Брокерът

2

Крилото за строго охранявани престъпници във федералния затвор „Ръдли“ се състоеше от четирийсет еднакви килии — четири на четири метра без прозорци, без решетки, с гол бетонен под, боядисан в зелено, панелни стени и врата от една-единствена солидна метална плоча с тесен процеп на нивото на пода, през който подаваха подносите с храната, и миниатюрна шпионка без капак, през която надзирателите от време на време го проверяваха. В крилото бяха настанени правителствени информатори, доносници от наркомрежата, разкаяли се мафиоти и неколцина шпиони — все хора, които трябваше да бъдат държани зад решетките в интерес на тяхната собствена безопасност, защото навсякъде другаде щяха да попаднат на лица и организации, които с удоволствие биха им прерязали гърлото. Повечето от общо четирийсетте затворници, които излежаваха присъдите си в „Ръдли“, сами бяха пожелали да ги настанят в строго охраняваното крило.

Джоуел Бакман тъкмо се опитваше да заспи, когато двама надзиратели с трясък отвориха вратата на килията му и светнаха лампата.

— Директорът те вика — съобщи единият, без да се задълбочава в подробности.

Тримата мълчаливо поеха през замръзналата прерия на Оклахома в един затворнически микробус, като подминаха няколко други блока, в които живееха по-слабо охранявани престъпници, преди да стигнат до административната сграда. Бакман, който междувременно беше окован с белезници, макар че нямаше видима причина за това, беше избутан вътре и нагоре по стълбището към втория етаж, а после и по един дълъг коридор към просторния кабинет на директора, в който светеше и очевидно се случваше нещо важно. Докато вървеше, Бакман забеляза стенен часовник, който показваше почти 11:00 вечерта.

Никога не се беше срещал лично с директора, което съвсем не беше необичайно за този затвор. Директорът имаше множество сериозни причини да не се появява много-много. Нито се притесняваше, че ще изгуби поста си на следващите избори, нито пък изпитваше нужда да мотивира служителите си. В кабинета му имаше и още трима мъже с костюми и сериозен вид, които очевидно водеха разговор от известно време. Макар че пушенето е строго забранено в административни сгради, собственост на американското правителство, се виждаше препълнен пепелник, а под тавана висеше гъст облак от цигарен дим.

Без абсолютно никакви встъпителни думи директорът нареди:

— Седнете, мистър Бакман.

— Приятно ми е да се срещнем — каза Бакман, като не откъсваше поглед от другите трима мъже. — Какво точно правя тук?

— Ще го обсъдим.

— Бихте ли ми свалили белезниците, ако обичате? Обещавам да не убивам никого.

Директорът щракна с пръсти към най-близкия надзирател, който бързо намери необходимия ключ и освободи ръцете на Бакман. После излезе забързано и затръшна вратата зад гърба си, с което неприятно подразни директора, по принцип доста нервен човек.

Той посочи към останалите мъже и ги представи:

— Това е специален агент Адер от ФБР. Мистър Нейб от Министерството на правосъдието. И мистър Сайзмор, също от Вашингтон.

Нито един от тримата не помръдна и на сантиметър към Бакман, който продължаваше да стои прав с крайно объркан вид. Той им кимна, вял опит да спази правилата на приличието. Никой не му отговори.

— Седнете, моля — повтори директорът и Бакман най-сетне се настани на един стол. — Благодаря. Както знаете, мистър Бакман, новият президент на САЩ се кани да встъпи в длъжност. Президентът Морган напуска Белия дом. И точно в момента седи в Овалния кабинет и се бори с нелеката задача да реши дам да ви помилва.

Бакман изведнъж беше обхванат от пристъп на жестока кашлица — донякъде резултат от почти арктическата температура в килията му, донякъде от думата „помилва“.

Мистър Нейб от Министерството на правосъдието му подаде бутилка вода, от която той отпи толкова жадно, че се поля по брадичката, но в крайна сметка успя да потисне кашлицата си.

