Бриджет Джоунс: на ръба на разума

6. ИТАЛИАНСКА РАБОТА

21 април, понеделник

58 кг (тлъстините стопени от въодушевление и страх), алкохолни единици 0: отлично (но е едва 7,30 сутринта), цигари 4 (мн. д.).

7,30 ч. сутринта. Да тръгваш на пътешествие толкова време преди самолета, наистина е ненадмината крачка напред. Това само доказва, както пише в „Изкуството да бъдеш бог“ че човешката природа има способността да се променя и израства. Снощи се отби Том и заедно написахме въпросите. Тъй че съм доста добре подготвена и препитана, макар че ако трябва да съм честна, той беше малко кисел.

9,15 ч. сутринта. Всъщност разполагам с цяла вечност, докато стане време за тръгване. Всички знаят, че когато бизнесмените хвърчат между европейските летища, те се явяват четирийсет минути преди излитането само с куфарче с найлонови ризи. Самолетът ми е в 11,45. Трябва да съм на летище Гатуик в 11, тъй че ще взема влака в 10,30 от гара Виктория и метрото в 10. Идеално.

9,30 ч. сутринта. Ами ако играта загрубее и аз не се удържа и го целуна? Освен това панталоните ми са прекалено тесни и подчертават корема. Май ще се преоблека. Също така трябва да си взема тоалетна чантичка, за да се освежа преди интервюто.

9,40 ч. сутринта. Не мога да повярвам, че губих време да опаковам тоалетна чантичка, когато най-важното е, естествено, да изглеждам добре при пристигането си. Косата ми е направо побесняла. Ще трябва пак да я намокря. Къде ми е паспортът?

9,45 ч. сутринта. Намерих паспорта, косата ми е добре, тъй че най-добре да тръгвам.

9,49 ч. сутринта. Единственият ми проблем е, че не мога да вдигна сака. Май трябваше да съкратя съдържанието на тоалетната чантичка до четка за зъби, паста, вода за плакнене на устата, почистващ лосион и овлажнител. О, да не забравя да извадя 3500-те лири от микровълновата и да ги оставя за Гари, тъй че да започне да купува материали за кабинета и терасата на покрива! Ура!

9,50 ч. сутринта. Майчице. Поръчах си такси. Ще дойде след две минути.

10 ч. сутринта. Къде е таксито?

10,05 ч. сутринта. Къде, за Бога, е таксито?

10,06 ч. сутринта. Току-що звъннах във фирмата, която заяви, че сребристият кавалиър ме чака пред вратата.

10,07 ч. сутринта. По цялата улица няма сребрист кавалиър.

10,08 ч. сутринта. Човекът от фирмата твърди, че в момента таксито определено завива на ъгъла.

10,10 ч. сутринта. Ни такси, ни дявол. Шибано, шибано такси, вече стана… Ааах. Ето го. Мамка му, къде са ми ключовете?

10,15 ч. сутринта. Вече съм в таксито. Стигала съм до гарата и за петнайсет минути.

10,18 ч. сутринта. Ох. Таксито, кой знае защо, се озова на Мерилибоун Роуд, необяснимо решение за обиколка на забележителностите на Лондон вместо пряк път към гара Виктория. Сподавям инстинкта си да нападна, убия и изям шофьора.

10,20 ч. сутринта. Върнахме се на маршрута, т.е. вече не отиваме към Нюкасъл, но движението е солидно. Май в Лондон вече няма час, който да не е върхов.

10,27 ч. сутринта. Дали е възможно да се стигне от Марбъл Арч до експреса за Гатуик за една минута?

10,35 ч. сутринта. Гара Виктория. Добре. Спокойно. Спокойно. Влакът е тръгнал без мен. Все пак, ако хвана следващия в 10,45, ще имам цели трийсет минути до излитането. А и самолетът вероятно ще излети със закъснение.

10,40 ч. сутринта. Интересно дали ще имам време да си купя панталони на летището. Всъщност няма защо да се втелявам на тази тема. Хубавото, когато пътуваш сам, е, че можеш да започнеш да развиваш нови черти на характера си, да бъдеш много елегантна и дзенподобна, а и никой не те познава.

10,50 ч. сутринта. Ще ми се да спра да мисля непрекъснато, че паспортът ми е скочил от чантата и се е прибрал пеша вкъщи.

11,10 ч. сутринта. Влакът, незнайно защо, спря. Внезапно всички допълнителни неща, които направих, напр. поставяне на още един слой лак върху ноктите на краката, изглеждат маловажни на фона на евентуалното ми неявяване на срещата.

