Брокерът

19

Сам в полумрака на малкия си апартамент, Марко се погрижи за сутрешния си тоалет с обичайната си енергичност. С изключение на периода си в затвора, когато нямаше какво да прави по цял ден и нямаше никаква мотивация да започва на скорост, той не беше от хората, които с мъка се отлепят от възглавницата. Имаше толкова много неща, които да се видят и да се направят. Често пристигаше в кабинета си още преди шест сутринта, като бълваше огън и жупел и се оглеждаше за първата си жертва, понякога след някакви си три-четири часа сън.

Сега старите му навици се връщаха. Вярно, не подхождаше към всеки ден като към битка, която трябва да бъде спечелена, но вече имаше други предизвикателства.

Взе си душ за по-малко от три минути — още един стар навик, който новият му апартамент на Виа Фондаца силно насърчаваше със строго ограничение върху топлата вода. Избръсна се, докато седеше на тоалетната чиния, като внимателно заобиколи вече доста представителната си брадичка. Мустаците бяха почти оформени, а брадичката му беше плътно покрита. Изобщо не приличаше на Джоуел Бакман, нито пък звучеше като него. Опитваше се да говори по-бавно и по-тихо. Освен това, разбира се, говореше и на друг език.

Бързият му сутрешен тоалет включваше и малко разузнавателна дейност. До леглото му имаше шкаф с чекмеджета, където държеше нещата си. Бяха четири, с еднаква големина, като последното беше на около петнайсет сантиметра над нивото на пода. Той взе един много тънък бял конец, който беше измъкнал от чаршафа; използваше един и същ конец всеки ден. После внимателно облиза двата му края, за да го навлажни максимално, и пъхна единия край под дъното на последното чекмедже. Другия край залепи на страничната скоба на шкафа, така че ако някой отвори чекмеджето, невидимият конец да се премести.

Някой — най-вероятно Луиджи — влизаше в стаята му всеки ден, докато беше на занимания с Ермано или Франческа, и проверяваше чекмеджетата в стаята му.

Бюрото му беше в малката дневна, пред единствения прозорец в стаята. Държеше на него различни вестници, тетрадки и книги: пътеводителя за Болоня на Ермано, няколко екземпляра от „Хералд Трибюн“, жалък асортимент от безплатните листовки с намаления за магазините, които циганите раздаваха на минувачите по улицата, италианско-английския му речник, вече поизносен от употреба, и постоянно нарастващия куп от учебни помагала, с които го снабдяваше Ермано. На бюрото цареше относителен ред и това го вбесяваше. Старото му бюро в кантората, което изобщо нямаше да се събере в тази стая, беше прочуто с изрядната си подреденост. Една секретарка се грижеше специално за това всеки ден, малко преди края на работното време.

Но сред хаоса имаше невидима схема. Бюрото беше от някаква твърда дървесина, която беше издраскана от десетилетия употреба. Един от дефектите беше малко петно, според Марко от мастило. Беше голямо колкото копче от риза и се намираше почти в геометричния център на бюрото. Всяка сутрин, преди да излезе, Марко поставяше ъгълчето на един лист хартия за бележки точно в средата на мастиленото петно. Дори най-добросъвестният шпионин нямаше как да забележи това.

И те наистина не го бяха забелязали. Човекът, който всеки ден проверяваше стаята му, нито веднъж, нито един-единствен път не беше проявил достатъчно внимание, за да върне листата и книгите точно там, откъдето ги е взел.

Всеки ден, седем дни в седмицата, дори през уикенда, когато Марко нямаше уроци, Луиджи и неговата банда разбойници влизаха в апартамента му и вършеха мръсната си работа. Марко обмисляше дали някоя неделна сутрин да не се събуди с тежко главоболие, да се обади на Луиджи (все още единственият човек, с когото разговаряше по мобилния телефон) и да го помоли да му донесе малко аспирин или каквото там използваха в Италия за тази цел. След това щеше да се престори, че трябва да пази леглото и да стои на тъмно чак до късния следобед, когато пак щеше да се обади на Луиджи, да му съобщи, че се чувства много по-добре, и да го покани да хапнат нещо. Щяха да отидат до някоя закусвалня зад ъгъла, а после Марко изведнъж щеше да поиска да се върне в апартамента си. Което означаваше да отсъства по-малко от час.

