Бриджет Джоунс: на ръба на разума

10. МАРС И ВЕНЕРА НА БОКЛУКА

14 юли, понеделник

59,5 кг, алкохолни единици 4, цигари 12 (вече не е приоритет), калории 3752 (преддиетично), книги за самопомощ, предназначени за боклука 47.

8 ч. сутринта. Зашеметена съм. Не е възможно четенето на книги за заздравяване на връзката ми да я е разрушило. Чувствам, че целият ми досегашен живот е провал. Но ако съм научила нещо от книгите за самопомощ, това е да загърбвам миналото и да продължавам напред.

За хвърляне

„Какво искат мъжете“

„Как мислят мъжете и какво искат“

„Защо мъжете чувстват, че искат това, което смятат, че искат“

„Правилата“

„Пренебрегване на правилата“

„Не сега, сладурче, гледам мач“

„Как да търсим и открием любовта, която желаем“

„Как да открием любовта, която желаем, без да я търсим“

„Как да разберем, че желаем любовта, която не сме търсили“

„Щастливи сами“

„Как да не останем сами“

„Ако Буда ходеше на срещи“

„Ако Мохамед ходеше на срещи“

„Ако Исус се срещаше с Афродита“

„Прегладнели пътища“ от Бен Окри (доколкото знам, не е точно книга за самопомощ, но е ясно, че никога няма да успея да я дочета до края).

Така. Всички отиват на боклука плюс още трийсет и две. И все пак, Боже мой. Нямам сърце да изхвърля „Изкуството да бъдеш бог“ и „Можете да изцелите живота си“. Къде другаде може да се обърне човек за духовно напътствие при решаването на проблемите на съвременната епоха, освен към книгите за самопомощ? Или пък да ги дам на бедните? Не, не. Не бива да разрушавам връзките на другите хора, особено в Третия свят. Ще бъде по-лошо от поведението на тютюневите гиганти.

Проблеми

Дупка в стената.

Финанси в отрицателно положение поради втората ипотека за дупката в стената.

Гаджето ходи с друга жена.

Немислимо е да отида с най-добрата си приятелка на почивка, защото тя заминава с гаджето и другата жена.

Работата — боклук, но необходима, благодарение на втората ипотека за дупката в стената.

Страшно се нуждая от почивка, благодарение на гадже/приятели/дупка в стената/професионални и финансови кризи, но няма с кого да отида. Том се връща в Сан Франциско.

Магда и Джереми заминават за Тоскания с Марк и проклетата Ребека, а доколкото знам, Джуд с Гадника Ричард също ще отидат. Шарън е уклончива и вероятно изчаква да види дали Саймън ще се съгласи да иде някъде с нея, ако ще спят в легла-близнаци (не под метър и петдесет), с надеждата, че той ще се прехвърли в нейното.

Освен това нямам пари да замина на почивка, благодарение на финансовата криза, благодарение на дупката в стената.

Не. Не бива да се размеквам. Прекалено много се люшках насам-натам поради идеите на кого ли не. Отиват. В. Боклука. Ще. Стоя. На. Собствените. Си. Крака.

8,30 ч. сутринта. Апартаментът е прочистен от всички книги за самопомощ. Чувствам се празна и душевно замаяна. Все пак, положително част от информацията е останала в главата ми.

Духовни принципи, запомнени от книгите за самопомощ (но не посветени на срещи и свалки):

1. Значимост на положителното мислене от: „Емоционална интелигентност“, „Емоционална увереност“, „Изкуството да бъдеш бог“, „Как да отървем бедрата си от целулита за 30 дни“, Химн от Евангелието на Лука, Гл. 13.

2. Важността да се прощава.

3. Важността да се съобразяваш с течението на събитията и с инстинктите си, вместо да се опитваш да натякваш всичко във форми и да го организираш.

4. Важността на самоувереността.

5. Важността на честността.

6. Важността да се наслаждаваш на настоящия момент, а не да фантазираш или съжаляваш.

7. Важността да не се вманиачаваш на тема книги за самопомощ.

Тъй че решението е:

1. Да мисля колко добре си прекарвам, като съставям списъци на проблемите и духовните им решения, вместо да планирам предварително и…

Аааах! Аааах! 8,45 е! Ще пропусна сутрешната оперативка и няма да имам време за капучино.

10 ч. сутринта. В службата. Слава Богу, взех си капучино, да ми помогне да преодолея последствията от ада да си купувам капучино, когато съм закъсняла. Чудновато е как опашките за капучино в определени райони на Лондон му придават вид на част от военновременна или комунистическа култура, с хора, примирено застанали на огромни опашки в продължение на часове, сякаш чакат за хляб в Сараево, докато други около тях се потят, пекат и пържат, тракат с натоварени метални подноси и свисти пара. Странно е, когато хора, иначе все по-малко и по-малко готови да чакат да им се приготви каквото и да било, не възразяват срещу чакането точно за това единствено нещо, сякаш в жестокия съвременен свят то е единственото, на което могат истински да разчитат и вярват… Аааах!

10,30 ч. сутринта. В служебната тоалетна. Беше Ричард Финч, който ми се разкрещя:

— Хайде, Бриджет. Не се срамувай! — Огромното му туловище се мяташе пред очите на всички, гърчещо се във вече очевиден посткокаинов пристъп. — Кога ще ходиш?

