Бриджет Джоунс: на ръба на разума

12. СТРАННИ ВРЕМЕНА

1 септември, понеделник

50,2 кг (трябва да внимавам да не възвърна веднага килограмите), калории 6452.

— Когато стигнах до изхода, разбрах, че нещо не е наред — разказа ми Шарън, когато минаха снощи с Джуд. — Но хората от авиокомпанията не искаха да кажат какво се е случило и ме накараха да се кача на самолета, а след това не ме пуснаха да сляза и след малко самолетът вече се носеше по пистата.

— И кога научи? — запитах аз, като облизах последните капки шардоне от чашата си, при което Джуд веднага протегна бутилката да я напълни. Беше прекрасно, прекрасно.

— Не и преди да кацнем — отвърна Шарън. — Полетът беше отвратителен. Надявах се, че просто си изпуснала самолета, но всички се държаха много особено и гадно с мен. А в секундата, когато слязох от самолета…

— Арестуваха я! — радостно възкликна Джуд. — Пияна като свиня.

— О, не — извиках аз. — А ти се надяваше Джед да те чака на летището.

— Копеле мръсно — смотолеви Шарън и се изчерви. Някак си усетих, че ще е най-добре да не споменавам повече името на Джед.

— Имал е свой човек зад теб на опашката в Банкок — обясни Джуд. — Очевидно е чакал на Хийтроу да му се обадят и веднага е взел самолета за Дубай.

Оказа се, че Шарън се обадила на Джуд от полицейския участък и после бързо се свързали с Външното министерство.

— И после, нищо — обяви Джуд. — Започнаха да бръщолевят нещо за десетгодишна присъда.

— Спомням си — потреперах аз.

— Обадихме се на Марк в сряда вечерта и той веднага се свърза с познатите си в „Амнести“ и Интерпол. Опитахме се да се свържем с майка ти, но от телефонния секретар разбрахме, че е на обиколка из Езерата. Колебахме се дали да не звъннем на Джефри и Уна, но решихме, че само ще предизвикаме поголовна истерия без никаква полза.

— Много мъдро — одобрих аз.

— Следващия петък разбрахме, че си прехвърлена в истински затвор… — продължи Шарън.

— А Марк взе самолета за Дубай.

— Ходил е в Дубай? Заради мен?

— Беше фантастичен — извика Шарън.

— Но къде е сега? Оставих му съобщение, но не ми се обади.

— Още е там — отвърна Джуд. — В понеделник ни се обадиха от Външно министерство и всичко изглеждаше коренно променено.

— Вероятно тогава Чарли е говорил с баща си! — развълнувано вметнах аз.

— Разрешиха ни да ти изпратим пощата…

— А във вторник чухме, че са пипнали Джед…

— А пък в петък се обади Марк и каза, че са получили самопризнание…

— И в събота като гръм от ясно небе ни съобщиха, че си в самолета!

— Ура! — извикахме и трите и се чукнахме с виното. Сърбеше ме езикът да разпитам повече за Марк, но не исках да изглеждам неблагодарна и повърхностна по отношение на извършеното от момичетата.

— А продължава ли да излиза с Ребека? — не издържах аз.

— Не! — извика Джуд. — Изобщо не!

— Какво е станало?

— Всъщност не знаем — рече Джуд. — Както изглеждаше, че работата им е опечена, изведнъж Марк обяви, че няма да ходи в Тоскания и…

— Никога няма да се сетиш с кого излиза Ребека сега — прекъсна я Шарън.

— С кого?

— С човек, когото познаваш.

— Да не е Даниел? — запитах аз със странна смесица от чувства.

— Не.

— С Колин Фърт?

— Не.

— Фъх. С Том?

— Не. Мисли за друг, когото познаваш доста добре. Женен.

— С баща ми? С Магдиния Джереми?

— Топло, топло.

— Какво? Не ми казвайте, че е с Джефри Алкънбери.

— Не — изкиска се Шаз. — Той не само е женен, той е и обратен.

— С Джайлс Бенуик — изведнъж изтърси Джуд.

— С кого? — изтъпях аз.

— С Джайлс Бенуик — потвърди Шаз. — Познаваш Джайлс, за Бога, дето работи с Марк и когото спаси при опита му за самоубийство у Ребекини.

— Дето си падаше по теб.

— Двамата с Ребека останали сами в Глостършир да си ближат раните след злополуките си, чели заедно книги за самопомощ и сега… са неразделни.

— Като дупе и гащи — допълни Джуд.

— Слели са се във великия акт на любовта — започна да раздува Шарън.

Настъпи пауза, през която се гледахме, онемели от тези неведоми Божии пътища.

— Този свят е обезумял — избухнах аз със смесица от почуда и страх. — Джайлс Бенуик не е хубав, не е и богат.

— Хм, всъщност е — промърмори Джуд.

— Но не е ничие гадже. Не представлява символ на някакъв статут, за да привлече вниманието на Ребека.

— Като се изключи фактът, че е страшно богат — вметна Джуд.

— И все пак Ребека го е избрала.

