Брокерът

10

След като прекара няколко дни в мечти за парите, Криц започна да ги харчи — поне наум. Ако имаше толкова пари в брой, нямаше да се наложи да работи за тъпата корпорация към Министерството на отбраната, нито пък да се разправя с шумните тълпи в разни провинциални университети. (Освен това той дори не беше убеден, че изобщо ще се съберат някакви тълпи, каквото и да разправяше неговият агент.)

Не, Криц мислеше за пенсиониране. Някъде много далеч от Вашингтон и от всички врагове, които си беше създал там, на някоя плажна ивица в непосредствена близост до своя собствена яхта на пристана. Или пък щеше да се премести в Швейцария, за да живее близо до паричките в новата си банка, които щяха да бъдат свободни от данъци (колко прекрасно!) и да се увеличават всеки ден.

Той се обади по телефона, за да задържи апартамента в Лондон за още няколко дни. После окуражи мисис Криц да пазарува малко по-агресивно. Тя също беше уморена от Вашингтон и заслужаваше по-добър живот.

Но отчасти заради алчното си въодушевление, отчасти заради природната си некадърност и най-вече заради пълната си липса на опит в шпионските среди Криц допусна една груба грешка още в самото начало. А за стар играч от Вашингтон като него такива грешки бяха непростими.

На първо място, той се обади по телефона от служебния апартамент, като по този начин максимално улесни всички, които биха искали да разберат къде точно се намира в момента. Позвъни на Джеб Приди — офицера за връзка с ЦРУ, който беше разквартируван в Белия дом през последните четири години. Приди не беше напуснал поста си, но очакваше скоро да го повикат обратно в Лангли. Новият президент още се настанявал, царял пълен хаос и прочие, и прочие, обясни му Приди, който очевидно малко се подразни от обаждането му. Двамата с Криц никога не бяха поддържали особено близки отношения и Приди веднага разбра, че събеседникът му се надява да изкопчи нещо. Най-сетне Криц каза, че се опитва да намери някакъв свой стар приятел, старши анализатор от ЦРУ, с когото преди често играел голф. Казвал се Дейли, Адисън Дейли, и напуснал Вашингтон, защото го изпратили на някаква служба в Азия. Дали Приди случайно не знае къде се намира в момента?

Приди знаеше, при това много добре. Адисън Дейли си работеше в самото сърце на Лангли.

— Чувал съм го — отвърна Приди. — Може би ще успея да го открия. Как да се свържа с теб?

Криц му продиктува номера в апартамента. Приди затвори, обади се на Адисън Дейли и сподели подозренията си. Дейли включи записващото устройство към телефона си и се обади в Лондон по секретна линия. Криц вдигна веднага и едва не припадна от радост, че се чува със стария си приятел. После известно време дрънка за това колко прекрасен му се струвал животът след престоя в Белия дом и колко му било приятно да е обикновен гражданин след всичките тези години в политиката. Нямал търпение да възобнови старите си приятелства и да се заеме сериозно с голфа.

Дейли много добре изигра ролята си. В отговор недвусмислено намекна, че самият той сериозно обмисля да се пенсионира — след почти трийсет години на служба — и че често се улавя да мечтае за един по-лесен живот.

Криц се поинтересува за здравето на Теди. За новия президент. За настроенията във Вашингтон при новата администрация.

Дейли отвърна, че почти нищо не се променя. Просто още една сбирщина глупаци. А как е бившият президент Морган между другото?

Криц не знаеше. Скоро не беше разговарял с него и всъщност не очакваше да се чуят поне още няколко седмици. Едва когато разговорът започна да замира, Криц неловко се изсмя и изплю камъчето.

— Предполагам, че никой не е виждал Джоуел Бакман?

Дейли също успя да се засмее в отговор — бяха просто двама приятели, които се смеят на една добра шега, нали така?

— Не — отвърна. — Според мен добре са го скрили.

— Би трябвало.

После Криц му обеща да се обади веднага щом се върне във Вашингтон. Щяха да изиграят една пълна игра в някой добър голф клуб, а после да изпият по чашка, точно като в доброто старо време.

„Какво добро старо време?“ — запита се Дейли, докато затваряше телефона.