— Ъъъ… — казах аз, с надеждата по-късно да попитам Пачули „къде?“

— И представа си нямаш за какво ти говоря, нали? Това е направо невероятно. Кога ще ходиш на почивка? Ако не се впишеш в графика сега, няма да ходиш.

— О, ъм… ааа… — небрежно отвърнах аз.

— Няма график, няма отпуск.

— Да, да, ааа, само трябва да проверя датите — отвърнах аз и стиснах зъби. Щом съвещанието свърши, хукнах към тоалетната за ободряваща цигарка. Няма значение дали ще съм единственият човек от редакцията, който няма да ходи на почивка. Няма. Това не значи, че съм отхвърлена от обществото. Определено. Както и от света. Дори да се наложи отново да стана част от несъществуваща двойка.

6 ч. вечерта. Кошмарен ден, в който се опитвах да склоня разни жени да ми говорят за предизвикващи гадене пермутации в яйцеобразуването им. Не мога да понеса мисълта да се прибера веднага на строителната площадка, каквато е апартаментът ми. Вън е великолепна, топла, слънчева привечер. Може да се поразходя из Хампстед Хийт.

9 ч. вечерта. Невероятно. Невероятно. Само доказва как, ако спреш да се бориш да подредиш нещата и се отпуснеш по Течението по положителен начин, както препоръчва Дзен, се появяват решенията.

Както си вървях към върха на Хампстед Хийт и си мислех колко фантастичен е Лондон през лятото с разхлабилите вратовръзки след работа мъже, изтегнати похотливо на припек, когато забелязах щастлива на вид двойка — тя лежеше по гръб, положила глава на корема му, а той се усмихваше и я галеше по косата, докато й говореше нещо. Сториха ми се познати. Като приближих, видях, че са Джуд и Гадника Ричард.

Осъзнах, че никога не бях ги виждала насаме, е, очевидно, след като съм присъствала, не биха могли да са насаме. Внезапно Джуд избухна в смях на нещо, което Гадника Ричард й беше казал. Изглеждаше истински щастлива. Поколебах се дали да мина покрай тях, или да се върна, но Гадника Ричард извика:

— Бриджет?

Заковах се на място, а Джуд вдигна става и зяпна некрасиво.

Гадника Ричард се изправи и отупа тревата от себе си.

— Ей, Бриджет, радвам се да те видя — заяви усмихнат той. Разбрах, че дотогава го бях виждала само в кръга на приятелите на Джуд, когато бях обградена по фланговете от Шарън и Том, а той се държеше раздразнително и отбранително.

— Тъкмо отивах да купя вино, защо не поседиш при Джуд? Хайде, хайде, няма да те изяде. Не близва месна и млечна храна.

Когато той тръгна, Джуд овчедушно се усмихна.

— Изобщо не се радвам да те видя.

— Аз също — отвърнах сърдито.

— Е, искаш ли да седнеш?

— Добре — предадох се аз и коленичих на килимчето, а тя несръчно ме удари по рамото, при което едва не се прекатурих.

— Липсваше ми — каза.

— Млъкнииии — изхриптях аз с ъгълчето на устата си. За момент ми се стори, че ще се разплача.

Джуд ми се извини, че е била толкова неделикатна в случая с Ребека. Обясни ми, че се превъзнесла от мисълта как някой се радва на сватбата й с Гадника Ричард. Оказа се, че тя и Гадника няма да ходят в Тоскания с Марк и Ребека, въпреки че са канени, защото Гадника Ричард отказал да бъде командарен от шантава жена със светски претенции и предпочитал да заминат някъде сами. Открих, че започвам да питая твърде топли чувства към Гадника Ричард. На свой ред аз изразих съжаление, че съм се подвела по нещо толкова глупаво като случката с Ребека.

— Не беше глупаво. Ти беше истински засегната — заяви Джуд. После ми разправи, че ще отложат сватбата, защото всичко било много сложно, но тя продължавала да държи двете с Шарън да й бъдем шаферки.

— Стига да искате — свенливо изрече тя. — Но знам, че не го приемате.

— Ти май наистина го обичаш?

— Да — щастливо възкликна тя. После се разтревожи. — Но не знам дали постъпвам правилно. В „Изкуството да бъдеш бог“ пише, че любовта не е нещо, което чувстваш, а нещо, което решаваш да сториш. А пък в „Как да получите любовта, която желаете“ се твърди, че ако излизаш с човек, който не печели сам прехраната си и приема помощ от родителите си, той не се е обезродителизирал и нищо няма да излезе.

В главата ми зазвучаха думите на песента на Нат Кинг Коул, която татко слушаше в бараката. „Най-великото нещо… което някога ще научиш…“

— Освен това май е наркоман, защото пуши наркотици, а наркоманите не могат да завързват връзка. Психоаналитикът ми казва, че…

— „…е как да обичаш и да бъдеш обичан“.

— …не бива да имам връзка поне една година, защото съм пристрастена към връзките — продължаваше Джуд. — А вие с Шарън сте убедени, че е преебвач. Бридж? Слушаш ли ме?

— Да, да, извинявай. Щом си щастлива, мисля, че трябва да го направиш.