— Точно така, точно, точно така — развълнува се и Шарън. — Странни времена! Настина много странни!

— Както е тръгнало, скоро принц Филип ще ме покани да му стана гадже, а Том ще излиза с кралицата — извиках аз.

— Не с Джером Претенцията, а с нашата собствена, скъпа кралица [Игра на думи. На английски една от жаргонните думи за гей е queen (кралица). — Б. пр.] — поясни Шарън.

— Прилепи ще заръфат слънцето — дадох простор на въображението си аз. — Коне ще се раждат с опашки на главите и кубчета замразена урина ще западат по покривните ни тераси да ни предлагат цигари.

— А сега и принцеса Даяна е мъртва — сериозно додаде Шарън.

Настроението ни рязко се промени. Умълчахме се, докато се опитвахме да смелим тази груба, шокираща и недопустима мисъл.

— Странни времена — произнесе Шарън и прокобно поклати шава. — Наистина странни времена.

2 септември, вторник

50,8 кг (определено трябва от утре да спра да се тъпча), алкохолни единици б (не бива да започвам да пия много), цигари 27 (не бива да започвам да пуша много), калории 6285 (не бива да започвам да ям по много).

8 ч. сутринта. В апартамента ми. Поради смъртта на Даяна Ричард Финч отмени всичко, което правеха във връзка с Момичето с тайландските наркотици (мен) и ми даде два дни отпуск да се съвзема. Не мога да се примиря със смъртта, пък и с каквото и да било друго. Може би ще настъпи национална депресия. Това е краят на една епоха, две мнения няма, но и начало на нова, както на есен започва новата учебна година. Време е за ново начало.

Твърдо съм решена да не се връщам към стария начин на живот и да прекарвам дните си в проверки на телефонния секретар и в очакване Марк да се обади, а да бъда спокойна и уравновесена.

8,05 ч. сутринта. Все пак защо ли Марк е скъсал с Ребека? Защо тя е тръгнала с очилатия Джайлс Бенуик? ЗАЩО? ЗАЩО? Дали е заминал за Дубай, защото още ме обича? Тогава защо не отговори на обаждането ми? Защо? Защо? Все едно. Всичко това е вече без значение за мен. Работя върху себе си. Ще отида да ми направят коламаска на краката.

10,30 ч. сутринта. Обратно в апартамента. Отидох със закъснение (8,30) само за да открия, че козметичката няма да идва „Поради принцеса Даяна“. Секретарката беше почти саркастична по този повод, но както й изтъкнах, кои сме ние да съдим какво преживява всеки различен човек. Ако всичко това ни научи на нещо, то е да не съдим другите.

Но на връщане към къщи ми беше трудно да поддържам това настроение, защото попаднах в страшно задръстване на Кенсингтън Хай Стрийт, което превърна нормалното десетминутно пътуване до дома в четирийсетминутно. Когато допълзях до причината за задръстването, се оказа, че улицата е в ремонт, но никой не работи. Вместо това имаше табела: „Работниците, ремонтиращи тази улица, решиха да прекратят работа през следващите четири дни в знак на почит към принцеса Даяна.“

Охо, телефонният секретар святка.

Беше Марк! Звучеше много слабо и през прашене.

— Бриджет… току-що научих. Много се радвам, че си на свобода. Страшно се радвам. Връщам се по-късно, през… — Настъпи силно прашене и връзката прекъсна.

— След десет минути звънна телефонът.

— Здрасти, мило, можеш ли да познаеш? Майка ми. Родната ми майчица! Изпитах огромен, главозамайващ прилив на обич.

— Какво? — казах аз с обилно насълзени очи.

— „Мини тихо сред шума и бързането и помни какъв покой се крие в тишината.“ Настъпи дълга пауза.

— Мамо? — най-сетне проговорих аз.

— Шшшт, мило, мълчи. — (Нова пауза). — „Помни какъв покой се крие в тишината.“

Поех дълбоко дъх, тикнах слушалката под брадичката си и се заех да си правя кафе. Разбирате ли, вече научих колко е важно да се отдръпваш от хорската лудост, тъй като и без това е достатъчно трудно да не откачиш ти самата. Точно тогава зазвъня мобифонът.

Като се опитвах да не обръщам внимание на първия телефон, който изведнъж бе започнал да се тресе и крещи: „Бриджет, никога няма да намериш покой, ако не се научиш да обичаш тишината“, натиснах бутона. Беше баща ми.

— А, Бриджет — заговори той с безизразен, армейски глас. — Ще поговориш ли с майка си по обикновения телефон? Май е закъсала.

Тя била закъсала? Изобщо ли не им пука за мен? За собствената им плът и кръв?

Дочух поредица ридания, писъци и необясними трясъци по „обикновения телефон“.

— Добре, татко, чао — казах аз и отново взех слушалката.

— Миличка — захриптя мама с дрезгав, самосъжалителен шепот, — трябва да ти кажа нещо. Не мога повече да го крия от семейството и обичните си същества.

Като се помъчих да не се замислям върху разликата между „семейството“ и „обичните същества“, казах бодро:

— Е, не се чувствай длъжна да ми казваш неща, които не искаш.

