Бриджет Джоунс: на ръба на разума

9. СОЦИАЛЕН АД

22 юни, неделя

59,5 кг, алкохолни единици 6 (дължа ги на Констанс), цигари 5 (мн. д.), калории 2455 (но най-вече от неща, покрити с портокалова глазура), избягал от плевня добитък 1 бр., нападения на деца върху мен 2.

Вчера беше празненството по случай рождения ден на Констанс. Отидох с около час закъснение и тръгнах към къщата на Магда, следваща писъците в градината, където се вихреше разюздана оргия, в която възрастни гонеха деца, деца гонеха зайци, а в ъгъла зад ниска оградка се кипреха два заека, един хамстер, болнава на вид овца и шкембесто прасе. Спрях пред френския прозорец и неспокойно се огледах. Сърцето ми подскочи, когато го видях, застанал по своя традиционен маркдарсиевски начин, със самотен и разсеян вид. Погледна към вратата, където стоях, и за секунда погледите ни се впиха един в друг, след което той смутено ми кимна и отклони очи. Едва тогава забелязах, че до него е клекнала Ребека и говори на Констанс.

— Канстанс! Констанс! Констанс! — гукаше Ребека и махаше пред лицето й японско ветрилце, поради което Констанс гледаше свирепо и ядно примигваше.

— Виж кой е дошъл! — обади се Магда, която се наведе към Констанс и ме посочи.

Потайна усмивчица изплува на личицето на Констанс и тя решително, макар и с малко нестабилни крачки, се запъти към мен, като остави Ребека да изглежда доста глупаво с ветрилцето. Когато се приближи, аз се наведох, а тя обви с ръчичка врата ми и притисна горещото си личице към моето.

— Донесе ли ми подарък? — прошепна. Доволна, че този фрапиращ пример на обич по сметка остана нечут от останалите, прошепнах в отговор:

— Май да.

— Къде е?

— В чантата ми.

— Ще влезем ли да го извадим?

— Колко е сладка — чух да гука Ребека и като вдигнах очи, видях, че тя и Марк наблюдават как Констанс ме взе за ръка и ме поведе в прохладната къща.

Всъщност бях много доволна от подаръка, който купих на Констанс — пакет бонбони и розова феерична рокличка стил Барби със златисто-розова поличка като на балеринка, за която се наложи да преора два магазина на Улуърт. Тя страшно я хареса и, естествено, както би сторила всяка жена, пожела веднага да я облече.

— Констанс — казах аз, след като я одобрихме от всеки възможен ъгъл, — защо се зарадва толкова, като ме видя? Заради мен или заради подаръка, който чакаше?

Изгледа ме под смръщени вежди.

— Заради подаръка.

— Ясно — отвърнах аз.

— Бриджет?

— Да.

— Там, в твоята къща.

— Да?

— Защо нямаш никакви играчки?

— Ами защото не си играя с този вид играчки.

— О! А защо нямаш стая за игра?

— Защото не играя този вид игри.

— А защо си нямаш мъж?

Не можах да повярвам. Едва бях дошла на празненството, и една тригодишна вече се държеше като Самодоволна женена.

След това седнахме на стълбите и проведохме дълъг, доста сериозен разговор за това, че всички хора са различни и някои от тях са Единаци, после чухме шум, погледнахме нагоре и видяхме Марк Дарси да се взира надолу към нас.

— Просто… ъъъ… Тоалетната сигурно е горе? — равнодушно запита той. — Здрасти, Констанс. Как е „Пингу“?

— Той не е истински — хвърли му свиреп поглед тя.

— Добре, добре — побърза да я успокои той. — Извинявай. Тъпо беше от моя страна да бъда толкова… — погледна ме право в очите — лековерен. Честит рожден ден. — После мина покрай нас, без дори да ме целуне, да каже „здрасти“ или нещо такова. „Лековерен“. Дали продължаваше да смята, че съм му изневерявала с майстор Гари и химическия чистач? Както и да е, помислих си аз, пет пари не давам. Това е без значение. Всичко е прекрасно и аз напълно съм се издигнала над тия неща.

— Изглеждаш ми тъжна — обади се Констанс. Помисли малко, после извади полуосмукан бонбон от устата си и го сложи в моята. Решихме да се върнем пак вън и да покажем рокличката, а Констанс моментално бе подета от вманиачената Ребека.

— О, вижте една малка фея! Ти фея ли си? Каква фея си? Къде ти е вълшебната пръчица? — лигавеше се тя. — Страхотен подарък, Бридж — рече Магда. — Чакай да ти дам нещо за пиене. Познаваш Козмо, нали?

— Да — отвърнах аз и сърцето ми се сви при вида на тресящата се гуша на огромния банкер. — Виж ти! Бриджет, радвам се да те видя! — изрева Козмо и ме огледа похотливо от глава до пети. — Как върви работата?

— Прекрасно — излъгах аз, доволна, че не се втурна веднага да разчепква любовния ми живот. Какъв напредък! — Сега работя в една телевизия.

— В телевизия? Прекрасно! Дяволски прекрасно! Явяваш ли се пред камера?

— От време на време — отговорих аз със скромен глас, който предполагаше, че всъщност съм Сила Блак, но не искам никой да го знае.

