Бриджет Джоунс: на ръба на разума

8. МАМО МИЛА

1 май, четвъртък

59 кг, алкохолни единици 5 (ама празнувах победата на Новите лейбъристи), принос към победата на Новите лейбъристи, като се изключат алкохолните единици, 0.

6,30 ч. вечерта. Ура! Днес наистина атмосферата е фантастична: изборният ден е един от малкото случаи, когато разбираш, че ние, народът, сме отговорни за всичко, а правителствата са само сменящи се, оядени, нагли пионки и сега е дошло времето да се обединим и да покажем могъществото си.

7,30 ч. вечерта. Тъкмо се връщам от магазина. Вън е направо изумително. Всички се изсипват от кръчмите пияни като казаци. Наистина се чувствам част от нещо. Не само че народът иска промяна. Не. Това е огромно извисяване на нас, нацията, срещу алчността, безпринципността и за уважение към обикновените хора и техните проблеми и… О, Боже, телефонът.

7,45 ч. вечерта. Хм. Беше Том.

— Гласува ли вече?

— Всъщност тъкмо тръгвах — отвърнах аз.

— О, да. В коя избирателна секция?

— Зад ъгъла.

Мразя, когато Том се държи така. Фактът, че е бил член на Червеното движение и се е размотавал наоколо, пеейки с гъгнив глас: „Пей, ако се радваш, че си гей“, не му дава право да се държи като Испанската инквизиция.

— И за кой кандидат ще гласуваш?

— Ъм… — рекох аз и трескаво се заоглеждах през прозореца за някой червено оцветен плакат по стълбовете. — За Бък!

— Тръгвай тогава — отсече той. — И не забравяй госпожа Панкхърст.

Честна дума, за кого се мисли той, за триопашат бич или нещо подобно? Естествено, че ще гласувам. Май ще е най-добре да се преоблека. С тези дрехи не изглеждам достатъчно лява.

8,45 ч. вечерта. Току-що се връщам от изборната секция.

— Носите ли картата си за гласуване? — запита ме надут младок.

Каква карта за гласуване? Това бих искала да знам. Оказа се, че не съм регистрирана в никой от избирателните списъци, макар че години наред плащам таксата за гласуване и затова трябва да отида в друга избирателна секция. Върнах се за указателя.

9,30 ч. вечерта. Хъмф. И там не бях регистрирана. Трябва да се явя в някаква библиотека на километри оттук. Обръщам ви внимание, че тази вечер по улиците е страхотно. Ние, народът, се обединяваме за промяната. Дааа! Все пак, ще ми се да не бях обувала тези обувки с високи платформи. Освен това бих искала да не усещам тази страшна воня на стълбището всеки път, когато излизам.

10,30 ч. вечерта. Не мога да повярвам какво ми се случи. Предадох Тони Блеър и родината си, макар и не по моя вина. Оказа се, че апартаментът ми е в списъка, но аз не съм регистрирана като гласоподавател, не ми помогна дори книжката за платени комунални разходи, която бях взела със себе си. Това е пълно безобразие, тази щуротия, че не можеш да гласуваш, ако не си платила таксата си за гласуване, а на всичкото отгоре се оказва, че не можеш да гласуваш, дори да си я платила.

— Попълнихте ли формуляра миналия октомври? — попита ме пръскаща се от чувство за собствена важност дъртофелница с якичка на къдрички и брошка, наслаждаваща се на своя момент на слава само защото по някаква случайност беше станала отговорник на изборна секция.

— Да! — излъгах аз. Всеки знае, че хората, живеещи в апартаменти, не могат да отварят всеки скучен кафяв плик, адресиран „До обитателя“, пъхнат в кутията. Ами ако Бък загуби с един глас, а после и на цялата партия не й достигне едно място? Вината ще е моя, моя. От избирателната секция отидох пеша у Шарън като на угнетителен поход на позора. Освен това вече не мога да нося платформи, тъй като краката ми се разраниха, та ще изглеждам ниска.

2,30 ч. през нощта. Арргъррр беше стрррахотен къпон. Дейви Мелър. Вън! Вън! Вън! Опаа.

2 май, петък

59,2 кг (ура! Първите новородени тлъстини в ерата на управлението на Новите лейбъристи).

8 ч. сутринта. Ура! Пълното мнозинство ми донесе огромно удоволствие. Това ще натрие носовете на срамно-членуващата при торите майка и бивше гадже. Ха ха. Нямам търпение да позлорадствам. Чери Блеър е фантастична. Разбирате ли, тя вероятно също няма да се побере в миниатюрните бикини в пробната на някой магазин. И тя няма стегнато дупе и все пак успява някак си да се сдобие с дрехи, които обгръщат дупето й и заприличва на манекенка. Може пък Чери да използва влиянието си върху новия министър-председател, който ще нареди да произвеждат дрехи, които прилягат добре на всеки задник.

Но се тревожа, че с Новите лейбъристи може да стане като с гадже, по което си падаш от много време и накрая успяваш да тръгнеш с него, но с първата ви караница настъпва същински катаклизъм. Все пак Тони Блеър е първият ни министър-председател, с когото доброволно бих правила секс. Всъщност снощи Шарън разви една теория, че причината, поради която той и Чери непрекъснато се докосват, не била за късмет, а защото Чери все повече се възбуждала с нарастването на резултатите им до пълно мнозинство — афродизиакът на властта или… Оох, телефонът.

— О, мило, здравей, познай какво стана! — Майка ми.

— Какво? — доволно запитах аз, готова да злорадствам.

— Спечелихме, мило. Пълно мнозинство! Представяш ли си? Внезапно ме прониза ледена тръпка. Когато си легнахме, водещият Питър Сноу дърдореше прекрасно, но неразбираемо и изглеждаше съвсем сигурно, че везните се накланят към лейбъристите, но… Олеле. Може да не сме разбрали. Бяхме понаправили главите и нищо нямаше смисъл освен изчезването на сините кръгчета на торите от картата на Британия. Или пък нещо е станало през нощта и торите са възвърнали позициите си.

