Брокерът

6

Луиджи беше прехвърлил трийсет и имаше тъжни тъмни очи, тъмна коса, която наполовина покриваше ушите му, и поне четиридневна брада. Беше облечен в някакво грубо брезентово яке, което заедно с небръснатата физиономия му придаваше вид на селски хубавец. Поръча си еспресо и не спря да се усмихва. Джоуел веднага забеляза, че ръцете и ноктите му са чисти, а зъбите — прави. Брезентовото яке и бакенбардите бяха маскировка. Луиджи сигурно беше завършил Харвард.

Безупречният му английски беше оцветен с точно толкова акцент, колкото да убеди слушателя, че наистина е италианец. Каза, че е от Милано. Баща му бил италиански дипломат, женен за американка, имал две деца и мъкнел семейството си навсякъде по света, докато изпълнявал дълга си към родината. Джоуел предполагаше, че Луиджи вече знае доста неща за него, затова продължи да го разпитва, за да може на свой ред да научи възможно най-много за новия си отговорник.

Не постигна голям успех. Семейно положение? Неженен. Завършил университет? В Болоня. Специализация в Щатите? Да, някъде в Средния запад. Месторабота? Държавен служител. На коя държава? Не отговори. Усмихваше се широко и без усилие и използваше усмивката си като щит, с който отклоняваше неудобните въпроси. Джоуел беше сигурен, че си има работа с професионалист.

— Доколкото разбирам, вече знаеш това-онова за мен — каза Джоуел.

Усмивката се появи отново и идеалните зъби на Луиджи проблеснаха. Тъжните му очи се притваряха, когато се усмихваше. Жените сигурно бяха луди по него.

— Чел съм досието ти — отвърна той.

— Досието ли? Моето досие сигурно няма да се събере в тази стая.

— Чел съм го.

— Добре тогава, колко време е работил Джейси Хъбард в Сената на САЩ?

— Твърде дълго според мен. Виж, Марко, сега няма да се връщаме към миналото. Имаме прекалено много работа в настоящето.

— Може ли да получа друго име? Марко никак не ми харесва.

— Не съм го избрал аз.

— Добре де, кой го избра?

— Не знам. Не съм аз. Задаваш доста безсмислени въпроси.

— Двайсет и пет години съм бил адвокат. Правя го по навик.

Луиджи допи еспресото си и остави няколко банкноти на масата.

— Да се поразходим — предложи той и се изправи.

Джоуел взе брезентовата торба и последва отговорника си навън на тротоара, а после и по една странична уличка, където нямаше толкова много движение. Бяха изминали едва няколко крачки, когато Луиджи спря пред една къща с надпис „Albergo Campeol“.

— Тук е първата ти спирка — заяви той.

— Какво е това? — попита Джоуел.

Сградата беше с фасада от хоросан, на четири етажа, притисната между двете съседни къщи. Над входа висяха разноцветни знамена.

— Приятен малък хотел — отвърна Луиджи. — „Albergo“ значи „хотел“. Можеш да използваш и думата „хотел“, ако настояваш, но в по-малките градове предпочитат да казват „albergo“.

— Значи езикът не е труден, така ли? — попита Джоуел, докато оглеждаше тясната претъпкана уличка, която очевидно щеше да бъде новият му адрес.

— По-лесен е от английския.

— Ще видим. Ти колко езика знаеш?

— Пет-шест.

Двамата влязоха в хотела и прекосиха малкото фоайе. Луиджи кимна на човека на рецепцията, сякаш го познаваше. Джоуел успя да пусне едно що-годе нормално „Buon giorno“, но не спря пред гишето, като се надяваше да избегне по-задълбоченото общуване. Изкачиха се по стълбите на третия етаж и отидоха до края на тесен коридор. Луиджи извади ключа от стая номер 30, която се оказа малко, но приятно мебелирано помещение с прозорци от трите страни и гледка към канала.

— Това е най-хубавата стая — обяви той. — Не е нищо особено, но е съвсем прилична.

— Трябваше да видиш последната, в която съм живял — отбеляза Джоуел, хвърли чантата си на леглото и се зае да дърпа завесите.

Луиджи отвори вратата на един много малък гардероб.

— Виж сега. Имаш четири ризи, четири чифта панталони, две сака и два чифта обувки, всичките са твоят номер. И дебело вълнено палто — в Тревизо става доста студено.

