Бриджет Джоунс: на ръба на разума

3. ОООРИС!

1 февруари, събота

59,2 кг, алкохолни единици 6 (ама смесени с доматен сок, мн. хранителен), цигари 400 (съвсем разбираемо), зайци, сърни, фазани и др. фауна, открити в леглото 0 (огромен успех в сравнение с вчера), гаджета 0, гаджета момчета на бившето гадже 1, брой нормални потенциални гаджета, останали на света 0.

12,15 ч. през нощта. Защо ми се случват тези неща? Защо? ЗАЩО? Единствения път, когато някой изглежда напълно разумен мъж, одобрен от майка и баща, при това неженен, нелуд, неалкохолик и емоционален неебател, изведнъж се оказва обратен, падащ си по секс с животни перверзник. Нищо чудно, че не искаше да ходя в къщата му. Не е било, защото има фобия от обвързване, пада си по Ребека или аз съм момиче-еднодневка. Било е, защото в спалнята му се въргалят ориенталски момчета с представители на дивата фауна.

Шокът беше разтърсващ. Потресаващ. Взирах се в ориенталчето около две секунди, после на бегом се върнах в гардеробната, метнах си роклята, юрнах се надолу по стълбите, съпътствана от крясъци в спалнята зад гърба ми, сякаш Виетконг колеше американски войници, добрах се до улицата и френетично заразмахвах ръце към такситата като проститутка на повикване, попаднала на клиент, който иска да прави с нея неназоваеми неща.

Може би е вярно това, което казват Самодоволните женени за ергените — че са останали неженени, понеже имат някакъв огромен недостатък. Затова всичко е толкова шибано, шибано, шибано… Не искам да кажа, че да си обратен само по себе си е недостатък, но определено е, ако си гадже на някой, който се преструва, че не е. Четвърта поредна година ще бъда сама на Свети Валентин и ще прекарам следващата Коледа в единично легло в къщата на родителите ми. Пак. Орис. Ооориис!

Ще ми се да можех да звънна на Том. Колко типично за него — да се измете в Сан Франциско точно когато имам нужда от съвет за обратната гледна точка. Часове наред ме моли за съвети при неговите кризи с други обратни, а когато аз имам нужда от съвет при криза с обратен, какво прави той? Омита се в ПРОКЛЕТИЯ САН ФРАНЦИСКО.

Спокойно, спокойно. Разбирам, че не е справедливо да обвинявам за целия инцидент Том, най-вече защото няма нищо общо с него, не бива да церя раните си, като си го изкарвам на други. Аз съм уверена, интелигентна, отговорна и стабилна жена, напълно в мир със себе си… Ааах! Телефонът.

— Бриджет. Марк е. Съжалявам. Много съжалявам. Случилото се е наистина ужасно.

Гласът му беше отчаян.

— Бриджет?

— Какво? — отвърнах аз, като се мъчех да накарам ръцете си да спрат да треперят, за да мога да запаля цигара.

— Знам как изглеждаше всичко. Изживях не по-малък шок от теб. Никога в живота си не го бях виждал.

— Че кой беше тогава? — избухнах аз.

— Оказа се, че е синът на икономката ми. Дори не знаех, че има син. Бил шизофреник.

Дочух викове в помещението, откъдето се обаждаше.

— Идвам, идвам. Божичко. Виж, ще трябва да оправя тази каша. Май се опитва да я удуши. Мога ли да ти се обадя по-късно? — Още викове. — Изчакай само… Бриджет, ще ти се обадя утре сутринта.

9 ч. сутринта. Ааах! Ааах! Телефонът. Ура! Не! Орис! Току-що се сетих какво беше станало.

9,30 ч. сутринта. Не беше Марк, а майка ми.

— Знаеш ли, мило, направо съм бясна.

— Мамо — безцеремонно я прекъснах аз. — Имаш ли нещо против да ти се обадя по клетъчния?

Събитията се връщаха в паметта ми на талази. Трябваше да я накарам да освободи телефона за Марк, в случай че се опита да ми се обади.

— На клетъчния ли, миличка? Не ставай глупавичка, ти нямаш такова телефонче, откак беше двегодишна. Помниш ли го? С рибките по него? О! Татко иска да ти каже нещо, но… Както и да е, вече е тук.

Зачаках, хвърляйки френетични погледи към мобифона и часовника.

— Здравей, миличка — немощно заговори татко. — Няма да ходи в Кения.

— Прекрасно, браво — казах аз, доволна, че поне един от нас не е в криза. — Как го постигна?

— Никак. Паспортът й е изтекъл.

— Ха! Страхотно. Не й казвай, че издават нови.

— О, тя знае, знае — обясни ми той. — Работата е там, че ако искаш нов паспорт, ти трябва нова снимка. Тъй че не е от уважение към мен, става въпрос просто за флиртове с митничарите.

Мама грабна слушалката.

— Това е напълно нелепо, миличка. Снимах се и като погледнах снимката, се ужасих — изглеждам направо древна. Уна ми каза да опитам в автомат, но стана още по-лоша. Ще си запазя стария паспорт и точка по въпроса. Всъщност как е Марк?

— Добре е — отвърнах аз с писклив треперещ глас, като едва се сдържах да не добавя: обича да спи с ориенталски юноши и да се пипа със зайци, колко забавно!

— Чудесно! Ние с татко решихме, че ще ни е приятно, ако дойдете двамата с Марк утре на обяд. Не сме ви виждали заедно. Мисля да хвърля една лазаня във фурната с малко фасул.

— Може ли да ти се обадя по-късно? Закъснявам за… йога! — просветна ми изведнъж.

След сравнително кратко петнайсетминутно заключително слово, по време на което разбрах, че британските паспортни служби с цялото си могъщество няма начин да излязат наглава с мама и старата й снимка, най-сетне успях да се отърва от нея и заопипвах за нова цигара, отчаяна и объркана. Икономка? Да, знам, че има икономка, но… Пък и тая работа с Ребека. А и гласува за торите. Май ще хапна малко сирене. Ах! Телефонът.

Беше Шарън.

— О, Шарън — нещастно започнах аз и се заех да изливам историята.

— Спри дотук — отсече тя още преди да бях стигнала до ориенталското момче. — Млъкни. Ще го кажа само веднъж и искам да ме слушаш внимателно.

— Какво? — попитах, докато си мислех, че ако на този свят има човек, който не е способен да каже нещо само веднъж, с изключение на майка ми, това е Шарън.

— Късай веднага.

— Ама…

— Късай. Имаш предупредителните симптоми — гласува за торите. Късай бързо, преди да си хлътнала по-дълбоко.

— Ама почакай, това не е…

— О, за Бога — изръмжа тя. — Показва всички признаци, нали? Идва в къщата ти, получава всичко наготово. Ти се явяваш наконтена заради гадните му консервативни приятелчета, а какво прави той? Флиртува с Ребека. Държи се покровителствено с теб. И гласува за торите. Всичко това е манипулативно, патерналистично…

Погледнах нервно часовника.

— Ъм, Шарън, може ли да ти се обадя по мобифона?

— Какво! За да не би той да ти се обади? Не! — избухна тя.

Точно в този миг мобифонът зазвъня.

— Шарън, трябва да свършваме. Ще ти се обадя по-късно.

Натиснах нетърпеливо бутона на мобифона.

Джуд.

— Ох, ох, имам такъв махмурлук. Май ще повърна — впусна се в дълга и предълга история за купон в бар „Мет“, но трябваше да я прекъсна, тъй като чувствах, че въпросът с ориенталчето е по-неотложен. И се оказах права. Не съм била егоистка.

— Божичко, Бридж — възкликна Джуд, когато свърших. — Ти, малка клетнице. Мисля, че си се държала наистина, наистина добре. Сериозно. Страхотна си.

Изпитах огромен прилив на гордост, последван от озадаченост.

— Какво толкова съм направила? — попитах аз и огледах стаята, двоумяща се дали да се усмихна самодоволно, или да примигна объркано.

— Направила си точно каквото пише в „Жените, които обичат прекалено много“. Не си направила нищо. Просто си се оттеглила. Не можем да решаваме проблемите им вместо тях. Просто се отдръпваме.