— Точно така — обади се Гадника Ричард, който се възвиси над нас като Бакхус с бутилка шардоне и два пакета цигари в ръка.

Прекарахме си фантастично с Джуд и Гадника Ричард, натъпкахме се в едно такси и се прибрахме заедно. Когато се върнах у дома, веднага звъннах на Шарън да я открехна за новините.

— О — рече тя, след като подробно й обясних чудотворното дзенистко въздействие на течението. — Ъъъ, Бридж?

— Какво?

— Искаш ли да отидем на почивка?

— Аз мислех, че не искаш да ходиш с мен.

— Ами, просто исках да изчакам…

— Какво?

— А, нищо. Но все пак…

— Шарън? — насърчих я аз.

— Саймън заминава за Мадрид да се срещне с някакво момиче, с което се запознал по Интернет.

Разкъсвах се между жалост към Шарън, огромно въодушевление, че ще има с кого да отида на почивка, и усещането, че съм несъвършена, задето не съм архитект с ръст метър и осемдесет с пенис, а нещо съвсем различно.

— Бааа. Това е чист пашминаизъм. Вероятно тя ще се окаже мъж — опитах се да утеша Шарън.

— Както и да е — продължи тя след кратка пауза, през която по телефонната жица потекоха силни вибрации на болка, — открих едни фантастични полети до Тайланд само по за 249 лири и можем да идем в Кох Самуи, да станем хипита и всичко това — почти без пари!

— Ура! — извиках аз. — Тайланд! Може да изучим будизма и да изживеем духовно пречистване.

— Да! — потвърди Шарън. — Да! И няма да имаме нищо общо с никакви ШИБАНИ МЪЖЕ!

Ето, виждате ли… О, телефонът. Може да е Марк Дарси!

Полунощ. Обади се Даниел. звучеше доста по-различно от обикновеното, макар очевидно да беше пиян. Призна, че наистина е доста смачкан, защото имал неприятности в службата и че съжалява за случая с Германия. Приемал, че съм много добра по география и можело ли да вечеряме в петък. Само да си поприказваме. Тъй че казах „да“. Чувствам се мн. д. Защо да не бъда приятел на Даниел в неговия час на нужда? Човек не бива да таи омрази, защото това само задържа развитието му, и трябва да умее да прощава.

Освен това, както показва случаят с Джуд и Гадника Ричард, хората могат да се променят, а и навремето наистина бях луда по него.

Пък съм и мн. самотна.

И нали ще е само вечеря?

Но твърдо няма да спя с него.

18 юли, петък

58,9 кг (прекрасно знамение), бр. опити за купуване на презервативи 84, купени презервативи 36, използваеми презервативи от купените 12 (трябва да са предостатъчно. Още повече, че не са предназначени за непосредствена употреба).

2 ч. следобед. Ще използвам обедната си почивка да закупя малко презервативи. Не че се каня да спя с Даниел. Просто за всеки случай.

3 ч. следобед. Презервативната експедиция — пълен провал. В началото само се радвах на позабравеното чувство да си потребител на презервативи. Когато не водя полов живот, минаването край щандовете с презервативи винаги ме натъжава, защото ми напомнят, че съм изключена от огромна житейска сфера. Но когато отидох на щанда, заварих объркващо множество от:

Ултрасигурен „за допълнителна чувствителност“. Смесена опаковка „за допълнителен избор“ (съблазнително предложение), Ултрафин „със спермицидна смазка“, Паяжинотънък, „намазан с нежна смазка без спермицид“ (що за отвратителна дума е пък тая), Натурален за допълнително задоволяване (дали това значи по-голям, ами ако стане прекалено голям?) Взирах се разярена изпод миглите си в богатия асортимент от презервативи. Човек, естествено, би искал Допълнителна Чувствителност, Допълнително Задоволяване и Ултрафинес едновременно, защо тогава трябва да избирам между тях?

— Мога ли да ви помогна? — обади се любопитният аптекар с разбиращо подсмръкване.

Очевидно не можех да му кажа, че ми трябват презервативи, тъй като бе все едно да обявя на всеослушание „Ще правя секс“, почти като случая, когато жените се разхождат видимо бременни и все едно крещят: „Вижте, хора, правила съм секс.“ Не мога да повярвам в презервативната промишленост, чието съществуване е мълчаливо признание, че всички непрекъснато правят секс (с изключение на мен), вместо непрекъснатите преструвки, че никой не го прави, което положително е по-нормално у нас.

Както и да е. Купих си аспирин.

6,10 ч. вечерта. Дразнещо ме задържаха на работа до 6 ч. и сега аптеката е затворена и съм без презервативи. Сетих се, ще ида до „Метро“. Там положително има щанд за импулсивни Единаци.

6,40 ч. вечерта. Залутах се потайно из сектора с пасти за зъби. Нищо. Най-сетне, отчаяна, се приближих до дама с вид на контрольорка и прошепнах съучастнически с вдигната закачливо вежда:

— Къде са ви презервативите?

— Още не сме ги получили — замислено отвърна тя. — Ще имаме след седмица-две.

Прииска ми се да кресна: „Голяма работа ще ми свършат тогава, няма що! А какво ще стане довечера?“ Макар че твърдо няма да спя с него!