Джоуел зяпна новия си гардероб. Дрехите бяха окачени идеално, изгладени и готови за обличане. Бяха в пастелни елегантни цветове и ризите бяха подбрани по такъв начин, че всяка от тях отиваше на всеки чифт панталони и на двете сака. Най-сетне той сви рамене и заяви:

— Благодаря.

— В онова чекмедже има колан, чорапи и бельо, изобщо каквото ти трябва. В банята имаш всички необходими козметични принадлежности.

— Какво да кажа?

— А тук, на бюрото, има два чифта очила.

Луиджи вдигна единия чифт към светлината. Бяха с малки квадратни стъкла и тънки рамки от черен метал и изглеждаха подчертано европейски.

— „Армани“ — обяви Луиджи с нотка на национална гордост.

— Очила за четене?

— И да, и не. Предлагам ти да ги носиш винаги когато излизаш от тази стая. Те са част от маскировката ти, Марко. Част от новия ти облик.

— Трябваше да се запознаеш със стария.

— Не, благодаря. Външният вид е много важен за италианските мъже, особено за тези, които живеят в северната част на страната. Облеклото, очилата, прическата, всичко трябва да бъде елегантно, иначе ще се набиваш на очи.

Джоуел изведнъж почувства неудобство от вида си, после си каза: какво пък толкова. Вече дори не си спомняше как се е обличал, преди да намъкне затворническата униформа. Но в славното минало изобщо не се колебаеше да похарчи 3000 долара за добре ушит костюм.

Луиджи продължаваше лекцията си:

— Никога не носи къси панталони, черни чорапи с бели маратонки, панталони от изкуствена материя или ризи с къс ръкав. И моля те, в никакъв случай не напълнявай.

— Как се казва „Целуни ме отзад“ на италиански?

— Ще стигнем и дотам. Навиците и местните обичаи също са важни. Те обаче се научават лесно и са много приятни. Например никога не си поръчвай капучино след десет и половина сутринта. Но еспресо можеш да си поръчаш по всяко време на денонощието. Знаеше ли това?

— Не.

— Само туристите си поръчват капучино след обяд или след вечеря. Непростимо. Мляко на пълен стомах!

Луиджи за момент се намръщи, сякаш се колебаеше дали да не да повърне, за да подчертае думите си.

Джоуел вдигна дясната си ръка и каза:

— Заклевам се никога да не правя така.

— Седни — каза Луиджи и махна към малкото бюро с два стола.

Двамата се опитаха да се настанят удобно. После той продължи:

— На първо място, стаята. Регистрирана е на мое име, но персоналът е уведомен, че в нея за няколко седмици ще бъде настанен един канадски бизнесмен.

— За няколко седмици?

— Да, после ще се преместиш на друго място.

Луиджи произнесе последните си думи толкова злокобно, сякаш в Тревизо вече обикаляше отряд от наемни убийци, които издирваха Джоуел Бакман.

— От този момент нататък никога не бива да забравяш, че оставяш следа. Помни: каквото и да правиш, с когото и да се срещаш, това се превръща в част от нея. Тайната на оцеляването е да оставяш възможно най-малко следи. Разговаряй с колкото се може по-малко хора, включително и тези на рецепцията и камериерките. Хората в хотелската сфера внимателно наблюдават гостите си и имат добра памет. След шест месеца например някой може да дойде в този хотел и да започне да разпитва. Може да носи и твоя снимка. Може да предлага подкупи. И тогава човекът на рецепцията изведнъж ще си спомни за теб и за това, че едва си говорел италиански.

— Имам един въпрос — прекъсна го Джоуел.

— Нямам почти никакви отговори — предупреди го Луиджи.

— Защо точно тук? Защо избрахте държава, в която не мога да говоря езика? Защо не ме изпратихте в Англия или Австралия, където щеше да ми бъде по-лесно да се слея с тълпата?

— Това решение е взето от друг човек, Марко. Не от мен.

— И аз така си помислих.

— Тогава защо ме питаш?

— Не знам. Мога ли да кандидатствам за прехвърляне в друга държава?

— Още един безполезен въпрос.

— Проблемът не беше във въпроса, а в твоето чувство за хумор.

— Можем ли вече да продължим?

— Давай.

— През първите няколко дни ще минавам да те водя на обяд и на вечеря. Ще обикаляме града и винаги ще ходим на различни места. Тревизо е приятно градче, с много кафенета и бистра, и ние ще ги пробваме до едно. Трябва отсега да започнеш да мислиш за деня, в който няма да съм тук. Внимавай с кого говориш.

