Брокерът

5

Две от трите деца на Джоуел Бакман го бяха зарязали още преди да избухне скандалът. Нийл, най-големият, беше продължил да пише на баща си поне два пъти месечно, макар че в първите дни от влизането в сила на присъдата писмата не бяха никак лесни за съчиняване.

Когато вкараха баща му в затвора, Нийл беше на двайсет и пет и работеше като помощник-адвокат във фирмата на Бакман. Макар че не знаеше почти нищо за „Джем“ и „Нептун“, от ФБР го подгониха на общо основание, а после името му се появи и в списъка на обвиняемите, съставен от прокуратурата.

Внезапното решение на Джоуел да се признае за виновен наистина беше мотивирано в значителна степен от това, което се случи с Джейси Хъбард, но роля за него имаше и грубото отношение на властите към собствения му син. Според условията на сделката всички обвинения срещу Нийл бяха оттеглени. Но въпреки това в деня, в който баща му влезе в затвора за двайсет години, Нийл беше незабавно уволнен от Карл Прат и беше принуден да напусне офиса с въоръжена охрана. Фамилията Бакман се превърна в проклятие и той не можа да си намери работа никъде във Вашингтон. Чичото на един негов колега от университета беше пенсиониран съдия и след няколко телефонни обаждания тук-там Нийл най-сетне се озова в малкото градче Кълпепър в щата Вирджиния, където работеше в кантора с петима служители и трябваше да е благодарен и на толкова.

Изпитваше огромна нужда от анонимност. Поколеба се дали да не си смени името. Отказваше да обсъжда баща си при каквито и да било обстоятелства. Усърдно се зае да регистрира фирми, да пише завещания и нотариални актове и без усилие свикна с рутината на живота в малкия град. След време се запозна с едно местно момиче, ожени се за нея и двамата бързо произведоха една дъщеря — втората внучка на Джоуел и единствената, на която пазеше снимка.

Нийл прочете за освобождаването на баща си в столичния всекидневник „Уошингтън Поуст“. Подробно поговори за това със съпругата си и дори накратко го обсъди с колегите от кантората. Събитието предизвикваше истински земетресения във Вашингтон, но до Кълпепър не достигаше нищо подобно. Изглежда, тук никой не се интересуваше от историята за Джоуел Бакман. За местните хора Нийл не беше синът на брокера, а просто младия Бакман, един от многобройните адвокати в малко градче в южните щати.

Един-единствен път, след някакво заседание, съдията го дръпна настрани и попита:

— И къде значи са покрили баща ти?

На което Нийл вежливо отвърна:

— Не обичам особено да обсъждам тази тема, ваша светлост.

Разговорът приключи дотам.

Поне на повърхността в Кълпепър не се промени нищо. Нийл продължи да си върши работата, все едно бяха помилвали някой непознат. Но не спираше да очаква телефонното обаждане. Защото беше сигурен, че рано или късно баща му ще напомни за себе си.

След многократно настояване от страна на останалите пациенти старшата сестра най-сетне се съгласи да пусне една кутия за волни пожертвования, в която се събраха почти три долара на монети. Парите бяха предадени на пациента, когото продължаваха да наричат „майор Херцог“ — порядъчна откачалка, чието състояние със сигурност не се подобряваше от решението му да не се храни. Майор Херцог прие парите и веднага се запъти към машината за закуски, която беше намерил на втория етаж, където си купи три малки пакетчета царевичен чипс „Фритос“ и две кутийки „Д-р Пепърс“. Погълна ги за броени минути, а един час по-късно беше здраво заседнал на тоалетната чиния с яростен пристъп на разстройство.

Но поне вече не беше толкова гладен; нито пък беше толкова упоен с лекарства, че да дърдори неща, които не би трябвало да казва в никакъв случай.