— И можеш ли да се сетиш?

Аз съм виновна. Лейбъристите бяха загубили по моя вина. Аз и хора като мен, които, както предупреди Тони Блеър, са станали нехайни. Не съм достойна да се нарека британска гражданка или жена. Орис. Оооорис!

— Бриджет, слушаш ли ме?

— Да — прошепнах аз, смазана.

— Ще организираме в Ротарианския клуб вечер на дамите на Тони и Гордън! Всички ще се наричат на малко име и ще носят обикновено, а не официално облекло. Мърл Робъртшо се опитва да го минира, защото според нея никой нямало да иска да носи панталони освен викария, но според Уна и мен е, защото Пърсивал е бесен за закона за пушките. А Уелингтън ще произнесе реч. Чернокож ще говори в Ротарианския клуб! Представяш ли си! Но това е духът на лейбъризма, мила. Разнообразие на цветовете и етика като при Нелсън Мандела. Джефри извежда Уелингтън на кратки разходки с кола и му показва кръмчите в Кетъринг. Онзи ден бяха заседнали зад камиона на Нелсън Майърс, пълен с дъски за скеле, а ние помислихме, че са катастрофирали!

Като се мъчех да не мисля за възможната мотивация на чичо Джефри за „кратките разходки с кола“ с Уелингтън, казах:

— Мислех, че вече сте си направили изборен купон с Уелингтън.

— О, не, мило, всъщност не стана. Уелингтън реши, че не го иска. Заяви, че не желае да замърсява културата ни и да ни кара с Уна да прескачаме огньове, вместо да поднасяме воловани. — Избухнах в смях. — Но пък пожела да произнесе тази реч и да събере пари за своя джет.

— Какво?

— Джет, мило, не се ли сещаш? Иска да започне малък бизнес на плажа, вместо да продава мидени черупки. Твърди, че ротарианците са длъжни да му дадат, защото подкрепят бизнеса. Трябва да бягам! Ще водим с Уна Уелингтън да му оправят цветовете!

Аз съм уверена, интелигентна, стабилна жена, която не носи отговорност за поведението на другите. Само за собственото си. Да.

З май, събота

59,2 кг, алкохолни единици 2 (стандартно, здравословно количество с оглед избягване разрив на сърцето), цигари 5 (мн. д.), калории 1800 (мн. д.), положителни мисли 4 (отлично).

8 ч. вечерта. Изцяло ново положително настроение. Всички определено са по-приветливи под влиянието на новия Блеъров режим. Не може да не изчисти с голямата метла злините от управлението на торите. Дори се чувствам различно по отношение на Марк и Ребека. Това, че тя дава вечеря, не значи, че ходят, нали? Просто манипулира. Наистина е прекрасно да усетиш, че си достигнал връх и всичко наоколо изглежда красиво. Ония неща, които си мислех, (че не съм привлекателна след известна възраст), не са верни. Вижте Хелън Мърен и Франческа Анис.

8,30 ч. вечерта. Все пак, хмм. Мисълта, че вечерята е точно тази вечер, не ми е особено приятна. Мисля да почета малко будизъм: „Драмата на богатия монах“. Добре ще е да се успокоя. Не мога да очаквам животът винаги да е приятен, пък и всички се нуждаят от духовна храна.

8,45 ч. вечерта. Да! Разбирате ли, проблемът е в това, че живеем в свят на фантазии и непрекъснато се обръщаме към миналото или бъдещето, вместо да се насладим на момента. Ще седя и ще се наслаждавам на момента.

9 ч. вечерта. Моментът изобщо не е за наслада. В стената има дупка, стълбището вони, банковата ми сметка е все по на червено, а Марк е на вечеря у Ребека. Май ще си отворя бутилка вино и ще гледам „Спешно отделение“.

10 ч. вечерта. Дали Магда вече се е върнала? Обеща да ми звънне на секундата, щом се върне, с подробен доклад. Сигурно ще каже, че Марк не ходи с Ребека и е питал за мен.

11,30 ч. вечерта. Обадих се на Магдината бавачка. Още не са се върнали. Оставих съобщение да й напомни да ми се обади.

11,35 ч. вечерта. Още не се е обадила. Сигурно вечерята на Ребека е фантастичен триумф и още са там, гуляят с пълна сила, а в кулминационната точка Марк Дарси се качва на масата и обявява годежа си с Ребека… Оох, телефонът.

— Здравей, Бридж, Магда е.

— Е, как беше? — прекалено бързо запитах аз.

— Ами, всъщност беше доста приятно.

Потреперах. Абсолютно грешен отговор, абсолютно.

— Поднесе crottin на скара върху зелена салата, после penne carbonara само с аспержи, pancetta, много вкусна, и накрая праскови, печени в Марсала с маскарпоне.

Това беше нетърпимо.

— Копираше видимо Делия Смит, но тя отрече.

— Нима? — нетърпеливо рекох аз. Поне това беше хубаво. Той мрази претенциозните хора. — А как беше Марк?

— О, добре. Прекрасен човек, нали? Ужасно привлекателен. — Магда си няма представа. Няма и капчица представа. Не се хвалят бивши гаджета, които са те изоставили. — О, а после поднесе портокалови кори в шоколад.

— Чудесно — произнесох търпеливо аз. Ако това беше Джуд или Шарън, щяха да ми докладват всеки нюанс, разчленен и разглобен. — А смяташ ли, че ходи с Ребека?

— Хм, не съм сигурна. Но тя много флиртуваше с него. Опитах се да си припомня будизма и поне, че имам собствена душа.

— Когато отидохте, той беше ли вече там? — попитах бавно и членоразделно, сякаш говорех с крайно объркана двегодишна.

— Да.

— А тръгна ли си заедно с всички?

— Джереми! — внезапно изкрещя тя в слушалката с пълен глас. — Марк Дарси беше ли там, когато си тръгнахме? О, Боже.