— Имам още един въпрос — каза Джоуел.

— Да, Марко?

— Става въпрос за парите. Наистина не ми харесва да не разполагам с пукната пара. Смятате ли да ми осигурите някаква издръжка? Мога да ти мия колата и да върша някаква домакинска работа.

— Какво означава издръжка?

— Пари в брой, не разбираш ли? Пари. В джоба ми.

— Не се тревожи за парите. Засега аз ще плащам сметките. Няма да останеш гладен.

— Добре.

Луиджи бръкна дълбоко в джоба на дебелото си палто и измъкна мобилен телефон.

— За теб е.

— И на кого по-точно се предполага да се обаждам?

— На мен, ако имаш нужда от нещо. Номерът ми е написан отзад.

Джоуел взе телефона и го остави на бюрото.

— Гладен съм — заяви. — Мечтаех си за дълъг обяд с италиански специалитети, вино и десерт, а накрая и еспресо. Разбира се, със сигурност не бих си и помислил да си поръчам капучино в този час. А след обяда — може би и традиционната за тези географски ширини сиеста. Вече от четири дни живея в Италия, а засега преживявам на царевичен чипс и сандвичи. Какво ще кажеш?

Луиджи погледна часовника си.

— Знам най-доброто място, но първо трябва да свършим още малко работа. Ти изобщо не знаеш италиански, нали така?

Джоуел завъртя очи и шумно въздъхна в знак на раздразнение. После се опита да се усмихне и отговори:

— Не, не ми се е удавал случай да науча нито италиански, нито френски, нито немски, нито какъвто и да било чужд език. Аз съм американец, Луиджи, не разбираш ли? Моята страна е по-голяма от всички страни в Европа, взети заедно. И там не ти трябва нищо друго, освен английски.

— Всъщност си канадец, забрави ли?

— Добре, както и да е, и ние сме в същата позиция като американците.

— Работата ми е да те пазя — изтъкна Луиджи.

— Благодаря ти.

— А за да ми помогнеш в тази задача, трябва да научиш колкото успееш повече италиански възможно най-бързо.

— Ясно.

— Ще имаш частен учител, един младеж, който се казва Ермано. Заниманията ще се провеждат всяка сутрин и всеки следобед. Няма да бъде никак лесно.

— Колко време ще отнеме?

— Колкото е нужно. Всичко зависи от теб. Ако учиш сериозно, след три-четири месеца би трябвало да можеш да се оправяш сам.

— На теб колко време ти отне да научиш английски?

— Майка ми е американка. Вкъщи говорехме на английски, а навън — на италиански.

— Така не е честно. Какви други езици знаеш?

— Испански, френски и още няколко. Но Ермано е чудесен учител. А класната стая е съвсем наблизо, на същата улица.

— Значи няма да учим в хотела?

— Не, не, Марко. Не бива да забравяш за следата, която оставяш. Какво ще си помислят пиколото и камериерката, ако забележат, че някакъв млад мъж всеки ден прекарва по четири часа с теб в стаята ти?

— Не искам и да си го представям.

— Камериерката веднага ще подслуша на вратата и ще чуе, че вземаш уроци по италиански. После ще подшушне на началника си. И след ден-два вече целият персонал ще знае, че канадският бизнесмен здравата учи езика. По четири часа на ден!

— Разбрах. Хайде да ходим да обядваме.

Докато излизаха от хотела, Джоуел успя да се усмихне на човека на рецепцията, на един чистач и на едно пиколо, без да каже нито дума. Изминаха пеша краткото разстояние до центъра на Тревизо, Пиаца деи Синьори. Покрай площада се простираше покрит пасаж с магазинчета и кафенета. Беше пладне и тротоарите гъмжаха от пешеходци, които бързаха за обяд. Беше станало още по-студено, макар че Джоуел се чувстваше съвсем комфортно в новото си вълнено палто. Освен това с всички сили се опитваше да изглежда като италианец.

— Вътре или навън? — попита Луиджи.

— Вътре — отвърна Джоуел.

Двамата влязоха в „Кафе Белтраме“, което гледаше към площада. Близо до входа имаше тухлена камина, която отопляваше помещението, а от кухнята в дъното се разнасяха ароматите на обедното меню. Луиджи и оберкелнерът заговориха едновременно, засмяха се и келнерът ги настани на една маса до прозореца.