Технически погледнато, той беше свободен човек, безусловно помилван и прочие, но на практика продължаваше да е затворен в държавна институция, собственост на американското правителство, а стаята му не беше много по-голяма от килията му в „Ръдли“. Храната в затвора беше ужасна, но там поне можеше да яде без страх, че ще го отровят. А сега беше принуден да кара на царевичен чипс и газирани напитки. Медицинските сестри бяха съвсем малко по-дружелюбно настроени от надзирателите, които го измъчваха там. Единственото, което искаха да направят лекарите, беше да го упоят — без съмнение по заповед отгоре. Джоуел беше сигурен, че някъде наблизо в сградата има подходяща стаичка за мъчения, където щяха да му скочат в мига, в който лекарствата започнат да действат.

Жадуваше да излезе навън, на чист въздух и слънчева светлина, умираше за обилна храна и малко общуване с някое човешко същество, което не е облечено с униформа. И след два много дълги дни най-сетне получи всичко това.

На третия ден в стаята му се появи млад мъж с каменна физиономия на име Стенет и поведе следния любезен разговор:

— И така, Бакман, ето какво ти предлагам. Казвам се Стенет.

После подхвърли една папка в краката на Джоуел върху одеялото, където вече се търкаляха няколко многократно препрочетени списания. Джоуел отвори папката.

— Марко Лацери? — попита.

— Това си ти, мой човек, вече си стопроцентов италианец. Вътре има свидетелство за раждане и италиански паспорт. Запомни цялата информация възможно най-бързо.

— Да я запомня ли? Че аз дори не мога да чета на италиански!

— Ами научи се тогава. Тръгваме след около три часа. Ще те откарат до един град наблизо, където ще се запознаеш с новия си най-добър приятел. Той ще те държи за ръчичка няколко дни, докато свикнеш.

— Колко дни?

— Може би един месец, от теб зависи. Колкото по-гладко мине, толкова по-бързо ще свърши.

Джоуел остави папката и погледна Стенет в очите.

— За кого точно работиш?

— Ако ти кажа, после ще трябва да те убия.

— Много смешно. За ЦРУ?

— За САЩ. Толкова мога да ти кажа засега и не ти трябва да знаеш повече.

Джоуел хвърли поглед на заключения прозорец с метална рамка и отбеляза:

— В палката няма международен паспорт.

— Ами да, защото никъде няма да ходиш, Марко. Очаква те много тих и спокоен живот. Съседите ти ще мислят, че си роден в Милано, но от дете си живял в Канада, откъдето идва и лошият италиански, който ще научиш. Ако ти хрумне да пътуваш, животът ти може да стане много опасен.

— Как така опасен?

— Хайде де, Марко. Дай да не си играем на игрички. В големия лош свят има някои много големи и много лоши хора, които биха се зарадвали да те открият. Ако правиш точно каквото ти кажем, това никога няма да стане.

— Но аз не знам нито една дума на италиански!

— Естествено, че знаеш — „пица“, „спагети“, „макарони“, „опера“, „мама миа“. Ще наваксаш. И колкото по-бързо и по-добре научиш езика, толкова по-безопасно ще става за теб да живееш тук. Ще вземаш уроци.

— С какво ще ги плащам? Нямам и един цент!

— И аз така разбрах. Или поне не са успели да ги намерят, а?

Стенет извади няколко банкноти от джоба си и ги сложи върху папката.

— Докато беше в затвора, италианците зарязаха лирите и приеха еврото — обясни той. — Това са сто евро. Едно евро е равно на около един долар. Ще се върна след час с някакви дрехи. В папката има и малък речник с твоите първи двеста италиански думи. Предлагам да се заемеш веднага.

След час Стенет се върна с риза, спортен панталон, сако, обувки и чорапи, всичките произведени в Италия.

— Buon giorno — каза.

— Здрасти — отвърна Бакман.

— Как е „кола“ на италиански?

— Macchina.

— Отлично, Марко. Хайде да се качваме на нашата macchina.

Зад волана на малкия фиат чакаше още един мълчалив джентълмен. Джоуел се сгъна на задната седалка, като стискаше брезентовата чанта, в която понастоящем се съдържаше цялото му имущество. Стенет седна отпред. Въздухът навън беше студен и влажен, а земята беше покрита с тънък слой сняг. Когато излязоха от военновъздушна база „Авиано“, Джоуел Бакман за пръв път усети приятното пробождане на усещането за свобода, макар че вълнението му бързо беше удавено в притеснения.