Хъ! И това ми било изискан, модерен градски магазин, ориентиран към Единаци. Хъмф.

7 ч. вечерта. Току-що се отбих в кварталния вмирисан магазин на ъгъла. Видях отдалеч презервативите на щанда за цигари и грозни чорапогащи, но не се реших поради гадната обстановка. Искам да си купувам презервативи на приятно, чисто място. Освен това нямаше и никакъв избор. Само Първо Качество с Удебелен Край.

7,15 ч. вечерта. Получих мозъчно просветление. Ще ида на бензиностанцията, ще се наредя на опашката и тайничко ще се огледам за презервативи, после… Всъщност не бива да се поддавам на остарелите мъжкарски стереотипи и да се чувствам разпусната или мръсна поради факта, че използвам презервативи. Всички чисти момичета имат презервативи. Това е въпрос на хигиена.

7,30 ч. вечерта. Лалала. Успях. Стана лесно. Дори се изхитрих да грабна два пакета — един „Разнообразие (вкусът на живота)“ и един „Подобрени, свръхлеки с удебеление на върха за още по-силни усещания“. Продавачът видимо се сащиса от диапазона и количествата на закупените презервативи , но заедно с това демонстрира уважение: вероятно си помисли, че съм някоя тъпа даскалица и купувам презервативи за преждевременно развити ученици.

7,40 ч. вечерта. Откровените рисунки на листчето с инструкциите направо ме стреснаха, защото ме накараха да мисля не за Даниел, а за Марк Дарси. Хм. Хм.

7,50 ч. вечерта. Обзалагам се, че много трудно са се спрели на размера на картинката, за да не накарат някой да се почувства съкрушен или прекалено уверен. „Разнообразие“ са направо щури. „Разнообразно оцветените презервативи положително ще ви доставят допълнително удоволствие.“ Допълнително удоволствие? Изведнъж си представих крещящи сцени на разнообразно оцветени двойки с хартиени шапки, които цвилят с весел, секси смях и се удрят с балони. Май ще изхвърля пакета с „Разнообразие“. Така, най-добре да започна да се приготвям. О, Боже, телефонът.

8,15 ч. вечерта. По дяволите. Беше Том, стенещ, че е изгубил мобифона си и питащ дали не го е оставил при мен. Накара ме да претърся къщата, въпреки че закъснявах, но не можах да го открия и най-сетне започнах да подозирам, че вероятно съм го изхвърлила с книгите за самопомощ и вестниците.

— Не можеш ли да слезеш да го вземеш? — настоя той.

— Страшно съм закъсняла. Не може ли утре?

— Ами ако изпразнят кофите? В кой ден минават?

— Утре сутринта — отвърнах аз със свито сърце. — Лошото е, че са огромни контейнери и не знам в кой да търся.

Пререканието свърши с това, че наметнах дълго кожено яке над сутиена и гащичките и се юрнах на улицата да чакам Том да звънне на мобифона си и така да разбера къде е. Както си стоях до стената и надничах към контейнерите, познат глас каза:

— Здравей.

Обърнах се и те ти го Марк Дарси.

Свалих поглед надолу и установих, че бельото ми (за щастие комплект) е открито за оглед.

— Какво правиш? — запита той.

— Чакам да звънне контейнерът — с достойнство отвърнах аз и се загърнах в якето.

— Ясно. — Настъпи пауза. — И… отдавна ли чакаш?

— Не — предпазливо отговорих аз. — Нормално количество време.

Точно тогава един от контейнерите зазвъня.

— А, това е за мен — рекох аз и се опитах да бръкна вътре.

— Моля те, нека аз — предложи Марк, остави куфарчето си на земята, скочи доста гъвкаво към стената, бръкна в контейнера и взе мобифона.

— Телефонът на Бриджет Джоунс — обади се той. — Да, разбира се, ще ви я дам. Подаде ми го.

— За теб е.

— Кой е тоя? — в истеричен възторг засъска Том. — Секси глас, кой е?

Закрих слушалката с ръка.

— Много ти благодаря — обърнах се към Марк Дарси, който беше награбил куп книги за самопомощ от контейнера и объркано ги гледаше.

— Няма за какво — откликна той и пусна книгите обратно. — Ъъъ… — Млъкна, загледан в коженото ми яке.

— Какво? — откликнах аз с лудешки разтуптяно сърце.

— А, нищо, ъъъ, просто, ъм, ами, радвам се да те видя. — Поколеба се. — Ъъъ… радвам се да те видя отново. — Направи опит да се усмихне, обърна се и си тръгна.

— Том, ще ти се обадя по-късно — извиках аз в протестиращия мобифон. Сърцето ми биеше до пръсване. По всички закони на етикета на срещите би трябвало да го оставя да си тръгне, но се сетих за подслушалия иззад живия плет разговор. — Марк?

Обърна се, силно развълнуван. За секунда се загледахме един в друг.

— Ей! Бридж! Без пола ли ще идваш на вечеря? Беше силно подранилият Даниел, застанал зад мен. Видях, че Марк го позна. Отправи ми дълъг, изпълнен с болка поглед, обърна се на пета и забързано се отдалечи.