— О? Знаменитост, значи? А… — наведе се загрижено към мен — уреди ли останалата част от живота си?

За нещастие в този момент случайно мина Шарън. Втренчи се в Козмо като Клинт Ийстуд, когато някой се опитва да го преметне.

— Що за въпрос е това? — изръмжа тя.

— Какво? — сепна се Козмо и стреснато я изгледа.

— „Уреди ли останалата част от живота си?“ Какво по-точно искаш да кажеш с това?

— Ами, а… нали знаеш… кога ще се… знаеш…

— Омъжи? Значи само защото нейният живот не е като твоя, смяташ, че не е уреден, така ли? Ами ти, Козмо, уреди ли останалата част от живота си? Как вървят нещата с Уони?

— Ами аз… — замънка Козмо и се изчерви като рак.

— О, съжалявам. Май докоснахме болно място. Хайде, Бриджет, преди отново да съм го настъпила по мазола.

— Шарън! — възкликнах аз, когато се озовахме на безопасно разстояние.

— Я стига — отсече тя. — Това е нетърпимо. Не могат да се разхождат наоколо, да се държат снизходително с хората и да обиждат начина им на живот. Козмо вероятно копнее Уони да отслабне с около трийсет кила и да спре да хихика пискливо по цял ден, но ние не решаваме в момента, когато го видим, че е наша работа да му го натякваме, нали? — В очите й се появи злостна искрица. — А би трябвало — добави тя, грабна ме за ръката и тръгнахме обратно към Козмо, само за да се сблъскаме пак с Марк, Ребека и Констанс. О, Боже.

— Кой, мислиш, е по-стар, аз или Марк? — говореше Ребека.

— Марк — отвърна намусено Констанс и се заоглежда, сякаш замисляше бягство.

— Кой, мислиш, е по-стар, аз или мама? — продължи игриво Ребека.

— Мама — предателски отговори Констанс, при което Ребека избухна в звънлив смях.

— А кой, мислиш, е по-стар, аз или Бриджет? — запита Ребека и ми намигна-Констанс несигурно ме погледна, докато Ребека й се усмихваше сияйно. Кимнах лекичко към Ребека.

— Ти — отсече Констанс. Марк Дарси избухна в смях.

— Ще поиграем ли на феи? — заглези се Ребека, като смени тактиката и се опита да хване Констанс за ръка. — Във вълшебен замък ли живееш? И Хари ли е вълшебник? Къде са приятелките ти феи?

— Бриджет — рече Констанс и ме погледна трезво. — Мисля, че ще е най-добре да обясниш на тази дама, че не съм истинска фея.

По-късно, когато разправях всичко това на Шарън, тя мрачно ме прекъсна.

— Боже мой. Виж кой е тук. В другия край на градината стоеше Джуд, сияеща в тюркоазена рокля, и си бъбреше с Магда, но без Гадника Ричард.

— Момичетата са тук! — весело обясни Магда. — Виж! | Ето ги там!

Ние с Шарън упорито заизучавахме чашите си и се направихме, че не я виждаме. Когато вдигнахме погледи, Ребека беше налетяла на Джуд и Магда и мяукаше като катереща се по социалната стълбица литературна съпруга, която току-що е забелязала Мартин Еймис да разговаря с Гор Видал. — О, Джуд, толкова се радвам за теб, това е чудесно! — превземаше се тя.

— Не знам на какво е тази жена, но и аз искам от същото — промърмори Шарън.

— Двамата с Джереми трябва да дойдете, не, наистина трябва. Не искам и да чуя отказ — мелеше Ребека в момента. — Ами доведете ги! Доведете и децата! Обожавам деца! Втория уикенд на юли. В къщурката на родителите ми в Глостършир. Басейнът страшно ще им хареса. Ще дойдат най-различни прекрасни хора! Поканила съм Луиз Бартън-Фостър, Уони и Козмо… — Мащехата на Снежанка, Фред и Розмари Уест, Калигула — би мота да продължи тя.

— …Джуд и Ричард, и Марк ще дойде, разбира се, Джайлс и Найджъл от службата на Марк… Видях Джуд да поглежда към нас.

— А Бриджет и Шарън? — запита тя.

— Какво? — не дочу Ребека.

— Покани ли Бриджет и Шарън?

— О! — Ребека се смути. — Ами, не съм сигурна дали имам толкова стаи, но май ще мога да използвам бунгалата за прислугата. — Всички се втренчиха в нея. — Да, поканила съм ги! — Заогаежда се диво. — А, ето ви и вас двете! Ще дойдете на дванайсети, нали?

— Къде? — запита Шарън.

— В Глостършир.

— Не знаем нищо за това — високо отговори Шарън.

— Е, вече знаете! Вторите събота и неделя на юли. Намира се до Удсток. Но ти си идвала, нали, Бриджет? — Да — рекох аз и се изчервих, като си спомних онзи отвратителен уикенд.

— Така! Чудесно! И ти идваш, Магда, така че… — Ъм… — започнах аз. — Ще дойдем с удоволствие — твърдо отсече Шарън и ме настъпи.

— Какво? Какво? — ядосах се аз, когато Ребека отбръмча.