— Какво Марк Дарси? — чух да изригва Джереми, а после каза още нещо.

— В леглото го е направил? — ужаси се Магда. — Пиш или аки? ПИШ ЛИ Е, ИЛИ АКИ? Извинявай, Бридж, трябва да затварям.

— Само още нещо — изпелтечих аз. — Спомена ли ме?

— Вземи го от леглото! Е, после ще се измиеш, то не е за цял живот! О, за Бога, кога ще пораснеш поне ти? Извинявай, Бридж, какво каза?

— Спомена ли ме?

— Ъм… Майната ти, Джереми.

— Е?

— Ако трябва да съм честна, Бридж, не мисля, че те спомена.

4 май, неделя

59,2 кг, алкохолни единици 5, цигари 9 (трябва да спра да затъвам в упадък), изпълнени с отрова и омраза планове да убия Ребека 14, будистки срам от убийствените помисли: огромен, католическа вина (макар да не съм католичка): нарастваща.

В моя си апартамент. Крайно лош ден. Отбих се у Джуд в зомбоидно състояние. Двете с Шарън не спряха да повтарят, че трябва да си намеря някакъв жребец и започнаха, откровено обидно, да прелистват колоните със самотни сърца.

— Не искам да търся самотно сърце — възнегодувах се аз. — Не съм толкова изпаднала.

— Ъъъ, Бриджет — хладно заяви Шарън, — не беше ли ти човекът, пожелал Тони Блеър да открие агенции за уреждане на срещи на Единаци? Ако не се лъжа, всички се съгласихме, че политическият интегритет е крайно важен.

— О, Божичко, това е невероятно. — Джуд започна да чете на глас, като пъхна в устата си голямо парче остатък от шоколадово великденско яйце. — „Истински, висок, привлекателен мъж, 57, ДЧХ, ИДСЗ с възпитана, омъжена, похотлива дама 20–25, за дискретна връзка без ангажименти и задръжки.“ Какво си въобразяват тези скапаняци?

— Какво значи ДЧХ и ИДСЗ? — запитах аз.

— Дебел, чворест хрантутник. Идиотски, див, сополив задник? — предположи Шарън.

— Добре чука хора и иска две селски зелки? — зачудих се аз.

— Значи добро чувство за хумор, иска да се запознае — обясни Джуд, подозрително издаваща се, че може вече да се е занимавала с това.

— Предполагам, че трябва да имаш чувство за хумор, за да си толкова гнусен, че да изречеш тия неща направо — изсъска Шарън.

Но Говорещите сърца се оказаха мн. забавни. Можете да се обадите и да чуете с ушите си как хора се предлагат като кандидати за участници в „Среща с непознат“.

— Значи… Казвам се Барет и ако се съгласиш да си моята сол и моя пипер, ще получиш шекер.

Не е много умно да започваш посланията си със „значи“ и така да създадеш впечатлението, че си недодялан скапаняк, уплашен, че изпращаш съобщение, макар наистина да си е страшничко.

— Работата ми е интересна, удовлетворяваща и доходна и се интересувам от обичайните неща — магия, окултизъм, езичество.

— Аз съм хубав, аз съм страстен. Аз съм писател и търся много специална дама за главна роля. Ще изпита удоволствие от едно хубаво тяло, ще бъда поне десет години по-възрастен от нея и това ще й хареса.

— Ха! — заяви Шазър. — Ще се обадя на някое от тези сексистки копелета.

Шарън се почувства на седмото небе, когато включи телефона да се чува в стаята и започна да шепти със секси глас:

— Ало, „Първо съобщение“ ли е на телефона? Е, тогава слезте бързо от него, защото ще го счупите.

Положително не е много зряло, но при цялото това шардоне в стомасите ни изглеждаше попикаващо смешно.

— Здрасти, аз съм Дивото момче. Аз съм висок испанец с дълга черна коса, тъмни очи, дълги черни мигли и стройно, диво тяло… — прочетох аз с тъп гаас.

— Оох! — весело възкликна Джуд. — Звучи доста добре.

— Ами защо не му се обадиш? — попитах.

— Не! — отсече Джуд.

— Тогава защо караш мен да се обаждам?

И тогава Джуд изплю камъчето. Оказа се, че натрупването на Стейси и Безкрайните единашки потискащи уикенди я докарали дотам, че да се обади на Гадника Ричард.

— О, Боже — извикахме едновременно двете с Шарън.

— Нямам намерение да се връщам при него или нещо такова. Просто е… хубаво — довърши тромаво тя, като се стараеше да избегне обвинителните погледи, с които я пронизвахме.

Върнах се у дома и чух телефонният секретар да прищраква.

— Здравей, Бриджет — заговори плътен, секси, чуждестранен, младежки звучащ глас. — Обажда се Дивото момче…

Проклетите момичета трябва да са дали телефона ми. Ужасена от опасността съвсем чужд човек да притежава телефона ми, не вдигнах слушалката, а само слушах, докато Дивото момче обясняваше, че ще бъде утре вечерта в „192“ с червена роза в ръка.

Веднага след това се обадих на Шарън и я наругах.

— Я стига — рече тя. — Ще идем всички. Ще падне голям смях.

Така че планът е утре да отидем и трите. Хо хъм. Какво да правя с тая дупка в стената и вонята на стълбището? Проклетият Гари! Отмъкна ми 3500 лири. Така. Ще се наложи да му се обадя.

5 май, понеделник

58,7 кг (ура!), напредък в дупката на стената от Гари: никакъв, напредък при преодоляването на загубата на Марк Дарси чрез фантазии за Дивото момче: среден (подпомогнат от миглите).