11 ч. вечерта. Даниел не беше забелязал Марк Дарси — за щастие и нещастие, защото от една страна, не се наложи да обясням какво правя там, но от друга — не можех да му обясня защо съм толкова вкисната. В секундата, когато влязохме в апартамента, Даниел се нахвърли да ме целува. Стори ми се много странно усещането, че не го искам, след всичкото онова време, което миналата година прекарах в копнеж да го направи и недоумение защо не иска да го направи.

— Добре, добре — каза той и вдигна ръце с длани към мен. — Няма проблеми. — Сипа за двама ни по чаша вино и седна на дивана, а дългите му стройни крака изглеждаха страшно секси в джинсите. — Слушай, знам, че те засегнах, и съжалявам. Знам, че си в настроение за отбрана, но много съм се променил. Наистина. Ела и седни.

— Ще ида да се облека.

— Не. Не. Ела тук — повтори той и потупа дивана до себе си. — Хайде, Бридж, с пръст няма да те докосна, обещавам.

Седнах предпазливо, като загърнах якето, с целомъдрено сключени ръце на коленете.

— Така, така — рече той. — А сега си пийни и се отпусни. Прегърна ме нежно през рамото.

— Начинът, по който се отнесох с теб, не ми дава мира. Беше непростим. — Приятно беше някой пак да ме прегръща. — Джоунс — нежно прошепна той. — Малката ми Джоунс.

Притегни ме към себе си и сложи главата ми на гърдите си.

— Ти не го заслужаваш. — Старият познат негов аромат ме заливаше. — Така. Хайде да се погушкаме. Така ти е добре.

Милваше ме по косата, по врата, по гърба, започна да ми съблича якето, ръката му посегна и с едно щракване разкопча сутиена ми.

— Недей! — извиках аз и се опитах да загърна якето. — Стига, Даниел. — Почти се смеех. Внезапно видях лицето му. Не се смееше.

— Защо? — попита и грубо смъкна отново якето от раменете ми. — Защо? Хайде.

— Не! — отсекох аз. — Даниел, нали отиваме на вечеря. Не искам да те целувам.

Той наведе задъхан глава, после я вдигна и я отметна назад със затворени очи.

Изправих се, увих се с якето и отидох до масата. Когато пак го погледнах, беше захлупил лицето си с ръце. Разбрах, че плаче.

— Съжалявам, Бридж. Понижиха ме. Пърпетуа зае моята длъжност. Чувствам се излишен, а сега и ти не ме искаш. Никое момиче няма да ме поиска. Никой не иска мъж на моята възраст без кариера.

Зяпнах го изумена.

— А какво ми беше на мен миналата година? Когато бях последната дупка на кавала в онова издателство, а ти ме правеше на луда и ме караше да се чувствам обезценена стока?

— Обезценена стока ли, Бридж?

Щях да му обясня теорията за обезценената стока, но нещо ме накара да реша, че не си струва труда.

— Мисля, че е най-добре да си вървиш — заявих аз.

— О, Бридж, хайде стига.

— Тръгвай — подканих го аз.

Хм. Както и да е. Ще се оттегля от тая работа. Радвам се, че заминавам. В Тайланд ще мога да освободя тавата си от всички проблеми, свързани с мъжете, и ще се съсредоточа върху себе си.

19 юли, събота

59,5 кг (защо? Защо точно в деня за купуване на бански?), объркващи мисли за Даниел: твърде много, долнища на бикини, в които успях да се нацедя 1, горнища на бикини, които ми станаха: 1/2, мръсни помисли за принц Уилям 22, брой писане на заглавието „Принц Уилям с красивата си приятелка госпожица Бриджет Джоунс в Аскът“ на корицата на списание „Здрасти!“ 7.

6,30 ч. вечерта. Майната му, майната му, майната му. Прекарах целия ден по пробните на Оксфорд Стрийт в опити да напъхам гърдите си в горнища на бански, предназначени за хора с гърди или една над друга в центъра на гръдния кош, или по една под всяка мишница, а безпощадната светлина ме караше да приличам на фрикасе. Очевидното решение е цял бански, но тогава ще се върна с кашкав корем, силно подчертан от белотата си, в сравнение с останалото тяло.

Спешна бикинна диета за отслабване: първа седмица

20 юли, нед.59,5 кг

21 юли, пон.59 кг

22 юли, вторн.58,5 кг

23 юли, ср.58 кг

24 юли, четв.57,5 кг

25 юли, пет.57 кг

26 юли, съб.56,5 кг

Ура! Значи следващата седмица по това време почти ще съм достигнала желаното тегло и тогава, с така докарани килограми, ще трябва само да се погрижа за консистенцията и разпределението на тлъстините с помощта на упражнения.

Майната му. Няма смисъл. Ще споделям стаята, а може би и леглото си само с Шарън. Вместо това ще се съсредоча върху душата си. Както и да е, Джуд и Шарън скоро ще се отбият. Ура!

Полунощ. Прекрасна вечер. Мн. приятно беше да се събера пак с момичетата, макар Шарън да изпадна в такъв пристъп на негодувание по повод Даниел, че едва я удържах да не се обади в полицията да подаде оплакване за изнасилване по време на среща.

— Непотребен бил. Разбирате ли? — мелеше тя. — Даниел е абсолютният архитип на мъжа в края на хилядолетието. Започва да му става ясно, че жените са по-висша раса. Осъзнава, че не му е отредена роля или функция и какво прави? Прибягва до насилие.