— Да ме помилва? — измърмори невярващо.

— Напълно, с някои условия.

— Но защо?

— Не знам защо, мистър Бакман, нито пък ми е работа да разбирам какво точно става. Аз само предавам съобщението.

Мистър Сайзмор, който беше представен просто като човек „от Вашингтон“, без да се съобщава нито професията му, нито за коя организация работи, се обади:

— Предлага ви се сделка, мистър Бакман. В замяна на пълното помилване трябва да се съгласите да напуснете страната, никога да не се връщате и да заживеете с нова самоличност на място, където никой никога няма да ви открие.

„Няма проблем“, помисли си Бакман. Той също не искаше никой да го открива.

— Но защо? — измърмори отново.

Трепереше толкова силно, че бутилката в лявата му ръка подскачаше.

Мистър Сайзмор от Вашингтон забеляза това и внимателно огледа Джоуел Бакман — от ниско подстриганата сива коса до скъсаните му маратонки от магазин за един долар, под които беше обул черните чорапи, които раздаваха на затворниците. Не можеше да не си представи как изглеждаше същият човек преди. Сети се за корицата на някакво списание. Там Джоуел Бакман беше сниман от професионален фотограф в идеално скроен черен италиански костюм; с коса, зализана до последното косъмче, той гледаше право към камерата с такова самодоволство, на каквото изобщо е способно човешко същество. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, красивото му лице беше свежо и без бръчки, а тялото му беше натежало около кръста в резултат от многобройните служебни обеди и официални вечери с продължителност от четири часа. Обичаше виното, жените и спортните коли. Притежаваше собствен реактивен самолет, яхта и вила във Вейл, за които с удоволствие разказваше пред списанието. Над главата му с големи черни букви беше заглавието: „Брокерът — това ли е вторият по важност човек във Вашингтон?“

Списанието беше в куфарчето на мистър Сайзмор заедно с една дебела папка с други документи за Джоуел Бакман. Беше ги прелистил по време на полета от Вашингтон до Тълса.

Според статията в списанието годишният приход на брокера по онова време беше повече от десет милиона долара, макар че читателят не можеше да бъде напълно сигурен поради лукавия начин, по който Бакман го беше съобщил на журналистите. В юридическата фирма, която беше основал, работеха двеста адвокати, което не беше толкова много за Вашингтон, но все пак без съмнение беше най-влиятелната в политическите кръгове. В крайна сметка цялата организация беше машина за лобиране, а не истинска кантора, където истински адвокати да упражняват професията си. Беше по-скоро като политически публичен дом за богати корпорации и чуждестранни правителства.

„От колкото по-високо падаш, толкова повече боли“, помисли си Сайзмор, докато гледаше как подскача бутилката в ръката на Бакман.

— Не разбирам — успя да прошепне бившият лобист.

— Нямаме време за по-подробно обяснение — прекъсна го мистър Сайзмор. — Сделката трябва да бъде сключена веднага, мистър Бакман. За съжаление не разполагате с никакво време, за да обмислите условията. Налага се бързо решение. Да или не. Искате ли да останете тук, или предпочитате да живеете под чуждо име на другия край на света?

— Къде точно?

— Все още не знаем, но ще го измислим.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Само вие можете да отговорите на този въпрос, мистър Бакман.

Брокерът обмисли този отговор и започна да трепери още по-силно.

— Кога трябва да тръгна? — попита бавно.

Гласът му започваше да си възвръща силата, но отново го заплашваше яростен пристъп на кашлица.

— Веднага — отвърна мистър Сайзмор.

Беше поел водещата роля в тази среща, а на директора на затвора и представителите на ФБР и Министерството на правосъдието беше оставена ролята на обикновени зрители.

— Тоест още тази вечер?

— Дори няма да се връщате в килията си.

— Жалко — каза Бакман и събеседниците му неволно се усмихнаха.