— Да, да — закимах сериозно аз.

— Не им желаем злото. Не им желаем доброто. Не им се обаждаме. Не се срещаме с тях. Просто се оттегляме. Син на икономката, друг път. Щом има икономка, защо непрекъснато е у вас и те кара да миеш чинии?

— Ами ако все пак е бил синът на икономката?

— Стига, Бриджет — сурово ме скастри Джуд. — На това терапевтите му викат Неприемане.

11,15 ч. сутринта. Уредих си среща с Джуд и Шарън за обяд в „192“. Така. Няма да се отдавам на Неприемане.

11,16 ч. сутринта. Да. Напълно оттеглена съм. Видяхте ли!

11,18 ч. сутринта. Майната му, майната му, майната му, не мога да повярвам, че още не ми се е обадил. Мразя пасивно-агресивното поведение по телефона в съвременния свят на нашите срещи, при което необаждането се използва като средство за предаване на послание. Ужасно е, ужасно — едно-едничко обаждане или необаждане означава огромното разстояние между любов, щастие и приятелство от една страна, и захвърлянето ти отново в безпощадната окопна война на свалката с нов мъж, също като преди, само дето чувството, че си прекарана, е къде-къде по-силно.

Пладне. Не мога да повярвам. Телефонът зазвъня, докато го гледах вторачено, сякаш го накарах да зазвъни с помощта на мисловните си вибрации, и този път беше Марк.

— Как си? — уморено попита той.

— Добре съм — отвърнах, като се опитвах да бъда оттеглена.

— Да те взема ли за обяд да си поговорим?

— Ъм, ще обядвам с момичетата — отвърнах, този път наистина крайно оттеглено.

— Боже мой.

— Какво?

— Бриджет. Имаш ли представа каква нощ прекарах? Онова момче се опита да удуши майка си в кухнята, къщата гъмжеше от полиция и санитари, навсякъде спринцовки с успокоителни, търчане по болници, бъкаше от истерични филипинци. Наистина, наистина съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това, но и аз го преживях, и то не по моя грешка.

— Защо не се обади досега?

— Защото всеки път, когато имах свободна секунда да ти звънна по шибания телефон или мобифон, те бяха заети!

Хмммм. Оттеглянето не мина особено добре. Наистина е изживял ужасни неща. Уредихме си среща за вечеря, а той каза, че следобед ще спи. Сам, надявам се искрено и дълбоко.

2 февруари, неделя

58,8 кг (отлично — превръщам се в ориенталско момче), цигари 3 (мн. д.), калории 2100 (мн. умерено), гаджета пак 1 (ура!), книги за самопомощ, преброени на глас с отвратен, невярващ тон 37 (съвсем нормално за наше време).

10 ч. вечерта. В моя си апартамент. Всичко пак е добре. Ще започна с това, че вечерята беше малко неловка, но се подобри, когато реших да повярвам на историята му, особено след като ми каза, че днес мога да ида и да се видя с икономката му. Но после, докато ядяхме шоколадовия мус, той каза:

— Бридж? Снощи, още преди всичко това да се случи, започнах да усещам, че нещата между нас не вървят както трябва.

Ледена буца на ужас заседна в стомаха ми. Което си е чиста ирония, защото самата аз си мислех, че нещата между нас не вървят добре. Обаче всичко е наред, когато ти си мислиш, че нещата не вървят добре в една връзка, но ако другият започне да прави същото, това е все едно чужд човек да критикува майка ти. Освен това те кара да мислиш, че ще те зарежат, което, без да смятаме болката, загубата, разбитото сърце и т.н., е крайно унизително.

— Бридж? Хипнотизирана ли си?

— Не. Защо смяташе, че нещата не отиват на добре? — едва прошепнах аз.

— Ами всеки път, когато се опитвах да те докосна, ти отскачаше от мен, като че ли съм някой дърт похотлив пръч.

Огромно облекчение. Обясних му за страховитите гащи, при което той се смя от сърце. Поръча десертно вино, двамата понаправихме главите и най-накрая се озовахме в апартамента ми и фантастично се изчукахме. Тази сутрин, докато се излежавахме и четяхме вестници пред камината, започнах да се питам дали да не повдигна въпросите за Ребека и защо винаги идваме у нас. Но Джуд ми беше забранила да го правя, защото ревността е кр. непривлекателна за другия пол.

— Бриджет — извика Марк, — ти май си в транс. Питах те какъв е смисълът на новата система за окачване на лавици? Медитираш ли? Или в системата за окачване на лавици има нещо будистко?

— Заради електрическия кабел е — промърморих аз.

— Какви са всички тези книги? — запита той, стана и ги заоглежда. — „Как да сваляме млади жени: Наръчник за мъже над трийсет и пет“? „Ако Буда се сваляше“? „Търси си го“ от Виктор Киам?

— Това са книгите ми за самопомощ — защитих ги аз.

— „Какво искат мъжете“? „Отвъд взаимната зависимост с мъж, който не може да се обвързва“? „Как да обичаме мъжа, с когото не живеем, без да губим ума си“? Разбираш ли, че изграждаш най-големия обем теоретични познания за поведението на обратния пол, познат във вселената? Започвам да се чувствам като опитно зайче!

— Ъм…

Той се ухили.

— По две ли трябва да се четат? — попита и извади една книга от лавицата. — За да покриваш въпроса от двете му страни? „Как да сме щастливи сами“ заедно с „Как да открием съвършения партньор за трийсет дни“? „Опростен будизъм“ с „Търси си го“ от Виктор Киам?

— Не — възнегодувах аз. — Четат се поотделно.

— Защо, за Бога, купуваш тия неща?

— Ами всъщност си имам теория за това — започнах въодушевено (защото наистина си имам теория). — Ако се замислиш за останалите световни религии като…

— Останалите световни религии? А коя е неостаналата?

Хм. Понякога ми се иска Марк да не е толкова печен юрист.

— Книгите за самопомощ.

— Да, помислих си, че ще кажеш това. Бриджет, книгите за самопомощ не са религия.

— Ами, не са! Те са нова форма на религия. Човешките същества са като потоци вода и когато на пътя им се изправи преграда, те бълбукат, заобикалят я и търсят нов път.

— Бълбукат и заобикалят, Бридж?

— Мисълта ми е, че когато организираните религии се провалят, хората започват да търсят нови правила. И в действителност, както се опитах да ти кажа, ако внимателно прочетеш книгите за самопомощ, ще забележиш, че в тях има много идеи, сходни с другите религии.

— Като например? — попита той и окуражително махна с ръка.

— Ами, будизмът и…

— Не, какви идеи?

— Ами — започнах аз леко паникьосана, защото за нещастие теорията ми още не е доразвита, — положителното мислене. В „Емоционална интелигентност“ пише, че оптимизмът, вярата, че всичко ще се оправи, е най-важното нещо. Освен това вярата в самия себе си, като в „Емоционална увереност“. А ако погледнеш християнството…

— Дааа…?

— Ами онова, което четат на сватбите, е същото: „Остават три неща: вяра, надежда и любов“. После изживяване на момента — това е в „Изкуството да бъдеш бог“, а също и в будизма. Марк ме гледаше, като че ли съм луда.

— …И опрощението — в „Можеш да изцелиш живота си“ пише, че храненето на лоши чувства е вредно за самия теб и трябва да прощаваш на хората.

— А това откъде е? Надявам се, не от Исляма. Не вярвам, че в религия, която повелява да ти отсекат ръцете, ако откраднеш една кифла, бъка от опрощение. — Марк клатеше става и ме гледаше втренчено. Стори ми се, че всъщност не разбра теорията ми. Но може би това е, защото духовното у Марк не е на висота, което всъщност можеше да се окаже друг проблем за връзката ни.

— „И опрости греховете ни, както ние прощаваме на нашите длъжници!“ — възнегодувах аз. Точно тогава звънна телефонът.

— Сигурно е от военния щаб по срещите — отбеляза Марк. — Или Кентърберийският епископ?

Беше майка ми.

— Какво правиш още там? Дъра-бъра. Мислех, че двамата с Марк ще дойдете на обяд.