— Естествено, че ще отидем — потвърди тя. — Няма да я оставиш да отмъкне всичките ти приятели ей така. Опитва се насила да вкара всички в някакъв нелеп социален кръг от внезапно нужни полуприятели на Марк и подготвя двамата да се насосат в центъра му като пчелички Баща и Майка.

— Бриджет — каза изискан глас. Обърнах се и видях нисичък рус мъж с очила. — Аз съм Джайлс, Джайлс Бенуик. Работя с Марк. Помниш ли? Страшно ми помогна по телефона ; онази вечер, когато жена ми каза, че ме напуска.

— О, да, Джайлс. Как си? — откликнах аз. — Как вървят нещата?

— Не много добре, опасявам се — отвърна Джайлс.

Шарън изчезна с последен поглед към мен, при което Джайлс се впусна в дълъг, подробен и щателен отчет на брачния си провал. — Толкова съм ти благодарен за съветите — заяви той и сериозно ме загледа. — И наистина си купих „Мъжете са от Марс, жените — от Венера“. Стори ми се много, много добра, макар да не промени видимо възгледите на Вероника.

— Е, тя се занимава повече със срещите между двата пола, не с разводи — защитих аз концепцията на Марс и Венера.

— Точно така — съгласи се Джайлс. — Кажи ми, чела ли си „Можете да изцелите живота си“ от Луиз Хей?

— Да! — възхитено възкликнах аз. Джайлс Бенуик определено притежаваше обширни познания върху света на книгите за самопомощ и ми беше приятно да обсъждам с него различните творби, макар че прекали със словоохотливостта. Най-сетне се появи Магда с Констанс. — Джайлс, ела да се запознаеш с приятеля ми Козмо! — решително заяви тя и дискретно вдигна очи към небето, така че само аз да я видя. — Бридж, имаш ли нещо против да ти оставя Констанс за момент?

Коленичих да поговоря с Констанс, която беше разтревожена от естетическия ефект на шоколадовите петна върху новата рокличка. Точно когато и двете твърдо се убедихме, че шоколадови петна на розов фон са привлекателен, рядък и положителен десен, Магда се върна. — Май клетият Джайлс ти е хвърлил око — дяволито заяви тя и заведе Констанс да ака. Преди да успея да се изправя, нещо започна да ме пляска по дупето.

Извърнах се — признавам, че се надявах да е Марк Дарси, но видях Уониният син Уилям и приятелчето му, които злобно се кикотеха.

— Хайде пак — викна Уилям и приятелчето му започна пак да ме пляска. Опитах да се изправя, но Уилям, който е шестгодишен и доста едричък за възрастта си, скочи на гърба ми и уви ръце около шията ми. — Стига, Уилям — опитах се да събера някакъв авторитет в тона си аз, но в същия миг в другия край на градината започна някаква суматоха. Шкембестото прасе беше избягало от заграждението и се носеше напред-назад, като квичеше пискливо. Настъпи истинска лудница, когато родители се втурнаха да спасяват чедата си, но Уилям се беше здраво впил в гърба ми, а другото момче продължаваше да ме пляска по задника и да вие от смях, достоен за филма „Екзорсистът“. Гърбът започваше наистина да ме боли. Внезапно ръцете на Уилям се махната от шията ми. Усетих, че някой го вдига, а после спря и пляскането. За миг останах с наведена тава, опитвах се да възстановя дишането и самообладанието си. После се обърнах и видях Марк Дарси да се отдалечава, хванал по едно мятащо се шестгодишно момче под всяка мишница.

Известно време празненството бе изцяло подчинено на залавянето на прасето, а Джереми крещеше с пълен глас на зооукротителя. Веднага след това видях Марк — беше облякъл сакото си и се сбогуваше с Магда, при което Ребека моментално се втурна също да се сбогува. Отместих бързо поглед и се постарах да не мисля за това. Изведнъж Марк застана до мен.

— Аз… ъъъ… вече тръгвам, Бриджет — каза той. Мога да се закълна, че го видях да поглежда към циците ми. — Нали няма да си тръгнеш с някое парче месо в чантата?

— Не — уверих го аз. За момент се погледнахме в очите. — О, и благодаря ти… благодаря за… — кимнах към мястото на инцидента.

— Няма нищо — тихо произнесе той. — Винаги съм готов да те отърва от някое момче.

И като по поръчка се появи проклетият Джайлс Бенуик с две чаши в ръце. — А, тръгваш ли? — зарадва се той. — Тъкмо смятах да поизцедя от Бриджет още малко мъдри съвети. Марк бързо премести поглед от мен към него и обратно.

— Сигурен съм, че си в добри ръце — рязко заяви той. — Ще се видим в службата в понеделник.

Майната му, майната му, майната му. Как става така, че никой не флиртува с мен, когато Марк Дарси не е наблизо?

— Пак в старата килия за изтезания, а? — говореше Джайлс и го тупаше по гърба. — Няма край. Няма край. Е, тръгвай вече.

Главата ми се маеше, докато Джайлс не спираше да дърдори как щял да ми изпрати книгата „Изпитай страха и го направи въпреки него“. Много държеше да знае дали ние с Шарън ще ходим в Глостършир на дванайсети. Но слънцето започваше да залязва, наоколо ехтеше детски рев, отвсякъде долиташе „Мама ще пляска“ и всички си тръгваха.