Дали някой друг щеше да поеме всекидневната проверка?

Планът му започваше да придобива по-конкретни очертания. Марко искаше да разбере кой го наблюдава. Докъде се простираше шпионската мрежа? Ако просто искаха да го опазят жив, защо се занимаваха да проверяват апартамента му всеки ден? От какво се страхуваха?

Страхуваха се да не изчезне, ето от какво. Но защо това ги плашеше толкова? Нали беше свободен човек и можеше да ходи където си поиска? Нямаше никаква опасност да го познаят в този вид. Познанията му по езика бяха ограничени, но все пак вече можеше да се справя сам, при това продължаваше да напредва с всеки изминал ден. Какво ги беше грижа, дори да си тръгне без предупреждение? Защо да не се качи на влака и да не обиколи страната? И никога да не се върне? Нямаше ли с това да им улесни живота?

А и защо го държаха на толкова къса каишка, без паспорт и почти без пари?

Защото се страхуваха да не изчезне.

Той загаси лампите и отвори вратата. Навън, под колонадите на Виа Фондаца, все още беше тъмно. Той затвори вратата зад гърба си и бързо се отдалечи по улицата, като търсеше друго кафене, отворено толкова рано.

Луиджи се събуди от другата страна на дебелата стена от алармата, която забръмча отнякъде; същата аларма, от която се будеше през повечето сутрини, все в този ужасно ранен час.

— Какво е това? — попита го жената.

— Нищо — отвърна той, метна завивките върху нея и излезе от стаята, без да се облича.

После бързо прекоси дневната до вратата на кухнята, отключи вратата, влезе вътре, затвори, заключи вратата и едва тогава погледна мониторите на сгъваемата конзола. Марко излизаше от предния вход, както обикновено. В шест и десет, както обикновено. Изключително неприятен навик. Проклети американци.

Луиджи натисна един бутон и екранът угасна. Процедурата изискваше веднага да се облече, да излезе, да открие Марко и да го наблюдава, докато Ермано не го поеме. Но на Луиджи започваше да му писва от процедурните изисквания. Пък и сега го чакаше Симона.

Току-що беше навършила двайсет години, студентка от Неапол, абсолютна кукличка, с която се беше запознал преди седмица в един наскоро отворен клуб. Миналата вечер за пръв път бяха заедно, но нямаше да е за последен. Симона отново беше заспала, когато Луиджи се върна в леглото и се зарови под завивките.

Навън беше студено. В леглото го очакваше Симона, Уитакър беше чак в Милано, вероятно още спеше до някоя италианка. През целия ден нито един човек нямаше да следи какво точно прави той, Луиджи. А Марко не правеше нищо друго, освен да пие кафе.

Затова той прегърна Симона и отново заспа.

Беше ясен слънчев ден в началото на март. Марко приключи двучасовия си урок при Ермано. Както винаги когато времето беше хубаво, двамата се разхождаха по улиците в центъра на Болоня и разговаряха само на италиански. Глаголът на деня беше „fare“, „правя“, и доколкото Марко можеше да прецени, беше един от най-разнообразните и най-често употребяваните глаголи в италианския език. Да пазаруваш например се превеждаше „fare la spesa“, буквално „да правиш разходи“. Да зададеш въпрос беше „fare la domanda“, „правя питане“. Да закусваш беше „fare la colazione“, „да направя една закуска“.

Този път Ермано го остави малко по-рано, като твърдеше, че си има собствени уроци, на които трябва да отиде. Най-често, когато пешеходните им занимания приключваха по този начин, отнякъде се появяваше Луиджи и поемаше Марко, а Ермано изчезваше със забележителна скорост. Марко подозираше, че тази схема е разработена специално за него, за да поддържа усещането му, че постоянно го наблюдават.