— Но, мамо… — Бях сигурна, че не бях потвърждавала, че ще ходим на обяд, сигурна бях. Марк вдигна очи към тавана и се посвети на футбола.

— Моля те, Бриджет. Направила съм три торти „Павлова“, макар че всъщност, където една, там и три, извадих вече лазанята и…

Чух в далечината гласа на татко: „Остави я на мира, Пам“, докато тя продължи да нарежда за опасностите при повторното замразяване на месото, после се обади той.

— Не се безпокой, мила. Сигурен съм, че не потвърди поканата. Тя сама си го е втълпила. Ще се опитам да я усмиря. Все пак лошата новина е, че заминава за Кения.

Мама му изтръгна слушалката.

— С паспорта всичко се уреди. Направиха ми прекрасна снимка в онзи младоженски магазин в Кетъринг, знаеш го, където Урсула Колингуд и Карън си направиха снимките.

— Без ретуш?

— Без! — възмути се тя. — Е, може да са пипнали нещичко с компютъра, но няма нищо общо с ретуша. Та ние с Уна тръгваме следващата събота. Само за десет дни. Африка! Представяш ли си!

— А татко?

— Стига и ти, Бриджет! Животът е за живеене! Ако татко предпочита да го прекарва между голфа и бараката с градинарските сечива, това си е за негова сметка!

Най-сетне успях да се изтръгна, подсещана от Марк, застанал над главата ми с навит на ролка вестник в ръката, с който удряше по ръчния си часовник. Отидохме у тях и вече твърдо му вярвам, защото икономката беше там, чистеше кухнята заедно с още петнайсет членове на родата си, всеки от които изрази желание да се кланя на Марк като на Господ. После останахме в къщата и запалихме много свещи в спалнята. Ура! Мисля, че всичко е наред. Да. Определено е наред. Обичам Марк Дарси. Понякога изглежда малко страховитичък, но всъщност е много мил и сладък. Което е добре. Така мисля. Особено поради факта, че след дванайсет дни е Свети Валентин.

З февруари, понеделник

58,6 кг (мн. д.), алкохолни единици 3, цигари 12, брой дни до Свети Валентин 11, брой минути, прекарани в разсъждения върху погрешността на женското вманиачаване около Свети Валентин, прибл. 162 (кофти).

8,30 ч. сутринта. Надявам се татко да е добре. Ако мама замине в събота, това ще рече, че ще го остави сам за Свети Валентин, което не е много хубаво. Може аз да му изпратя картичка, все едно съм тайнствена обожателка.

Интересно какво ще направи Марк. Сигурно поне ще ми изпрати картичка.

Искам да кажа, определено ще изпрати.

А може да ме заведе на вечеря или на друго специално място. Мммм. Мн. е хубаво за разнообразие да си имаш гадже за Свети Валентин. А, телефонът.

8,45 ч. сутринта. Беше Марк. Утре заминава за две седмици в Ню Йорк. Всъщност звучеше доста неприветливо и каза, че е прекалено зает да се видим довечера, защото трябвало да подготвя документите си и всичко останало.

Успях да се държа мило и казах: „О, чудесно“, когато ми се искаше да изкрещя: „Но следващия петък е Свети Валентин! Баааааа!“

Както и да е. Това е детинщина. Важна е връзката, а не циничните празници, предназначени да пълнят джобовете на търговците.

4 февруари, вторник

8 ч. сутринта. В кафенето на капучино и шоколадов кроасан. Ето, виждате ли! Изтръгнах се от отрицателните мисли и вероятно е много хубаво, че Марк заминава. Давам му възможност да се опъне назад като марсиански ластик, както пише в „Марс и Венера на среща“, и наистина да почувствам привлекателността му. Освен това ще имам възможност да поработя върху себе си и да наваксам със собствения си живот.

План за времето, докато Марк го няма

1. Да ходя всеки ден във фитнесзалата.

2. Да прекарам много приятни вечери с Джуд и Шарън.

3. Да продължа добрата работа по оправянето на апартамента.

4. Да прекарвам повече време с татко, докато мама я няма.

5. Здравата да поработя, за да подобря положението си.

О! И очевидно да сваля три кила.

Пладне. В службата. Мирна сутрин. Трябваше да подготвя материал за чистите коли. „Това означава екологично чисти, Бриджет — поясни Ричард, — не добре измити.“

Рано-рано стана съвсем ясно, че темата за чистите коли е направо невъзможна и имах много време да си мечтая за Марк Дарси и да измислям нова собствена бланка, като използвах различни шрифтове и отсенки, докато се мъчех да родя нова тема за предаване, която ще ме изведе начело на… Ееех!

12,15 ч. по обяд. Проклетият Ричард Финч с крясъци:

— Бриджет! Тук не е Социални грижи. Намираш се на съвещание на телевизионни продуценти. Ако се налага да зяпаш през прозореца, поне се опитай да го правиш, без непрекъснато да вкарваш и изкарваш тази химикалка от устата си. Ще можеш ли?

— Да — намусено отвърнах аз и оставих химикалката на масата.

— Не, не да извадиш химикалката от устата си, а да ми намериш средностатистически гласоподавател от средната класа, над петдесетгодишен, със собствена къща, който е „за“.

— Да, няма проблем — небрежно отвърнах аз, като реших по-късно да се допитам до Пачули за какво.

— За какво? — запита Ричард Финч.

Отправих му загадъчна усмивка.

— Мисля, че ако се съсредоточиш, ще разбереш, че вече си отговорил на въпроса си — отговорих аз. — Мъж или жена?

— И двете — садистично отвърна Ричард. — Един мъж и една жена.

— Нормални или обратни? — върнах му топката аз.

— Казах средностатистически — смразяващо изсъска той. — А сега сядай на телефона и се помъчи да не забравиш в бъдеше да слагаш пола, така отвличаш вниманието на екипа ми.

Да-да, като че ли биха забелязали нещо извън драгоценните си кариери, пък и полата не е чак толкова къса, просто се е събрала нагоре.

Пачули каза, че е в полза на европейската или самостоятелната валута. Майната му, майната му. Така. А, телефонът. Сигурно е от пресслужбата на държавната хазна в сянка.

12,25 ч. по обяд

— О, здрасти, мила. — Брр. Майка ми. — Слушай, имаш ли надуваем басейн?

— Мамо, хиляда пъти съм ти казвала да ме търсиш в службата само по спешни въпроси.

— О, знам, но разбираш ли, проблемът е там, че заминаваме в събота, а по магазините има само зимни неща.

Внезапно ме осени. Трябваше ми известно време да й обясня.

— Стига, Бриджет — тросна се тя, след като й обясних. — Не искаме от Германия да дойдат камиони и посред нощ да отмъкнат златото ни.

— Но, мамо, както ти казваш, животът е за живеене! Трябва да опитаме от всичко.

Мълчание.

— Това ще подпомогне валутата на африканския народ. — Не съм сигурна, че е точно така, ама карай да върви.

— Е, може и така да е, но нямам време да се явявам по телевизията, когато си стягам багажа.

— Слушай — изсъсках аз, — искаш ли онзи басейн, или не?

12,40 ч. по обяд. Ура! Успях да намеря не един, не двама, а трима средностатистически гласоподаватели. Уна настоява да дойде с мама да прегледат гардероба ми и да отскочат до „Дикенс и Джоунс“, а Джефри иска да се появи по телевизията. Аз съм ненадмината репортерка. — А, значи сме заети? — Ричард Финч беше потен и напушен след обяда си. — Подготвяме версията на Джоунс за истински ефективната самостоятелна валута, нали? — Не съвсем — промърморих с хладнокръвна, самоукорителна усмивка. — Но ти намерих средностатистически гласоподаватели, които са „за“. Цели трима — добавих небрежно, докато прелиствах „бележките“ си.

— Я, че никой ли не ти каза? — злобно се ухили той. — Темата пада. Сега ще правим материал за бомбените заплахи. Можеш ли да намериш няколко средностатистически редовни пътници с влак и привърженици на торите, които да са съгласни с гледната точка на ИРА?