— Бриджет. — Беше Джуд. — Искаш ли да дойдеш в „192“ да…

— Не, не искаме — тросна се Шарън. — Ще ходим на аутопсия на случилото се на купона.

Което беше лъжа, защото Шарън имаше среща със Саймън. Джуд изглеждаше покрусена. О, Боже. Проклетата Ребека бе развалила всичко. Макар че не бива да забравям да не обвинявам другите, а да поема сама отговорността за всичко, което ми се случва.

1 юли, вторник

58,9 кг (действа!), напредък в дупката на стената от страна на Гари 0.

Мисля, че ще е най-добре вече да го приема. Марк и Ребека са двойка. Нищо не мога да сторя. Почетох още малко от „Изкуството да бъдеш бог“ и разбирам, че в живота не можеш да имаш всичко, което искаш. Важно е не това, което ти се случва в живота, а как разиграваш раздадените карти. Няма да мисля за миналото и поредицата от катастрофи с мъже. Ще мисля за бъдещето. Оооох, майко, телефонът! Ура! Виждате ли!

Беше Том, решил да звънне да ми постене. Което беше приятно. Докато не каза:

— А, между другото, тази вечер видях Даниел Клийвър.

— О, наистина, къде? — изчуруликах аз с весел и все пак сподавен глас. Осъзнавам, че съм нов човек и неприятностите със свалките са част от миналото — напр., давам ви съвсем произволен пример, откриването на чисто гола жена на Даниеловия покрив миналата година, когато уж ходех с него, никога нямаше да се случи на новата мен. Но въпреки това не ми се искаше призракът на унижението с Даниел тревожно да се надига като Лохнеското чудовище или някаква ерекция.

— В клуб „Граучо“ — отвърна Том.

— Говори ли с него?

— Да.

— И какво му каза? — попитах застрашително. Важното при бившите е приятелите ти да ги наказват и подминават, а не да поддържат добри отношения и с двете страни като Тони и Чери с Чарлс и Данна.

— Уф. Не си спомням точно. Казах му, ъм…: „Защо се държа така отвратително с Бриджет, когато тя е толкова готина?“

В начина, по който го изрече, имаше нещо папагалско, което подсказваше, че вероятно не се цитира буквално.

— Добре — зарадвах се аз, — много добре. — Замълчах, твърдо решена да сменя темата. В края на краищата, какво ми пука за казаното от Даниел? — А той какво каза? — изсъсках аз.

— Каза ми — започна Том и избухна в смях. — Каза ми…

— Какво?

— Каза ми… — Вече се смееше със сълзи.

— Какво? Какво? КАКВОООО?

— Как мога да ходя сериозно с жена, която не знае къде е Германия!

Нададох писклив, хиенест смях също като човек, който чува, че баба му е умряла и решава, че е шега. После реалността ме цапардоса. Вкопчих се в плота на кухненската маса, зави ми се свят.

— Бридж? — говореше Том. — Добре ли си? Смеех се само защото това е… пълна нелепост. Ти, естествено, знаеш къде е Германия… Бридж? Знаеш ли?

— Да — омаломощено прошепнах аз.

Настъпи дълга неловка пауза, докато се опитвах да осмисля случилото се, т.е. Даниел ме е зарязал, защото ме е смятал за тъпа.

— Е, тогава — бодро заговори Том, — къде е тя… Германия?

— В Европа.

— Да, ама къде точно в Европа?

Стига де. В модерната епоха не е нужно да знаеш къде точно се намират държавите, тъй като е достатъчно да си купиш билет за някоя от тях. В пътническото бюро не те питат над кои държави ще прелетиш, за да ти дадат билета, нали така? — Опиши ми само в най-общи линии. — Ъъъ… — заъках аз с наведена тава и бягащи из кухнята очи да видя дали имам атлас подръка. — До кои държави смяташ, че е близо Германия? — настояваше той — Замислих се внимателно. — Франция. — Франция. Ясно. Значи Германия е „близо до Франция“, така ли?

Нещо в начина, по който говореше, ме накара да реша, че съм направила катаклизмичен гаф. Тогава се сетих, че Германия, естествено, е свързана с Източна Германия и следователно е много по-вероятно да е близо до Унгария, Русия или Прага.

— Прага — изтърсих аз. Том избухна в смях. — Както и да е, на този свят вече не съществува понятието „обща култура“ — възнегодувах аз. — Редица статии са доказали, че медиите създават такъв океан от знания, че не всеки избира едно и също нещо от него.

— Няма нищо, Бридж — утеши ме Том. — Не се тревожи. Искаш ли утре да идем на кино?

11 ч. вечерта. Да, ще тръгна по кина и ще чета книги. Какво е казал или не е казал Даниел, не ме интересува ни най-малко.

11,15 ч. вечерта. Как се осмелява Даниел да ме очерня пред хората! Откъде знае, че не знам къде е Германия? Дори не сме припарвали до нея. Най-далечното място, където ходихме, беше Рътлавд Уотър. Хъх.