— Имаме късмет — отбеляза Луиджи, докато си събличаха палтата и се настаняваха. — Специалитетът на деня е faraona con polenta.

— И какво е това?

— Фазан с царевично брашно.

— И какво друго?

Луиджи изучаваше една от черните дъски, провесени от грубо одяланите греди на тавана.

— Panzerotti di funghi al burro — бухти с пълнеж от пържени гъби. Conchiglie con cavalfiori — макаронени мидички с карфиол. И spiedino di carne misto alla griglia — шиш от различни меса на грил.

— Искам от всичко — заяви Джоуел.

— Наливното вино също е доста добро.

— За мен червено.

За броени минути заведението се напълни с местни жители, които, изглежда, се познаваха до един. Весел дребен мъж с мръснобяла престилка профуча покрай тяхната маса и се забави само колкото да срещне погледа на Луиджи и да запише дългия списък с поръчката, който Луиджи изстреля за броени секунди. Донесоха им кана наливно вино заедно с купа затоплен зехтин и чиния с нарязана италианска питка и Джоуел се зае с храната. През това време Луиджи му обясняваше тънкостите на обяда и закуската, обичаите, традициите и най-често срещаните грешки на туристите, които се опитваха да минат за истински италианци.

С негова помощ всяко преживяване се превръщаше в полезен урок.

Макар че Джоуел внимателно отпиваше от първата си чаша вино и се наслаждаваше на вкуса му, алкохолът го удари право в главата. По тялото му се разля великолепна топлина и тежест. Беше излязъл от затвора много по-рано от предвиденото, седеше в едно семпло малко ресторантче в италианско градче, за което дотогава не беше и чувал, пиеше чудесното местно вино и вдъхваше ароматите на предстоящото вкусно пиршество. Затова продължи да се усмихва на Луиджи, който не спираше с обясненията, но съвсем скоро се отнесе в свой собствен свят.

Ермано твърдеше, че е на двайсет и три години, но не изглеждаше на повече от шестнайсет. Беше висок и болезнено слаб и с пясъчнорусата коса и лешниковите очи приличаше повече на германец, отколкото на италианец. Освен това беше твърде срамежлив и доста нервен, така че първите впечатления на Джоуел определено не бяха добри.

Срещнаха се в миниатюрния апартамент на Ермано на третия етаж на една запусната сграда на пет-шест пресечки от хотела на Джоуел. Апартаментът се състоеше от три стаи — кухня, спалня и дневна, — които бяха твърде оскъдно мебелирани, но Ермано беше студент, така че това не беше чак толкова изненадващо. И все пак къщата му изглеждаше така, сякаш току-що се е нанесъл и може да се изнесе всеки момент.

Тримата седнаха около малкото бюро в центъра на дневната. Нямаше телевизор. Стаята беше студена и зле осветена и Джоуел не можеше да се отърси от чувството, че се е озовал в някакъв подземен лабиринт, където се крият бегълците от закона. Топлината на двучасовия обяд бързо го напускаше.

Притесненото държане на учителя му също не помагаше особено.

Тъй като Ермано очевидно не беше в състояние да поеме инициативата, Луиджи бързо се намеси, за да организира нещата. Той предложи часовете да се провеждат всяка сутрин от 9:00 до 11:00, после да има почивка от два часа, следобедните занимания да започват около 1:30 и да продължават, докато и двамата имат сили. Изглежда, и на Ермано, и на Джоуел уговорката се стори приемлива, макар че на Джоуел му се искаше да зададе очевидния въпрос: ако новият ми учител наистина е студент, как така ще му остава време да ми преподава по цял ден? Но той си замълча. Реши по-късно да провери как стоят нещата.

С каква бързина само се натрупваха въпросите „за по-късно“!

След известно време Ермано се поуспокои и описа как ще протече езиковият курс. Когато говореше бавно на английски, акцентът му не пречеше чак толкова. Но когато станеше припрян, което се случваше често, английският му почти не се различаваше от италианския. Веднъж дори Луиджи го прекъсна, за да му каже:

— Ермано, поне през първите няколко дни е особено важно да говориш много бавно.

— Благодаря — обади се Джоуел като добър и възпитан ученик.

Ермано пък взе, че се изчерви, и свенливо промълви:

— Извинете.