8 ч. вечерта. Уф. Прекарах три часа на ветровитата гара Виктория в опити да манипулирам мненията на пътниците по посока гледната точка на ИРА до степен, в която започнах да се опасявам, че ме грози незабавен арест и изпращане в „Мейз“[Известен британски затвор, където са затворени ирландски терористи. — Б. пр.]. Върнах се в службата, тревожна какво ли ще открият мама и Уна в гардероба ми, и проведох изпълнен с кикот разговор с Ричард Финч в смисъл „Наистина ли си вярвала, че ще откриеш такъв човек, а? Тъпанарка!“

Трябва, трябва да си намеря друга работа. О, Божичко, телефонът. Беше Том. Ура! Върнал се е! — Бриджет! Колко си отслабнала! — Наистина? — заликувах аз, преди да се усетя, че ми го казва по телефона.

След това Том се впусна в предълга и разпалена тирада за пътуването си до Сан Франциско.

— Момчето на митницата беше просто божествено. Каза ми: „Имате ли нещо за деклариране?“, а аз му отвърнах: „Само този отвратителен тен!“ След което той ми даде телефона си и аз го изчуках в къщичка на плажа!

Изпитах познатото гризване на завист към лекотата, с която се уреждаше сексът при обратните, където май започват да се чукат веднага само защото и на двамата им се иска, и никой не се притеснява за неща като три срещи преди това или колко време да мине, преди да се обадят по телефона след това. След четирийсет и пет минути изброяване на все по-бурни приключения той продължи: — Е, знаеш колко мразя да говоря за себе си. Ти как си? Как е оня Марк с хубавото стегнато дупе?

Обясних му, че Марк е в Ню Йорк, но реших да оставя момчето със зайчето за после от страх да не го превъзбудя. Вместо това започнах да го отегчавам със служебните си проблеми.

— Трябва да си намеря друга работа, тази направо подкопава чувството ми за лично достойнство и себеуважение. Имам нужда от нещо, което ще ми позволи сериозно да използвам своите дарби и способности.

— Хм. Разбирам. Мислила ли си да се захванеш със свободна практика?

— Е, много смешно.

— Защо не се занимаеш със самостоятелна журналистика? Да правиш интервюта в свободното си време.

Идеята беше наистина блестяща. Том обеща да говори с приятеля си Адам от „Индипендънт“ да ми възложи интервю или нещо подобно!

Ще бъда супержурналистка и постепенно ще натрупам все повече материали и пари, тъй че ще мога да спра да ходя на работа и просто ще си седя на дивана с лаптоп на коляното. Ура!

5 февруари, сряда

Току-що се обадих на татко да проверя как е и дали би искал да измислим нещо хубаво за Свети Валентин.

— О, мила, колко си добра. Но майка ти каза, че имам нужда да разширя хоризонта си.

— И?

— Отивам в Скарбъро да играя голф с Джефри.

Божке. Радвам се, че е добре.

13 февруари, четвъртък

59,8 кг, алкохолни единици 4, цигари 19, посещения в гимнастическата зала 0, подранили валентинки 0, споменавания на Свети Валентин от гаджето 0, смисъл на Свети Валентин при положение, че гаджето въобще не го споменава 0.

Писна ми. Утре е Свети Валентин, а Марк дори не го спомена. И без това не разбирам защо трябва да стои в Ню Йорк и в събота, и в неделя. Юридическите кантори положително са затворени и там.

Цели, постигнати през отсъствието на Марк

Бр. посещения на фитнес залата 0.

Вечери, прекарани с Джуд и Шарън, 6 (и утре се очертава още една).

Минути, прекарани с татко, 0. Минути, прекарани в разговор с татко за голфа с Джефри, ревящ зад гърба му, 287.

Написани журналистически статии 0.

Свалени килограми 0.

Качени килограми 2.

Все пак изпратих на Марк валентинка. Шоколадово сърце. Изпратих го в хотела му предварително с бележка „Да не се отваря до 14 февруари“. Мисля, ще се сети, че е от мен.

14 февруари, петък

59,9 кг, посещения в гимнастическата зала 0, валентинки О, цветя, украшенийца, валентински подаръчета 0, разлика между Свети Валентин и всеки друг ден 0, смисъл на живота: неясен; вероятност за надценяваме на катастрофата на Не-Свети Валентин: слаба.

8 ч. сутринта. Наистина съм надраснала тревогите за неща като Свети Валентин. Това не е толкова важно в общата схема на нещата.

8,20 ч. сутринта. Ще отскоча до долу да видя пристигнала ли е пощата.

8,22 ч. сутринта. Пощата я няма.

8,27 ч. сутринта. Пощата още я няма.

8,30 ч. сутринта. Пощата пристигна. Ура!

8,35 ч. сутринта. Банково извлечение. Нищо от Марк, нищо, нищо, нищо, нищо, нищо. Нищо.

8,40 ч. сутринта. Не мога да повярвам, че пак съм сама на Свети Валентин. Най-лошо беше преди две години, когато заминах за Гамбия с Джуд и Шарън и пристигнахме един ден предварително заради полетите. Когато слязохме на вечеря, всичко беше украсено с дървета, накичени със сърца. На всяка маса седеше по една двойка, хваната за ръце, а аз трябваше да стоя и да чета „Как да се научим да се обичаме сами“.

Мн. ми е тъжно. Не може да не знае. Просто не му пука. Това сигурно ще рече, че съм момиче-еднодневка, защото, както пише в „Марс и Венера на среща“, ако един мъж сериозно се интересува от теб, винаги ти купува подаръци като фино бельо и бижута, а не книги или прахосмукачки. Може би това е начинът му да ми каже, че всичко е свършено и ще ми го съобщи, когато се върне.

8,43 ч. сутринта. Може би Джуд и Шарън са прави и трябваше да се оттегля, когато получих предупредителните сигнали. Разбирате ли, миналата година с Даниел… ако първия път, когато ме засегна на първата ни среща с някакво жалко извинение, бях се оттеглила и отдръпнала, вместо да се отдам на Неприемане, никога нямаше да открия гола жена в шезлонг на покривната му тераса.

Това е тенденция. Да откривам непрекъснато гол народ в домовете на гаджетата си. Трайна тенденция.

8,45 ч. сутринта. О, Боже. На червено съм с 200 лири. Как? Как? Как?

8,50 ч. сутринта. Виждате ли. От всичко винаги излиза по нещо. Открих странен чек за 149 лири, който не ми говори нищо. Убедена съм, че е чекът, който подписах в химическото за 14,90 или нещо такова.

9 ч. сутринта. Звъннах в банката да проверя до кого е адресиран и ми казаха, че е за „Мосю С. Ф. С.“. Химическите чистачи са крадци. Ще звънна на Джуд, Шарън, Ребека, Том и Саймън да им кажа да не ходят повече в „Дураклийн“.

9,30 ч. сутринта. Ха. Току-що ходих в „Дураклийн“ да проверя „Мосю С. Ф. С.“ под предлог, че нося малка, черна, копринена нощничка за чистене. Не можах да не забележа, че служителите в химическото приличаха повече на индийци, отколкото на французи. Може пък да са индофранцузи.

— Бихте ли ми казали името си? — обърнах се към младежа, на когото връчих нощничката.

— Салуани — отвърна той и се усмихна подозрително мило.

С. Аха!

— А вашето име? — запита ме той.

— Бриджет.

— Бриджет. Моля ви, Бриджет, напишете тук адреса си.

Виждате ли колко е подозрително? Реших да впиша адреса на Марк Дарси, тъй като има прислуга и алармена система.

— Познавате ли мосю С. Ф. С.? — заинтересувах се аз, след което мъжът стана почти игрив.

— Не, но мисля, че познавам отнякъде вас — отвърна той.

— Да не мислите, че не знам какво става — тръснах аз и излетях от магазина. Виждате ли? Вземам нещата в собствените си ръце.

10 ч. вечерта. Не мога да повярвам какво стана. В единайсет и половина в службата влезе един младеж с огромен букет червени рози в ръце и го остави на писалището ми. За мен! Трябваше да видите лицата на Пачули и Ужасния Харолд. Даже Ричард Финч онемя от смайване и избърбори жалкото: „Сами сме си го поръчали, а?“

Отворих картичката и на нея пишеше следното:

Честит Свети Валентин на светлината в скучния ми стар живот! Утре в осем сутринта бъди на Хийтроу, терминал 1, да си вземеш билета от гишето на Бритиш Еъруейс (ном. P23/K55) за вълшебно и тайнствено кратко пътуване. Връщане в понеделник сутринта навреме за работа. Чакам те на другия край.