Той внимателно четеше пътните знаци, покрай които минаваха. От предните седалки не се чуваше нито дума. Пътуваха по шосе 251, междуградски път с две платна, и според Бакман се движеха на юг. Скоро движението се сгъсти, защото наближаваха град Порденоне.

— Колко е населението на Порденоне? — попита Джоуел, като наруши тежкото мълчание.

— Петдесет хиляди — отвърна Стенет.

— Градът е в Северна Италия, нали?

— Североизточна.

— Колко далеч сме от Алпите?

Стенет посочи с глава някъде надясно и отвърна:

— Алпите са на шейсетина километра в тази посока. При хубаво време се виждат.

— Може ли да спрем някъде за кафе? — попита Джоуел.

— Не, нямаме разрешение за спиране.

Шофьорът, поне засега, създаваше впечатление за напълно глухоням.

След като заобиколиха Порденоне от северната страна, те излязоха на магистрала A28 — път с четири платна, на който, изглежда, всички, с изключение на шофьорите на тежкотоварни камиони ужасно закъсняваха за работа. По-малките коли ги задминаваха със свистене, докато те се влачеха със 100 км/ч. Стенет разтвори италиански вестник на име „Ла Република“ и закри половината предно стъкло с него.

Джоуел нямаше нищо против да се вози мълчаливо и да разглежда пейзажа от двете страни на магистралата. Вълнистата равнина някак си изглеждаше много плодородна, макар че беше краят на януари и на полето не растеше нищо. От време на време минаваха покрай терасирани хълмове, на чиито върхове се виждаха старинни вили.

Веднъж Джоуел беше взел точно такава вила под наем. Преди десетина години неговата съпруга номер две го беше заплашила с развод, ако не я заведе някъде на дълга ваканция. Тогава Джоуел работеше по осемдесет часа в седмицата и си вземаше допълнително работа за вкъщи. Нямаше нищо против да се премести да живее в офиса си — животът му там със сигурност щеше да бъде по-спокоен, като се имаше предвид как вървяха нещата у дома. Въпреки това обаче един развод щеше да му излезе прекалено скъпо, така че Джоуел обяви на всеослушание, че двамата с благоверната му съпруга ще прекарат цял месец в Тоскана. Описваше го така, сякаш идеята беше негова — „цял месец изискани ястия и напитки в царството на «Кианти».“

Недалеч от средновековното селце Сан Джиминяно откриха манастир от четиринайсети век, който се даваше под наем като вила в комплект с икономи, готвачи и дори шофьор. Още на четвъртия ден обаче Джоуел беше информиран за тревожната новина, че сенатската бюджетна комисия обмисля отхвърлянето на едно предложение на Министерството на отбраната, което щеше да доведе до загуба от два милиарда долара за един от клиентите на фирмата. Бакман веднага отлетя обратно за Вашингтон с частен реактивен самолет и се зае да вкара Сената в пътя. Съпруга номер две обаче остана в Италия, където, както се разбра по-късно, започнала да спи с въпросния шофьор. През следващата седмица Джоуел се обаждаше всеки ден, като обещаваше да се върне във вилата, за да си довършат ваканцията, но на втората седмица съпругата му спря да приема обажданията.

Предложението на Министерството на отбраната беше прието в първоначалния му вид.

Един месец по-късно обаче съпругата на Бакман подаде молба за развод и последва шумно дело, което в крайна сметка му излезе три милиона долара.

А тя все пак беше любимата му жена. Сега и трите бяха изчезнали — завинаги поели по своите собствени пътища. Първата, майка на две от трите деца на Джоуел, се беше омъжвала два пъти поред след техния развод, а настоящият й трети съпруг беше забогатял от продажба на течни изкуствени торове в страни от Третия свят. Даже му беше изпратила писмо в затвора — безмилостна кратка бележка, в която отдаваше дължимото на съдебната система на САЩ, че най-сетне се е разправила веднъж завинаги с един от най-големите мошеници в собствените си редици.