Двамата с Ермано си стиснаха ръцете и се разделиха пред „Фелтринели“, една от многобройните книжарници в университетския квартал. Почти в същия миг Луиджи се появи иззад ъгъла и поздрави с обичайното си енергично:

— Buon giorno. Pranziamo?

„Ще обядваме ли?“

— Certamente.

Обядваха заедно все по-рядко, така че Марко да има повече възможности да се храни сам и да се справя с менюто и сервитьорите.

— Ho trovato un nuovo ristorante.

„Открих един нов ресторант.“

— Andiamo.

„Да вървим.“

Марко не знаеше с какво точно се занимава Луиджи през деня, но нямаше никакво съмнение, че посвещава цели часове на това да претърсва града за различни кафенета, закусвални и ресторанти. Никога не бяха ходили два пъти на едно и също място.

Двамата минаха по някаква тесни улички и излязоха на Виа дел’Индипенденца. През повечето време говореше Луиджи, както обикновено на много бавен, ясен и точен италиански. Когато говореше с Марко, просто забравяше за английския.

— Днес Франческа няма да може да дойде — съобщи му той.

— Защо?

— Има група. Вчера й се обадили някакви австралийски туристи. А по това време няма почти никаква работа, така че не може да им откаже. Харесваш ли я?

— Трябва ли да я харесвам?

— Би било добре.

— Тя някак не предразполага към топли чувства.

— Добра ли е като учителка?

— Отлична. Английският й е толкова перфектен, че ме вдъхновява да уча още повече.

— Казва, че учиш много сериозно и си добър човек.

— Значи ме харесва?

— Да, като ученик. Смяташ ли, че е красива?

— Смятам, че повечето италианки са красиви, включително и Франческа.

Те завиха по една пресечка на име Виа Джото и Луиджи посочи напред, към вратата на ресторант „Франко Роси“:

— Ето тук. Никога не съм идвал, но съм чувал, че кухнята е много добра.

Самият Франко лично ги посрещна на вратата с широка усмивка и отворени обятия. Беше облечен в елегантен тъмен костюм, който приятно подчертаваше гъстата му сива коса. Той им взе палтата и се заговори с Луиджи толкова сърдечно, все едно бяха стари приятели. Луиджи спомена някои от клиентите му, които бяха препоръчали ресторанта, и Франко ги одобри. Избраха им маса близо до прозореца.

— Най-добрата ни маса — провъзгласи Франко, като се пръскаше по шевовете от гордост.

Марко се огледа, но не забеляза нито една маса, която да изглежда по-лоша от тяхната.

— Предястията са великолепни — каза скромно Франко, сякаш никак не му се искаше да се хвали със собствената си кухня. — И все пак моят личен фаворит от днешното меню е гъбената салата. Лино й слага малко трюфели, малко пармезан и нарязани ябълки и просто…

Последните му думи потънаха в небитието, защото Франко целуна върховете на пръстите си.

— Прекрасна — успя да измърмори, замечтано и със затворени очи.

Луиджи и Марко приеха салатата и Франко се понесе към входа, за да посрещне следващите клиенти.

— Кой е Лино? — попита Марко.

— Брат му, който е главният готвач тук.

Луиджи отчупи парче питка по тоскански и я натопи в купичката със зехтин. Сервитьорът дойде и ги попита дали желаят вино.

— Естествено — отвърна Луиджи. — Червено, от региона.

Несъмнено. Сервитьорът забоде писалката си в листа с вината.

— Ето това тук, „Пиано“ от Имола. Фантастично е.

После сякаш отпи от въображаема чаша, за да подчертае думите си. Луиджи нямаше друг избор, освен да се съгласи:

— Ще го опитаме.

— Говорехме за Франческа — напомни му Марко. — Винаги ми се струва малко разсеяна. Някакъв проблем ли има?

Луиджи отново натопи парче хляб в зехтина и задъвка, докато се чудеше колко да каже на Марко.