— Е, какво толкова, само се е опитал да я целуне — кротко се намеси Джуд, която безцелно прелистваше страниците на „Каква шатра“.

— Ха! Точно там е въпросът. Бридж има късмет, че не е нахлул в банката й, облечен като Градски воин, и не е убил седемнайсет души с автомата си.

Точно тогава звънна телефонът. Беше Том, не, както бихте предположили, да ми благодари за връщането на мобифона му, което ми причини такива досадни проблеми, а да пита за телефона на мама. Напоследък Том е страшно гъст с мама и подозирам, че се срещат по някакво кичозно подобие на Джуди Гарланд/Ивана Тръмп (което е доста странно, тъй като помня как едва миналата година мама ми изнасяше лекции, че обратността е „чист мързел, мило, просто не им се ще да контактуват с обратния пол“, но все пак това беше миналата година). Изведнъж се уплаших, че Том ще накара мама да изпълни „Не, не съжалявам за нищо“ на Едит Пиаф по рокля с пайети в клуб, наречен „Помпа“ — нещо, което тя, наивно и все пак егоманиакално, ще приеме, смятайки, че е свързано с допотопната машинария в мелниците Котсуолд.

— За какво ти е? — подозрително попитах аз.

— Тя не е ли член на някакъв литературен клуб?

— Не знам. Всичко е възможно. Защо?

— Джером усеща, че стиховете му са готови, тъй че му търся ангажименти по литературните клубове. Миналата седмица направи четене в Стоук Нюингтън и беше впечатляващо.

— Впечатляващо? — изрекох аз и направих на Джуд и Шарън физиономия, като че ли ще повърна. Най-сетне дадох на Том телефона, въпреки всички резерви, които имах, тъй като подозирам, че мама може да има нужда от нови развлечения сега, когато Уелингтън си замина.

— Какви са тия литературни клубове? — попитах, като затворих телефона. — Само аз ли не съм ги чувала, или внезапно са изскочили от някъде? Трябва ли да членуваме в някой, или е само за Самодоволни женени?

— Трябва да си Самодоволна женена — решително отсече Шарън. — Това е, защото се боят, че умовете им са пресушени от патерналистичните изисквания на… О, Боже, вижте принц Уилям.

— Я да видя — скочи Джуд и изтръгна броя на списание „Здрасти!“ със снимката на стройния кралски младок. Едва се сдържах да не я изтръгна и аз. Макар че, очевидно, изгарям от желание да се възхищавам на колкото може повече снимки на принц Уилям, за предпочитане в разнообразни облекла, разбирам, че това желание е неуместно и погрешно. Все пак не мога да не обърна внимание на впечатлението за страхотни неща, които къкрят в младия кралски мозък, и да не усетя, че при настъпването на зрелостта си ще се възвиси като древен рицар на кръглата маса, ще размаха меча си във въздуха и ще установи главозамайващ нов ред, който ще накара президентът Клинтън и Тони Блеър да заприличат на допотопни старчоци.

— Как мислите, колко млад трябва да е, за да е прекалено млад? — замечтано попита Джуд.

— Прекалено млад е, ако може да ти бъде законен син — веднага отсече Шарън, сякаш беше прието със закон, а като се замисля, може и да е. Точно тогава телефонът пак зазвъня.

— Здрасти, мило. Можеш ли да познаеш? — Майка ми. — Приятелят ти Том, онзи „хомо“-то, нали се сещаш, ще доведе един поет да чете творбите си в Литературния клуб „Спасителна лодка“! Ще ни чете романтични поеми. Като лорд Байрон! Забавно, нали?

— Ъъъ… да? — изпелтечих аз.

— Всъщност не е кой знае какво — надменно произнесе тя. — При нас често гостуват писатели.

— Тъй ли? Кои?

— О, купища, мила. Пени е много близка приятелка със Салман Рушди. Нали ще дойдеш и ти?

— Кога?

— Идния петък. С Уна ще приготвим воловани с пикантно пиле.

Внезапно се сгърчих от конвулсивен ужас.

— А адмирал и Илейн Дарси ще бъдат ли?

— Бъррр! Момчета не се допускат, глупчо. Илейн ще дойде, но мъжете ще се появят по-късно.

— Но нали Том и Джером ще бъдат там?

— О, мило, че какви момчета са те.

— Сигурна ли си, че стиховете на Джером няма да са малко…

— Бриджет. Не знам какво се опитваш да ми кажеш. Ние съвсем не сме вчерашни. А основното при литературата е свободният изказ. Ох, и мисля, че и Марк ще се отбие по-късно. Ще дойде да подготви завещанието на Малкълм — човек никога не знае!

1 август, петък

59,5 кг (пълен провал на бикинната диета), цигари 19 (в помощ на диетата), калории 625 (никога не е твърде късно).

