Брокерът

24

Когато телефонът на Дан Сандбърг звънеше преди шест сутринта, новините никога не бяха добри. Той беше нощна птица, работеше по тъмно и често спеше до толкова късно, че закусваше и обядваше наведнъж. Всички хора, които го познаваха, знаеха много добре, че няма никакъв смисъл да му звънят рано сутринта.

Беше един колега от вестника.

— Изпревариха те, приятел — съобщи мрачно той.

— Какво? — каза рязко Сандбърг.

— „Таймс“. Току-що ти натриха носа.

— С какво?

— С Бакман.

— Как така?

— Виж сам.

Сандбърг изтича в дневната на разхвърляния си апартамент и нападна домашния си компютър. Намери статията в сайта на „Ню Йорк Таймс“, подписана от Хийт Фрик — един от най-омразните му конкуренти. Беше на първа страница и заглавието гласеше „ФБР издирва Джоуел Бакман за скандала с платените помилвания“.

Цитирайки цяла армия от източници, пожелали да останат анонимни, Фрик съобщаваше, че разследването на ФБР по скандала с платените помилвания се е ожесточило и вече включва съвсем определени лица, помилвани от бившия президент Артър Морган. Граф Монго беше описан като „свързан с разследването“ — често използван евфемизъм, когато властите искат да натопят някого, но не могат да му отправят официално обвинение. Монго обаче беше приет в болница и се говореше, че дните му са преброени.

Затова разследването се съсредоточаваше върху Джоуел Бакман, чието помилване в последния момент беше „шокирало и разгневило“ доста хора, както се твърдеше в самоцелния анализ на Фрик. Мистериозното изчезване на Бакман наляло допълнително масло в огъня на слуховете, че си е купил помилването и се е покрил, за да не му се наложи да отговаря на очевидни въпроси. Фрик услужливо напомняше на читателите, че някои стари слухове продължават да са в обръщение и различни неназовани, но предполагаемо надеждни източници намеквали, че теорията за Бакман и неговото скрито богатство не е официално отречена.

— Боклук! — изръмжа Сандбърг, докато се взираше в екрана.

Той знаеше фактите по-добре от всички. Тези глупости не можеха да бъдат потвърдени. Бакман не беше плащал за никакво помилване.

Но никой, който беше дори бегло свързан с бившия президент, не беше коментирал случая. Засега разследването на ФБР не беше официално, въпреки че тежката федерална артилерия беше винаги готова за употреба. Един амбициозен прокурор вече надигаше глас, нетърпелив да започне официално разследване. Все още не разполагаше със съдебни заседатели, но целият му екип очакваше зелена светлина от Министерството на правосъдието, за да започне да рови.

Статията на Фрик завършваше с два абзаца за самия Бакман — съкратена версия на биографията му, която вече беше излизала във вестника.

— Празни приказки, нищо повече! — избухна Сандбърг и изключи компютъра.

Президентът също прочете статията, но реагира по съвсем друг начин. Той просто си записа някои неща и ги запази за седем и половина сутринта, когато временно изпълняващата длъжността директор на ЦРУ Сюзан Пен пристигна за обичайния си сутрешен доклад. По традиция още от създаването на Управлението СДП — сутрешният доклад за президента — се представяше лично от директора на ЦРУ винаги в Овалния кабинет и обикновено като първата делова задача за деня. Но това правило беше променено от Теди Мейнард и неговото окаяно здравословно състояние, така че през последните десет години винаги беше докладвал някой друг. Сега добрите стари традиции се възраждаха.

Точно в седем сутринта на бюрото на президента пристигаше предварително обобщение на основните събития от разузнаването в размер на осем до десет страници. След първите два месеца от мандата си президентът беше развил навика да го чете от първата до последната дума. Беше завладяващо четиво. Предшественикът му веднъж се беше похвалил, че не чете почти нищо — нито книги, нито вестници, нито списания. И със сигурност никакви юридически документи, договори или доклади. Често се случваше да не успее да прочете дори собствените си речи. Но нещата се бяха променили.