— Мъжът й не е добре — отвърна накрая.

— Има ли деца?

— Мисля, че не.

— Какво му има на мъжа й?

— Много е болен. Май е доста по-възрастен от нея. Не съм го виждал.

Синьор Роси се върна, за да ги улесни в избора от менюто, макар че нямаше нужда. Първо им обясни, че тортелините му по една случайност били най-добрите в Болоня, а днес били особено сполучливи. Лино с удоволствие щял да дойде от кухнята, за да го потвърди лично. След тортелините най-добрият избор било телешкото филе с трюфели.

Двамата продължиха да следват съветите на Франко в продължение на повече от два часа и когато най-сетне излязоха от ресторанта, с мъка понесоха стомасите си обратно по Виа дел’Индипенденца и единственото, за което бяха в състояние да говорят, беше как ще си подремнат следобед.

Марко я видя случайно на Пиаца Маджоре. Пиеше еспресо на една от масичките отвън, смело седнал на студа с подкрепата на слънчевите лъчи и енергичната половинчасова разходка, която си беше направил преди това, когато забеляза една групичка светлокоси възрастни хора, излизащи от Палацо Комунале — сградата на градския съвет на Болоня. Предвождаше ги позната фигура — слаба елегантна жена, която вървеше с изправени рамене, а тъмната й коса се спускаше на вълни под тъмночервената й барета. Марко остави на масата едно евро и ги доближи. Когато спряха до фонтана на Нептун, той незабелязано се присъедини към групата — бяха само десет души — и се заслуша как говори Франческа, когато е на работа. Тя тъкмо обясняваше, че гигантската бронзова статуя на римския бог на морето е изработена от френски скулптор в продължение на три години, от 1563 до 1566. Била поръчана от местния епископ по мащабната му програма за градско преустройство, основната цел на която била да се подмаже на папата. Според легендата, преди да започне да работи по самата статуя, французинът се притеснил от откровената голота на проектираната мъжка фигура — на Нептун му се виждало всичко, — затова изпратил скиците в Рим за одобрение. Папата му написал следната кратка бележка: „За Болоня става.“

Когато беше с истински туристи, Франческа се държеше малко по-оживено, отколкото с Марко. В гласа й имаше повече жизненост и се усмихваше по-често. Носеше изключително елегантни очила, с които изглеждаше с десет години по-млада. Скрит зад австралийците, Марко дълго време я гледаше и слушаше, без да го забележат.

Франческа обясни, че фонтанът на Нептун се е превърнал в един от най-ярките символи на града и вероятно най-популярния фон за туристически снимки. Туристите наизвадиха фотоапарати от джобовете си и се изредиха да се снимат пред Нептун. По едно време Марко успя да се приближи достатъчно, за да улови погледа на Франческа. Тя го забеляза, инстинктивно се усмихна и тихо каза:

— Buon giorno.

— Buon giorno — отвърна той и продължи на английски. — Имаш ли нещо против да походя с теб?

— Не, заповядай. Извинявай, че се наложи да отменя урока.

— Няма проблеми. Искаш ли да вечеряме заедно?

Франческа се огледа виновно.

— С учебна цел, разбира се — уточни Марко. — Нищо повече.

— Не, съжалявам — отвърна тя.

После погледна над рамото му през площада, към базиликата „Сан Петронио“.

— Виждаш ли онова малко кафене на ъгъла до църквата? Чакай ме там в пет часа и ще учим един час.

— Va bene.

Туристическата обиколка продължи още няколко метра, до западната стена на Палацо Комунале, където Франческа спря групата пред трите големи пана с черно-бели фотографии. Урокът по история обясняваше, че по време на Втората световна война сърцето на италианската съпротива било точно в Болоня и околностите. Жителите на Болоня мразели Мусолини и неговите фашисти, както и германските окупатори и усърдно работели да подкопаят властта им. Затова нацистите отвърнали на удара, като отправили прочутата си заплаха, че ще екзекутират по десет италианци за всеки немски войник, убит от съпротивата. Последвала поредица от петдесет и пет масови екзекуции в града и околностите, по време на които били избити хиляди млади италиански партизани. Имената и лицата им бяха поставени на стената на градския съвет, за да не ги забравят никога.