6,30 ч. вечерта. Брр. Бррр. Утре заминавам за Тайланд, не съм пипнала багажа си и успях да забравя, че „идния петък“ в литературния клуб се пада днес. Хич, ама хич не ми се шофира до Графтън Ундъруд. Вечерта е гореща и влажна, а Джуд и Шарън ще ходят на страхотен купон в кафене „До реката“. Все пак май е очевидно, че трябва да подкрепя мама, любовния живот на Том, изкуството и пр. Човек уважава себе си, когато уважава другите. Освен това няма значение дали утре ще съм уморена в самолета, тъй като отивам на почивка. Събирането на багажа положително няма да ми отнеме много време, тъй като ще нося минимален гардероб (само няколко бодита и саронг!), а опаковането на багажа винаги се разтяга и заема цялото определено за това време, тъй че ще е най-добре да съкратя до минимум определеното за опаковане време. Ето на! Виждате ли! Ще успея да се справя с всичко!

Полунощ. Току-що се връщам. Отидох с голямо закъснение поради типичната бъркотия на пътните знаци (ако в момента избухне война, най-лесно ще объркаме германците с помощта на пътните знаци.) Посрещна ме мама, облечена в крайно особен кафяв кафтан, който според нея очевидно е много литературен.

— Как е Салман? — попитах аз, след като спря да цъка с език на закъснението ми.

— О, решихме вместо това да поднесем пиле [На английски името Салман се произнася като сьомга (salmon). Б. пр.] — наперено отвърна тя и ме поведе през френските прозорци с матово стъкло във фоайето, където първото нещо, което забелязах, беше крещящ, нов „семеен герб“ над фалшива каменна камина, гласящ „Хакуна матата“.

— Шшшт — обади се Уна и вдигна пръст.

Джером Претенцията, с напълно видими зърна на гърдите през черната, мокра на вид жилетка без ръкави, войнствено ревеше:

— Гледам твърдите му, кокалести, възбуждащи бутове. Гледам, искам, сграбчвам — пред полукръг от сащисани членки на Литературен клуб „Спасителна лодка“, облечени в джемпърчета, седнали на имитация на столове за хранене стил регентство. От другата страна на стаята мернах Илейн, майката на Марк Дарси с изражение на едва сдържан смях.

— Искам — продължаваше да се дере Джером. — Сграбчвам пищните, космати бутове. Трябва да го имам. Извивам се, сгърбушвам се…

— Е! Мисля, че беше направо страхотно! — рече мама и скочи на крака. — Някой иска ли волован?

Невероятен е начинът, по който в света на средната класа дамите успяват да изгладят нещата и да превърнат хаоса и усложненията в красив, тих, майчински поток, също както препаратът за почистване на тоалетни прави всичко в тоалетната розово.

— О, как обичам писаното и изказано слово! Чувствам се така свободна! — превземаше се Уна пред Илейн, докато Пени Хъсбъндс-Босуърт и Мейвис Ендърби пърхаха около Джером Претенцията, сякаш беше Т. С. Елиът.

— Но аз не съм свършил — хленчеше Джером. — Исках да кажа и „Съзерцание на сочещия пръст“ и „Дупките на празните мъже“.

Точно тогава се разнесе рев.

— Ако владееш се, когато всички треперят, а наричат теб страхлив! [Тук и по-надолу цитатите са от поемата „Ако“ на Ръдиард Киплинг, в превод на Стоян Медникаров. — Б. пр.] — Бяха татко и адмирал Дарси. И двамата намотани до козирката. О, Боже. Напоследък почти не ми се е случвало да видя татко трезвен и срещите ни протичат по някакъв чудноват сценарий с разменени роли на бащата и дъщерята.

— Ако на своето сърце едничко се довериш, но бъдеш предпазлив — бумтеше адмиралът и скочи към един стол насред пърхането на събраните дами.

— Ако изчакваш, без да се отчайваш; наклеветен — не сееш клевети — добави татко почти разплакал, облегнат на адмирала за опора.

Пиянският дует продължи да рецитира цялото стихотворение „Ако“ от Ръдиард Киплинг с маниера на сър Лорънс Оливие и Джон Гилгуд взети заедно, с което вбеси мама и Джером Претенцията, които едновременно изпаднаха в пристъп на люто съскане.

— Типично, типично, типично — съскаше мама, докато адмирал Дарси, паднал на колене, се биеше в гърдите и прочувствено редеше:

— … ил намразен — злоба не спотайваш; но… ни премъдър, ни пресвят си ти.

— Това е реакционна, колониалистична мръсотия — съскаше Джером.

— Ако мечтаеш, без да си мечтател; ако си умен, без да си умник.

— На всичкото отгоре има и рима, шибана рима — пак изсъска Джером.

— Джером, не позволявам тази дума да се употребява в къщата ми — също изсъска мама.

— Ако посрещаш Краха — зъл предател — еднакво със Триумфа — стар циник — рече татко и се метна на килима, като вдигна облак прах, за да се направи на умрял.

— Че тогава защо ме поканихте? — изсъска Джером истински съскащо.

— Ако заставиш мозък, нерви, длани, и изхабени, да ти служат пак — ревеше адмиралът.

— …и крачиш, само с волята останал — изръмжа татко от килима, — която им повтаря — застана на колене и вдигна ръце: — „Влезте в крак!“

Последваха силни възторжени викове и ръкопляскания от страна на дамите, Джером излетя навън, като тресна вратата, а Том хукна подир него. Обърнах отчаян поглед пак към стаята, за да се озова очи в очи с Марк Дарси.