— А какво ме съветваш да сторя? — истерично се разкрещя тя. — Да живея в лъжа? Аз съм пристрастена, мило, пристрастена съм!

Заблъсках си главата към какво ли е решила да се пристрасти. Майка ми никога не пие повече от чашка черешов ликьор, след като Мейвис Ендърби се напила на двайсет и първия си рожден ден през 1952 и трябвало да я заведат у дома на рамката на велосипед, собственост на някой си „Пишльо“. Лекарствата й се свеждат до някое и друго хапче за успокояване на сухата кашлица, която получава веднъж на две години при представленията на Любителското театрално дружество в Кетъринг.

— Пристрастена съм — повтори тя и направи драматична пауза.

— Добре — казах аз. — Пристрастена си. И към какво точно си пристрастена?

— Към връзките — отсече тя. — Пристрастена съм към връзките, миличка. Аз съм зависима. Ударих с глава масата пред мен.

— След трийсет и шест години с татко! — говореше тя. — И изобщо да не разбера.

— Но, мамо, да си омъжена за някого не значи, че…

— О, не, не съм зависима от татко — тръсна тя. — Зависима съм от удоволствията. Казах на татко, че аз… Ох, трябва да бягам. Време е за клетвата ми.

Стоях втренчена в кафеварката с размътен мозък. Не знаеха ли какво ми се беше случило? Нима тя най-сетне бе прекрачила границата на здравия разум?

Телефонът звънна пак. Беше баща ми.

— Съжалявам за всичко това.

— Но какво става? Мама наблизо ли е?

— Ами да, в известен смисъл… Отиде на занимания.

— Къде сте?

— Ние сме… ами, това е нещо… Казва се „Дъгите“. „Мунисти?“ — помислих си аз. — „Сциентолози?“

— Това е… ъм, център за лечение на алкохолици. Боже мой. Оказва се, че не само аз съм се тревожила от пиенето на татко. Мама му казала, че една вечер, докато били на гости на баба в „Света Ана“, той отишъл в Блакпул и се появил в старческия дом пиян до козирката с бутилка „Феймъз Граус“ в едната ръка и пластмасова кукла на Страшната Спайска с чифт изкуствени зъби, прикрепени на гърдите, в другата. Извикали лекар и миналата седмица, направо от баба в „Света Ана“ отишли в този рехабилитационен център, където мама, както винаги, решила да не остава на втори план.

— Тук не смятат, че проблемът ми е всъщност в уискито. Твърдят, че прикривам болката си или нещо подобно, предизвикана от всички тия Хулиовци и Уелингтъновци. Планът е да се борим заедно с нейната пристрастеност към „удоволствията“.

О, Боже.

Май ще е най-добре засега да не казвам нищо на мама и татко за Тайланд.

10 ч. вечерта. Все още в апартамента. Ето, виждате ли. Ура! Прекарах целия ден в разтребване и почистване и всичко е под контрол. Цялата поща е оправена (е, поне е подредена на купчинка). Освен това Джуд е права. Нелепо е четвърти месец да живея с огромна дупка в стената и е чудо, че някой все още не се е покатерил по задната стена и не е нахълтал вътре. Няма повече да търпя безсмислените извинения на майстор Гари. Накарах един приятел на Джуд, адвокат, да му напише писмо. Виждате ли какво прави човек, когато е изцяло обновен? Прекрасно е…

Ха. Ахахахаха! Ще му дам урок, който няма да забрави, докато е жив. Ходих до пощата, тъй че ще го получи утре. Ще го науча, че не се шегувам, и няма да позволя повече да ме подритват и неуважават;

Така. Сега си вземам половин час за измисляне на идеи за утрешната оперативка.

10,15 ч. вечерта. Хммм. Дали да не си купя вестници, които да ми подскажат нещо? Не, късно е.

10,30 ч. вечерта. Всъщност няма повече да се тревожа за Марк Дарси. Нямам нужда от мъж. Навремето идеята е била мъжете и жените да се събират да живеят заедно, защото жените не са можели да оцеляват без тях, но сега — ха! Имам си собствен апартамент (макар и дупчест), приятели, доходи и работа (поне до утре), тъй че ха! Хахахахаха!

10,40 ч. вечерта. Така. Идеите.

10,41 ч. вечерта. О, Боже. Не мога да отрека, че все пак ми се прави секс. Не съм правила секс от векове.

10,45 ч. вечерта. Дали да не е нещо за Нова Британия при Новите лейбъристи? Също като след меден месец или когато ходиш с някого от шест месеца и започваш да се дразниш, че не мие чиниите? Вече намаляват студентските стипендии? Хм. Толкова лесно беше да правя секс и да ходя с кого ли не, когато бях студентка. Може пък да не заслужават проклетите стипендии, ако през цялото време се занимават със секс.

Брой месеци, през които не съм правила секс: 6. Брой секунди, през които не съм правила секс:

(Колко секунди има в едно денонощие?)

60×60=3600×24=

(Я да взема калкулатора.)

86400×28=2419200

x 6 месеца = 14515200.