Беше тъжна история и възрастните австралийци пристъпиха по-близо, за да разгледат героите. Марко също се приближи. Беше поразен от младостта на тези момчета и момичета и от надеждата, която се четеше в очите им. Уви, тя беше завинаги разбита, когато ги бяха избили заради смелостта им.

Франческа продължи нататък с групата, но той изостана, вторачен в лицата, които покриваха по-голямата част от дългата западна стена. Имаше стотици, може би хиляди. Тук-там се виждаха красиви женски лица. Братя. Бащи и синове. Цели семейства.

Обикновени селяни, които са били готови да загинат за родината и убежденията си. Верни патриоти, които са нямали какво друго да дадат за каузата, освен живота си. Не като Марко. Не, сър, в никакъв случай. Когато трябваше да избира между верността и парите, Марко беше избрал това, което винаги избираше. Парите. И беше обърнал гръб на родината си.

За прослава на златния телец.

Франческа го чакаше на вратата на кафенето. Не си беше поръчала нищо за пиене, но както обикновено пушеше цигара. Междувременно Марко беше решил, че готовността й да проведе урок с него толкова късно е още едно доказателство колко голяма нужда има от тази работа.

— Искаш ли да се поразходим? — попита го тя още преди да поздрави.

— Разбира се.

Вече беше изминал няколко километра пеш с Ермано преди обяд, а после се беше разхождал още няколко часа следобед, докато чакаше да дойде време за срещата му с Франческа. Беше навъртял предостатъчно за един ден, но какво друго да прави и без това? След цял месец, през който всеки ден изминаваше по няколко километра, вече беше в добра форма.

— Къде отиваме? — попита.

— Доста далеч — отвърна тя.

Поеха по тесните улички на югозапад, като бавно говореха на италиански за урока с Ермано преди обяд. Франческа му разказваше за австралийците — приятни и дружелюбни туристи. Когато наближиха края на стария град и стигнаха до Порта Сарагоца, Марко осъзна къде се намират и къде отиват.

— Качваме се до „Сан Лука“ — отбеляза той.

— Да. Времето е много ясно и ще бъде прекрасна вечер. Имаш ли нещо против?

Краката вече адски го боляха, но дори не му минаваше през ум да откаже.

— Andiamo — отвърна.

„Хайде.“

Разположена почти на триста метра над нивото на града, на Коле дела Гуардия, един от първите хълмове в подножието на Апенините, църквата „Сантуарио ди Сан Лука“ вече цели осем века бдеше над Болоня като ангел хранител. За да могат да се изкачват до нея, без да се намокрят от дъжда или да изгорят от слънцето, жителите на Болоня бяха решили да направят това, което умееха най-добре — да построят покрит тротоар. Строежът на колонадата бил започнат през 1674 г. и продължил без прекъсване шейсет и пет години; в крайна сметка били построени 666 арки с обща дължина 3.6 километра — най-дългата колонада в света.

Марко беше чел историята, но подробностите му се струваха много по-интересни, когато ги разказваше Франческа. Изкачването беше под постоянен наклон и двамата вървяха с такава скорост, че да не се задъхат. След стотната арка мускулите на краката му вече молеха за милост. Франческа, от друга страна, продължаваше да се носи нагоре без видимо усилие, сякаш можеше да изкачи и планина. Марко напразно чакаше всичките изпушени цигари да я забавят.

За да финансират такъв грандиозен и екстравагантен проект, жителите на Болоня впрегнали прочутите си богатства. Враждуващите фамилии постигнали рядко срещано и впечатляващо примирие, за да подпомогнат строежа на колонадата. Всяка арка била заплатена от различна група търговци, занаятчии, студенти, църковни деятели или благородници. За да увековечат имената си и да си осигурят безсмъртие, спомоществователите получили право да монтират паметни плочи. С времето повечето от тях бяха изчезнали.