Прибрах се и заварих съобщение от Гари. Бил зает на друг обект, а тъй като аз съм се колебаела, решил, че работата при мен не е бърза. Твърди, че ще оправи всичко и ще намине утре вечер. Ето, виждате ли, тревожила съм се излишно. Мммм. Дивото момче. Може пък Джуд и Шарън да са прави. Трябва да продължа напред и да спра да си представям Марк и Ребека в любовни сцени. Все пак миглите ме тревожат. Колко ли са дълги? Фантазиите за стегнатото, диво, сатанинско тяло на Дивото момче са леко увредени от представата за Дивото момче, примигващо под тежестта на дългите си мигли като герой на Уолт Дисни.

9 ч. вечерта. В 8,05 отидох в „192“, където Джуд и Шарън бяха строени на съседна маса и не свяляха поглед от мен. Никаква следа от Дивото момче. Единственият присъстващ мъж беше отвратителен дърт пръч в дънкова риза с вързана на опашка коса и черни очила, който не сваляше очи от мен. Къде беше Дивото момче? Хвърлих гаден поглед на пръча. Но той упорито продължаваше да ме гледа, тъй че реших да се преместя. Започнах да се изправям и тогава едва не изскочих от кожата си. Пръчът държеше червена роза. Вторачих се ужасена в него, а той смъкна нелепите черни очила и доволно се ухили, като разкри чифт изкуствени мигли, достойни за Барбара Картланд. Пръчът беше Дивото момче. Изхвърчах отвратена навън, последвана от Джуд и Шарън, които се давеха от смях.

6 май, вторник

59 кг (300 г мнимо бебе, плод на мнима бременност?), мисли за Марк: по-добре, напредък в дупката на стената от страна на Гари: статичен, т.е. никакъв.

1 ч. вечерта. Мн. съм потисната. Току-що оставих съобщение на Том с въпрос дали и той е луд. Разбирам, че трябва да се науча да се обичам и да живея за момента, да не се вторачвам в себе си, а да мисля за другите и да стана цялостна личност, но се чувствам просто ужасно. Марк толкова ми липсва. Не мога да повярвам, че е тръгнал с Ребека. Къде сбърках? Очевидно нещо не ми достига. Старея ли, старея и вече явно нищо никога няма да потръгне, тъй че най-добре да се примиря, че вина ги ще бъда сама и няма да имам деца. Я стига, трябва да се взема в ръце. Скоро ще дойде Гари.

7,30 ч. вечерта. Гари закъснява.

7,45 ч. вечерта. Ни вест, ни кост от шибания Гари.

8 ч. вечерта. Още го няма.

8,15 ч. вечерта. Гари не се е появил. Ооох, телефонът. Трябва да е той.

8,30 ч. вечерта. Беше Том, който ми каза, че е луд за връзване, а също и котката му, която започнала да ака на килима. После изтърси нещо доста изненадващо.

— Бридж — рече той, — искаш ли да имаш бебе от мен?

— Какво?

— Бебе.

— Защо? — Внезапно пред очите ми се появиха тревожни картини как правя секс с Том.

— Ами… — Направи замислена пауза. — Много бих искал да имам дете и да видя рода си продължен, но, първо, прекалено себичен съм да се грижа за него и, второ, аз съм обратен. Но ти ще го гледаш добре, стига да не го забравиш в някой магазин.

Обичам го тоя Том. Сякаш усети как се чувствам. Във всеки случай ми каза да си помисля. Било просто идея.

8,45 ч. вечерта. Всъщност защо не? Ще го държа у дома в малко кошче. Да! Представете си само, да се събуждам сутрин с прекрасно същественце до мен, което ще мога да гушкам и обичам. Ще можем да правим толкова неща заедно, например ще ходим на люлки и в „Улуърт“ да купуваме дрешки за Барби, а домът ми ще се превърне в прекрасно мирно кътче, което ще ухае на бебешка пудра. А ако се появи Гари, бебето ще може да спи във втората стая. А пък ако и Шарън и Джуд родят, ще заживеем заедно в комуна и… По дяволите, подпалих кофата за боклук с недоизгасен фас.

10 май, събота

59,5 кг (мнимото бебе вече е гигант, като се има предвид възрастта му), цигари 7 (не е нужно да ги отказвам заради мнима бременност, нали?), калории 3255 (ям и за мнимче), положителни мисли 4, напредък в дупката на стената от страна на Гари: нулев.

11 ч. сутринта. Току-що бях за цигари. Навън изведнъж е станало дяволски, дяволски горещо. Фантастично! Някои мъже се разхождат по улицата, кажи-речи, по плувки!

11,15 ч. сутринта. Само защото е лято няма причина да се поддавам на хаоса на неподредената пристигнала поща, разхвърляния апартамент и вонята, бликаща отвсякъде. (Уф. На стълбището вече е непоносимо.) Ще променя всичко това, като прекарам деня в чистене на апартамента и оправяне на пощата. Трябва да подредя нещата, за да съм готова за новия живот.

11,30 ч. сутринта. Така. Ще започна с преместването на купищата стари вестници, като ги струпам на куп в центъра.

11,40 ч. сутринта. Все пак, уф.

12,15 ч. по обяд. Защо пък да не се заема първо с пощата?

12,20 ч. по обяд. Ясно, че е невъзможно, ако не се облека подходящо.

12,25 ч. по обяд. Не ми харесва как изглеждам по шорти. Някак си е прекалено спортно. Трябва ми онази тясна рокличка.

12,35 ч. Къде ли се е дянала?

12,40 ч. Има нужда от пране, а после ще я простра да съхне. Тогава ще мога да продължа.

12,55 ч. по обяд. Ура! Отивам на езерото в Хампстед с Джуд и Шарън! Не съм си оправила краката, но Джуд каза, че там е само за жени и гъмжи от лесбийки, за които е въпрос на шеговита гордост да ходят космати като Йети, снежния човек. Ура!

Полунощ. На езерото беше фантастично, приличаше на картина от шестнайсети век, изобразяваща нимфи, само дето неочаквано много бяха с бански костюми в стил Дороти Пъркинс. Мн. старомоден, с дървени скари и спасители. Да плуваш в естествена среда с кал по дъното (дъното на езерото, не на банския), е напълно ново изживяване.