11,45 ч. сутринта. Не мога да повярвам. Самолетът е излетял без мен.

Пладне. Благодаря на Бога, господин Дарси и всички ангели небесни. Оказа се, че след час и четирийсет и пет минути мога да взема друг самолет. Просто се обадих на рекламната агентка, която каза, че няма проблем да ми премести срещата с два часа по-късно. Чудесно, ще мога да попазарувам на летището.

1 ч. по обяд. Мн. ми хареса пролетната рокличка от прозрачен шифон на рози, но не смятам, че трябва да ги кроят така, че да не побират хорските задници. Обожавам огромния брой магазини на летището. Сър Ричард Роджърс, Терънс Конран и тям подобни винаги се оплакват, че летищата са заприличали на огромни хали, но аз смятам, че това е добре. Възможно е да вмъкнат този въпрос в следващата си политическа платформа, може би ще го направи самият сър Ричард, ако не и Бил Клинтън. Я да пробвам тия бикини.

1,30 ч. по обяд. Така. Ще пусна писмата и ще си накупя малко козметика за тяло, преди да мина през митницата.

1,31 ч. по обяд. Гърми съобщение: „Моля пътничката Джоунс, последният неявил се пътник за полет БА 175 до Рим, незабавно да се яви на изход 12, където самолетът е готов за излитане.“

22 април, вторник

59,3 кг, алкохолни единици 2, цигари 22, обаждания от страна на надутия Майкъл от „Индепендънт“ да провери „как напредваме“: към 30, брой прослушвания на касетата с интервюто 17, думи, отразяващи интервюто в писмен вид 0.

9 ч. сутринта. Обратно в лондонския ми апартамент след божественото пътуване. Така, започвам да записвам интервюто в компютъра. Забелязал ли е някой изумителния начин, по който съсредоточаването върху работата и кариерата напълно отклонява мислите от любовната мъка? Беше толкова прекрасно. Таксито ме свали на римски площад и си помислих, че ще припадна: направо фантастично — златиста слънчева светлина и огромен, внушителен площад, пълен с високи руини, а в средата на всичко това господин… Оох, телефонът.

Майкъл от „Индепендънт“.

— Направи го, нали?

— Да — надменно отвърнах аз.

— И не си взела уокмана си вместо касетофона?

Е, не. Не знам какво му е наговорил Том за мен, но нещо в тона му ми подсказа, че не прелива от уважение.

— Е, срокът ти е четири часа. Тъй че залавяй се за работа.

Ла-ла. Четири часа са векове. Ще поразпусиа малко. Ммм. Приличаше съвсем на господин Дарси: толкова строен и със скрита пламенност. Дори ме заведе в една църква с дупка, до гроба на някой си Адриан и до статуята на Мойсей, като великолепно се справи с опазването ми да не бъда прегазела от кола, освен това непрекъснато говореше на италиански. Ммм.

Пладне. Сутринта не мина особено добре, макар несъмнено да ми трябва време да асимилирам случилото се и да обсъдя положението с висшестоящите, тъй че вероятно е била високопродуктивна.

2 ч. следобед. Пак телефонът. Виждате ли какво става, когато сте велика, продуктивна писателка: телефоните звънят непрестанно.

Отново тъпият надут Майкъл: „Как е, напредваме ли?“ Да му имам нахалството. Още сме далеч от срока ми в четири часа, което очевидно за него е краят на деня. Всъщност записът много ми допада. Справила съм се наистина добре, като го предразположих с лесни въпроси, преди да нагазя в солидната материя на Том, която си записах вечерта, преди да замина, макар да бях подпийнала. Стори ми се наистина впечатлен от начина, по който проведох интервюто.

230 ч. следобед. Ще си направя набързо едно кафенце и ще изпафкам цигарка.

З ч. следобед. Най-добре ще е пак да изслушам записа. Ще звънна на Шарън да й пусна тази последна част. Ах. Вече е 3,30, а още не съм започнала. Нищо, паниката е излишна. Те ще се върнат от обедна почивка след векове и ще бъдат пияни като… като журналисти. Чакайте само да видят сензационния ми удар.

Как да започна? Очевидно, интервюто трябва да съдържа моите впечатления от господин Дарси, както и умело вплитане на въпросите около „Футболна треска“, театъра, филмите и т.н.