Четиринайсет милиона петстотин и петнайсет хиляди и двеста секунди не съм правила секс.

11 ч. вечерта. А може простоНИКОГА ВЕЧЕ ДА НЕ ПРАВЯ СЕКС.

11,05 ч. вечерта. Какво ли става, ако човек не прави секс. Полезно ли е, или вредно?

11,06 ч. вечерта. Може би просто ще зарасна?

11,07 ч. вечерта. Не, не би следвало да мисля за секс. Аз съм човек на духа.

11,08 ч. вечерта. От друга страна, сигурно е полезно човек да създаде потомство.

11,10 ч. вечерта. Джърмейн Гриър не е имала деца. Само че какво доказва това?

11,15 ч. вечерта. Така. Новите лейбъристи, Новите… О, Боже. Станала съм целомъдрена. Целомъдрие! Новите целомъдреници! Мисълта ми е, щом се случва с мен, вероятността да се случва и с много други хора е голяма. Не е ли в това смисълът на духа на времето?

„Изведнъж навсякъде има по-малко секс.“ Все пак ще е гадно да се предоставя за широка консумация. Напомня ми как навремето прочетох статия в „Таймс“, която започваше с: „Изведнъж навсякъде има повече трапезарии“, публикувана същия ден, когато в „Телеграф“ излезе статия „Къде изчезнаха трапезариите?“

Така, трябва да си лягам. Твърдо съм решена първия ден новата аз да отиде рано на работа.

З септември, сряда

53 кг (аах, аах), калории 4995, брой секунди без секс 14 601 600 (вчерашното число + 86 400 — броят в едно денонощие).

7 ч. вечерта. Отидох рано на работа за първи път след Тайланд, очакваща ново отношение и съчувствие, но заварих Ричард Финч в традиционното му гадно настроение: раздразнителен, маниакално палещ цигара от цигара и дъвчещ дъвка с налудничав блясък в очите.

— Хо! — извика той, когато влязох. — Хо! Ахахахахаха! Какво ли носим в чантичката си? Опиум, а? Прах? Имаме ли дупка в хастара? Внесохме ли малко амфетаминчета? Да не е маково семе? Или нещо мнооого бързо? Хашиииш? Малко Роки коки-коки? ОХХХХХ Окиикокиикокии — диво запя той. — Ооох окиикокииикокиии. Ооох! Окиикокиикокии! — С идиотски блясък в очите грабна двете репортерки до себе си и започна да ги блъска напред с крясъци: — Паднете на колене, протегнете ръце, всичко е в чантичката на Бриджет, ра-ра!

Разбрах, че изпълнителният ни продуцент излиза от някакво наркотично опиянение, усмихнах се благо и не му обърнах внимание.

— О, днес сме госпожица Порасна ни работата, а? Ооох! Хайде, всички. Бриджет с важното дупе, току-що излязла от затвора, е сред нас. Да започваме. Да започвамедиидуудаа.

Да си призная, не така си бях представяла нещата. Всички започнаха да се събират около масата и да гледат с омраза от часовника към мен. Какво толкова, беше едва девет и двайсет, а оперативката трябваше да започне в и половина! Само защото бях започнала да идвам рано, не значеше, че оперативката трябва да започне рано вместо късно.

— Така, добре, Бриджееет! Идеи! Какви идеи имаме днес да очароваме останалата без дъх нация? Десет ценни съвета за контрабанда от печената мацка? Най-добрите британски сутиени за складиране на дрога в подплънките?

Ако владееш се, когато всички треперят, помислих си аз. Що не го перна през устата!

Поглепна ме, като дъвчеше и очаквателно се хилеше. Колкото и да беше странно, обичайните подхилквания около масата не се появиха. Всъщност тайландската случка сякаш беше вдъхнала уважение у колегите ми към мен, на което не бях свикнала да се радвам.

— Какво ще кажете за Новите лейбъристи след медения месец?

Ричард Финч стовари глава на масата и захърка.

— Всъщност имам и друга идея — продължих след небрежна пауза. — За секса — добавих, при което Ричард моментално вдигна глава.

— Е? Ще я споделиш ли с нас, или ще я запазиш за приятелчетата си от Отдела за борба с наркотиците? — Целомъдрието — тръснах аз. Настъпи впечатлено мълчание. Ричард Финч ме гледаше опулен, сякаш не можеше да повярва. — Целомъдрие? — Целомъдрие — доволно кимнах аз. — Новото целомъдрие.

— Какво… имаш предвид монаси и монахини? — попита Ричард Финч.

— Не. Целомъдрие.

— Обикновени хора, които не правят секс — намеси се Пачули и нахално го изгледа.

Атмосферата около масата рязко се промени. Може би Ричард бе прекрачил толкова далеч границата на здравия разум, че вече никой не му цепеше басма.

— Какво, заради някаква будистка тантра ли? — презрително изрече той, а кракът му започна конвулсивно да се гърчи, докато дъвчеше.

— Не — отговори Секси Мат, като внимателно се взираше в бележника си. — За обикновените хора като нас, които минават без секс дълги периоди от време.