(Гледай да вземеш на заем скиорски костюм и здрави обувки.)

Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Марк ще ме води на светивалентинска скиизненада. Това е чудо. Ура! Ще бъде мн. романтично, в селце като на коледна картичка сред трепкащи светлинки и т.н. и ще се носим надолу по склоновете, уловени за ръка като снежни крал и кралица.

Чувствам се ужасно, че пропаднах в ямата на отрицателното мислене, но това може да се случи с всекиго. Определено.

Току-що се обадих на Джуд, ще ми даде костюм за ски — чисто черен като на Мишел Пфайфър като Котката в „Батман“ или нещо подобно. Единственият дребен проблем е, че съм карала ски само веднъж като ученичка и още първия ден си навехнах глезена. Нищо. Сигурна съм, че ще е лесно.

15 февруари, събота

80 кг (поне така се чувствам — гигантска надута топка, пълна с фондю, хотдогове, горещо какао и т.н.), гроздови грапи 5 [Всъщност — ’гроздова ракия’; ], цигари 32, горещо какао 6, калории 8257, крака З, почти смъртоносни случки 8.

1 ч. на обяд. На ръба на пропастта. Не мога да повярвам как се насадих.

Когато стигнах до върха на планината, се парализирах от страх, тъй че накарах Марк Дарси да се спусне, докато си сложа ските и го погледам как прави „ууз, фъзз, фъззз“ надолу като крилата ракета, забранен фойерверк или нещо такова. Макар да съм мн. благодарна, че ме поканиха на ски, и през ум не ми минаваше какъв кошмар е — на първо място да се качиш на планината, смачкана между някакви гигантски бетонни постройки, пълни със скари и вериги като извадени от концлагер, с полусгънати колене и тежки като топузи скиорски обувки, понесла на рамо неуправляеми ски, които непрекъснато се разделят, после наблъскана през автоматичен турникет като овца, поведена на заколение, когато можех тъй удобно да си се излежавам в леглото. Най-лошото е, че косата ми съвсем обезумя от височината и се оформи на гротескни буци и рога като пликче с безформени бисквити, а костюмът на жената-котка е годен единствено за високи тънки хора като Джуд, в резултат на което приличам на плашило или на лелка в пантомима. Да не говорим, че тригодишни дечурлига непрекъснато прелитат край мен без помощта на щеки, застанали на един крак, изпълняващи салта и т.н.

Карането на ски наистина е мн. опасен спорт, честно ви казвам. Хората могат да останат парализирани, погребани под лавини и т.н., и т.н. Шарън ми разказа за някакъв неин познат, който отишъл на много опасна мисия със ски извън пистите, но се уплашил, тъй че спасителите трябвало да дойдат и да го свалят до долу на носилка, само дето изпуснали носилката.

2,30 ч. следобед. В планинско кафене. Марк дойде с вихрено „уушшш фъзззз“ и ме попита готова ли съм вече да се спусна.

Обясних му шепнешком, че съм допуснала груба грешка, като съм се качила на баира, защото ските всъщност са много опасен спорт, толкова опасен, че ваканционната застраховка дори не го включва. Едно е да пострадаш при непредвиден инцидент, а съвсем друго — доброволно да се поставиш в крайно опасно положение, при което с отворени очи си играеш със смъртта, като например скокове с бънджи, изкачване на Еверест, позволяване на хора да стрелят по ябълки върху главата ти и т.н.

Марк ме изслуша мълчаливо и замислено.

— Схващам мисълта ти, Бриджет — каза накрая. — Но това е детската писта. Тя е практически хоризонтална.

Настоях, че искам да се върна с лифта, но той ми обясни, че това е влек и с него не може да се слиза. Четирийсет и пет минути по-късно Марк успя да ме смъкне, като леко ме буташе, а после се затичваше напред да ме хване. Когато стигнахме долу, реших да го запитам не може ли да се върна обратно в селото с кабинковия лифт, за да си почина и да пийна едно капучино.

— Бриджет, работата е там — обясни ми Марк, — че карането на ски е като всяко друго нещо в живота. Просто е въпрос на увереност. Хайде, ела. Май имаш нужда от една грапа.

2,45 ч. следобед. Ммм. Каква прекрасна грапа.

З ч. следобед. Грапата наистина е превъзходна напитка. Марк е прав. Вероятно съм родена скиорка. Единственото, което ми трябва, е да повиша самочувствието си.

3,15 ч. следобед. На върха на детската писта. Давай. Съвсем лесно е. Напред. Уиииии!

4 ч. следобед. Ненадмината, фантастична скиорка съм. Току-що се спуснах по пистата с Марк: „уууш, фъззз“, тялото ми плавно се огъваше и като по инстинкт се движеше в безупречна хармония. Дива радост! Открих един цял нов живот. Спортистка съм като принцеса Ан! Пълна с нова жизненост и положителни мисли! Увереност! Ура! Чака ме нов, пълен със самоувереност живот! Грапа! Ура!

5 ч. следобед. Отидох да си почина в планинското кафене, а върху Марк внезапно връхлетя да го поздравява глутница народ с адвокатско-банкерска външност, между които се открояваше високо, слабо, русо момиче, застанало с гръб към мен, в бял скиорски костюм, пухкави капачета на ушите и козирка „Версаче“. Цвилеше от смях. Като в забавен капане отметна коса от лицето си и докато тя падаше обратно като мека завеса, започнах да осъзнавам, че познавам този смях, после видях как се обръща с лице към нас. Ребека.

— Бриджет! — рече тя, наведе се и ме целуна. — Ти, чаровнице! Фантастично е да те видя тук! Какво съвпадение!

Погледнах към Марк, който смутено прекарваше ръка през косата си.

— Ъм, всъщност не е чак такова съвпадение, нали? — неловко каза той. — Нали ти ми предложи да доведа Бриджет. Радвам се да ви видя всички, но нямах представа, че ще идвате.

Хубавото на Марк е, че винаги му вярвам, но кога тя му го е предложила? Кога?

За миг Ребека се посмути, но после пленително се усмихна.

— Знам, но това само ми напомни колко е прекрасно в Куршьовал и понеже всички се стягаха да идват, аз… Ооох!

„Подхлъзна се“ точно навреме и беше „хваната“ от един от чакащите обожатели.

— Хмм — измуча Марк.

Не изглеждаше особено щастлив. Стоях с наведена глава и се мъчех да си обясня какво става.

Най-сетне не издържах да се правя повече на нормална, затова прошепнах на Марк, че отивам да се спусна още веднъж по детската писта. Наредих се на опашката за влека много по-спокойно от обикновено, благодарна, че съм далеч от оня мръсен сценарий. Пропуснах първото място поради несръчност, но успях да-яхна второто.

Но неприятностите бяха изпуснати от бутилката и нищо не беше като света — усещах много буци и неравности, почти като че ли галопирах. Изведнъж осъзнах, че отстрани едно дете размахва ръце към мен и крещи нещо на френски. Погледнах с ужас към терасата на кафенето и видях, че всички приятели на Марк също крещят и размахват ръце. Какво ставаше? После видях Марк бясно да тича към мен откъм кафенето.

— Бриджет — викна той, когато се доближи достатъчно да го чуя, — забравила си да си сложиш ските.

— Каква глупачка — ревеше Найджъл, когато се върнахме в кафенето. — От години не бях виждал такава тъпотия.

— Искаш ли да остана при нея? — обърна се Ребека към Марк — цялата майчинска загриженост, сякаш бях палава прохождаща. — Така ще можеш спокойно да покараш преди вечеря.

— Не, не, добре сме си — отвърна той, но по лицето му видях, че му се иска да кара ски, а и аз наистина го исках, защото знам, че много обича. Но просто не можех да преглътна идеята да вземам уроци по ски от шибаната Ребека.

— Всъщност имам нужда от малка почивка — казах. — Трябва ми само едно горещо какао да възвърна самочувствието си.