— Пред вратата на килията ви чака един надзирател — обясни директорът. — Ще вземе каквото поискате оттам, за да ви го донесат.

— Пред вратата на килията ми винаги има надзирател — сопна се Бакман. — Ако точно в момента е онзи неприятен гърчав садист Слоун, кажете му да вземе бръснарските ми ножчета и да си пререже вените.

Четиримата мъже в стаята преглътнаха с усилие и зачакаха думите сами да напуснат помещението през вентилационната шахта. Вместо това те сякаш прерязаха задимения въздух и няколко пъти отекнаха в стените.

Мистър Сайзмор се прокашля, намести се на стола и каза:

— В Овалния кабинет очакват решението ви, мистър Бакман. Приемате ли сделката?

— Президентът ме чака лично, нали?

— Може и така да се каже.

— Той ми го дължи. Все пак аз го вкарах там.

— Това не е най-подходящият момент да обсъждаме подобни теми, мистър Бакман — каза меко Сайзмор.

— Ще ми върне ли услугата?

— Не съм наясно с мислите на президента.

— Наистина ли смятате, че той е в състояние да извършва мисловна дейност?

— Нека просто да му се обадим и да му кажем, че отговорът ви е „не“.

— Почакайте.

Бакман допи водата в бутилката и поиска още една. После избърса устата си с ръкав и попита:

— Това е нещо като програма за защита на свидетелите, нали така?

— Не е официална държавна програма, мистър Бакман. Но от време на време се оказва наложително да скрием някои хора.

— Колко често ви се случва да загубите някого от тях?

— Не много често.

— Не много често ли? Значи няма гаранция, че ще бъда в безопасност?

— Никога няма гаранция. Но имате добри шансове.

Бакман отново се обърна към директора.

— Колко години ми остават тук, Лестър?

Лестър подскочи, когато отново го включиха в разговора по този начин. Никой никога не го наричаше с първото му име, защото го мразеше и избягваше да го използва. На табелката на бюрото му пишеше „Л. Хауард Кас“.

— Четиринайсет години — отвърна рязко. — И можеш да ме наричаш „господин директоре“ или „мистър Кас“.

— Мистър Кас си у вас — каза Бакман. — Не вярвам тук да изкарам повече от три години. Лошата храна, измръзването и липсата на медицински грижи ще ме довършат. Да ви кажа, момчета, нашият Лестър хич не глези затворниците.

— Какво стана с решението ви? — напомни мистър Сайзмор.

— Естествено, че приемам — отвърна Бакман. — Човек трябва да е пълен глупак, за да откаже.

Мистър Нейб от Министерството на правосъдието най-сетне се раздвижи. Той отвори куфарчето си и заяви:

— Това са документите, които трябва да подпишете.

— За кого точно работите? — обърна се Бакман към мистър Сайзмор.

— За президента на САЩ.

— Е, в такъв случай му предайте, че не успях да гласувам за него, защото бях в затвора. Не че със сигурност щях да го направя, ако имах тази възможност. И му предайте, че съм му много благодарен, става ли?

— Става.

Хоби напълни още една чаша със зелен чай, този път съвсем слаб, защото наближаваше полунощ, и я подаде на Теди, който отново беше увит в одеяло и не откъсваше поглед от движението по улицата зад тях. Движеха се по Конститюшън Авеню и излизаха от центъра на града — вече наближаваха моста „Рузвелт“. Старецът отпи от чая си и заяви:

— Морган е прекалено глупав, за да се сети да продава помилванията си. Криц обаче ме притеснява.

— На остров Невис е открита съвсем нова сметка — каза Хоби. — Отворили са я преди две седмици от някаква невзрачна компания, собственост на Флойд Дънлап.

— А кой е той?

— Един от хората, които отговарят за финансирането на Морган.

— Защо точно на Невис?

— В момента това се смята за най-модерното място за офшорни сделки.