Разправих им за предложението на Том от предишната вечер да стане баща на бебето ми.

— Божичко! — възхити се Шарън. — Мисля, че идеята е добра. Като се изключи факта, че към въпроса „Защо не си омъжена?“, ще се лепне и „Кой е бащата?“

— Ще казвам, че е непорочно зачатие.

— А според мен е крайно егоистично — хладно се намеси Джуд.

Настъпи смаяна пауза. Взирахме се в нея и се мъчехме да разберем какво става.

— Защо? — най-сетне продума Шарън.

— Защото едно дете се нуждае от двама родители. Ще го направиш за собствено удовлетворение, защото си прекалено себична да поддържаш трайна връзка.

По дяволите. Вече си представях как Шарън вади картечница и я застрелва. В следващия миг Шарън я поде и издърдори цял пълнител с примери от еклектични култури.

— Погледнете карибците — мелеше тя, а момичетата наоколо тревожно се заоглеждаха и аз си помислих, ммм. Карибци. В прекрасни луксозни хотели на бял пясък. — Жените им са отглеждали децата в отделни селища — продължи Шарън. — А мъжете се появявали от време на време да ги начукат, но сега жените придобиват икономическа власт и има брошури, които твърдят: „Мъжете са в опасност“, защото губят ролята си, точно както става ПО ЦЕЛИЯ ШИБАН СВЯТ.

Понякога се питам дали Шарън наистина е толкова неоспорим капацитет по… е, по всички въпроси.

— Едно дете се нуждае от двама родители — заинати се Джуд.

— О, за Бога, това е напълно тесногръд, патерналистичен, нереалистичен, подкрепящ Самодоволните родители от средната класа възглед — засъска Шарън. — Всички знаят, че една трета от браковете свършват с развод.

— Да! — намесих се и аз. — Да си само с майка, която те обича, е по-добре, отколкото да си продукт на изпълнен с омраза развод. Децата се нуждаят от връзки, живот и хора около себе си, но не е задължително те да са съпрузи. — После изведнъж, каква ирония, се сетих нещо, което майка ми все ми повтаря, и казах: — Не можеш да разглезиш едно дете с любов.

— Добре де, няма защо да се нахвърляте върху мен — нацупи се Джуд. — Просто изразявам мнението си. Както и да е, имам да ви казвам нещо.

— О, нима? Какво? — обади се Шарън. — Че вярваш в робството?

— Ние с Гадника Ричард ще се женим.

Шарън и аз зяпнахме, онемели от ужас, а Джуд заби поглед в земята и пленително се изчерви.

— Знам, прекрасно е. Мисля, че след като го зарязах последния път, той е осъзнал какво е загубил и най-сетне е станал способен да се обвърже!

— По-вероятно най-сетне е станал способен да разбере, че ще му се наложи да си намери работа, ако няма да може да живее на твой гръб — промърмори Шарън.

— Ъъъ, Джуд — казах аз. — Наистина ли току-що обяви, че ще се жениш за Гандика Ричард?

— Да — потвърди Джуд. — И въпросът ми е… дали бихте се съгласили да ми станете шаферки?

11 май, неделя

59 кг (мнимото бебе изчезна от ужас пред предстоящата сватба), алкохолни единици 3, цигари 15 (вече мога спокойно да пуша и пия), фантазии за Марк само 2 (отлично).

Току-що се обади Шарън и двете се съгласихме, че цялата работа е обречена. Ооорис. И че Джуд не бива да се омъжва за Гадника Ричард, защото:

а) Той е луд.

б) Той е гаден — по име и по природа.

в) Непоносимо е да се обличаме като розови топки захарен памук, да вървим по пътеката към олтара и всички да ни гледат.

Ще се обадя да кажа на Магда.

— Какво мислиш? — запитах я аз.

— Хмм. Не звучи обещаващо. Но знаеш ли, човешките връзки са пълна загадка — тайнствено изрече тя. — Никой отвън всъщност не може да разбере какво ги прави трайни.

След това разговорът мина на идеята за майчинството ми, при което Магда забележимо се разведри.

— Знаеш ли, Бридж? Мисля, че първо трябва да се пробваш, наистина.

— Как така?

— Ами защо не гледаш един следобед Констанс и Хари, за да видиш как се справяш? Често съм си мислила, че разпределението на времето между кариера и майчинство може да се окаже отговорът за съвременната жена.

По дяволите. Обещах да гледам Констанс, Хари и бебето другата събота, докато тя е на фризьор и козметик. Освен това двамата с Джереми след шест седмици ще организират градинско увеселение за рождения ден на Констанс и Магда ме попита дали искам да поканя Марк, а аз казах: „Да“. Разбирате ли, той не ме е виждал от февруари и ще бъде добре да забележи колко съм се променила и колко спокойна, уравновесена и пълна с вътрешна сила съм станала.

12 май, понеделник

Отидох на работа и заварих Ричард Финч в гадно хиперактивно настроение, подскачащ из стаята, дъвчещ дъвка и ръфащ всички подред. (Секси Мат, който тази сутрин особено много приличаше на нюйоркски манекен, каза на Ужасния Харолд, че според него Ричард Финч е на кокаин.)

Всъщност се оказа, че шефът на канала е отхвърлил идеята на Ричард да замени сутрешните новини с предаване на живо на оперативката на екипа на „Пробуди се, Британийо“ „без разкрасяване“. Като се вземе предвид, че последната оперативка на „Пробуди се, Британийо“ представляваше разправия кой от репортерите да поеме водещата тема, а самата водеща тема беше кой репортер да представи новините на Би Би Си и Ай Ти Ви, не смятам, че предаването би било особено интересно, но Ричард беше жестоко вкиснат.

— Знаете ли какво им е лошото на новините? — извади той дъвката от устата си и я метна някъде по посока на кошчето. — Скучни са. Скучни, скучни, шибано скучни.