Всяка сутрин Сюзан Пен пристигаше в Белия дом точно в 7:15 с бронирана кола, която я вземаше от дома й в Джорджтаун. По пътя тя също четеше дневния доклад, подготвян от ЦРУ. Тази сутрин на четвърта страница имаше съобщение за Джоуел Бакман. Беше привлякъл вниманието на някои много опасни хора, един от които може би беше Сами Тин.

Президентът я посрещна топло; на масичката до канапето вече беше сервирано кафе. Както обикновено бяха сами и веднага се заеха за работа.

— Чете ли „Ню Йорк Таймс“ тази сутрин? — попита я той.

— Да.

— Каква е вероятността Бакман наистина да си е купил помилването?

— Много малка. Както и по-рано ви обясних, той нямаше никаква представа, че го очаква помилване. Нямаше никакво време, за да уреди каквото и да било. Освен това сме почти сигурни, че не разполага с толкова пари.

— Тогава защо са го помилвали?

Верността, която Сюзан Пен изпитваше към Теди Мейнард, бързо оставаше в историята. Теди вече го нямаше и сигурно скоро щеше да умре, но самата нея, на четирийсет и четири години, я очакваше кариера. Може би дълга кариера. Двамата с президента работеха добре заедно. Той, изглежда, не бързаше да назначи новия директор на ЦРУ.

— Честно казано, Теди искаше да го убият — отвърна Сюзан.

— Защо? Какво си спомняш за мотивите на Мейнард да желае смъртта на Бакман?

— Това е прекалено дълга…

— Не, не е.

— Не знаем всички факти.

— Знаете достатъчно. Кажи ми какво знаете.

Тя подхвърли своя екземпляр от сутрешния доклад на канапето и дълбоко си пое дъх, преди да започне.

— Бакман и Джейси Хъбард бяха навлезли в прекалено дълбоки води. Разполагаха с една компютърна програма, „Джем“, която клиентите им доста глупаво бяха донесли в Щатите, в тяхната фирма, и се опитваха да я продадат срещу цяло състояние.

— Клиентите им са онези млади пакистанци, нали така?

— Да, и вече са мъртви до един.

— Знаете ли кой ги е убил?

— Не.

— Знаете ли кой е убил Джейси Хъбард?

— Не.

Президентът взе кафето си, изправи се и отиде до бюрото. Седна на ръба му и я изгледа мрачно.

— Не мога да повярвам, че не знаем такива неща.

— Честно казано, и аз не мога да повярвам. И не че не сме опитвали. Това е още една причина Теди да вложи толкова усилия за помилването на Бакман. Естествено, че искаше смъртта му в най-общ смисъл — двамата отдавна не се обичат и Теди винаги е смятал, че Бакман е предател. Но освен това той имаше силното подозрение, че смъртта му ще ни подскаже нещо.

— Какво?

— Зависи кой ще го убие. Ако са руснаците, значи наистина можем да повярваме, че сателитната система е тяхна. Същото важи и за китайците. Ако го убият израелците, има голяма вероятност Бакман и Хъбард да са се опитали да продадат програмата на Саудитска Арабия. Ако го очистят арабите, тогава Бакман най-вероятно ги е прецакал. А ние сме почти сигурни, че арабите са сключили сделка.

— И Бакман ги е излъгал?

— Може би не. Според нас смъртта на Хъбард е променила цялата ситуация. Бакман си е стегнал багажа и се е скрил в затвора. Всички сделки са отишли на кино.

Президентът се върна до масата и си наля нова чаша кафе. После седна срещу Сюзан Пен и поклати глава.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че трима млади пакистански хакери са успели да проникнат в сателитна система, която е толкова усъвършенствана, че ние дори не знаем за нея?

— Да. Те са били блестящи програмисти, но освен това са извадили голям късмет. На всичко отгоре не просто са проникнали в системата, а са написали изумителен софтуер, за да я контролират.

— Програмата, която наричате „Джем“?

— Те сами са я нарекли така.

— Някой някога виждал ли е тази програма?

— Само арабите. Ала от това заключаваме, че програмата не само съществува, но вероятно дори работи точно така, както я рекламират.

— А къде се намира в момента?