— И ние го наблюдаваме?

— Неотлъчно. Ще видим всяко прехвърляне на средства към тази сметка през следващите четирийсет и осем часа.

Теди леко кимна и погледна наляво, където за миг се мярна Кенеди Сентър.

— Къде е Бакман сега? — попита.

— Излиза от затвора.

Теди се усмихна и отпи от чая. Прекосиха моста в мълчание, а после, когато река Потомак остана зад гърба им, попита:

— Кой ще го пипне пръв?

— Има ли някакво значение?

— Не, няма. Но ще бъде доста забавно да наблюдаваме надпреварата.

Облечен с износена, но колосана и изгладена военна униформа с пясъчен цвят, от която бяха свалени пагоните и всички опознавателни знаци, с лъснати черни ботуши и тежка зимна шуба с качулка, нахлупена плътно на главата, Джоуел Бакман излезе от федералния затвор „Ръдли“ в дванайсет и пет през нощта, четиринайсет години предсрочно. Беше прекарал вътре, в единична килия, малко повече от шест години и когато си тръгваше, носеше само една брезентова торба с няколко книги и снимки. Нито веднъж не се обърна да погледне назад.

Беше на петдесет и две години, разведен, без пукната пара, не поддържаше никакви контакти с две от трите си деца и беше напълно забравен от всички приятели, които някога беше имал. Нито един от тях не си беше направил труда да продължи да поддържа кореспонденция с него след първата година в затвора. Една от бившите му приятелки, както обикновено излязла от редиците на безбройните секретарки, които беше преследвал в луксозните си кабинети, му беше писала в продължение на десет месеца, докато във всекидневника „Уошингтън Поуст“ не съобщиха, че според ФБР не е много вероятно Джоуел Бакман да е успял да измами фирмата и клиентите си и да е скрил някъде милиони долари, както се предполагаше в началото. Кой би искал да си пише с адвокат в затвора, особено ако е фалирал? Е, ако беше богат…

Майка му също му изпращаше писма от време на време, но тя вече беше на деветдесет и една, живееше в евтин старчески дом недалеч от Оукланд и с всяко следващо писмо Бакман беше все по-уверен, че това ще бъде последното. Той също и пишеше веднъж седмично, но се съмняваше, че тя е в състояние да вижда ясно, а беше почти сигурен, че никоя от сестрите няма нито време, нито пък желание да й чете на глас. Майка му винаги пишеше „Получих писмото ти“, но никога не споменаваше нещо конкретно, за което й беше писал. При по-специални случаи той и изпращаше и поздравителни картички. В едно от писмата си тя му беше признала, че вече никой друг не си спомня кога е рожденият й ден.

Военните ботуши бяха прекалено тежки. Докато се мъкнеше по тротоара, Бакман осъзна, че е прекарал повечето от шестте си години в затвора по чорапи, без обувки. Странно за какви неща мисли човек, когато го освободят без предизвестие. Кога за последен път беше обувал ботуши? И кога щеше да има възможност да ги събуе?

Той спря за миг и погледна към небето. Докато беше в затвора, му разрешаваха да се разхожда по миниатюрната ливада пред изолираното крило по един час на ден. При тези разходки винаги беше сам и наблюдаван от надзирател, сякаш той, Джоуел Бакман, бивш адвокат, който никога не беше стрелял, освен по спортни мишени, може изведнъж да превърти и да осакати някого с голи ръце. „Градината“ беше с триметрова ограда от телена мрежа с допълнително навита бодлива тел на върха. Зад нея се виждаше празен отводнителен канал, а отвъд него — безкрайна прерия без нито едно дърво, която според Бакман се простираше чак до щата Тексас.