Какаото в кафенето беше фантастично, все едно да изпиеш огромна чаша шоколадов сос, което беше добре, защото ме отвлече от гледката как Марк и Ребека поемат заедно нагоре с лифта. Забелязах, че тя искри от оживление и непрекъснато докосва ръката му.

Най-сетне се появиха отново и засвистяха надолу като снежни крал и кралица — той в черно, тя в бяло, също като двойка от рекламен проспект на скъп зимен курорт, в която се внушава, че освен наличието на осем черни писти, четиристотин лифта и полупансион, можете да правите страхотен секс, какъвто се канят да правят след малко тези двамата.

— Ах, каква прелест! — рече Ребека, сложи очилата на челото си и се засмя в лицето на Марк. — Слушайте, искате ли да дойдете двамата да вечеряте с нас? Ще хапнем фондю горе в планината, а после ще се спуснем с факли до долу… о, прощавай, Бриджет, ти можеш да слезеш с кабинковия лифт.

— Не — рязко отсече Марк. — Пропуснах Свети Валентин, тъй че ще водя Бриджет на светивалентинска вечеря.

Хубавото при Ребека е, че винаги има частица от секундата, в която се издава с абсолютно вкисната гримаса.

— Добре, добре, както искате, желая ви приятно прекарване — каза тя, заслепи ни с усмивка, достойна за реклама на паста за зъби, сложи си очилата и грациозно се спусна към града.

— Кога си я видял? — попитах аз. — Кога ти е предложила Куршьовал?

Той се намръщи.

— Тя беше в Ню Йорк.

Аз се сгърчих и изтървах една от щеките. Марк избухна в смях, вдигна я и силно ме прегърна.

— Не прави такава физиономия — прошепна в бузата ми.

— Беше там с голяма компания, разговарях с нея около десет минути. Казах й, че искам да направя нещо хубаво за теб за компенсация, че ме нямаше на Свети Валентин, и тя предложи това място.

От мен се изтръгна тих, неопределен звук.

— Бриджет — каза той, — обичам те.

16 февруари, неделя

Тегло: пет пари не давам (всъщност няма кантар), брой пъти повтаряне наум на сюблимната дума с „о“: науката не познава такова число.

Толкова съм щастлива. Не съм сърдита за Ребека, аз съм великодушна и разбираща. Тя е доста приятна, превзета и нахална крава/хлебарка. Ние с Мрак имахме прекрасна, кр. забавна вечеря с мн. смях и признания колко сме си липсвали. Дадох му подарък — малък ключодържател с емблемата на „Нюкасъл Юнайтед“ и боксерки, изпъстрени със същата емблема, които страшно, страшно му харесаха. Той ми даде валентински подарък — червена копринена нощничка, като че ли малко мажа за мен, но той не възрази срещу това, дори май му хареса, ако трябва да бъдем откровени. След това ми разправи всички служебни неща, които му се бяха случили в Ню Йорк, а аз му казах мнението си за тях, което той намери много насърчително и „неповторимо“!

П. П. Никой не бива да чете това, защото е срамно. Бях толкова възхитена, че каза думата с „о“ на толкова ранен етап от връзката ни, че тайничко звъннах на Джуд и Шарън и им оставих съобщения за събитието. Но сега разбирам, че е било празноглаво и неправилно.

17 февруари, понеделник

60,2 кг (Ааах! Ааах! Проклетото какао), алкохолни единици 4 (но вкл. полета, тъй че мн. д.), цигари 12, смущаващи неоколониалистични действия от страна на майка ми 1, но затова пък колосално.

Почивката беше фантастична, като се изключи Ребека, но тази сутрин изживях шок на летище Хийтроу. Както си стоях пред залата за пристигащи и се оглеждах за такси, се извиси един глас:

— Миличко! Не биваше да идваш да ме посрещаш, глупаво дете такова. Джефри и татко ни чакат отвън. Дойдохме да купим подарък на баща ти. Ела да се запознаеш с Уелингтън!

Майка ми — с яркооранжев тен, коса на плитчини като Бо Дерек [Американска кинозвезда. — Б. пр.] с мъниста по краищата, облечена в огромен оранжев батак [Палаткоподобна африканска рокля. — Б. пр.] като Уини Мандела.

— Знам, може да решиш, че той е масай, но всъщност е кикую! Кикую! Представяш ли си!

Проследих погледа й до мястото, където Уна Алкънбери — също оранжева и облечена от тава до пети в батак, но надянала очила за четене и със зелена кожена чанта с голяма златиста закопчалка — бе застанала до щанда за мъжки чорапи с отворено портмоне. Мама гледаше възторжено към огромен тъмнокож младеж с обици от плът, увиснали от всяко ухо. В единия им отвор беше напъхана филмова ролка. Носеше яркосиня карирала пелерина.

— Хакуна матата. Ще рече: не се тревожи, бъди щастлифва! На суахили. Не е ли страхотно? Двете с Уна си прекарахме страхотно, а Уелингтън дойде да ни погостува! Здрасти, Марк — благоволи да забележи присъствието му тя. — Ела, миличка, защо не кажеш джамбо на Уелингтън?

— Млъкни, мамо, млъкни — изсъсках аз с ъгълчето на устата и притеснено се заоглеждах наоколо. — Не можеш да каниш хора от африкански племена, това е неоколониалистично, а и татко едва се е съвзел от Хулио.

— Уелингтън не е — извиси се мама в цял ръст — представител на африканско племе! Е, всъщност е, но е добър представител! Живее в хижа със стени от говежди тор. Но той пожела да дойде! Иска да обиколи света, също като нас с Уна!

В таксито към къщи Марк беше малко неразговорчив. Проклетата мама. Защо си нямам нормална закръглена майка като всички хора, с посивяла коса, която прави прекрасно печено.

Така, трябва да се обадя на татко.

9 ч. вечерта. Татко е потънал в най-лошата потиснатост на средния англичанин и звучеше като нарязан до козирката.

— Как вървят нещата? — осмелих се да попитам, когато най-сетне успях да разкарам от телефона възторжената мама и да се обади той.

— О, добре, добре, знаеш. В храстите се крият зулуски воини. Игликите скоро ще покарат. При теб всичко наред ли е?

О, Боже. Не знам дали ще може още веднъж да преживее това безумие. Казах му да ми се обажда по всяко време, но става мн. трудно, когато се затвори в себе си.

18 февруари, вторник

60,5 кг (сериозни основания за тревога), цигари 13, мазохистични фантазии, че Марк е влюбен в Ребека 42.

7 ч. вечерта. Смазана съм. Върнах се на бегом от още един кошмарен ден в службата (Шарън, кой знае защо, реши, че страшно се интересува от футбол, тъй че Джуд и аз ще ходим да гледаме как германците бият турци, белгийци или тям подобни) и заварих две телефонни съобщения, но нито едно от татко.

Първото беше от Том, че приятелят му Адам от „Индепендънт“ бил казал, че няма нищо против да ми даде да интервюирам някого, стига да намеря истински известна личност и да не очаквам заплащане.

Не мога да повярвам, че вестниците имат такава практика. Как тогава хората там си плащат ипотеките и решават проблемите си с алкохола?

Второто беше от Марк. Довечера ще излиза с „Амнести Интърнешънъл“ и индонезийците и може да ми звънне у Шарън да види как върви мачът. Направи кратка пауза и продължи: „О, ъъъ, Ребека ни покани заедно с «тайфата» в дома на родителите си в Глостършир следващата събота и неделя. Какво мислиш? Ще ти се обадя по-късно.“

Знам точно какво мисля. Мисля, че предпочитам цяла събота и неделя да седя в малка дупчица в храсталаците на мама и татко и да се побратимявам с червеите, отколкото да отида на гостито на Ребека и да я гледам как флиртува с Марк. Защо не се обади на мен да ни покани?

Това е Споменавит. Пълен Споменавит. Две мнения няма. Телефонът. Бас държа, че е Марк. Какво да му кажа?

— Бриджет, вдигни го, остави го, остави го. ОСТАВИ ГО, ТИ КАЗВАМ.

Вдигнах объркана слушалката.

— Магда?

— Бриджет! Здравей! Как минаха ските?