— Никой не знае… освен може би самият Бакман.

Настъпи дълга пауза, през която президентът отпиваше от изстиналото си кафе. След това той се наведе напред, облегна лакти на коленете си и попита:

— Какво трябва да направим, Сюзан? В интерес на САЩ?

— Трябва да продължим с плана на Теди — отвърна тя, без да се колебае. — Бакман ще бъде елиминиран. Никой не е виждал програмата от шест години, така че вероятно тя също е изчезнала. Сателитната система ще си остане горе, но хората, които са я качили в космоса, вече не могат да я използват.

Президентът отново замълча и отпи от кафето си. После поклати глава и каза:

— Така да бъде.

Нийл Бакман не четеше „Ню Йорк Таймс“, но всяка сутрин пускаше по едно бързо търсене в интернет за новини, свързани с името на баща му. Когато намери статията на Фрик, той я прикани към едно съобщение и я пусна със сутрешната електронна поща от „Джерис Джава“.

На бюрото си в кантората отново прочете статията и се замисли за старите слухове за богатството, което брокерът заровил някъде, докато компанията му се сривала. Не беше задавал този въпрос на баща си от упор, защото знаеше, че никога няма да получи искрен и директен отговор. През годините обаче беше приел всеобщото убеждение, че Джоуел Бакман е също толкова беден, колкото и повечето осъдени престъпници.

Тогава защо го измъчваше подозрението, че схемата с платеното помилване може да се окаже истинска? Защото ако някой, заровен толкова дълбоко във федерален затвор, изобщо беше в състояние да организира подобно чудо, това щеше да е именно баща му. Но как беше стигнал до Болоня в Италия? И защо? И кой го преследваше?

Въпросите се трупаха, а отговорите им бяха по-неясни отвсякога.

Докато отпиваше от двойната си мока и зяпаше заключената врата на кабинета си, Нийл за пореден път си зададе и най-важния въпрос от всички: как да откриеш един определен швейцарски банкер, без да използваш нито телефони, нито факс, нито обикновена или електронна поща?

Щеше да го измисли. Трябваше му само малко време.

Ефраим прочете статията в „Ню Йорк Таймс“, докато пътуваше с влака от Флоренция към Болоня. Бяха му се обадили от Тел Авив, за да му кажат за нея, и той я намери в интернет. На четири седалки зад него седеше Амос и четеше същата статия на лаптопа си.

Рафи и Шаул щяха да пристигнат рано на следващата сутрин — Рафи с полет от Милано, а Шаул с влака от Рим. Четиримата членове на кидон, които говореха италиански, вече бяха пристигнали в Болоня и бързо устройваха двата служебни апартамента, които щяха да им бъдат нужни за изпълнението на плана.

Според предварителния план трябваше да хванат Бакман под тъмните колонади на Виа Фондаца или някоя друга подходяща пресечка, за предпочитане много рано сутринта или вечер, след като се стъмни. Щяха да го упоят, да го качат във вана, да го откарат в някой от апартаментите и да изчакат действието на наркотиците да отмине. След това щяха да го разпитат, да го отровят и да откарат трупа му на два часа път на север, до езерото Гарда, където щяха да нахранят рибите с него.

Планът беше твърде груб и пълен с недостатъци, но въпреки това им бяха дали зелена светлина за изпълнение. Нямаше връщане назад. Сега, когато Бакман беше привлякъл толкова много внимание, трябваше да ударят бързо.

Задачата им ставаше още по-спешна и от сериозните подозрения на Мосад, че Сами Тин или вече е пристигнал в Болоня, или пътува натам.

Най-близкият ресторант до апартамента й беше една чудесна стара тратория на име „При Нино“. Тя отдавна ходеше там и от много години познаваше двамата синове на стария Нино. Обясни им за състоянието си и когато пристигна, и двамата вече я очакваха и на практика я пренесоха вътре. След това й взеха бастуна, чантата и палтото и бавно я отведоха до любимата им маса, която бяха приближили до камината. Там й наляха кафе и вода и предложиха да й донесат всичко друго, което поиска. Беше следобед и навалицата от обяд вече се беше изнесла. Франческа и нейният ученик щяха да бъдат сами в целия ресторант.