Стрелнах Мат с очи точно в момента, когато и той направи същото към мен.

— Какво? Вие? — изгледа ни невярващо Ричард. — Че вие всички сте в разцвета на младостта, е, с изключение на Бриджет.

— Благодаря — промърморих аз.

— Та вие всяка нощ сте като зайци! „Вътре, вън, вътре, вън и пак си търсиме навън — пропя той. — Окиикокии обърни я и отзад оправи я!“ Не е ли така?

Около масата се понесе тихо шумолене.

— Не е ли така? Нова пауза.

— Кой в тази стая не е правил секс през последната седмица?

Всички се вторачиха в бележниците си.

— Добре. Кой е правил секс през последната седмица? Никой не вдигна ръка.

— Не мога да повярвам. Добре. Кой от вас е правил секс през последния месец?

Пачули вдигна ръка. Също и Харолд, който самодоволно засия към нас през очилата си. Вероятно лъжеше. Или се беше натискал набързо.

— Значи всички останали… Исусе. Вие сте перверзници. Не може да бъде, защото работите прекалено много. Целомъдрие. Ха! Не можете да си надигнете задниците. Свалени сме от ефир заради Даяна, тъй че най-добре измислете нещо по-добро за останалата част от сезона. Никакви целомъдрени глупости. Връщаме се следващата седмица в ефир с гръм и трясък.

4 септември, четвъртък

53,5 кг (това трябва да спре, защото лежането в затвора ще се окаже напразно), бр. пъти представяне как убивам Ричард Финч 32 (това също трябва да спре, защото възспиращата стойност на лежането в затвора ще изчезне), бр. пробвани, но некупени черни сака 23, бр. секунди без секс 14 688 000.

6 ч. вечерта. Мн. съм щастлива по повод есенното усещане на света като за начало на нова учебна година. На връщане към къщи ще ида на късно вечерно пазаруване, не за да купя нещо поради финансовата криза, а само да пробвам новия есенен стил „кафявото е черно“. Мн. съм развълнувана и твърдо решена тази година да бъда по-умела в пазаруването, напр. а) да не се паникьосвам и да откривам, че единственото нещо, което мога да купя е черно сако, тъй като от колко черни сака може да се нуждае едно момиче и б) да намеря пари от някъде. Може би от Буда?

8 ч. вечерта. В ресторанта „Пържолите на Ангъс“ на улица Оксфорд. Пристъп на неконтролируема паника. Във всички магазини сякаш има леко променени варианти на едно и също нещо. Умът ми се обгърна в мъгла и не мога нищо да реша, докато не обгледам и не каталогизирам всичко, напр. налични черни найлонови сака: едно във „Френска връзка“ за 129 лири, или друго много изискано в „Майкъл Корс“ (мъничко, юрганесто) за 400 лири. Черните найлонови сака в „Хенс“ са само по 39,99 лири. Мога да си купя например десет черни найлонови сака от „Хенс“ на цената на едно от „Майкъл Корс“, но тогава гардеробът ми ще се задръсти с черни сака, пък и без това не мога да си позволя да купя нито едно.

Може би цялата тази представа е погрешна. Може би трябва да започна да нося крещящо оцветени клоунски дрехи като Зандра Роудс или Сю Полард. Или да имам минимален гардероб и да си купя само три много стилни дрешки и да ги нося непрекъснато. (Но какво ще стане, ако ги покапя или повърна върху тях?!)

Така. Спокойно, спокойно. Трябва да си купя следното:

Черно найлоново сако (само 1)

Шалче. Или може би шал? Както и да е, нещо за около врата.

Кафяви панталони тип „ботуши“ (в зависимост какво ще се окаже това тип „ботуши“.)

Кафяв костюм за работа (или нещо подобно).

Обувки.

В обущарския магазин беше същински кошмар. Пробвах едни кафяви с четвъртити бомбета и високи токове в стил 70-те години, като непрекъснато изпитвах чувство за „дежа вю“ от времето, когато още ходех на училище, трябваше да си купя нови обувки и непрекъснато се карах с мама какви е разрешено да бъдат. И изведнъж осъзнах нещо ужасно: не беше само скапаното дежа вю, бяха абсолютно същите обувки, които си купих в шести клас от „Харди Уилис“.

Изведнъж се почувствах като невинна измамена жертва на модните дизайнери, които не са в състояние да измислят нещо ново. И още по-лошо — вече съм толкова стара, че младото поколение не помни нещата, които аз съм носила като гимназистка. Най-сетне започнах да проумявам причината, поради която по-възрастните дами ходят да си купуват джемпърчета от „Ягър“ — не искат уличната мода да им напомня за изгубената младост. Току-що стигнах до въпросния извод. Ще зарежа „Кукей“, „Агнес Би“, „Уисълс“ и т.н. в полза на семплите дрехи и духовността. А са и по-евтини. Прибирам се у дома.

9 ч. вечерта. В апартамента. Чувствам се някак особено празна. Лесно е да си мислиш, че всичко ще бъде различно, като се върнеш, но се оказва, че си е същото. Ами ако аз трябва да го направя различно? Но какво да сторя с живота си?