На сто и седемдесетата арка Франческа обяви кратка почивка, за да разгледат една от малкото запазени паметни плочи. Тази арка беше известна като „la Madonna grassa“, „дебелата Мадона“. По пътя нагоре имаше петнайсет параклиса. Следващата им почивка беше между осмия и деветия параклис, където беше построен мост, под който минаваше път. Когато отново поеха нагоре по най-стръмната отсечка от изкачването, между колоните на арките вече се спускаха дълги вечерни сенки.

— Колонадата е добре осветена и през нощта — увери го Франческа. — Ще се върнем без проблеми.

Марко не мислеше за обратния път. Цялото му внимание беше насочено нагоре, към църквата, която ту му се струваше по-близо, ту сякаш се отдалечаваше, за да го дразни. Вече го боляха целите крака, а крачките му бяха станали по-бавни и тежки.

Когато стигнаха до билото и излязоха изпод 666-та арка, пред очите им се ширна великолепната базилика. Беше окъпана в светлина над мрака, който обгръщаше хълмовете на Болоня, а куполът й светеше като чисто злато.

— Затворена е — съобщи Франческа. — Ще дойдем да я разгледаме отвътре друг път.

Докато се изкачваха, Марко беше мярнал един автобус, който бавно се спускаше по хълма. Ако някой път наистина му хрумнеше да се изкачи до „Сан Лука“ само за да разгледа поредната катедрала, със сигурност нямаше да го направи пеш.

— Насам — каза меко Франческа и махна с ръка. — Знам една тайна пътека.

Марко я последва по покрита с чакъл пътека зад църквата до площадка, където спряха и загледаха града в краката си.

— Това е любимото ми място — каза тя и дълбоко си пое дъх, сякаш искаше да поеме в дробовете си красотата на Болоня.

— Често ли идваш?

— Няколко пъти в годината, обикновено с групи. Но те винаги се качват на автобуса. Понякога се разхождам догоре в неделя следобед.

— Сама?

— Да, сама.

— Има ли къде да седнем?

— Да, там има малка скрита пейка. Никой не знае за нея.

Марко я последва надолу по няколко стъпала и една камениста пътечка, която водеше до друга скална площадка. Гледката оттук също беше впечатляваща.

— Заболяха ли те краката? — попита тя.

— Разбира се, че не — излъга той.

Франческа си запали цигара с удоволствие, на каквото надали бяха способни много други хора в света. Настъпи дълга тишина — и двамата си отдъхваха, размишляваха и вторачено гледаха примигващите светлини на Болоня.

Най-сетне Марко заговори пръв:

— Луиджи ми каза, че съпругът ти е тежко болен. Съжалявам.

Тя го погледна изненадано и извърна очи, преди да отговори:

— На мен ми каза, че личният ни живот не подлежи на обсъждане.

— Променил е правилата. Какво ти е разказвал за мен?

— Не съм го разпитвала. Каза ми, че си от Канада, пътуваш и се опитваш да научиш италиански.

— Вярваш ли му?

— Не особено.

— Защо не?

— Защото твърдиш, че имаш жена и деца, но си ги зарязал и пътуваш из Италия. Пък и ако си обикновен бизнесмен в дълъг отпуск, каква е ролята на Луиджи? А Ермано? Защо са ти тези хора?

— Добри въпроси. Всъщност нямам жена.

— Значи всичко е лъжа?

— Да.

— А каква е истината?

— Не мога да ти кажа.

— Добре. Защото не искам и да знам.

— Ти си имаш достатъчно проблеми, нали, Франческа?

— Това си е моя работа.

Тя запали нова цигара.

— Ще ми дадеш ли една? — попита Марко.

— Пушиш ли?

— Преди много време пушех.

Той извади цигара от пакета и запали. Светлините на града ставаха все по-ярки, докато мракът се сгъстяваше.

— Казваш ли на Луиджи за всичко, което правим? — попита той.

— Почти нищо не му казвам.

— Хубаво.