— Скучни ли? — обадих се аз. — Че нали току-що видяхме представянето на първото лейбъристко правителство от… от много години насам!

— Божичко! — възкликна той и изтръгна марковите си очила от носа. — Нима имаме ново лейбъристко правителство? Нима? Всички! Всички! Приближете се! Бриджет е родила идея!

— Ами босненските сърби?

— Я се събуди и пийни кафе — изписка Пачули. — Те държат да продължават да се стрелят иззад храстите и какво от това? Какво? Същото беше и преди пет минути.

— Да, да, да — заповтаря Ричард с нарастващо въодушевление. — Хората не искат да гледат мъртви албанци с кърпи на главите, хората искат хора. Мисля в национален мащаб. Мисля за Франк Бъф, мисля за скейтбордистите.

Така че сега всички трябва да мислим от какво се интересуват хората — например пияни охлюви или старци, които скачат с бънджи. Как бихме могли да организираме гериатричен скок с бънджи от… А, телефонът! Сигурно е от Асоциацията на молюските и дребните земноводни.

— Здрасти, мило, можеш ли да познаеш?

— Мамо — застрашително изрекох аз, — хиляди пъти съм ти казвала…

— Знам, мило, знам. Просто ти се обадих да ти съобщя една тъжна вест.

— Каква? — намусено процедих аз.

— Уелингтън си заминава. Речта му пред Ротарианския клуб беше фантастична. Направо фантастична. Знаеш ли, когато заговори за условията, при които живеят децата от племето му, Мърл Робъртшо направо се разплака! Разплака се!

— Но аз мислех, че ще събира пари за джет.

— А, той събра, мило. Но ни предложи превъзходен план, който е точно по вкуса на ротарианците. Каза, че ако дарят пари, той не само ще дава на клуба в Кетъринг десет процента от приходите си, но ако те дарят половината от тях на училището в селото му, ще ги възмезди с пет процента от печалбата си. Благотворителност плюс малък бизнес — умно, нали? Във всеки случай събраха четиристотин лири и той се връща в Кения! Ще построи ново училище! Представяш ли си! Единствено благодарение на нас! Направи страхотно шоу по музиката на „Дете на природата“ на Нат Кинг Коул. Най-накрая каза: „Хакуна матата!“ и всички ние го приехме за наше мото!

— Прекрасно! — възкликнах аз, но забелязах, че Ричард Финч гледа кисело към мен.

— Всъщност, мило, ние мислехме, че ти…

— Мамо — прекъснах я аз, — познаваш ли възрастни хора, които вършат интересни неща?

— Бога ми, що за глупав въпрос. Всички стари хора вършат интересни неща. Виж Арчи Гарсайд, познаваш Арчи, беше заместник-говорител на губернаторите. Той скача с парашут. Ако не се лъжа, утре ще прави спонсориран скок за Ротарианския клуб, а е на деветдесет и две. Деветдесет и две годишен парашутист! Представяш ли си!

След половин час се запътих към писалището на Ричард Финч със самодоволна усмивка.

6 ч. вечерта. Ура! Всичко е прекрасно! Твърдо се върнах в белия списък на Ричард Финч и заминавам за Кетъринг да снимам парашутния скок. Но не е само това, ще го режисирам и ще бъде водеща тема.

13 май, вторник

Не искам повече да съм тъпа телевизионна журналистка. Това е мръсна професия. Бях забравила кошмара на телевизионните екипи, когато ги пуснат свободно да взаимодействат с доверчивите, медийно девствени хорица. Не ми разрешиха да режисирам темата, тъй като сметнаха, че е твърде сложна, и ме зарязаха на земята, докато нахалният луд кариерист Грег бе изпратен горе в самолета да я осъществи. Арчи обаче не искал да скача, тъй като не видял подходящо място за приземяване. Но Грег не мирясал и продължил да кряка: „Скачай, мой човек, губим светлината“ и най-накрая го насилил да скочи над някаква мека на вид разорана нива. За жалост не било разорана нива, а пречиствателна станция за фекални води.

17 май, събота

59,3 кг, алкохолни единици 1, цигари 0, разбити мечти за бебета 1, разбити мечти за Марк Дарси: всички, в които си го представям как отново ме вижда и осъзнава колко съм променена, уравновесена, отслабнала, добре облечена и т.н. и отново се влюбва в мен 472.

Направо съм разнебитена от работната седмица. Прекалено омаломощена съм да стана от леглото. Ще ми се да има кой да слезе до долу и да ми донесе вестника, плюс шоколадов кроасан и капучино. Мисля да си остана в леглото, да почета „Мари Клер“, да си оправя ноктите, а чак след това да проверя дали на Джуд и Шарън им се ходи в „Главоблъсканица“. Много ми се иска да имам нещо новичко, когато пак се видя с Марк следващата седмица, за да подчертая промяната… Ах! Звънецът. Кой малоумен звъни по хорските звънци в събота в десет сутринта? Трябва да си напълно откачен.

По-късно. Затътрих се до домофона. Беше Магда, която звънливо зачурулика: „Кажи здрасти на леля Бриджет!“

Сгърчих се от ужас при смътния спомен, че бях предложила да заведа в събота отрочетата й на люлки, докато тя прекара деня по фризьори и обядва с Джуд и Шарън като свободно момиче.

Паникьосана, натиснах бутона, наметнах единственото халатче, което успях да открия — неподходящо, мн. късо и прозрачно, и започнах бясно да тичам из апартамента и да събирам мръсни пепелници, чаши от водка, счупени стъкла и т.н.

— Уф. Ето ни и нас! Опасявам се, че Хари е малко хремав, нали, миличък? — пропя Магда, превземаща стълбите, натоварена със столчета на колела и торби, като някоя бездомница. — Уф! Каква е тая воня?