Знам. Ще хапна малко сирене.

Работата е там, както пише в „Будизъм: Драмата на богатия монах“, че атмосферата и събитията около теб се създават от атмосферата в теб. Тъй че нищо чудно, че всички неприятности — Тайланд, Даниел, Ребека и т.н. — се случиха. Трябва да започна да бъда по-вътрешно изискана и духовно пречистена и тогава ще започна да привличам добри неща и мили, любящи, уравновесени хора. Като Марк Дарси.

Марк Дарси, когато се върне, ще види новата мен, спокойна и уравновесена, привличаща навред около себе си мир и ред.

5 септември, петък

53,8 кг, цигари 0 (триумф), бр. секунди без секс 14 774 000 (катастрофа), (ще трябва да се боря и с двата порока).

8,15 ч. сутринта. Така. Станах рано и съм бодра. Виждате ли, това е важно: да започнеш добре деня!

8,20 ч. сутринта. Охо, имам колетче. Може да е подарък!

8,30 ч. сутринта. Ммм. В кутийка за подаръци е, с розички отгоре. Може да е от Марк Дарси! Може да се е върнал.

8,40 ч. сутринта. Красив, малък, позлатен патрон с името ми, гравирано отгоре. Вероятно е от „Тифани“! С червено връхче. Може да е червило.

8,45 ч. сутринта. Странно. Няма бележка. Може да е промоция на червило от някоя рекламна фирма.

8,50 ч. сутринта. Не е червило, защото е плътно. Може да е сувенир. С името ми отгоре! Сигурно е покана за купон от някоя авангардна рекламна фирма, може да е промоция на ново списание, озаглавено „Червило!“, може да е продукт на Тина Браун!, а поканата да е за бляскавия купон, който ще последва.

Да, виждате ли. Май ще ида до „Монети“ за едно капучино. Но никакъв шоколадов кроасан.

9 ч. сутринта. В кафенето съм. Хм. Много се радвам на подаръчето, но не съм сигурна, че е сувенир. Или ако е, е с много неясно предназначение.

По-късно. О, Боже. Тъкмо седнах с капучиното и шоколадовия кроасан и влезе Марк Дарси, просто така, сякаш никога не беше заминавал — с деловия костюм, прясно избръснат, с леко порязване на брадичката, залепено с тоалетна хартия, каквато му беше традицията сутрин. Отиде до гишето за поръчки и остави куфарчето си на пода, сякаш търсеше някого или нещо. Видя ме. За един дълъг момент погледът му се смекчи (макар и все пак да не се разтопи като сладолед). Обърна се да си вземе капучиното. Бързо си придадох още по-спокоен и уравновесен вид. После се запъти към масата ми, вече с много по-делови вид. Изпитах силно желание да го прегърна.

— Здравей — отсечено заговори той. — Какво си получила? — кимна към подаръчето.

Едва успях да проговоря през вълната от любов и щастие, която ме задушаваше, и му подадох кутийката.

— Не знам какво е. Трябва да е някакъв сувенир. Той извади патрончето от кутийката, заобръща го, сложи го обратно, сякаш го опари и рече:

— Бриджет, това не е рекламен сувенир, а шибан куршум.

Още по-късно. О, Велики Боже. Не беше време да обсъждаме Тайланд, Ребека, любов и каквото и да било.

Марк грабна една салфетка, вдигна капачето на кутийката и го сложи на мястото му.

— Ако владееш се, когато всички треперят… — прошепнах аз на себе си.

— Какво?

— Нищо.

— Стой тук. Не го пипай. Това е зареден куршум — нареди Марк. Измъкна се на улицата и се заогпежда наляво-надясно като телевизионен детектив. Интересно как в истинските полицейски драми всичко толкова прилича на телевизията, също както живописните сцени по време на ваканция приличат на пощенски картички или…

Върна се.

— Бриджет? Плати ли си сметката? Какво правиш? Тръгвай.

— Къде?

— В участъка.

В колата започнах да дърдоря, да му благодаря за всичко, което беше направил, и да му обяснявам колко ми е помогнало стихотворението му в затвора.

— Стихотворение ли? Какво стихотворение? — рече той и зави по Кенсингтън Гардън Роуд.

— Стихотворението „Ако“, нали се сещаш: „Ако на своето сърце едничко се довериш“… о. Боже, наистина страшно съжалявам, че беше принуден да биеш път чак до Дубай, толкова съм ти благодарна, аз…

Спря на светофара и се обърна към мен.

— Всичко е наред — нежно каза той. — А сега спри тези картечни откоси. Изживяла си огромен шок. Трябва да се успокоиш.

Хмф. Идеята беше да забележи колко съм спокойна и уравновесена, а не да ми казва да се успокоя. Опитах да се успокоя, но беше много трудно, защото единственото нещо, за което можех да мисля, беше: някой иска да ме убие.