Придружаваха го мистър Сайзмор и специален агент Адер. Двамата го отведоха до тъмнозелен джип без обозначителни знаци, което обаче ясно и недвусмислено заявяваше на всеки страничен наблюдател принадлежността си към автомобилния парк на правителството. Джоуел седна сам на задната седалка и започна да се моли. Затвори очи, стисна зъби и помоли Господ двигателят да запали от първия път, колелата да започнат да се въртят, вратите на затвора да се отворят, документите да са били подписани от когото трябва.

„Моля те, Господи, нека това не бъде една жестока шега. Нека да не сънувам, Господи, моля те!“

Двайсет минути по-късно Сайзмор най-сетне наруши тишината:

— Случайно да сте гладен, мистър Бакман?

Мистър Бакман вече беше спрял да се моли, но беше започнал да плаче. Колата поддържаше постоянна скорост, но той не беше отворил очи. Лежеше на задната седалка и се опитваше да се контролира, но засега не успяваше.

— И още как — успя да смотолеви.

После се изправи на седалката и погледна навън. Движеха се по междущатска магистрала и той мярна зелената табела, покрай която минаваха: „Изход Пери“. Спряха на паркинга на един снекбар, на по-малко от петстотин метра от магистралата. В далечината минаваха големи товарни камиони и ръмжаха с дизеловите си двигатели. Джоуел ги погледна и се заслуша в ръмженето. После отново вдигна поглед към небето и видя луната, във втора четвърт.

— Бързаме ли? — обърна се към Сайзмор, докато влизаха в снекбара.

— Движим се по разписание.

Седнаха на една маса до прозореца, като Джоуел гледаше навън. Той си поръча пържени филийки и плодове. Страхуваше се да яде нещо по-тежко, защото тялото му беше твърде привикнало към боклуците, с които преживяваше в затвора. Разговорът не вървеше. Двете момчета от правителството бяха програмирани да не приказват много и бяха напълно неспособни да водят неангажиращ разговор. Не че Джоуел гореше от желание да чуе нещо, което можеха да му кажат.

Опита се да запази сериозното си изражение. По-късно Сайзмор щеше да докладва, че Бакман от време на време хвърлял поглед към вратата и внимателно наблюдавал останалите клиенти в заведението. Не изглеждал изплашен, точно обратното. Когато минало малко време и той се отърсил от първоначалния шок, дори се оживил. Погълнал още една порция филийки и изпил четири чаши кафе без захар.

Малко след четири сутринта колата влезе през портала на военната база „Форт Съмит“, недалеч от Бринкли, щата Тексас. Бакман веднага беше откаран във военната болница, където го прегледаха двама лекари. Като се изключи настинката, кашлицата и признаците за недохранване, не беше чак толкова зле. После го заведоха в един хангар, където се запозна с полковник Гантнър, който незабавно стана най-добрият му приятел. По негови инструкции и с негова помощ Джоуел се преоблече в зелен армейски парашутистки костюм с табелка с името „Херцог“ над десния джоб на якето.

— Така ли ще се казвам? — попита той, като гледаше табелката.

— През следващите четирийсет и осем часа — отвърна Гантнър.

— Какъв чин имам?

— Майор.

— Не е лошо.

В някакъв момент от този кратък разговор Сайзмор от Вашингтон и специален агент Адер се измъкнаха и Джоуел Бакман никога повече не ги видя. На изток вече просветляваше, когато той се изкачи по задната рампа на товарния самолет „C-130“ и Гантнър го отведе на горното ниво, в едно малко спално помещение, където още шестима войници се приготвяха за дългия полет.

— Можеш да легнеш тук — нареди Гантнър и му посочи едно легло почти на нивото на пода.

— Може ли да попитам къде отиваме? — прошепна Джоуел.

— Да, но аз не мога да ти кажа.

— Просто съм любопитен.

— Ще те инструктирам, преди да кацнем.

— И кога ще се случи това?

— След около четиринайсет часа.

Тъй като нямаше никакви прозорци, които да го разсейват, Джоуел се настани на леглото, зави се презглава и захърка още преди самолетът да се отдели от пистата.