Един час по-късно записът от телефонния разговор вече беше пуснат на Теди Мейнард.

Първите два телефонни разговора го окуражиха и Криц продължи да работи по тази линия. Винаги залагаше много на телефонните разговори. Твърдеше, че работата по телефона прилича на стрелбата с автомат — ако изстреляш цял пълнител в различни посоки, все ще удариш нещо. В главата му вече се оформяше някакъв план. Друг негов стар приятел едно време работеше като старши сътрудник на председателя на комисията по разузнаването към Сената и макар че в момента се представяше за професионален лобист с добри връзки, според слуховете поддържаше тесни контакти с ЦРУ.

Двамата си поговориха за политика и голф и след известно време, за голямо удоволствие на Криц, приятелят му сам го попита какво точно си е мислел президентът Морган, като е помилвал Граф Монго — най-големия данъчен измамник в американската история. Криц заяви, че е бил твърдо против това помилване, а след това успя да насочи разговора към другото съмнително решение на президента в този дух.

— Какво се чува за Бакман? — попита.

— Нали ти си бил там? — отвърна неговият приятел.

— Да, но къде го е заврял Мейнард? Това е големият въпрос.

— Значи е работа на ЦРУ? — попита събеседникът му.

— Естествено — отвърна уверено Криц.

Кой друг можеше да го измъкне от страната посред нощ?

— Интересно — отбеляза приятелят му и не каза почти нищо повече.

Криц настоя да обядват през следващата седмица и разговорът приключи дотам.

Докато истерично набираше все нови и нови номера, той за пореден път се смая от собствените си многобройни връзки. Властта все пак се отплащаше щедро на тези, които и служат.

Джоуел, или Марко, каза „довиждане“ на Ермано в пет и половина следобед, като по този начин най-сетне приключи едно тричасово учебно занимание без никаква почивка. И двамата бяха изтощени.

Студеният въздух му помогна да проясни мислите си, докато крачеше по тесните улици на Тревизо. За втори пореден ден той се отби в един малък бар на ъгъла и си поръча бира. Седна до витрината и се загледа в местните жители, които бързаха по задачи — някои се връщаха у дома след работа, а други набързо пазаруваха нещо за вечеря. В бара беше топло и задимено и Марко отново се остави на спомените си за затвора. Не можеше да се спре — промяната беше твърде рязка, а свободата му беше дошла много неочаквано. В съзнанието му продължаваше да се спотайва страхът, че може изведнъж да се събуди и да открие, че е заключен в килията си, а в далечината да проехти истеричният смях на човека, който му беше погодил целия номер.

След бирата изпи едно еспресо, а след това излезе в тъмното и пъхна и двете си ръце дълбоко в джобовете. Когато зави зад ъгъла и видя хотела си в края на улицата, видя и Луиджи, който нервно кръстосваше тротоара и пушеше цигара. Марко пресече улицата и Луиджи го доближи.

— Заминаваме — каза бързо. — Веднага.

— Защо? — попита Марко и се озърна, като очакваше всеки момент да види лошите.

— Ще ти обясня по-късно. На леглото ти има чанта. Възможно най-бързо си събирай багажа. Ще те чакам тук.

— Ами ако не искам да си тръгвам? — попита Марко.

Луиджи го стисна за лявата китка, помисли за секунда и застрашително му се усмихна.

— В такъв случай може и да не изкараш двайсет и четири часа. Повярвай ми, моля те.

Марко се втурна нагоре по стълбите, после по коридора и вече почти беше стигнал до вратата на стаята си, когато осъзна, че острата болка в стомаха му не е от задъхване, а от страх.

Какво ли се беше случило? Какво ли беше видял или чул Луиджи, какво ли му бяха казали? И още по-важно, кой изобщо беше този Луиджи и чии заповеди изпълняваше? Докато Марко вадеше дрехите си от миниатюрния гардероб и ги хвърляше на леглото, той си задаваше както тези въпроси, така и някои други. Когато опакова всичко, за момент седна и се опита да събере мислите си. Дълбоко поемаше въздух, бавно издишваше и си повтаряше, че каквото и да се случва в момента, това е просто нов етап от играта.