Когато стигнахме до участъка, приликата с телевизионна драма намаля, защото вътре всичко беше разхвърляно и мръсно и никой не прояви и най-малък интерес към нас. Полицаят на гишето се опита да ни накара да чакаме в чакалнята, но Марк настоя да ни отведат горе. Най-сетне се озовахме в голям неприветлив кабинет, съвсем празен откъм други хора.

Марк ме накара да му разправя всичко, станало в Тайланд, питаше ме дали Джед не е споменавал някой свой познат в Англия, дали колетчето е пристигнало с обикновена поща, дали не съм забелязала някой непознат да се мотае наоколо, откак съм се върнала.

Почувствах се доста глупаво, като му разказах колко доверчиви сме били спрямо Джед, убедена, че ще ми натрие носа, но той беше наистина мил.

— Най-лошото, в което двете с Шарън можете да бъдете обвинени, е главозамайващата тъпота — заяви той. — Чух, че в затвора си се държала прекрасно.

Макар че беше мил, не беше… е, всичко беше на съвсем делова нога, не като че ли искаше отново да се съберем или да си поговорим за някакви чувства.

— Не смяташ ли, че ще е най-добре да се обадиш в службата си? — попита, като си погледна часовника.

Ръката ми се стрелна към устата. Опитах се да си внуша, че е все едно дали още имам работа, или не, ако съм мъртва, но беше десет и двайсет!

— Не гледай като че ли по грешка си изяла дете — засмя се Марк. — Веднъж да имаш основателна причина за патологичните си закъснения.

Вдигнах слушалката и набрах прекия телефон на Ричард Финч. Обади се веднага.

— Ооох, май е Бриджет, а? Малката госпожичка Целомъдрие? От два дена е тук и вече изчезва от работа. Къде си все пак? Пазаруваме, нали?

Ако владееш се, когато всички треперят, помислих си аз. Ако можеш…

— Играем си със свещ, а? Свещите вън, момичета! — И издаде силен пльокащ звук.

Загледах се ужасена в телефона. Не можех да разбера дали Ричард Финч винаги е бил такъв, а аз съм била друга, или е навлязъл в някаква ужасна, причинена от наркотиците спирала надолу.

— Дай ми го — обади се Марк.

— Не! — извиках аз, издърпах слушалката и изсъсках. — Аз съм самостоятелен човек.

— Разбира се, мила, само дето не си наред с главата — промърмори Марк.

Мила! Нарече ме мила!

— Бриджет! Пак задрямахме, а? Къде си? — закикоти се той.

— В полицейския участък.

— А, значи сме се върнали към роки коки? Браво. Имаш ли малко и за мен? — закиска се той.

— Получих заплаха за убийство.

— Охо! Това е чудесно. Всеки момент ще получиш една и от мен. Хахахаха. Полицейски участък, а? Така те искам. Добри, стабилни, неупотребяващи наркотици хора в екипа ми.

Това преля чашата. Писна ми. Поех дълбоко дъх.

— Ричард — величествено започнах аз. — Опасявам се, че това е все едно хърбел да се присмее на щърбел. Само дето аз не съм щърбел, защото не взимам наркотици. За разлика от теб. Както и да е, няма да се върна на работа. Чао. — И затворих телефона. Хах! Хахахаха! Помислих за малко, преди да се сетя за банковата си сметка. И за вълшебните гъби. Само дето не бяха истински наркотици, а естествени гъби.

Точно в този момент се появи един полицай, който се втурна край нас, без изобщо да ни обърне внимание.

— Слушайте! — рече Марк и удари с юмрук по писалището му. — Тук има момиче със зареден куршум с името й, гравирано отгоре. Не може ли да видим някакви действия от ваша страна?

Полицаят спря и ни погледна.

— Утре е погребението — смотолеви той. — А имаме и пробождане с нож в Кензол Райз. Мисълта ми е, че има хора, които са вече убити. — Вирна глава и излетя навън.

След десет минути инспекторът, който уж трябваше да се занимае с нас, влезе с компютърна разпечатка.

— Здравейте, аз съм инспектор Кърби — рече той, без да ни погледне. Взира се известно време в разпечатката, после в мен и вдигна вежди.

— Предполагам, че това е тайландският случай? — каза Марк и надникна през рамото му. — О, разбирам… онзи случай с…

— Ами, да — потвърди детективът.

— Не, не, онова беше само телешко филе — обясни Марк. Полицаят се взираше в Марк с особен поглед.

— Беше оставено в найлонов плик от майка ми — обясних аз — и започна да се разваля.

— Виждате ли? Ето тук? А това е тайландският доклад — поясни Марк и се наведе над формуляра.

Инспекторът обгърна с ръце формуляра, сякаш Марк се стараеше да препише домашното му. Точно в този миг звънна телефонът. Инспектор Кърби вдигна слушалката.

— Да. Искам да бъда в полицейска кола на Кенсингтън Хай Стрийт близо до Албърт Хол! Когато тръгне кортежът. Искам да отдам последна почит — заяви той гневно. — Що ще там шибаният инспектор Роджърс? Е, добре тогава, пред Бъкингамския дворец. Какво?

— Какво пише в доклада за Джед? — прошепнах аз.

— Представил се е като „Джед“, така ли? — изсумтя Марк. — Всъщност е Роджър Дуайт.