Не можеше да й се сърди. Все пак си беше събрала багажа едва след като го беше спипала да спи със секретарката си — младата мацка, която впоследствие се превърна в съпруга номер две.

Съпруга номер три беше напуснала потъващия кораб съвсем скоро, след като отправиха обвиненията срещу него.

Доста жалък живот. Петдесет и две години, а какво имаше да покаже за цялото време, през което беше изнудвал клиентите си, беше гонил секретарките из многобройните си кабинети, беше извивал ръцете на хлъзгави дребни политици, беше работил седем дни в седмицата, не беше обръщал никакво внимание на трите си деца, които излязоха учудващо свестни, беше мамил обществото и неспирно беше помпал егото си, като печелеше още, още и още пари? Каква беше наградата, че толкова самоотвержено и безразсъдно беше преследван великата американска мечта?

Шест години в затвора, ето каква. А сега и фалшиво име, защото старото беше толкова опасно, че вече не можеше да го използва. И стотина долара в джоба.

Марко? Как изобщо можеше да се поглежда в огледалото всяка сутрин и да си казва „Здрасти, Марко“?

От друга страна, със сигурност беше сто пъти по-добро от „Добро утро, господин Измамник“.

Междувременно Стенет не толкова четеше вестника си, колкото се сражаваше с него. Докато го разлистваше, вестникът подскачаше, плющеше и шумолеше така дразнещо, че дори шофьорът го поглеждаше недоволно.

Минаха покрай една табела, на която пишеше, че Венеция е на 60 км на юг, и Джоуел реши да разнообрази пътуването.

— Бих искал да живея във Венеция, ако от Белия дом нямат нищо против — обади се той.

Шофьорът видимо се стегна, а вестникът на Стенет пропадна с петнайсет сантиметра. В малката кола за момент настъпи осезаемо напрежение, после Стенет успя да се овладее, изсумтя и сви рамене.

— Съжалявам, не става.

— Освен това адски ми се пикае — продължи Джоуел. — Можем ли да получим, ъъъ, разрешение да ползвам тоалетна?

Спряха някъде на север от град Конелиано, на една модерна бензиностанция на магистралата. Стенет взе три кафета от машината за еспресо. Джоуел отнесе пластмасовата си чашка до прозореца, където можеше да гледа как профучават колите по магистралата. Недалеч от него двама млади италианци се караха. Той се заслуша, но не чу нито една от двестате думи в речника, които се беше опитал да запомни. Италианският му изглеждаше невъзможен за научаване.

Стенет застана до него и също се загледа навън.

— Бил ли си за по-дълго в Италия? — попита.

— За един месец, в Тоскана.

— Честно? Цял месец? Сигурно си изкарал страхотно.

— Аз всъщност останах само четири дни, но жена ми изкара целия месец. Даже се сприятели с местните жители. Ами ти? Често ли работиш тук?

— Работя на различни места — отвърна Стенет.

Изражението му беше също толкова неясно, колкото и отговорът. Той отпи от миниатюрната си чашка с еспресо и каза:

— Град Конелиано. Известен със своето prosecco.

— Италианското шампанско — кимна Джоуел.

— Точно така. Разбираш ли от алкохол?

— Не съм слагал капка в устата си от шест години.

— Защо, в затвора не дават ли?

— Не.

— Ами сега?

— Ще карам по-полека. По едно време имах проблем с пиенето.

— Най-добре да тръгваме.

— Колко още остава?

— Малко.

Стенет пое към вратата, но Джоуел го спря:

— Чакай, всъщност съм доста гладен. Може ли да си взема сандвич за из път?

Стенет хвърли поглед към бара, където бяха подредени готови сандвичи.

— Естествено.

— А може ли да си взема два?

— Няма проблеми.

Магистрала A27 водеше на юг към Тревизо и когато стана ясно, че шофьорът не се кани да подмине града по околовръстното, Джоуел започна да си мисли, че пътуването им отива към края си. Шофьорът намали, слезе от магистралата и скоро колата заподскача по тесните улици на града.

— Колко е населението на Тревизо? — попита Джоуел.