Кръщелницата ми Констанс, която другата седмица навършва три годинки, каза, че ми е донесла подарък. Изглеждаше извънредно доволна от подарка и убедена, че ще го харесам. Развих го с интерес. Беше каталог за камини.

— Май й заприлича на списание — прошепна Магда. Демонстрирах бурен възторг. Констанс самодоволно засия и ме целуна, което ми хареса, после седна щастлива пред видеото да гледа „Пингу“.

— Съжалявам, трябва да ги хвърля и да бягам, закъснявам за козметичката — рече Магда. — В чантата под количката има всичко, което може да ти потрябва. И гледай да не паднат през дупката на стената.

Всичко изглеждаше наред. Бебето спеше, Хари, който беше почти на годинка, седеше във високия стол на колела до него със силно раздърпан заек в ръка и даваше вид, че и той ще заспи всеки момент. Но в мига, в който входната врата долу се хлопна, Хари и бебето ревнаха, като че ли ги колят, дърпаха се и ритаха, когато се опитвах да ги взема на ръце, сякаш се канех да ги депортирам.

Започнах да се опитвам да направя нещо (като най-вече ми идеше да им запуша устите с тиксо), за да ги накарам да млъкнат: танцувах, размахвах ръце и се преструвах, че свиря на въображаем тромпет, но без резултат.

Констанс вдигна сериозен поглед от видеото и извади от устата си биберона.

— Сигурно са жадни — заяви тя. — През нощницата ти се вижда всичко.

Унизена от по-развитите майчински инстинкти на една ненавършила три години пикла, открих шишетата в чантата, подадох им ги и те на бърза ръка се успокоиха и засукаха бибероните, като внимателно ме наблюдаваха изпод свъсени вежди, сякаш бях гадна полицайка.

Опитах се да се промъкна в спалнята да облека нещо, при което те извадиха шишетата от уста и отново надуха гайдите. Наложи се да се обличам в хола, докато ме наблюдаваха с интерес, сякаш правех някакъв чудноват обратен стриптийз.

След четирийсет и пет минутна операция „Пустинна буря“, целяща да свали децата плюс количките и торбите долу, се добрахме до улицата. На люлките беше много приятно. Хари, както казва Магда, още не беше усвоил човешкия език, но Констанс установи с мен много сладък поверителен тон а ла „ние сме две възрастни“, като казваше: „Мисля, че иска да се полюлее още“, когато той заломоти нещо, а като купих пакетче бонбони, важно заяви: „Не смятам, че трябва да казваме на хората за това.“

За нещастие, поради незнайни причини, когато стигнахме до входната врата, Хари започна да киха и огромен, зелен сопол изхвръкна от носа му, прелетя във въздуха и се лепна обратно на лицето му. Констанс ужасена се задави и повърна в косата ми, а бебето започна да пищи, което отприщи и другите двама. Опитвайки се отчаяно да овладея положението, се наведох, избързах сопола от лицето на Хари, върнах залъгалката в устата му и затананиках приспивно „Винаги ще те обичам“.

В продължение на една чудесна секунда настъпи тишина. Възхитена от дарбата си на родена майка, започнах втория куплет и нежно се усмихнах на Хари, в резултат на което той измъкна залъгалката от устата си и я пъхна в моята.

— Здравей — обади се мъжки глас, когато Хари пак се разпищя. Обърнах се с биберон-залъгалка в уста и повърнато в косата и видях, че Марк Дарси се взира в мен в крайно изумление.

— На Магда са — най-сетне продумах аз.

— Аз пък помислих, че си се разбързала. Или пък добре си пазила тайната си.

— Кой е това? — Констанс пъхна ръчичката си в моята и подозрително го загледа.

— Аз съм Марк — отвърна той. — Приятел съм на Бриджет.

— О — рече тя и продължи да го гледа подозрително.

— Макар и Магдина, има същото изражение като теб — отбеляза той, като ме изгледа по начин, който не можах да проумея. — Да ти помогна ли да се качиш?

Потътрихме се нагоре, като аз носех бебето и водех Констанс за ръка, а Марк нарами количката и държеше Хари за ръка. Поради незнайна причина никой от двама ни не проговори на другия, и двама се обръщахме само към децата. Изведнъж чух гласове на стълбището. Завихме по коридора и видяхме двама полицаи да изпразват шкафа във вестибюла. От съседния апартамент бяха подали оплакване за миризмата.

— Качи децата горе, аз ще се справя с това — тихо рече Марк. Почувствах се като Мария от „Звукът на музиката“, когато пеят на концерта, а тя трябва да качи децата в колата, докато капитан фон Трап посреща Гестапо.

Заговорих с весел, престорено уверен шепот и пуснах пак касетата „Пингу“, дадох им диетична кока-кола в шишетата и седнах на пода между тях, което явно особено ги зарадва.

После се появи един полицай, хванал сак, който разпознах като мой. Измъкна с ръкавица от страничния му джоб с ципа полиетиленов плик, пълен с кървава, воняща плът и каза:

— Ваше ли е това, госпожице? Беше в шкафа във вестибюла. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

Изправих се и оставих децата да зяпат „Пингу“, а на прага се появи Марк.

— Както вече казах, аз съм адвокат — мило се обърна той към младия полицай, но в тона му прозвуча леко стоманения звън на „тъй че внимавай какви ги вършиш.“

Точно тогава звънна телефонът.

— Да се обадя ли аз, госпожице? — подозрително попита един от полицаите, сякаш можеше да е снабдителят ми на късове от мъртъвци. Не можех да проумея как са попаднали в сака ми късовете кърваво месо. Полицаят долепи слушалката до ухото си, за миг придоби ужасен вид, после ми я подаде.

— О, здрасти, мило. Кой беше това? Мъж ли има в къщата ти? Изведнъж нещо ми прещрака. Последния път, когато използвах сака, беше като ходих на обяд при мама и татко.

— Мамо — започнах аз, — когато идвах при вас на обяд, да си пъхала нещо в сака ми?