11,20 ч. вечерта. Както и да е, много съм си готина. Толкоз.

11,30 ч. вечерта. Ужасна съм. Тъпа съм. Ще започна да чета внимателно списание „Икономист“, ще тръгна на вечерно училище и ще прочета „Пари“ от Мартин Еймис.

11,35 ч. вечерта. Хаха. Открих атласа. 11,40 ч. вечерта. Ха! Така. Ще звънна на онова копеле.

11,45 ч. вечерта. Току-що набрах номера на Даниел.

— Бриджет? — рече той, преди да успея да отворя уста.

— Как разбра, че съм аз?

— Някакво сюрреалистично шесто чувство — развеселено избоботи той. — Чакай малко. — Чух го да пали цигара. — Е, казвай. — Пое дълбоко дим.

— Какво? — смотолевих аз.

— Казвай, къде е Германия?

— До Франция — започнах аз. — Също и до Холандия, Белгия, Полша, Чехословакия, Швейцария, Австрия и Дания. Има и излаз на море.

— На кое море?

— На Северно.

— И на?

Втренчих се свирепо в атласа. Там нямаше друго море.

— Добре — отсече той. — Едно море от две е достатъчно добро попадение. Значи искащ да намина?

— Не! — срязах го аз. Честно. Даниел е абсолютното дъно. Няма да нагазя повторно във всичко това.

12 юли, събота

150 кг (така се чувствам в сравнение с Ребека), брой бодежи в гърба от гадния дунапренов матрак 9, брой мисли относно Ребека и природни бедствия, пожари от късо съединение, наводнения и професионални убийци: голям и правопропорционален.

Къщата на Ребека, Глостършир. В отвратително бунгало за гости. Защо дойдох тук? Защо? Защо? Двете с Шарън потеглихме доста късно, тъй че пристигнахме десет минути преди вечеря. Това не се прие твърде добре от Ребека, която пропя:

— О, ние почти бяхме загубили надеждата да ви видим! — с тона на мама или Уна Алкънбери.

Настаниха ни в бунгало за прислугата, което ме устройваше, тъй като нямаше опасност да се сблъскам с Марк в коридорите, но като влязох, мнението ми се промени: боядисано е в отровно зелено, има единични легла с дунапренови матраци и метални табли над главата — силен контраст с последния път, когато бях тук, настанена в прекрасна хотелоподобна стая със самостоятелна баня.

— Типично за Ребека — изръмжа Шарън. — Единаците са втора категория хора. Да не го забравят.

Закъсняхме за вечеря и се чувствахме като две долнопробни разведени жени заради набързо положения грим. Трапезарията беше все така смайващо величествена, каквато я помнех — с огромна камина, разположена в специален кът от едната страна и двайсет човека, насядали около старинна маса за хранене, осветена от сребърни свещници и украсена с гирлянди от свежи цветя.

Начело на масата седеше Марк, настанен между Ребека и Луиз Бартън-Фостър и напълно погълнат от разговор.

Ребека сякаш не забеляза влизането ни. Стояхме неловко прави и се взирахме в масата, докато Джайлс Бенуик не измуча:

— Бриджет! Насам!

Мястото ми беше между Джайлс и Магдиния Джереми, който сякаш беше забравил, че някога съм ходила с Марк Дарси и започна разговора с:

— Е! Дарси явно е много хлътнал по приятелката ти Ребека. Забавно е, защото имаше една малка, Хедър Не-помня-второто-й-име, приятелка на Барки Томпсън, която беше хвърлила око на стария мошеник.

Фактът, че Марк и Ребека седяха наблизо и можехме да се чуваме, сякаш съвсем бе убягнал от вниманието на Джереми, но не и от моето. Опитвах да се съсредоточа върху думите на Джереми, вместо да слушам техния разговор, който беше за някаква почивка на вила, която Ребека организираше през август в Тоскания заедно с Марк, както се подразбираше от само себе си, и на която всички, ама всички, трябвало да дойдат, с евентуалното изключение на Шарън и мен.

— Какво е това, Ребека? — изрева някакъв страшен досадник, когото бегло си спомнях от ските. Всички погледнаха към камината, над която се кипреше чисто новичък семеен герб, върху който бе изписано мотото „Per determinam at victoriam“. Присъствието на герба изглеждаше твърде странно, тъй като семейството на Ребека не принадлежи към аристокрацията, а е голяма клечка в търговията с недвижими имоти на фирмата „Найт, Франк и Рътли“.

— Per determinam at victoriam? — избоботи досадникът. — Чрез безскрупулност към победа. Това си е Ребека от глава до пети.

Избухна висок, бурен смях и двете с Шарън се спогледахме злорадо.

— Всъщност преводът е „Чрез решимост към успех“ — ледено го поправи Ребека. Погледнах към Марк, зад чиято ръка изчезваше бегла усмивка.

Преживях някак си вечерята, като слушах Джайлс много бавно да анализира жена си и се опитвах да държа мислите си настрани от Марковия край на масата, споделяйки познанията си от книгите по самопомощ.

Гледах с четири очи да си легна и да избягам от този мъчителен кошмар, но всички трябваше да се преместим в голямата зала да танцуваме.

