Брокерът

28

Часовете течаха един след друг, макар и мъчително бавно, и състоянието на Луиджи постепенно се трансформира от притеснение в паника. Беше станало едното от двете: или ударът вече беше осъществен, или Марко беше заподозрял нещо и се опитваше да избяга. Луиджи се тревожеше за кражбата на чантата. Дали този ход не беше твърде силен? Дали не бяха изплашили Марко прекалено много, така че той да беше решил да изчезне?

Откриването на скъпия смарттелефон беше разтърсило цялата им организация. Значи момчето всъщност беше правило доста повече от това да учи италиански, да се разхожда по улиците и да пробва всички кафенета и барове в града. Беше запланувал и осъществил комуникация с външния свят.

В момента смарт телефонът се намираше в подземието на американското посолство в Милано, където според последните сведения на Уитакър (а той му се обаждаше на всеки петнайсет минути) техниците все още не бяха успели да разбият кодовете му.

Няколко минути след полунощ на двамата непознати от съседния апартамент очевидно им омръзна да чакат. Докато излизаха, те най-сетне казаха по няколко думи достатъчно силно, за да се запишат. Говореха на английски, с едва забележим акцент. Луиджи веднага се обади на Уитакър и докладва, че най-вероятно са израелци.

И беше прав. Двамата агенти бяха инструктирани от Ефраим да напуснат апартамента и да заемат друга позиция.

Когато си тръгнаха, Луиджи реши да изпрати Крейтър на автогарата, а Зелман — на железопътната гара. Тъй като нямаше паспорт, Марко не можеше да си купи самолетен билет. Луиджи реши да се откаже от летището. Но впрочем, както каза на Уитакър, щом тяхното момче някак си беше в състояние да си купи последен модел хибрид между мобилен телефон и джобен компютър, който струваше около хиляда долара, може би можеше да си купи и паспорт.

Към три часа сутринта Уитакър вече здраво беше увеличил децибелите в Милано, а Луиджи, който не можеше да си позволи да повишава тон от съображения за сигурност, ругаеше шепнешком на английски и италиански едновременно, като не отстъпваше от позициите си на нито един от двата езика.

— Изгубил си го, дяволите да те вземат! — изкрещя Уитакър.

— Все още не съм!

— Вече е мъртъв!

Луиджи отново затвори телефона — за трети път тази сутрин.

В три и половина сутринта отрядът кидон също се изтегли. Всички щяха да починат няколко часа, а после да се заемат с планирането на следващия ден.

Седеше на една пейка в някакъв малък парк, недалеч от автогарата по Виа дел’Индипенденца, в компанията на един пияница. Пияницата отпиваше по малко от някакъв буркан с розова течност почти през цялото време, като на всеки пет-шест минути успяваше да вдигне глава и да измърмори нещо на Марко, който беше на метър и половина от него. Марко му измърморваше нещо в отговор и каквото и да казваше, то, изглежда, удовлетворяваше пияницата. Двама от колегите му вече бяха изпаднали в кома и се бяха свили наблизо, като мъртви войници в окоп. Марко не се чувстваше в пълна безопасност, но и без това си имаше по-сериозни проблеми.

Пред автогарата почти не се виждаха хора. Около пет и половина нещата малко се пораздвижиха, защото оттам излезе цяла тълпа пътници, които приличаха на цигани и всички едновременно говореха на висок глас, очевидно с голямо облекчение, че най-сетне са слезли от автобуса след дълго пътуване. Започнаха да идват и още пътници, които щяха да заминават някъде, и Марко реши, че вече е назрял моментът да се раздели с пияницата. Той влезе в автогарата зад една млада двойка с дете и ги последва до гишето, където чу как си купиха билети за Парма. Той направи същото, после забърза към тоалетната и хлътна в една кабинка.

Крейтър седеше в денонощния бюфет на гарата, криеше се зад един вестник и пиеше кофти кафе, докато наблюдаваше пристигащите и заминаващите пътници. Видя и Марко, когато мина покрай него. Забеляза колко е висок, колко тежи и на колко години е. Походката му се стори позната, макар и да вървеше доста по-бавно. Онзи Марко Лацери, когото следеше от няколко седмици, можеше да върви със същата скорост, с която повечето хора тичаха за здраве. Този тук вървеше много по-бавно, но може би сега просто не бързаше за никъде. Защо да бърза? На улицата винаги се опитваше да се измъкне от тях, като понякога дори успяваше.