После му подаде първите учебни помагала — учебник за първото ниво, миниатюрен касетофон и две касети.

— Материалът на касетите следва уроците в учебника — обясни той подчертано бавно. — Тази вечер трябва да прочетеш първия урок и да прослушаш и двете касети по няколко пъти. Утре ще започнем оттам.

— Ще бъде много интензивен курс — обади се Луиджи, за да подчертае напрежението в обстановката, все едно имаше нужда от това.

— Къде си учил английски? — попита Джоуел.

— В университета — отвърна Ермано. — В Болоня.

— Тоест не си учи в Щатите?

— Учил съм — отвърна Ермано.

После хвърли бърз притеснен поглед към Луиджи, сякаш предпочиташе да не говорят за това, което беше правил в САЩ. За разлика от Луиджи, Ермано беше много лесен за разгадаване и очевидно не беше професионалист.

— Къде? — попита Джоуел, като продължаваше да рови в темата и искаше да види докъде ще стигне.

— Във „Фърман“ — отговори Ермано. — Това е един малък колеж в Южна Каролина.

— Кога си бил там?

Луиджи се притече на помощ на младежа, като се прокашля и рече:

— По-късно ще имате предостатъчно време за опознаване. Но за теб, Марко, е жизненоважно да забравиш за английския. От днес нататък ще живееш в свят на италианци. За всичко, което виждаш, си има италианска дума. Трябва да превеждаш всяка своя мисъл. След една седмица вече ще можеш да си поръчваш в ресторантите. След две седмици ще започнеш да сънуваш на италиански. Ще се потопиш в езика и културата ни напълно и безусловно, без връщане назад.

— Може ли да започваме още в осем сутринта? — попита Джоуел.

Ермано се озърна, повъртя се и най-сетне рече:

— Може би в осем и половина.

— Добре, значи ще дойда тук утре в осем и половина.

Двамата излязоха от апартамента и тръгнаха обратно към Пиаца деи Синьори. Вече беше късен следобед и движението по улиците беше забележимо по-малко, а тротоарите бяха почти пусти. Луиджи спря пред входа на един ресторант на име „Траториа дел Монте“, кимна към вратата и каза:

— Ще те чакам тук в осем за вечеря, става ли?

— Да, добре.

— Знаеш ли как да стигнеш до хотела?

— Да, до моя albergo.

— И имаш карта на града?

— Да.

— Добре. Оставям те сам, Марко.

С тези думи Луиджи хлътна в една странична уличка и изчезна от поглед. Джоуел за миг остана загледан след него, после продължи към площада в центъра на града.

Чувстваше се много самотен. Четири дни след като беше излязъл от „Ръдли“, най-сетне беше сам и свободен, може би дори без да го наблюдават, макар че се съмняваше в последното. Веднага реши, че ще се разхожда из града и ще си гледа работата, все едно никой не го следи. Взе и още едно решение, докато разглеждаше стоките на витрината на една малка кожарска работилница — че няма да прекара остатъка от живота си, като се озърта през рамо.

Нямаше да го открият.

Продължи да се движи безцелно, докато не се озова на Пиаца Сан Вито, малък площад, на който от седемстотин години имаше две църкви една срещу друга. И „Санта Лучия“, и „Сан Вито“ бяха затворени, но според старинната медна табела щяха да отворят отново от четири до шест следобед. Кой затваря за обедна почивка чак до четири следобед?

Баровете не бяха затворени, а просто празни. Джоуел най-сетне събра кураж да влезе в един от тях. Придърпа едно столче, дълбоко си пое въздух и каза думата „Birra“, когато барманът го доближи.

В отговор барманът светкавично изрече нещо и зачака — и за част от секундата Джоуел се изкуши да драсне веднага. Но после видя кранчето за наливна бира, посочи го с пръст, сякаш беше съвършено ясно какво си е поръчал, и барманът се протегна към една празна халба.

Първата му бира от шест години насам. Беше студена, силна и вкусна и Джоуел се наслаждаваше на всяка глътка. От един телевизор в дъното на бара се разнасяха звуците на някаква сапунена опера. От време на време той се заслушваше в репликите, не разбираше нито дума и отново и отново се убеждаваше насила, че ще успее да научи езика. И тъкмо беше решил да си тръгне и да поеме към хотела, когато случайно погледна през прозореца към улицата.

По тротоара вървеше Стенет.

Джоуел си поръча още една бира.