Вероятно ще ми отделят редовно място във вестника за ежеседмично интервю: „Портретите на Бриджет Джоунс“. Джоунс се среща с Дарси. Джоунс се среща с Блеър. Джоунс се среща с Маркос, само дето е умрял.

4 ч. следобед. Как могат да очакват да творя, ако проклетият Майкъл непрекъснато звъни да ми дудне какво мога и какво не мога да включа? Бррр. Ако пак е той… В този вестник нямат и грам уважение към журналистите. Нито капчица.

5,15 ч. следобед. Хаха. „Пра. Вя. Го.“ Така му казах. Това му затвори устата.

6 ч. вечерта. Какво пък. Всички големи журналисти имат проблеми със спазването на сроковете.

7 ч. вечерта. Майната му, майната му. Майната му, майната му.

23 април, сряда

59,5 кг (май наистина съм се заклещила в някаква тлъстинна дупка), поздравителни обаждания от приятели, роднини и колеги за интервюто с Колин Фърт 0, поздравителни обаждания от личния състав на „Индепендънт“ за интервюто с Колин Фърт 0, поздравителни обаждания от Колин Фърт за интервюто с Колин Фърт 0 (не е ли странно, все пак?)

8 ч. сутринта. Статията излиза днес. Нахвърлях я малко набързо, но вероятно не е много лоша. Всъщност може и да е много хубава. Ще ми се вестниците да побързат и да дойдат.

8,10 ч. сутринта. Вестниците още ги няма.

8,20 ч. сутринта. Ура! Вестниците дойдоха.

Току-що видях интервюто. „Индепендънт“ изцяло е пренебрегнал написаното от мен. Разбирам, че позакъснях, но това е нетърпимо. Вижте само какво са публикували.

Поради независещи от нас технически причини се наложи да отпечатаме интервюто на Бриджет Джоунс с Колин Фърт под формата на буквална стенограма на записа.

БД: Така. Сега започвам интервюто.

КФ: (с леко истеричен глас) Добре, добре.

(Продължителна пауза.)

БД: Кой е любимият ви цвят?

КФ: Моля?

БД: Кой е любимият ви цвят?

КФ: Синият.

(Продължителна пауза.)

БД: Кой е любимият ви десерт?

КФ: Ъъъ, крем брюле.

БД: Знаете ли за филма „Футболна треска“ от Ник Хорнби, който е пред премиера?

КФ: Да, знам.

БД: (Пауза. Шумолене на хартия.) А… О (Още шумолене на хартия.) Смятате ли, че книгата „Футболна треска“ съдържа спори на изповедалния жанр?

КФ: Моля?

БД: Спори. На. Изповедалния. Жанр.

КФ: Спори на изповедалния жанр?

БД: Да.

КФ: Е. Стилът на Ник Хорнби несъмнено е широко имитиран и мисля, че той е много привлекателен… ъъъ… жанр, независимо дали той всъщност е включил… спори, или не е включил… спори.

БД: Знаете ли за „Гордост и предразсъдъци“ на Би Би Си?

КФ: Да, знам.

БД: Където трябваше да се хвърлите в езерото?

КФ: Да.

БД: Когато трябваше да правят нов дубъл, събличахте ли мократа риза, за да я смените със суха?

КФ: Да, май се налагаше, да. Scusi. Ha vinto. E troppoforte. Si gracie.

БД (силно задъхана): Колко дубъла на гмуркането в езерото направихте?

КФ (кашля): Ами… подводните снимки бяха в аквариум в студиото в Ийлинг.

БД: О, не.

КФ: Опасявам се, че е така. Ъм… моментът, когато изхвръквах от водата, съвсем за малко, беше заснет от каскадьор.

БД: Но той приличаше на господин Дарси.

КФ: Защото му бяха залепили бакенбарди и го бяха облекли в дрехите на господин Дарси върху водолазен костюм, с който всъщност приличаше на Елвис в последните му дни. Можа да го направи само веднъж от съображения за сигурност, а после го следяха за увреждания в продължение на шест седмици. На всички други кадри с мократа риза бях аз.

БД: И трябваше ли непрекъснато да ви я мокрят?

КФ: Да. Пръскаха я. Напръскваха я и после…

БД: С какво?

КФ: Моля?

БД: С какво?

КФ: С пръскалка. Вижте, не можем ли…?

БД: Да, но това, което питам, е: налагаше ли се да сваляте ризата и… да обличате друга?

КФ: Да.

БД: За да я мокрите отново?

КФ: Да.

БД: (пауза) Знаете ли филма „Футболна треска“, който е пред премиера?