Но лицето му беше съвсем различно. Косата му беше по-тъмна. Кафявия каскет от кадифе също го нямаше, но пък от друга страна, това беше просто аксесоар, от който можеше да се отърве по всяко време. Крейтър се загледа в очилата му с рогови рамки. Очилата по принцип бяха чудесно средство за маскировка, но много често по-неопитните хора прекаляваха с тях. Елегантните рамки „Армани“ на Марко му отиваха перфектно, като леко променяха изражението му, без да привличат внимание към лицето. А кръглите очила на този тип привличаха погледа като магнит.

Брадата му беше изчезнала; проста работа, всеки можеше да се справи за пет минути. Крейтър никога не беше виждал и ризата му, макар че всеки път влизаше с Луиджи в апартамента на Марко за редовните проверки и познаваше всичките му дрехи. Избелелите джинси бяха прекалено обикновени, а освен това Марко си беше купил подобни. Но останалото — синьото спортно сако с износени подложки на лактите и красивото куфарче — беше достатъчно за Крейтър, за да не става от мястото си. Сакото беше много износено, което Марко просто нямаше как да постигне. Ръкавите му бяха малко къси, но това често се случваше. Колкото до куфарчето, то беше от скъпа кожа. Марко очевидно можеше да намери отнякъде достатъчно пари в брой, за да си купи смарттелефон, но защо да ги пръска за скъпо куфарче? Последната му чанта, синьото „Силвио“, която носеше допреди шестнайсет часа, когато Крейтър я грабна в мелето в „Кафе Атене“, струваше само шейсет евро.

Крейтър го проследи с поглед, докато не потъна зад ъгъла. Беше възможност, нищо повече. Той отпи от кафето си и в продължение на няколко минути продължи да разсъждава за господина, когото току-що беше видял.

Марко седеше в кабинката с джинси, смъкнати до глезените, като се чувстваше малко глупаво, но пък беше напълно убеден, че на този етап добрата маскировка е най-важна. Вратата се отвори. Покрай стената отляво имаше четири писоара. Отсреща имаше шест умивалника и четири кабинки. Останалите три бяха празни. В тоалетната в момента нямаше почти никакво движение. Марко внимателно се заслуша, за да чуе познатите звуци от човешко същество, което се облекчава — ципа на панталоните, подрънкването на токата на колана, дълбоката въздишка, която мъжете често издават в такива случаи, шуртенето на урината.

Нищо подобно. От умивалниците също не се чуваше нито звук, значи не си миеше и ръцете. Вратите на останалите три кабинки не се отвориха. Може би пък беше някой чистач, който прави дежурната си обиколка — като се движи тихо като котка?

Крейтър застана пред умивалниците, наведе се и видя джинсите около глезените на човека в последната кабинка. До джинсите на пода беше поставено куфарчето от скъпа кожа. Господинът си вършеше работата и заникъде не бързаше.

Следващият заминаващ автобус беше в 6:00 за Парма; след него в 6:20 тръгваше друг, за Флоренция. Крейтър забърза към гишето и си купи билети и за двата. Продавачката го погледна странно, но на Крейтър изобщо не му пукаше. После пак се върна в тоалетната. Господинът от последната кабинка все още беше там.

Крейтър излезе и се обади на Луиджи. Описа мъжа и обясни, че никак не бърза да излиза от мъжката тоалетна.

— Най-доброто скривалище — каза Луиджи.

— И аз съм го правил много пъти.

— Мислиш ли, че е Марко?

— Не знам. Ако е той, много добре се е маскирал.

След като се беше сблъскал със смарт телефона, четиристотин американски долара в брой и внезапното изчезване на Марко, Луиджи вече не искаше да поема никакви рискове.

— Проследи го — каза.

В 5:55 Марко вдигна джинсите си, пусна водата, взе куфарчето и тръгна към автобуса. На перона чакаше Крейтър, небрежно ядеше ябълка с едната ръка и държеше вестник в другата. Когато Марко се качи на автобуса за Парма, той направи същото.

Една трета от местата бяха празни. Марко седна от лявата страна, по средата на автобуса, до прозореца. Крейтър погледна на другата страна, докато го подминаваше по пътеката между седалките, а след това си намери място четири реда зад него.

Първата спирка беше в Модена, трийсет минути след потеглянето. Докато влизаха в града, Марко реши да разгледа хората зад гърба си. Стана от мястото си и тръгна назад към тоалетната, като по пътя хвърли по един небрежен поглед на всички мъже.