— Добре тогава, на Хайд Пари Корнър. Но я искам пред тълпата. Извинявайте — обърна се към нас инспектор Кърби, след като остави слушалката и си придаде вид на свръхкомпетентен и ефикасен, който напълно се покриваше с моя, когато закъснявах за работа. — Роджър Дуайт — рече детективът. — Май нещата сочат натам, а?

— Бих бил много изненадан, ако е успял да организира нещо лично — намеси се Марк. — Особено от арабски арест.

— Е, винаги има начини и средства.

Бях абсолютно бясна от това как Марк разговаряше с полицая през главата ми. Сякаш бях безмозъчна малка или малоумна.

— Извинете — строго се намесих аз. — Бих ли могла и аз да участвам в разговора?

— Разбира се — отвърна Марк, — стига да не говорим за хърбели и щърбели.

Видях детективът да мести недоумяващо поглед от единия към другата.

— Предполагам, че би могъл да накара някой друг да го изпрати — обърна се Марк към детектива, — но ми изглежда малко вероятно, дори глупаво, при положение, че…

— Е да, в подобни случаи… Извинете — инспектор Кърби вдигна слушалката. — Така. Добре, кажи в Хароу Роуд, че вече имат две коли по маршрута! — раздразнено заговори той.

— Не. Искам да видя ковчега преди опелото. Да. Ами кажи на инспектор Ремингтън да го духа. Извинете, сър. — Затвори пак телефона и величествено се усмихна.

— В подобни случаи…? — запитах аз.

— Не е много вероятно човек със сериозни намерения да обяви предварително…

— Искате да кажете, че направо щяха да я застрелят? — запита Марк.

Боже мой.

След един час пакетчето беше изпратено за снемане на отпечатъци и ДНК, а мен все още ме разпитваха.

— Някой извън тайландската връзка, който да има нещо срещу вас, млада госпожице? — попита ме инспектор Кърби.

— Може би някой бивш любовник или отхвърлен обожател?

Бях очарована, че ме наричат „млада госпожице“. Разбирате ли, може да не съм в първа младост, но…

— Бриджет! — извика Марк. — Съсредоточи се! Има ли някой, който би искал да ти навреди?

— Има много хора, които вече са ми навреждали — отвърнах аз, погледнах към Марк и си напънах мозъка. — Ричард Финч. Даниел, но едва ли някой от тях би постъпил по този начин — несигурно завърших аз.

Преглътнал ли е Даниел онова, което му казах онази вечер, когато щяхме да ходим на вечеря? Толкова ли тежко е преживял това, че го отхвърлих? Положително подобна реакция би била пресилена. От друга страна, може би Шарън беше права за начина, по който мъжете в края на хилядолетието изживяват загубата на водещата си роля.

— Бриджет — кротко заговори Марк. — Каквото и да си мислиш, бих искал да го споделиш с инспектор Кърби.

Беше толкова притеснително. Най-сетне се впуснах в описание на цялата вечер, когато бях по бельо и яке с Даниел, докато инспектор Кърби ме слушаше с каменно лице. Марк не каза нищо, докато говорих, но изглеждаше силно разгневен. Забелязах, че детективът внимателно го гледа.

— А имали ли сте връзки с някакви наистина изпаднали типове? — попита детектив Кърби.

Единственият човек, за когото можах да се сетя, беше евентуалният жиголо на чичо Джефри, но беше нелепо, защото той изобщо нямаше представа коя съм.

— Налага се да се изнесете от апартамента си. Има ли къде да отидете?

— Може да дойдеш при мен — внезапно изтърси Марк. Сърцето ми подскочи. — В една от стаите за гости — добави бързо той.

— Сър, бихте ли ни оставили за момент! — намеси се инспекторът.

Марк се накокошини, но после каза:

— Разбира се. — И бързо излезе от стаята.

— Не съм сигурен, че престоят ви у господин Дарси би бил умен ход, госпожице — заговори инспекторът и погледна към вратата.

— Да, може и да сте прав — отвърнах аз, решила, че проявява бащинска загриженост и като мъж ми напомня, че трябва да поддържам атмосфера на тайнственост и недостъпност и да оставя Марк да ме преследва, но после се сетих, че вече не бива да мисля по този начин.

— Каква точно е била връзката ви с господин Дарси?

— Ами… — смънках аз и започнах разказа си. Детектив Кърби прояви странна подозрителност към цялата работа. Вратата се отвори в момента, когато казваше:

— Значи господин Дарси съвсем случайно се е отбил в кафенето, така ли? Точно в деня, когато получихте куршума? Влезе Марк и застана пред нас.

— Добре — уморено продума той и ме погледна, сякаш за да ми внуши: „Ти си извор на всичко, противоположно на спокойствието“. — Вземете ми отпечатъците, изследвайте ДНКто ми и да оправим тази работа.

— О, сър, не твърдя, че сте били вие — забързано отвърна инспекторът. — Просто сме длъжни да елиминираме…

— Добре, добре — въздъхна Марк. — Да се заемем с тая работа.