Дали вечно щеше да бяга така? Дали винаги щеше да си събира багажа по най-бързия начин и да напуска поредната хотелска стая на път за следващата? При всички положения беше много по-добре от затвора, но все пак му се струваше твърде мъчително.

И как изобщо бяха смогнали да го открият толкова скоро? Беше в Тревизо само от четири дни!

Когато успя да се успокои малко, той бавно се върна по коридора и надолу по стълбите, прекоси фоайето, където кимна на любопитния портиер, но не каза нищо, и излезе на улицата. Луиджи грабна чантата от ръката му и я метна в багажника на един малък фиат. Докато не излязоха в покрайнините на Тревизо, и двамата не казаха нито дума. Най-сетне Марко наруши мълчанието:

— Добре, Луиджи, кажи ми какво става.

— Сменяме обстановката.

— Това го разбрах. Но защо?

— Имаме много сериозни причини.

— А, добре, това обяснява всичко.

Луиджи караше с лявата ръка, светкавично сменяше скоростите с дясната и натискаше педала на газта до пода почти през цялото време, без да използва спирачките. Марко вече започваше да се чуди на тези италианци — как беше възможно един и същи човек да прекара два часа и половина, като мързеливо поглъща обяда си, а после да скочи в колата и да прекоси целия град за десет минути с умопомрачителна скорост.

Продължиха да карат около час, предимно на юг, като избягваха магистралите и се движеха по второстепенни пътища.

— Следи ли ни някой? — попита неведнъж Марко, докато вземаха острите завои на две колела.

Луиджи поклащаше глава, без да отговаря. Очите му бяха присвити, веждите му — сключени, а челюстта му беше здраво стисната, поне когато не пушеше. Успяваше да поддържа маниакална скорост, като в същото време методично дърпаше от цигарата си и никога не поглеждаше назад. Беше твърдо решен да не проговаря, а това само допълнително подтикваше Марко да завърже разговор.

— Просто се опитваш да ме изплашиш, нали, Луиджи? Играем си на шпиони — ти си шефът, а аз съм бедният глупак с тайните. Ако успееш да ме изплашиш до смърт, ще ти остана верен и ще съм зависим от теб. Знам какво целиш с цялото представление.

— Кой уби Джейси Хъбард? — попита Луиджи почти без да си отваря устата.

Бакман изведнъж млъкна. Самото споменаване на името на Хъбард го накара да се стегне за миг. Винаги му припомняше последния път, когато го беше видял: на полицейската снимка, на която Джейси беше проснат до гроба на брат си, лявата половина от главата му липсваше, а кръвта беше навсякъде — по надгробния камък, по бялата му риза, навсякъде.

— Нали имате доклада — отвърна Бакман. — Беше самоубийство.

— Да бе, да. Щом си толкова сигурен, защо реши да се признаеш за виновен и да молиш да те приберат в затвора?

— Изплаших се. Самоубийството е заразна болест.

— Така си е.

— Значи същите момчета, които са уредили самоубийството на Хъбард, в момента са погнали мен?

Луиджи сви рамене, за да потвърди.

— И някак си са разбрали, че се крия в Тревизо?

— По-добре да не поемаме излишни рискове.

Значи нямаше да му съобщят подробностите — ако изобщо имаше такива. Бакман не можа да се удържи и погледна през рамо, но видя само тъмното шосе зад тях. Луиджи също погледна в огледалото за обратно виждане и успя да се усмихне. Нищо, че не ги виждаш. Те са някъде там.

Джоуел се свлече няколко сантиметра надолу на седалката си и затвори очи. Първо бяха загинали двама от клиентите му. Три месеца след като беше наел Бакман и му беше предал единственото копие от програмата „Джем“, Сафи Мирза беше намушкан с нож пред един нощен клуб в Джорджтаун. Прободните рани и без това бяха сериозни, но освен това в кръвта му бе установено наличие на отрова — вероятно намазана по острието. Нямаше свидетели. Нямаше доказателства. Убийството остана напълно неразкрито, но това често се случваше във Вашингтон. Един месец по-късно Фейзал Шариф също беше изчезнал някъде в Карачи и се смяташе за мъртъв.

„Джем“ наистина струваше един милиард долара, но никой никога нямаше да може да се порадва на парите.