Започнах да разглеждам колекцията от компактдискове, за да се отвлека от гледката на Ребека, която бавно въртеше Марк на дансинга, обвила ръце около врата му, с очи, хвърлящи тържествуващи погледи из стаята. Доповръща ми се, но нямаше да се издам.

— О, Бриджет, за Бога. Покажи малко здрав разум — рече Шарън, която разрови компактдисковете, махна „Исус и детето“ и пусна някакъв бесен кръчмарски рок. Отиде на дансинга, изтръгна Марк от Ребека и започна да танцува с него. Всъщност Марк беше доста забавен, като се смееше на опитите на Шарън да го води. Ребека имаше вид на погълнала тирамису и едва тогава проверила мастните му единици.

Внезапно Джайлс Бенуик ме сграбчи и започна диво да ме върти в ритъма на рока, така че се оказах размятана из стаята със залепена на лицето усмивка и тресяща се глава като парцалена кукла, която чукат.

След всичко това не можах да понеса да остана буквално нито секунда повече.

— Трябва да тръгвам — прошепнах на Джайлс.

— Знам — заговорнически откликна той. — Да те изпратя ли до бунгалото?

Успях да го разкарам и най-сетне се затътрих по чакъла към мрачните си покои, където се метнах с благодарност дори в това нелепо и неудобно легло. В този миг Марк вероятно си лягаше с Ребека. Щеше ми се да съм навсякъде другаде, само не и тук — на летния празник на ротарианците в Кетъринг, на сутрешната оперативка на „Пробуди се, Британийо“, в гимнастическата зала. Ама сама съм си виновна. Аз реших да дойда.

13 юли, неделя

150 кг, алкохолни единици 0, цигари 12 (и всичките тайно), хора, спасени от удавяне 1, хора, които не би трябвало да бъдат спасени от удавяне, а оставени да потънат и се сбръчкат 1.

Странен, даващ храна за размисъл ден.

След закуска реших да се спася и тръгнах да се разхождам из водната градина, която беше доста хубава, с плитки ручейчета между тревисти брегове, бълбукащи под малки каменни мостчета, обградени от жив плет с ширнали се зад него поля. Седнах на едно каменно мостче и се загледах в потока, мислех си как всичко е без значение, защото природата винаги ще съществува, и тогава чух гласове, приближаващи от другата страна на живия плет.

— …Най-лошият шофьор на света… Мама непрекъснато го поправя, но… не схваща… да борави с волана. Талонът му беше надупчен докрай още преди четирийсет години и оттогава е все така. — Беше Марк. — На мястото на мама щях да откажа да ме вози в колата, но не искат да се разделят. Всъщност е трогателно.

— О, това е прекрасно! — Ребека. — Ако аз се омъжа за някого, когото истински обичам, ще искам винаги и постоянно да съм с него.

— Тъй ли? — сериозно запита той. После продължи. — Все си мисля, че с напредването на възрастта… опасността идва оттам, че ако известно време си живял сам, така силно се срастваш с мрежата от приятели, това се отнася особено силно за жените, че в живота им на практика не остава място за мъж — емоционално, пък и иначе, защото приятелките и техните мнения стоят на първо място.

— Напълно съм съгласна. Аз, разбира се, обичам приятелките си, но те не са начело на списъка ми с приоритети.

Ти ще ми кажеш, помислих аз. Настъпи мълчание, после Марк отново избухна.

— Тия глупости с книгите за самопомощ, всички тези митични правила на поведение, към които трябвало да се придържаш. А и знаеш, че всяко твое действие се подлага на дисекция от комитет приятелки, въз основа на някакъв главозамайващ кодекс за арбитраж, съставен от „Будизмът днес“, „Венера и Буда се чукат“ и Корана. Накрая започваш да се чувстваш като опитна мишка с ухо на гърба.

Впих нокти в дневника с разтуптяно сърце. Нима така му изглеждаше случилото се, докато бяхме заедно?

Но Ребека пак се отприщи.

— Напълно съм съгласна — залигави се тя. — Лично аз нямам време за подобни глупости. Ако реша да обичам някого, нищо не може да застане на пътя ми. Нищо. Нито приятели, нито теории. Просто следвам инстинктите си, следвам сърцето си — изрече тя с някакъв нов, предвзет глас, като момиче-цвете и дете на природата.

— Уважавам те за това — тихо изрече Марк. — Една жена трябва да знае в какво вярва, иначе как би могъл човек да повярва в нея?

— И най-вече да повярва в своя мъж — обади се Ребека с друг глас, този път звънлив и контролиран като на развълнувана актриса, изпълняваща Шекспир.

След това настъпи мъчителна пауза. Умирах, умирах вцепенена на мястото си, защото реших, че се целуват.

— Разбира се, казах това на Джуд — започна пак Ребека. — Беше много разстроена от всичко, което й бяха наговорили Бриджет и Шарън против Ричард, а той е такъв прекрасен човек, затова я посъветвах: „Джуд, следвай сърцето си.“

Хлъцнах и се втренчих в прелитаща наблизо пчела за успокоение. Положително Марк не би могъл да изпита робско почитание към подобно нещо.

— Дааа — със съмнение проточи той. — Е, не съм сигурен…

— Джайлс май много си пада по Бриджет! — прекъсна го Ребека, очевидно усетила, че е сгазила лука.