КФ: Да.

Б Д: Какви, според вас, са основните разлики и прилики между героя ви Пол от „Футболна треска“ и…

КФ: И?

БД: (свенливо) Господин Дарси.

КФ: Никой досега не ми е задавал подобен въпрос.

БД: Нима?

КФ: Да. Мисля, че главните различия са…

БД: Искате да кажете, че отговорът е твърде очевиден?

КФ: Не. Искам да кажа, че никой не ме е питал.

БД: Нима хората не ви питат за това през цялото време?

КФ: Не, не. Уверявам ви.

БД: Значи това е…

КФ: Това е съвсем нов, новороден въпрос, да.

БД: Божке.

КФ: А сега ще продължим ли?

БД: Да.

КФ: Господин Дарси не е запалянко на „Арсенал“.

БД: Не е.

КФ: Не е учител.

БД: Не е.

КФ: Живял е преди двеста години.

БД: Да.

КФ: Пол от „Футболна треска“ обича да е сред тълпа от запалянковци.

БД: Да.

КФ: Докато господин Дарси не може да изтърпи дори един провинциален бал. Така. А сега можем ли да поговорим за нещо, несвързано с господин Дарси?

БД: Да.

(Пауза. Шумолене на хартия.)

БД: Продължавате ли да се срещате с приятелката си?

КФ: Да.

БД: 0.

(Продължителна пауза.)

КФ: Всичко наред ли е?

БД: (едва чуто) Смятате ли че скромните английски филми са напредък?

КФ: Не ви чух.

БД: (нещастно) Смятате ли, че скромните английски филми са напредък?

КФ: Напредък към… (поощрително) …към какво?

БД: (Извънредно дълга, замислена пауза.) Към бъдещето.

КФ: Ясно. Мисля, че май ни придвижват напред стъпка по стъпка. Много си падам по скромните филми, но харесвам и големите и би било добре да правим повече и от тях.

БД: Но за вас не е проблем, че тя е италианка и тъй нататък?

КФ: Не.

(Извънредно продължително мълчание.)

БД: (намусено) Смятате ли, че господин Дарси има политически измерения?

КФ: Питал съм се какви ли са политическите му убеждения, ако изобщо е имал такива. И не мисля, че биха допаднали на читателите на „Индепендънт“. Вероятно представляват предвикторианската или викторианската идея за богатия благодетел на обществото, което вероятно ще прозвучи твърде тачъристки. Мисълта за социализъм изобщо не му е…

БД: Така е.

КФ: …била присъща. И това е ясно изразено от начина, по който е показано колко добре се отнася с наемателите си. Струва ми се, че би бил по-близък до някаква ницшеанска личност…

БД: Какво ще рече нишанска?

КФ: Ами, идеята за… ъъъ… свръхчовека, за супермена.

БД: Супермен?

КФ: Не, онзи Супермен, не. Не. (тихо стенание) Не смятам, че е носил долните си гащи над панталона, не. Вижте, вече наистина бих искал да приключим с тази тема.

БД: Какъв ще бъде следващият ви филм?

КФ: Казва се „Светът на плесените“.

БД: Природонаучен ли е?

КФ: Не. Не, не. Той е, ъм… той е… ъъъ… за едно ексцентрично семейство от края на трийсетте години, чийто баща притежава фабрика за плесени.

БД: Че плесените не растат ли сами?

КФ: Е, не, той произвежда нещо, което се нарича плесен сфагнум, използвана за лекуване на рани през Първата световна война и… ъъъ… е доста лека… ъъъ… комедийна…

БД: (крайно неубедително) Звучи чудесно.

КФ: Силно се надявам да е така.

БД: Мога ли да питам още нещо за ризата?

КФ: Да.

БД: Колко пъти се наложи да я събличате и обличате?

КФ: Точно колко… Не знам. Ъм, чакайте… имаше сцена, в която отивах към Пембърли. Тя беше заснета веднъж. С един дубъл. После беше сцената, когато давах коня си на някого… Мисля, че тогава се преоблякох.

БД: (ободрена) Преоблякохте се?

КФ: (строго) Да. Един път.

БД: Значи в общи линии е имало само една мокра риза?

КФ: Само една мокра риза, която непрекъснато пръскаха. Доволна ли сте?

БД: Кой е любимият ви цвят?

КФ: Вече се спряхме на това.

БД: Ъм… (шумолене на хартия) Смятате ли, че филмът „Футболна треска“ по същество е за емоционалното ебателство?