— Да, всъщност сега като ме подсещаш, пъхнах. Две парчета филе. А ти не каза едно „благодаря“. В страничния джоб с ципа. Дори на Уна обясних, че не е евтино, беше бон филе.

— Защо не си ми казала? — изсъсках аз. Най-накрая успях да накарам непреклонната си майка да признае на полицая. Но въпреки това те настояха да вземат филето за анализ и да ме задържат за разпит, при което Констанс се разрева, аз я взех на ръце, а тя уви врата ми с ръчички и се впи в сакото ми, сякаш насила ще ме изтръгнат от нея и ще ме хвърлят в яма с мечки.

Марк само се засмя, сложи ръка на рамото на един от полицаите и каза:

— Стига, момчета. Това са просто две парчета филе от майка й. Сигурен съм, че имате по-важни задачи.

Полицаите се спогледаха, кимнаха и започнаха да затварят тефтерите си и да си налагат каските. После старшият заяви:

— Добре, госпожице Джоунс, просто в бъдеще дръжте под око какво оставя майка ви в саковете ви. Благодаря за помощта ви, сър. Приятна вечер. Приятна вечер, госпожице.

Настъпи пауза, когато Марк се втренчи в дупката в стената и изглеждаше несигурен какво да направи, после внезапно отсече:

— Приятно гледане на „Пингу“. — И се понесе надолу по стълбите подир полицаите.

21 май, сряда

59 кг, алкохолни единици 3 (мн. д.), цигари 12 (отлично), калории 3425 (неми се яде), напредък на дупката в стената от страна на Гари 0, положителни мисли за вида на тъканите за тапициране на мебели като официално облекло 0.

Джуд окончателно се е побъркала. Наминах да я видя и заварих цялата къща в младоженски списания, дантелени финтифлюшки, напръскани със златен прах малинки, брошури за супници и ножове за грейпфрут, теракотени кашпи, пълни с бурени и стръкове слама.

— Искам гурта — говореше тя. — Или беше юрта? Вместо шатра. Това е нещо като номадска палатка в Афганистан с килими по пода и искам дълги патинирани факли.

— Какво ще носиш? — попитах аз и запрелиствах снимки на бродирани, кльощави като върлини манекенки с венци от цветя по главите, и сериозно се замислих дали да не извикам линейка.

— Поръчах си я. При Ейб Хамилтън! Дантели и огромна цепка.

— Каква цепка? — убийствено промърмори Шарън.

— Така би трябвало да нарекат списание „За всички“.

— Моля? — хладно запита Джуд.

— Момичета — прекалено любезно се обърна към нас Джуд като учителка по гимнастика, която се кани да ни изпъди в коридора по шорти, — можем ли да продължим?

Интересно как изведнъж станахме множествено число. Сватбата вече не беше само на Джуд, а наша и бяхме длъжни да се заемем с всякакви щурави задачи като завързване на слама около 150 патинирани факли и посещаване на минерални бани, за да изкъпем Джуд.

— Мога ли да кажа нещо? — рече Шарън.

— Да — разреши Джуд.

— НЕ СЕ ЖЕНИ ЗА СКАПАНИЯ ГАДНИК РИЧАРД. Той е ненадежден, себичен, мързелив, лъжлив ебател от ада. Ако се омъжиш за него, ще ти вземе половината пари и ще избяга с някоя мацка. Знам, че съществуват предбрачни договори, но…

Джуд изведнъж притихна. Изведнъж осъзнах (обувката й ме ритна по брадичката), че трябва да подкрепя Шарън.

— Чуй сега — зачетох аз с надежда от „Ръковоство за младоженката“: „Кум: най-добре е младоженецът да избере уравновесен, отговорен човек…“

Огледах се доволно, сякаш бях доказала тезата на Шарън, но откликът беше леден.

— Освен това — продължи Шарън — не смяташ ли, че една сватба поставя връзката под огромно напрежение? Все пак това не е шега работа?

Джуд пое дълбоко дъх през носа си, докато ние с трепет я наблюдавахме.

— Така! — най-сетне проговори тя и ни погледна с храбра усмивка. — Задълженията на шаферките!

Шарън запали цигара.

— Как ще се облечем?

— Амиии…. — залигави се Джуд. — Мисля да ги ушият по поръчка. И погледнете тук! — Беше статия, озаглавена „50 начина да спестиш пари на Големия ден“. „Дамаските за тапициране могат изненадващо добре да стоят на шаферките!“

Дамаски?

— Разбирате ли — продължаваше Джуд, — по отношение на списъка на поканените се твърди, че не е необходимо да каним новите гаджета на гостите, но в момента, когато й го казах, тя възкликна: „О, ще бъдем очаровани да дойдем.“

— Коя тя? — попитах аз.

— Ребека.

Зяпнах втрещена Джуд. Не може да бъде. Не е възможно да очаква от мен да вървя по пътеката към олтара, облечена като канапе, докато Марк седи наблизо с Ребека, нали така?

— Освен това те ме поканиха да заминем на почивка заедно. Не че ще ида, естествено. Но Ребека май се обиди, че не й го съобщих по-рано.

— Какво? — избухна Шарън. — Не знаеш ли значението на думата „приятелка“? Бриджет е най-добрата ти приятелка заедно с мен, Ребека по най-долен начин й отмъкна Марк, а тя, вместо да прояви такт, се опитва да оплете всички в отвратителната паяжина на социалния си кръг, така че той да остане с вързани ръце и крака и никога да не може да се изтръгне. А ти дори не правиш опит да й се противопоставиш. Това му е лошото на съвременния свят — всичко е простимо. Е, Джуд, направо ми се драйфа. Щом си такава приятелка, можеш да отидеш до олтара с Ребека зад теб, облечена в перде, но не и ние. И ще видим дали ще ти хареса. Освен това можеш да завреш цялата си юрта и гурта барабар с туртата знаеш къде!

Така че ние с Шарън вече не разговаряме с Джуд. О, Боже. О, Боже.