— Беше страхотно, но… — Разправих й всичко за Ребека, Ню Йорк и поканата за домашния купон. — Не знам дали да отида.

— Разбира се, че трябвала отидеш — отсече Магда. — Ако Марк искаше да ходи с Ребека, щеше да ходи с Ребека, просто… слизай, слизай, Хари, слизай от стола или мама ще пляска. Вие двете сте толкова различни.

— Хммм. Разбираш ли, мисля, че Джуд и Шарън ще оспорят…

Джереми грабна слушалката.

— Слушай, Бридж, да слушаш Шарън и Джуд за мъже е все едно да търсиш диетични съвети от консултант, който тежи сто и двайсет кила.

— Джереми! — кресна Магда. — Той просто се прави на адвокат на дявола. Бридж. Не му обръщай внимание. Всяка жена си има своя аура. Той е избрал теб. Просто продължавай както си знаеш, бъди великолепна и го дръж под око. Неее! Не на пода!

Права е. Ще бъда уверена, интелигентна, отговорна, стабилна жена, ще си прекарам чудесно и ще излъчвам аура. Ура! Само да звънна на татко и отивам да гледам футбол.

Полунощ. Обратно вкъщн. Щом излязох навън на кучия студ, стабилната жена се изпари и остана само несигурност. Наложи се да мина покрай група работници, поправящи газопровод под светлината на прожектори. Носех мн. къса пола и ботуши, затова се приготвих да се справям с похотливи подсвирквания и смущаващи подвиквания и се почувствах пълна идиотка, когато такива не последваха.

Сетих се как веднъж, когато бях петнайсетгодишна и вървях по пуста задна уличка в града, един мъж започна да ме следи и ме улови за ръката. Обърнах се да погледна нападателя си в лицето. Тогава бях мн. слаба и носех впити джинси. Но освен това имах очила в метални рамки и шини на зъбите. Мъжът хвърли един поглед на лицето ми-и побягна.

Когато пристигнах, споделих чувствата си относно работниците с Джуд и Шарън.

— Тъкмо там е проблемът, Бриджет — избухна Шарън. — Тези мъже се отнасят към жените като към предмети, сякаш нашата единствена функция е сексуалното привличане.

— Само дето тези не са го направили — отбеляза Джуд.

— Точно затова цялата работа е толкова противна. Е, сега стига, нали сме се събрали да гледаме мача.

— Ммм. Имат страхотни яки бедра, нали? — отбеляза Джуд.

— Мммм — съгласих се аз разсеяно, чудейки се дали Шарън ще се ядоса, ако изнеса темата за Ребека по време на мача.

— Познавам една жена, която веднъж е спала с турчин — обади се Джуд. — Имал толкова огромен пенис, че не можел дд спи с жени.

— Какво? Стори ми се, каза, че била спала с него — вметна Шарън, без да откъсва очи от телевизора.

— Спала с него, но не го е правила — обясни Джуд.

— Не можала, защото оная му работа била прекалено голяма — доизясних историята на Джуд. — Какъв ужас. Мислите ли, че това е национална черта? Мисълта ми е — смятате ли, че турците…

— Млъкни, моля те — сряза ме Шарън.

Известно време седяхме мълчаливо, представяхме си множеството пениси, прибрани спретнато в шортите, и си мислехме за всички игри на различните националности в миналото. Тъкмо се канех да отворя уста, когато Джуд, която по някаква причина изглеждаше напълно обсебена, не издържа.

— Трябва да е много особено да имаш пенис.

— Да — съгласих се аз. — Все едно жива висулка. Ако имах, непрекъснато щях да мисля за нея.

— Ами да, щеше да се притесняваш какво ще направи в следващия миг — каза Джуд.

— Точно така — съгласих се аз. — Бих могла да получа гигантска ерекция по средата на футболен мач.

— О, за Бога! — кресна Шарън.

— Добре де, не се ядосвай — рече Джуд. — Бридж? Добре ли си? Виждаш ми се унила.

Хвърлих нервен поглед към Шарън, но реших, че е прекалено важно, за да го премълча. Изкашлях се да привлека вниманието и обявих:

— Ребека се е обадила на Марк и ни е поканила на гости в събота и неделя.

— КАКВО? — едновременно избухнаха двете. Стана ми много приятно, че сериозността на положението бе оценена на мига. Джуд стана за шоколадовите бонбони, а Шарън донесе нова бутилка от хладилника.

— Работата е там — заобобщава Шарън, — че познаваме Ребека от четири години. През цялото това време случвало ли се е да покани теб, мен или Джуд на някой от лъскавите си домашни купони в събота и неделя?

— Не — поклатих сериозно глава аз.

— Така е — възкликна Джуд, — ама какво ще стане, ако не отидеш и той се яви сам? Не можеш да го оставиш в лапите на Ребека. Освен това за човек в неговото положение е много важно да разполага с печена в обществото партньорка.

— Хгъмф — изръмжа презрително Шарън. — Това са отживелици. Ако Бридж не иска да ходи, а той иде без нея и се захване с Ребека, значи е второразряден шарлатанин и не си струва да се занимаваш с него. Печена в обществото партньорка — пфу! Вече не сме в петдесетте години. От нея не се очаква цял ден да лъска къщата по сутиен с банели, а после да забавлява колегите му като някоя скъпа степфордска съпруга [В романа „Степфордските съпруги“ от Айра Левин съпрузите убиват жените си и ги заменят с техни съвършени копия-роботи, които им се подчиняват във всичко. — Б. пр.]. Кажи му, че Ребека му е хвърлила око и затова не искаш да отидеш.

— Но това ще го поласкае — възрази Джуд. — За един мъж няма нищо по-привлекателно от влюбена в него жена.

— Къде го пише? — запита Шарън. За нещастие, когато отново решихме да гледаме, мачът беше свършил.

Веднага след това се обади Марк.

— Какво стана? — развълнувано запита той.

— Ъм… — отвърнах аз и диво размахах ръце към Джуд и Шазър, които ме гледаха с пълно неразбиране.

— Гледала си го, нали?

— Да, разбира се, футболът идва у нас, идва… — пропях аз като бегло си припомних, че това има нещо общо с Германия.

— Тогава защо не знаеш какво е станало? Не ти вярвам.

— Гледахме го. Но малко…

— Какво?

— …си поприказвахме — тромаво довърших аз.

— Боже мой. — Настъпи дълго мълчание. — Слушай, искаш ли да ходим при Ребека?

Френетично захвърлях погледи от Джуд към Шарън и обратно. Едно да. Едно не. И да от Магда.

— Да — казах аз.

— Е, чудесно. Мисля, че ще е забавно. Каза да си вземем бански.

Бански! Ооорис. Оооорииис.

На връщане към къщи видях същата група работници да излизат кисели на тълпи от кръчмата. Вирнах нос и реших, че пет пари не давам дали ми подсвиркват, или не, но точно като минавах край тях, чух гръмка какофония от одобрителни звуци. Обърнах се, зарадвана, че мога да им хвърля гаден поглед, само за да открия, че всички гледат в обратна посока и един от тях току-що е хвърлил тухла в прозореца на паркиран фолксваген.

22 февруари, събота

60,8 кг (ужас!), алкохолни единици 3 (по-добро от това, здраве му кажи), цигари две (хъх), калории 10 000 (вероятно — подозирам Ребекин саботаж), кучешки муцуни под полата ми 1 (но непрестанно).

Глостършир. Оказва се, че „къщурката“ на Ребекините родители разполага с конюшни, външни постройки, басейн, пълен комплект прислуга и собствен параклис в „градината“. Докато краката ни хрущяха по чакъла, Ребека — със стегнато дупе в джинси, същинска реклама на „Ралф Лоран“, си играеше с едно куче с блеснала на слънцето коса сред огромното разнообразие от сааби и БМВ-та на паркинга.

— Ема! Долу! Здрастиии! — извика тя, при което кучето се изтръгна от нея и завря муцуна под полата ми.

— Мааарк, ела да пийнеш нещо — прикани го нежно към къщата, докато аз се боричках с главата на кучето.

Марк ме освободи, извика: „Ема! Тук!“ и хвърли една пръчка, а кучето му я донесе с размахана опашка.