КФ: За емоционалното какво?

БД: Ебателство. Знаете: когато мъжете са откачени, алкохолизирани, с фобия към обвързването и през цялото време се интересуват само от футбол.

КФ: Не, не е така. Смятам, че в известен смисъл Пол е много по-освободен в чувствата си и е далеч по-широко скроен от приятелката си. Всъщност дори мисля, че при внимателен анализ най-привлекателното в идеята, която иска да ни внуши Ник Хорнби за него, е, че в един свят с твърде земно ежедневие той е открил извор на емоционални изживявания, които…

БД: Извинете.

КФ: (въздиша) Да?

БД: Езиковата бариера не ви ли създава проблеми с приятелката ви?

КФ: Тя говори прекрасно английски.

БД: Но не смятате ли, че ще се чувствате по-добре с някоя, която е англичанка и е по-близо до вашата възраст?

КФ: Разбираме се добре и така.

БД: Хъмф. (злокобно) Засега. Не предпочитате ли да играете в театъра?

КФ: Ъм. Не съм привърженик на мнението, че театърът е мястото, където наистина се играе, а киното не е истинско предизвикателство за актьора. Но когато играя в театъра, наистина го предпочитам.

БД: Но не смятате ли, че театърът е малко изкуствен и досаден, там трябва да седите неподвижно часове наред, без да можете да хапнете нещо и да си поприказвате…

КФ: Изкуствен? Досаден и изкуствен?

БД: Да.

КФ: Искате да кажете изкуствен в смисъл…

БД: Веднага личи, че не е истина.

КФ: В този смисъл на изкуствен, да. (тих стон) Ъм… но мисля, че ако е добър, не би трябвало да е изкуствен. Той е много по… Много по-изкуствено е да се прави филм.

БД: Нима? Защото не се снима поред?

КФ: Да. Не е поред. Да. Филмът не се снима поред. Снимат го на малки части и парченца, (по-отчетлив стон) Малки части и парченца.

БД: Ясно. Смятате ли, че господин Дарси би спал с Елизабет Бенет преди сватбата?

КФ: Да, смятам, че би могъл.

БД: Сериозно?

КФ: Да. Мисля, че е много възможно.

БД: (задъхано) Наистина?

КФ: Да, мисля, че е възможно.

БД: Но как би било възможно?

КФ: Не знам дали Джейн Остин би се съгласила с мен по въпроса, но…

БД: Не може да се съгласи, защото е умряла.

КФ: Не може… Но мисля, че господин Дарси на Андрю Дейвис би спал с нея.

БД: Все пак защо мислите така? Защо? Защо?

КФ: Защото мисля, че за Андрю Дейвис беше много важно господин Дарси да има изключителен полов нагон.

БД: (хлъцва)

КФ: И, ъм…

БД: Мисля, че това се връзва много, много добре с изпълнението ви. Наистина.

КФ: Благодаря. В един момент Андрю дори ми написа указание: „Представи си, че Дарси има ерекция“.

(Силен трясък)

БД: В кой момент беше това?

КФ: В началото, когато Елизабет върви през полето и случайно го среща.

БД: Там, където е цялата изкаляна?

КФ: И разчорлена.

БД: И запотена?

КФ: Точно така.

БД: Беше ли ви трудно да го изиграете?

КФ: За ерекцията ли питате?

БД: (с благоговеен шепот) Да.

КФ: Ъм, ами, Андрю беше написал също така да не се съсредоточавам върху това, така че поне в това отношение нямаше нужда от игра.

БД: Ммм.

(Продължителна пауза.)

КФ: Да.

(Нова пауза.)

БД: Ммм.

КФ: Това ли е всичко?

БД: Не. Какво стана с приятелите ви, когато се захванахте с господин Дарси?

КФ: Страшно ме поднасяха, ръмжаха „господин Дарси“ на закуска и тъй нататък. После настъпи кратък период, през който трябваше да положат много усилия да скрият това, че знаят кой съм всъщност и…

БД: От кого да го скрият?

КФ: Ами от всеки, който би заподозрял, че може би приличам на господин Дарси.

БД: Но нима мислите, че не сте като господин Дарси?

КФ: Да, твърдо съм убеден, че не съм като господин Дарси.

БД: А аз мисля, че сте точно като него.

КФ: В какъв смисъл?

БД: Говорите като него.

КФ: О, нима?

БД: Изглеждате точно като него и аз… ох, ох…

(Продължителни трясъци, последвани от звуци на боричкане.)