Настъпи мълчание. После Марк каза с необичайно тъничък глас:

— Нима? И това… взаимно ли е?

— Нали познаваш Бриджет? — небрежно подметна Ребека. — Според Джуд подир нея тичат тълпи от мъже… — Добрата стара Джуд, започнах да мисля аз. — Но тя е толкова задръстена, че не… е, както каза и ти, не може да започне връзка с нито един от тях.

— Наистина? — рязко я прекъсна Марк. — Значи е имала…

— О, познаваш я, толкова се е уплела в ония свои правила за срещи, че никой не й се струва достатъчно добър.

Не разбирах какво става. Може би Ребека се мъчеше да го накара да спре да се чувства виновен заради мен.

— Наистина? — повтори бодро Марк. — Значи тя не е…

— Я виж, пате! Погледни, цяло ято патенца! А ето ги и мама и татко. Ах, какъв прекрасен, съвършен миг! Я да идем да ги погледаме!

И си тръгнаха, а аз останах задъхана, с бясно препускащи мисли.

След обяда стана страшно горещо и всички се разположихме под едно дърво до езерото. Беше идилична, пасторална сцена: над водата се издигаше старинен, каменен мост, към тревистите брегове бяха надвиснали върби. Ребека триумфираше.

— Ах, толкова е приятно! Нали, народе? Нали е приятно? Тлъстият Найджъл от службата на Марк взе да се прави на идиот с футболната топка — започна мачле с един от досадниците, а шкембето му се тресеше на ярката слънчева светлина. Направи плонж, пропусна топката и се пльосна с главата напред във водата, като вдигна гигантска вълна.

— Ура! — извика през смях Марк. — Умопомрачително неумение.

— Хубаво е, нали? — казах аз тихичко на Шарън. — Очакваш да видиш лъвове, легнали редом с агънца.

— Лъвове ли, Бриджет? — обади се Марк и аз се стреснах. Той седеше от другата страна на групата и ме гледаше през отвора между няколко тела, вдигнал вежда.

— Като в онзи псалм — обясних аз.

— Така. — В очите му грееше позната закачливост. — Да не би да мислиш за „Лъвовете“ от Лонглийт? Ребека внезапно скочи на крака.

— Отивам да скоча от моста!

Огледа се и очаквателно пусна сияйна усмивка. Всички останали бяхме по шорти или къси рокли, но тя беше гола, като се изключи минималното парченце кафяв найлон марка „Калвин Клайн“.

— Защо? — запита Марк.

— Защото вниманието се отклони от нея за цели пет минути — изпръхтя Шарън.

— Правехме го като деца! Божествено е!

— Но водата е много плитка — възрази Марк. Вярно беше, навсякъде около бреговете на езерото имаше по петдесет сантиметра тиня.

— Не, не, добре плувам, много съм смела.

— Наистина, Ребека, смятам, че не бива да го правиш — обади се Джуд.

— Вече съм решила! Непоколебима съм! — звънливо и палаво обяви тя, надяна чифт джапанки от „Прейда“ и се понесе грациозно към моста. За щастие на дясното й дупе бяха залепнали кал и трева, което силно засили ефекта. Ние я гледахме, а тя събу джапанките, взе ги в ръка и се покатери на парапета на моста.

Марк беше скочил на крака и загрижено местеше поглед от водата към моста.

— Ребека! — извика той. — Наистина недей…

— Всичко е наред, доверявам се на преценката си — игриво възрази тя и отметна коса. После погледна нагоре, вдигна ръце, направи драматична пауза и скочи.

Всички гледахме как пада във водата. Настъпи моментът, когато би трябвало да се появи на повърхността. Но не. Марк хукна към езерото точно когато тя изскочи с писъци на повърхността.

Той и още две момчета се хвърлиха към нея. Посегнах за мобифона в чантата ми.

Изтеглиха я на плиткото и най-сетне, след много гърч и плач, Ребека излезе куцукайки на брега, подхваната от двете страни от Марк и Найджъл. Беше ясно, че не се е случило нищо твърде ужасно.

Станах и й подадох хавлията си.

— Да се обадя ли на 999? — запитах на шега.

— Да… да.

Всички се събраха около нея да видят наранения крак на домакинята си. Можеше да мърда пръсти, вещо и професионално лакирани с „Руж ноар“, тъй че нямаше нищо страшно.

Най-сетне получих телефона на лекаря й, чух номера за почивните му дни от телефонния секретар, набрах го и подадох телефона на Ребека.

Тя говори надълго и нашироко с лекаря, движеше крака си съобразно с инструкциите му, и най-накрая се стигна до извода, че няма нищо счупено и дори изкълчено, а само леко навехнато.

— Къде е Бенуик? — попита Найджъл, когато се изсуши и дръпна дълга глътка от леденото бяло вино.

— Да, къде е Джайлс? — сети се и Луиз Бартън-Фостър. — Не съм го виждала цяла сутрин.

— Ще ида да проверя — казах аз, благодарна, че имам повод да се измъкна от адската гледка на Марк, разтриващ деликатния глезен на Ребека.

