, но няма бележка, няма съобщение, нито дума за връщането на трите хиляди и петстотин лири. Нищо. Иска ми се Марк да се обади.