— Осемдесет и пет хиляди — отвърна Стенет.

— Знаеш ли нещо за града?

— Проспериращо местенце, което не се е променило особено през последните петстотин години. Били са верни съюзници на Венеция по времето, когато всички италиански градове са били във война помежду си. През Втората световна сме го бомбардирали жестоко. Приятен град, без прекалено много туристи.

„Подходящо място да се скрие човек“, помисли си Джоуел.

— Тук ли ще ме оставите? — попита.

— Би могло.

Високата часовникова кула в центъра на града сякаш привличаше всички автомобили като магнит. На Пиаца деи Синьори имаше кръгово кръстовище, където колите се движеха със скорост няколко сантиметра в минута. Между тях се стрелкаха мотопеди, очевидно управлявани от безсмъртни или поне безразсъдни водачи. Джоуел жадно поглъщаше с очи шарените магазинчета покрай площада — tabaccheria с щанд за вестници, който запречваше входа, аптеката със зелен неонов кръст, месарски магазин с всевъзможни видове шунка, провесени на витрината, и, разбира се, миниатюрните кафенета по тротоара, където масите до една бяха заети от клиенти, които, изглежда, нямаха нищо против с часове да седят, да четат вестници, да разменят клюки и да пият еспресо. Наближаваше единайсет сутринта. Какво изобщо работеха всички тези хора, щом можеха да си позволят да излязат в обедна почивка цял час по-рано?

Джоуел реши да приеме отговора на този въпрос като лично предизвикателство.

Безименният шофьор спря в една синя зона. Стенет набра някакъв номер на мобилния си телефон, почака малко и бързо заговори на италиански. Когато свърши, посочи през предното стъкло и каза:

— Виждаш ли онова кафене с червено-белия навес? Кафене „Донати“?

Джоуел проточи врат да го огледа и кимна.

— Да, виждам го.

— Влез покрай бара вдясно и продължи към дъното, където има осем масички. Седни, поръчай си кафе и чакай.

— Какво да чакам?

— След десетина минути при теб ще дойде един човек. Ще правиш каквото ти каже.

— Ами ако не го направя?

— Не си играй с нас, Бакман. Ще те наблюдаваме.

— Кой е този човек?

— Новият ти най-добър приятел. Ако правиш каквото ти каже, най-вероятно ще оцелееш. Ако пробваш някоя глупост по собствена инициатива, ще те ликвидират до един месец.

Стенет произнесе последните думи с известно задоволство, сякаш нямаше нищо против лично да се заеме с ликвидирането на горкия Марко.

— Значи сега ще си кажем „adios“, а? — попита Джоуел и взе торбата си.

— Arrivederci, Марко, не adios. Взе ли си документите?

— Да.

— Тогава arrivederci.

Джоуел бавно слезе от колата и се отдалечи. Бореше се с желанието да погледне през рамо, за да провери дали Стенет, неговият ангел хранител, продължава да го наблюдава внимателно и да го пази от неизвестното. Но не се обърна. Вместо това се опита да изглежда възможно най-нормално, докато крачеше по тротоара с брезентовата си торба на рамо — впрочем единствената брезентова торба, която се виждаше в центъра на Тревизо този предобед.

Естествено, че Стенет не откъсваше очи от него. Но кой ли още го наблюдаваше? Новият му най-добър приятел със сигурност беше някъде наблизо, криеше се зад вестника си и даваше сигнали на Стенет и останалите агенти сред тълпата. Джоуел спря за миг пред будката за цигари и прегледа заглавията във вестниците, макар че не разбра нито дума. Спря само защото можеше да го направи, защото за пръв път от шест години насам беше свободен човек, който можеше да спира където си иска и да тръгва отново когато си иска.

После влезе в кафене „Донати“ и младият барман му измърмори „Buon giorno“, без да спира да бърше бара.

— Buon giorno — успя да отвърне Джоуел.