През 1998 г. фирмата „Бакман, Прат и Болинг“ беше наела Джейси Хъбард за един милион долара годишно. Намирането на купувач за „Джем“ беше първото му сериозно предизвикателство. За да оправдае заплатата си, Хъбард се опита със заплахи и подкупи да си пробие път през бюрокрацията на Пентагона, за да потвърди съществуването на сателитната система „Нептун“, но тромавите му усилия се оказаха фатални. Един от информаторите на Хъбард успя да изнесе някакви документи — които не представляваха заплаха за националната сигурност, но все пак бяха строго секретни, — като не пропусна да докладва за това на началниците си. Част от тях бяха фалшифицирани и описваха несъществуваща система за космическо разузнаване в стил „Междузвездни войни“, която уж се наричаше „Гама Нет“ и притежаваше нечувани възможности. И така, след като Хъбард по този начин „потвърди“, че тримата млади пакистанци не грешат и „Нептун“ наистина е американски проект, той гордо докладва за това на Джоуел Бакман и на сделката беше даден ход.

И тъй като хипотетичната „Гама Нет“ също беше създадена от американските военни, цената на „Джем“ ставаше още по-висока. Истината обаче беше, че нито в Пентагона, нито в ЦРУ знаеха нещо за „Нептун“.

Малко след това от Пентагона пуснаха своя собствена изфабрикувана история — фалшиво изтичане на информация от една къртица във военното министерство, която работеше пряко за бившия сенатор Джейси Хъбард и влиятелния му нов шеф, брокера. Избухна скандал. ФБР атакува офисите на кантората „Бакман, Прат и Болинг“ посред нощ, откри изфабрикуваните документи на Пентагона, за които всички смятаха, че са автентични, и в рамките на четирийсет и осем часа един силно мотивиран екип от федерални прокурори вече беше издал заповеди за съдебно преследване срещу всички партньори от фирмата.

Съвсем скоро последваха и убийствата, но не бяха открити никакви улики, които да покажат кои биха могли да бъдат извършителите им. Пентагонът блестящо неутрализира акцията на Хъбард и Бакман, без да се налага да обяснява дали наистина притежава, или е построил въпросната сателитна система. „Гама Нет“, „Нептун“ или както и там да се казваше, остана ефективно скрита от непроницаемата информационна завеса на „военната тайна“.

В качеството си на адвокат Бакман настояваше за процес, особено след като документите от Пентагона бяха със съмнителна достоверност, но в качеството си на обвиняем същият този Бакман искаше на всяка цена да избегне съдбата на Хъбард.

И ако лудешкото бягство на Луиджи от Тревизо беше измислено, за да го сплаши, то изведнъж постигна търсения ефект. За пръв път, откакто беше помилван, Джоуел усети липсата на своята миниатюрна килия в строго охраняваното крило на затвора, където поне животът му беше в безопасност.

Приближаваха Падуа и светлините и движението по пътя се увеличаваха с всеки изминат километър.

— Колко е населението на Падуа? — попита Марко.

Това бяха първите му думи от половин час насам.

— Двеста хиляди. Защо американците винаги питат колко е населението на всеки град и село?

— Извинявай, не го правя нарочно.

— Гладен ли си?

Тъпото пулсиране в стомаха му беше от страх, а не от глад, но въпреки това Марко отвърна: „Да, естествено.“ Хапнаха пица в едно невзрачно заведение на околовръстното шосе на Падуа, после бързо се качиха в колата и продължиха на юг.

Тази нощ двамата спаха в една миниатюрна странноприемница с осем стаи, всяка не по-голяма от килер, която се държеше от едно и също семейство още от времето на Римската империя. Нямаше никаква табела; Луиджи знаеше това място от предишни пътувания. Шосето, което минаваше наблизо, беше тясно, неподдържано и по него на практика не се движеха никакви автомобили, произведени след 1970 година. Най-близкият град беше Болоня.

Луиджи се настани в съседната стая. Делеше ги дебела каменна стена, построена преди цели векове. Когато Джоуел Бакман — Марко Лацери — се сви под завивките и най-сетне успя да се стопли, не можа да види нито лъч светлинка наоколо. Цареше пълен мрак. И пълна тишина. Беше толкова тихо, че той дълго време не можа да затвори очи.