Беше приятно да вляза в прохладния вестибюл с извитото стълбище. На мраморни пиедестали се издигаше цяла редица статуи, каменният под бе покрит с ориенталски килими, а над вратата се мъдреше още един гигантски герб. Постоях малко да се насладя на атмосферата.

— Джайлс? — извиках аз и гласът ми отекна неколкократно. — Джайлс?

Никакъв отговор. Нямах представа къде е стаята му, затова тръгнах нагоре по внушителното стълбище.

— Джайлс!

Надникнах в една от стаите и видях гигантско легло от резбован дъб с балдахин. Цялата стая беше в червено и гледаше към езерото. Червената рокля, която Ребека бе носила снощи на вечеря, висеше над огледалото. Погледнах леглото и сякаш нещо ме прониза в стомаха. Боксерките на „Нюкасъл Юнайтед“, които бях подарила на Марк за Свети Валентин, бяха спретнато сгънати на кувертюрата.

Изхвръкнах от стаята и се опрях с гръб на вратата силно задъхана. После дочух стон.

— Джайлс? — извиках аз. Нищо. — Джайлс? Аз съм, Бриджет.

Чух отново стона. Тръгнах по коридора.

— Къде си?

— Тук.

Отворих вратата. Тази стая беше отровно зелена и отблъскваща, пълна с мебели от тъмно дърво като огромни токмаци. Джайлс лежеше по гръб с обърната настрани глава, стенеше тихичко, а телефонната слушалка до главата му висеше към пода.

Седнах на леглото, отворих лекичко очите му и пак ги затворих. Очилата се бяха изкривили върху лицето му и ги махнах.

— Бриджет. — Държеше шишенце с хапчета. Взех ги. Темпазепам.

— Колко си изгълтал? — запитах аз и го улових за ръката.

— Шест… или четири?

— Кога?

— Не отдавна… към… скоро.

— Трябва да повърнеш — рекох аз, като се сетих, че винаги промиват стомасите на отровените.

Отидохме заедно в банята. Честно казано, не беше твърде привлекателно, но после му дадох много вода и той се стовари в леглото и започна тихичко да хлипа, вкопчил се в ръката ми. Обадил се на Вероника, жена си, разкри ми през стонове той, докато аз го галех по главата. Загубил цялото си достойнство и самоуважение, като започнал да я моли да се върне, с което бе сринал всичко постигнато през последните два месеца. Тя му заявила, че твърдо иска развод и той се почувствал отчаян, което напълно разбирам. Както му казах, било е достатъчно да тласне всекиго към темпазепама.

В коридора се чуха стъпки, почукване и на прага се появи Марк.

— Ще се обадиш ли пак на доктора? — прошепнах му аз.

— С какво се е нагълтал?

— С темпезапам. Около шест хапчета. Повърна. Той излезе в коридора. Дочуха се други гласове. Ребекиният се открои: „О, за Бога!“, а Марк се опитваше да я усмири.

Последва ново тихо мърморене.

— Просто ми се ще всичко да свърши. Не искам да се чувствам така. Искам да свърши — стенеше Джайлс.

— Не, не — заговорих му аз. — Ако имаш надежда и увереност, че всичко ще се оправи, то ще се оправи.

Нови стъпки и гласове из къщата. После Марк се появи пак. Отправи ми полуусмивка.

— Съжалявам за всичко това. — После пак стана сериозен. — Ще се оправиш, Джайлс. Тук си в добри ръце. Докторът ще дойде след петнайсетина минути, но каза, че няма за какво да се тревожим. Добре ли си? — обърна се той към мен.

Кимнах.

— Направо си страхотна — заяви. — Доста по-привлекателен вариант на Джордж Клуни. Ще постоиш ли при него, докато дойде докторът?

Когато докторът най-сетне оправи Джайлс, половината хора си бяха тръгнали. Ребека седеше и цивреше във величествения вестибюл с вдигнат крак и пилеше нещо на Марк, а Шарън стоеше на входната врата, пушеше цигара, до нея на пода стояха опакованите сакове и на двете ни.

— Толкова неделикатно от негова страна — хленчеше Ребека. — Съсипа цялото ни прекарване! Хората трябва да бъдат силни и решителни, толкова е… егоистично и себично. Недей мълча, не съм ли права?

— Мисля, че трябва да… обсъдим по-късно въпроса — отсече Марк.

Когато двете с Шарън се сбогувахме и започнахме да слагаме саковете си в багажника, от къщата излезе Марк и дойде при нас.

— Браво — излая той. — Извинявай. Божичко, звуча като някой старшина. Тази обстановка започва да ми влияе. Ти беше чудесна там в къщата със… ами и с двамата.

— Марк! — пропищя Ребека. — Изпуснах си бастуна.

— Дръж! — извика Шарън.

За частица от секундата на лицето на Марк просветна искрено изумление, после се съвзе и каза:

— Е, радвам се, че се видяхме, момичета, карайте внимателно.

Когато отпътувахме, Шарън започна злорадо да се киска, като си представяше как Марк прекарва остатъка от живота си в припкане около Ребека, изпълняване на заповедите й и носене на бастуни като кученце, но моята глава бе бръмнала от разговора, който подслушах зад живия плет.