Първият му разговор с истински италианец. За да не му се налага да го продължава, той пое покрай бара и подмина спираловидното стълбище с табела, която указваше, че на горния етаж също има маси, и голямата хладилна витрина с великолепни сладкиши. Задното помещение беше тъмно, тясно и обгърнато в цигарен дим. Джоуел седна на една от двете празни масички, като се стараеше да не среща погледите на останалите клиенти. Ужасяваше се от мисълта, че сервитьорката ще дойде всеки момент, ще му се наложи да се опита да си поръча нещо и ще го разкрият още в самото начало, така че просто седеше с наведена глава и препрочиташе новите си документи за самоличност.

— Buon giorno — каза младата сервитьорка, която междувременно беше застанала до лявото му рамо.

— Buon giorno — смотолеви Джоуел.

После, за да не й даде възможност да издърдори нещо сложно от менюто, бързо каза:

— Espresso.

Тя се усмихна и каза нещо напълно неразбираемо.

— No — измърмори Джоуел.

Номерът мина, сервитьорката го остави на мира и Джоуел си позволи да се наслади на първата си голяма победа. Все пак никой не го зяпна, както се гледат невежите туристи. Когато момичето му донесе кафето, той много тихо каза „Grazie“ и тя дори му се усмихна. После той се зае бавно да отпива от чашата си, тъй като не знаеше колко дълго ще му се наложи да чака, а не искаше кафето му да свършва, за да не се наложи да си поръча нещо друго.

Във въздуха около него се носеше италиански — непрестанното меко бърборене на приятели, които клюкарстваха с максимална скорост. И английският ли звучеше толкова бързо на чужденците? Сигурно. Самата идея да научи езика дори до степен, че да започне да разбира какво се говори около него, му се струваше напълно неосъществима. Той отново погледна оскъдния си малък списък от двеста думи и се съсредоточи за няколко минути, за да се опита да чуе някоя от тях наоколо.

По една случайност в този момент отново мина сервитьорката и го попита нещо. Джоуел отвърна с обичайното си „No“ и номерът отново мина.

И така, Джоуел Бакман си пиеше еспресото в едно малко кафене на Виа Верде, на Пиаца деи Синьори, в центъра на Тревизо, в областта Венето в Североизточна Италия, докато далеч оттук, във федералния затвор „Ръдли“, старите му приятелчета си оставаха затворени в самостоятелни килии от съображения за собствената им безопасност, тъпчеха се с гадна храна и воднисто кафе, а пред тях се простираха години безропотно подчинение на садистични надзиратели и тъпи наредби, преди дори да започнат да си мечтаят за живота навън.

Въпреки всички прогнози Джоуел Бакман все пак нямаше да умре зад решетките в „Ръдли“. Умът, тялото и духът му нямаше да увехнат и да угаснат. Беше измамил мъчителите си с четиринайсет години и сега седеше, счупил оковите, в едно приятно малко кафене на един час път от Венеция.

Но защо тогава отново мислеше за затвора? Защото човек не може просто така да си тръгне от място, където е прекарал шест години, без то да остави следи у него. Човек продължава да носи част от миналото със себе си, независимо колко е било неприятно. Именно ужасът на затвора правеше внезапното му освобождаване толкова сладко. Щеше да му отнеме време да се освободи от спомените. Джоуел си обеща да се съсредоточи върху настоящето.

Засега дори не мисли за бъдещето. Вслушай се в звуците — бързото дърдорене на непознатия мелодичен език, смеха, онзи тип там, който шепне по мобилния си телефон, хубавата сервитьорка, която подвикна нещо към кухнята. Усети миризмите — цигарения дим, гъстото кафе, пресните сладкиши, топлината на едно старинно малко помещение, в което местните хора се събират от векове.

За стотен път се запита: „И какво точно правя тук?“ Защо го бяха изкарали от затвора, а после — и от страната? Помилването е едно, но защо беше това бягство в международен мащаб? Защо просто не му бяха върнали паспорта, не го бяха оставили да се сбогува с добрия стар „Ръдли“ и да си живее живота, както ставаше с всички останали току-що помилвани престъпници?

Имаше някакво обяснение. Можеше да рискува с едно доста добро предположение.

И от него го побиваха тръпки.

Точно в този момент Луиджи сякаш се материализира от нищото.