— О, тя те обожава, нали, сладурче, нали, нали, нали? — загука Ребека и гушна главата на кучето, сякаш беше нейното и на Марк първородно чедо.

Мобифонът ми звънна. Опитах се да не му обърна внимание.

— Бриджет, мисля, че е твоят — рече Марк. Извадих го и натиснах бутона.

— О, здравей, мило, можеш ли да познаеш?

— Мамо, защо ми звъниш на мобифона? — изсъсках аз, докато гледах как Ребека отвежда Марк.

— Следващия петък всички отиваме на „Мис Сайгон“! Уна, Джефри, татко, аз и Уелингтън. Той досега не е бил на мюзикъл. Един кикую на „Мис Сайгон“. Не е ли забавно? И сме взели билети за теб и Марк!

Ааах! Мюзикъли! Грозни мъже, застанали разкрачени на сцената, които бълват песен подир песен.

Когато стигнах в къщата, Марк и Ребека бяха изчезнали и наоколо нямаше никой освен кучето, което пак завря муцуна под палтото ми.

4 ч. следобед. Току-що се връщам от разходка из „градината“. Ребека непрекъснато ми натрапваше разговори с мъже, а после отмъкваше Марк километри пред останалите. Завърших разходката с братовчеда на Ребека — някакъв нелеп двойник на Леонардо Ди Каприо с измъчен вид в огромния си балтон, когото всички наричаха „момчето на Джони“.

— Все пак, аз си имам име — изломоти той.

— О, не ставай абсууурден! — престорих се аз на Ребека. — И какво е то? Той спря, смутен.

— Сейнт Джон.

— О! — изсъчувствах му аз.

Той се засмя и ми предложи цигара.

— По-добре не — казах аз и погледнах по посока на Марк.

— Той гадже ли ти е, или баща?

Избута ме от пътеката към някакво езерце и ми запали цигарата.

Беше мн. приятно да си пуша и непокорно да се кикотя.

— Най-добре да се връщаме — обявих аз и стъпках фаса. Другите бяха отминали с километри напред — млади, диви и свободни като реклами на „Калвин Клайн“. Когато ги настигнахме, Марк ме прегърна.

— Какво си правила? — прошепна той в косата ми. — Пушила си като непослушна ученичка?

— Не съм палила цигара от пет години — звънливо обясни Ребека.

7 ч. вечерта. Ммм. Ммм. Марк страшно се развихри преди вечеря. Ммммм.

Полунощ. Ребека положи шумни усилия да ме настани на вечеря до „момчето на Джони“ — „Вие двамата се разбирате тооолкова добре!“, а себе си — до Марк.

Изглеждаха прекрасно един до друг с официалните си дрехи. Официални дрехи! Както каза Джуд, бяха задължителни само защото Ребека искаше да покаже фигурата си както в спортно, така и във вечерно облекло като участничка в конкурса „Мис Свят“. И съвсем като по сценарий, тя каза:

— А сега ще си сложим ли банските? — И изприпка да се преоблече, като само след минути се появи в безупречно скроен черен бански, с крака до полилея.

— Марк — рече, — ще ми помогнеш ли? Трябва да сваля покривалото на басейна.

Марк тревожно погледна от нея към мен.

— Естествено. Да — отвърна неловко и изчезна след нея.

— Ще плуваш ли? — запита ме младокът.

— Ами — заобяснявах аз, — не бих искала да си помислиш, че не съм решителна и силно мотивирана спортистка, но единайсет часа вечерта след обилна вечеря не е най-подходящото време за плуване.

Побъбрихме още малко и тогава забелязах, че и последните от компанията напускат стаята.

— Ще пием ли кафе? — станах аз.

— Бриджет. — Внезапно той пиянски залитна към мен и се опита да ме целуне. Вратата рязко се отвори. Бяха Ребека и Марк.

— Оооп! Извинявайте! — извика Ребека и затвори вратата.

— Какво си въобразяваш, че правиш! — изсъсках аз ужасена на младока.

— Ама… Ребека ми каза, че много си падаш по мен и… и…

— И какво?

— Каза, че вие с Марк сте в процес на раздяла. Хванах се за масата да не падна.

— Откъде знае?

— Тя каза — изглеждаше толкова покрусен, че наистина ми дожаля за него, — каза, че Марк й го споделил.

23 февруари, неделя

75 кг (вероятно), алкохолни единици 3 (от полунощ, а сега е едва 7 сутринта), цигари 100 000 (така се чувствам), калории 3 275, положителни мисли 0, гаджета: крайно несигурен брой.

Когато се върнах в стаята, Марк беше в банята, тъй че седнах по нощничка и започнах да планирам защитата си.

— Не е каквото си мислиш — проявих огромна оригиналност аз, когато влезе в стаята.

— Не е ли? — запита той с чаша уиски в ръка. Започна да крачи напред-назад в адвокатския си стил, увит само с хавлия. Беше смущаващо, но и страшно секси. — Да не би в гърлото ти да е било попаднало мраморно топче? — продължи той. — Да не би момчето на Джон да се е оказал виден хирург по уши, нос и гърло и да се е опитал да го извади с езика си?

— Не — внимателно и замислено отвърнах аз. — И това не беше.

— Тогава да не беше се задавила? Да не би да е извикал елементарните си познания за бърза помощ в натежалия си от марихуана мозък, научени може би от плакат на стената в някоя от многото болници за лечение на наркомани, които е посещавал през своя кратък, но иначе бурен живот, и да се е опитал да те дари с целувката на живота ти? Или просто си му се привидяла като апетитен наркотик и не е могъл да устои…

Избухнах в смях. Тогава и той започна да се смее, после се зацелувахме и така от дума на дума скоро заспахме прегърнати. На сутринта се събудих цялата цветя и рози, мислейки, че всичко е наред, но се огледах и видях, че той вече е облечен и че нищо не е наред.

— Мога да ти обясня — седнах драматично в кревата аз. За момент се погледнахме и пак избухнахме в смях. Но после той стана сериозен.

— Казвай тогава.

— Виновна е Ребека — заявих аз. — Сейнт Джон ми каза, че Ребека му подшушнала, че съм й споделила, че го харесвам и той…

— Нима вярваш на целия този развален телефон?

— И че ти си й казал, че ние…

— Да?

— Сме пред разрив.

Марк седна и започна много бавно да търка челото си с пръсти.

— Казал ли си й? — прошепнах аз. — Казал ли си това на Ребека?

— Не — най-сетне отговори той. — Не съм го казвал на Ребека, но…

Не смеех да го погледна.

— Но може би ние… — започна той.

Стаята се размаза пред очите ми. Мразя това при ходенето с мъже. В един миг ти е по-близък от всеки друг на света, а в следващия трябва само да произнесе „известно време да не се виждаме“, „сериозен разговор“ или „може би ти…“ и никога вече няма да го видиш отново, а те чакат шест месеца на въображаеми разговори, в които те умолява да се върнеш, и на избухване в плач при вида на четката му за зъби.

— Искаш ли да скъсаме…?

На вратата се почука. Беше Ребека, сияйна в убито розов кашмир.

— Последно повикване за закуска, народе! — пропя тя и не мръдна от вратата.

Наложи се да закуся с чорлава, неизмита коса, докато Ребека вееше блестящата си грива и поднасяше ориз с подправки.

Пътувахме към къщи мълчаливо, докато се борех с нокти и зъби да не покажа как се чувствам или да не кажа нещо ненавременно. От опит знам колко е ужасно да убеждаваш някого, че не бива да се разделяте, когато той вече твърдо го е решил и после си спомняш какво си казала. И се чувстваш такава идиотка.

„Не го прави! — исках да извикам, когато спряхме пред къщи. — Тя се опитва да те задигне от мен и всичко е скроено. Не съм целувала Сейнт Джон. Обичам те.“

— Чао значи — казах с достойнство и със сетни сили слязох от колата.

— Чао — изломоти той, без да ме погледне.

Гледах го как бързо-бързо обръща колата и тръгва с пищящи гуми. Докато се отдалечаваше, забелязах как сърдито докосна бузата си, сякаш избърсваше нещо от нея.