— Е! Много интересно! — рече Илейн Дарси, която застана до мен, когато оброних глава в опит да възстановя самообладанието си. — Поезията обединява стари и млади.

— Пияни и трезвени — добавих аз.

В този момент адмирал Дарси се дотътри до нас, стиснал стихотворението в ръка.

— Мила, мила, миличка моя! — каза той и се люшна към Илейн. — А, ето я и… как са казваше? — вторачи се в мен той. — Чудесно! Марк дойде, браво на момчето! Дошъл е да ни вземе, трезвен като монах. И съвсем сам — избоботи той.

И двамата се обърнаха да погледнат Марк, който седеше пред масичката на Уна, купена май за три пенита, и драскаше нещо под погледа на делфин от синьо стъкло.

— Пише завещанието ми на сбирка! Не знам. Работа, работа, работа! — изрева адмиралът. — Мъкне се с оная, как й беше името, скъпа? Рейчъл ли беше? Бети?

— Ребека — кисело процеди Илейн.

— И веднага след това тя изчезва. Питам го какво е станало с нея, а той мънка! Не мога да търпя мънкането! Никога не съм могъл.

— Е, не смятам, че тя всъщност беше… — промърмори Илейн.

— И защо не! Защо не! Биваше си я! Не знам! Все са недоволни от нещо! Надявам се, че вие, младите дами, не сте такива въртиопашки, каквито ми изглеждат младежите!

— Не — със съжаление промълвих аз. — Всъщност ако обикнем някого, ни е много трудно да го забравим, когато ни зареже.

Зад нас се чу трясък. Обърнах се и видях, че Марк Дарси е съборил делфина от синьо стъкло, който на свой ред бе бутнал ваза с хризантеми и снимка в рамка в гнусно меле от потрошени стъкла, цветя и парчета хартия, но като по чудо самият отвратителен делфин бе цял-целеничък.

Настъпи бъркотия — мама, Илейн и адмирал Дарси се разтичаха наоколо и се развикаха с пълен глас, татко се опитваше да удари делфина в пода с думите: „Да се отървем от тая грозотия“, а Марк събираше листата си и предлагаше да плати всичко.

— Готов ли си да тръгваме, татко? — смотолеви Марк с дълбоко смутен вид.

— Не, не, прекарвам си чудесно с Бренда. Налей ми още портвайн, чу ли, синко?

Настъпи неловка пауза, през която ние с Марк се гледахме.

— Здравей, Бриджет — отсечено произнесе той. — Хайде, татко, наистина смятам, че трябва да тръгваме.

— Да, Малкълм, хайде — намеси се и Илейн и нежно го хвана под ръка. — Иначе ще се тупнеш на пода.

— Е, чак пък да тупна, не знам.

Тримата се сбогуваха, Марк и Илейн изведоха адмирала през вратата. Гледах ги с усещане за пустота и безнадеждност, но изведнъж Марк се появи отново и се запъти към мен.

— Ъъъ, забравих си писалката — рече той и взе „Монблан“-а си от пострадалата масичка. — Кога заминаваш за Тайланд?

— Утре сутринта. — За частица от секундата можех да се закълна, че прочетох в очите му разочарование. — Откъде знаеш, че ще ходя в Тайланд?

— В Графтън Ъндъруд не се говори за нищо друго. Багажът ти готов ли е?

— А ти как мислиш?

— Не си опаковала дори едни гащички — закачливо каза той.

— Марк — ревна баща му. — Хайде, момче, нали ти напираше да тръгваме?

— Идвам — извика Марк и погледна през рамо. — Това е за теб. — Подаде ми смачкан лист, хвърли ми, ъъъ, проникновен поглед и си тръгна.

Изчаках да се убедя, че никой не ме гледа, и с треперещи ръце разгънах листа. Беше копие от стихотворението, което татко и адмиралът бяха изпълнили. Защо ли ми го беше дал?

2 август, събота

59,3 кг (хъх, пълен провал на предваканционната диета), алкохолни единици 5, цигари 42, калории 4457 (мрак), опакован багаж 0, идеи за местонахождението на паспорта 6, идеи за местонахождението на паспорта, оказали се състоятелни 0.

5 ч. сутринта. Защо, о, защо заминавам на почивка? Ще прекарам цялото време, желаейки Шарън да е Марк Дарси, а тя — аз да съм Саймън. Пет сутринта е. Цялата ми спалня е покрита с мокро пране, гримове и пластмасови пликове. Не знам колко сутиена да взема, не мога да намеря малката черна рокличка от „Главоблъсканицата“, без която няма да тръгна, нито втората розова джапанка, още нямам никакви пътнически чекове и не смятам, че кредитната ми карта става за нещо. До напускането на къщата ми остава само час и половина, а нещата няма да се поберат в куфара. Най-добре да изпуша една цигара и да разгледам проспекта, за да се поуспокоя.

Ммм. Ще бъде прекрасно по цял ден да се пека на плажа и да хвана страхотен тен. Слънце, плуване и… Ооох. Телефонният секретар святка. Как не съм го забелязала досега?

5,10 ч. сутринта. Натиснах бутона.

— О, Бриджет, Марк се обажда. Просто се питах. Нали знаеш, че в Тайланд сега е дъждовният период? Може би трябва да си вземеш чадър.