После се заключи в тоалетната, стисна очи и си каза: „Да, този определено съм го виждал някъде.“

Ето къде: преди по-малко от двайсет и четири часа, в „Кафе Атене“, едва няколко минути преди лампите да изгаснат. Беше видял това лице в едно дълго огледало на стената до античната закачалка, над масите. Лицето тогава седеше някъде наблизо зад него, с някакъв друг мъж.

И му беше много познато. Може би го беше виждал и преди това, някъде в Болоня.

Марко се върна на мястото си, автобусът намали скоростта и се приближи до автогарата. „Мисли бързо, но спокойно, човече — повтаряше си той. — Не се паникьосвай. Успяха да те проследят на излизане от Болоня, но не бива да им позволяваш да те проследят на излизане от страната.“

Автобусът спря и шофьорът обяви, че са пристигнали в Модена. Имаше кратък престой; щяха да потеглят отново след петнайсет минути. Четирима от пътниците се заклатушкаха по пътеката между седалките и слязоха. Другите останаха по местата; и без това половината дремеха. Марко затвори очи и отпусна главата си наляво, към прозореца, като се преструваше на дълбоко заспал. Мина една минута и в автобуса се качиха двама селяни, като се оглеждаха слисано и стискаха тежки торби от зебло.

Когато шофьорът се върна и започна да се настанява на мястото си зад волана, Марко изведнъж се измъкна от седалката си, бързо се спусна по пътеката и скочи от автобуса в момента, в който вратата се затваряше. После се шмугна в автогарата, обърна се и погледна към автобуса, който излизаше на заден ход от перона. Преследвачът му беше останал вътре.

Първата мисъл на Крейтър беше на бегом да слезе от автобуса, като може би щеше да се наложи да се сблъска с шофьора, но пък никой автобусен шофьор не би вдигнал чак такъв сериозен скандал, за да не пусне някой да слезе. После обаче се спря, защото Марко очевидно знаеше, че го следят. Измъкването му в последната секунда просто потвърждаваше подозренията на Крейтър. Наистина беше Марко и бягаше, бягаше отчаяно като ранено животно.

Проблемът беше, че в момента Марко бе на свобода в Модена, а Крейтър — не. Автобусът зави по някаква друга улица и спря на светофара. Крейтър се спусна към шофьора, като се държеше за стомаха и умоляваше да му отворят вратата, преди да е оповръщал всичко наоколо. Вратата се отвори, Крейтър скочи на тротоара и хукна към автогарата.

Марко не изгуби нито секунда. Когато автобусът изчезна от поглед, той бързо излезе пред автогарата, където чакаха три таксита. Марко скочи на задната седалка на първото и каза:

— Ще ме откарате ли до Милано?

Италианският му вече беше много добър.

— Milano?

— Si, Milano.

— E molto caro!

„Много е скъпо.“

— Quanto?

— Duecento euro.

„Двеста евро.“

— Andiamo.

В продължение на един час Крейтър претърси основно автогарата в Модена и двете съседни улици, а после се обади на Луиджи, за да му съобщи новините. Не бяха нито добри, нито съвсем лоши. Наистина беше изгубил своя човек, но лудешкият начин, по който беше избягал, потвърждаваше, че наистина е Марко.

Реакцията на Луиджи също беше смесена. Беше ядосан на Крейтър, задето се е оставил един аматьор да го надхитри. Беше впечатлен от Марко, задето е успял да промени външността си и да се изплъзне на цяла малка армия от наемни убийци. И беше разгневен на Уитакър и глупаците във Вашингтон, които толкова често променяха плана за действие, че в крайна сметка бяха довели цялата операция до катастрофа — за която несъмнено щяха да държат отговорен самия Луиджи.

Той се обади на Уитакър, за да му покрещи още малко, после тръгна към железопътната гара със Зелман и още двама агенти. Щяха да се срещнат с Крейтър в Милано, където Уитакър му беше обещал пълно съдействие с целия личен състав, който успее да събере.

Докато пътуваше от Болоня с директния „Евростар“, на Луиджи му хрумна чудесна идея, която обаче нямаше как да сподели с никого. Защо просто да не се обади на израелците и китайците и да им каже, че Бакман за последен път е бил забелязан в Модена, на път към Парма и вероятно още по на запад, към Милано? Те бяха много по-мотивирани да го открият от Лангли. И със сигурност щяха да се справят по-добре.

Но заповедите си бяха заповеди дори когато се променяха постоянно.

И всички пътища водеха към Милано.