Марко пристигна няколко минути след нея и двамата братя го поздравиха толкова топло, все едно и той беше част от семейството.

— La professoressa la sta aspettando — обяви единият от тях.

„Преподавателката чака.“

Падането на чакълената пътека зад „Сан Лука“ и навехнатият глезен я бяха преобразили. Леденото безразличие беше изчезнало. Както и тъгата, поне засега. Когато го видя, Франческа се усмихна и дори се протегна, стисна ръката му и го дръпна към себе си, за да си разменят въздушни целувки по двете бузи — местен обичай, който Марко наблюдаваше от два месеца, но в който все още не беше участвал лично. В крайна сметка тя беше първата жена, с която се беше запознал в Италия. Братята се завъртяха около него, взеха му палтото и му предложиха кафе, любопитни да видят как изглежда един урок по италиански.

— Как ти е кракът? — попита Марко на английски, без да се замисли.

Франческа сложи показалец на устните си, поклати глава и каза:

— Non inglese, Marco. Solamente Italiano.

Той се намръщи.

— Точно от това се опасявах.

Кракът много я болял. Държала го в лед, докато четяла или гледала телевизия, и отокът спаднал. Много бавно отишла до ресторанта, но било важно да не се обездвижва. По настояване на майка си използвала бастун. Намирала го в еднаква степен полезен и унизителен.

Донесоха им още кафе и вода и едва когато братята се увериха лично, че всичко с любимата им Франческа и нейния канадски ученик е абсолютно идеално, неохотно се оттеглиха към предната част на ресторанта.

— Как е майка ти? — попита Марко на италиански.

Много добре, но много уморена. Вече гледала Джовани от цял месец и това започнало да й се отразява.

„Така значи — помисли си Марко. — Вече можем да говорим и за Джовани.“

— И как е той?

— Рак на мозъка, който не подлежи на операция — отвърна Франческа.

Трябваше да го повтори няколко пъти, докато Марко разбере какво точно има предвид. Страдал от това състояние вече почти цяла година и си отивал. Бил в безсъзнание. Много жалко.

А какво е работил преди това?

От много години преподавал история на средновековието в университета. Там се запознали — тя му била студентка. По това време той бил женен за една жена, която изобщо не обичал. Имали двама синове. Франческа и нейният преподавател се влюбили един в друг и започнали тайна връзка, която продължила почти десет години, докато той най-сетне се развел с жена си и се оженил за нея.

Деца?

— Не — отвърна тъжно тя. Джовани вече имал две и не искал повече. Тя съжалявала за много, много неща.

Беше ясно, че бракът им не е бил особено щастлив. „Чакай да стигнем до моите“, помисли си Марко.

Това стана по-скоро, отколкото очакваше.

— Разкажи ми всичко за себе си — каза Франческа. — Говори бавно. Искам да спазваш произношението възможно най-точно.

— Аз съм просто един канадски бизнесмен — започна Марко на италиански.

— Не, честно. Как е истинското ти име?

— Не.

— Кажи ми!

— Сега е Марко. Историята е дълга, Франческа, и не мога да говоря за нея.

— Добре тогава, имаш ли деца?

Добре тогава. Той дълго време и разказва за трите си деца — как се казват, на колко години са, какво работят, къде живеят, за кого са женени, имат ли деца. За да върви разказът по-лесно, доизмисли някои подробности и дори постигна едно малко чудо, като изкара семейството си почти нормално. Франческа го слушаше напрегнато, готова веднага да се хвърли в атака срещу всяка неправилно произнесена дума или погрешно спретнат глагол. Едно от момчетата на Нино им донесе шоколадови бонбони и се забави достатъчно, за да обяви с широка усмивка:

— Parla molto bene, signore.

„Говорите много добре, господине.“

След около час Франческа започна да се върти на мястото си и Марко разбра, че не се чувства добре. Най-сетне я убеди да си тръгне и с голямо удоволствие я изпрати по Виа Минцони, докато тя здраво стискаше левия му лакът с дясната си ръка и използваше бастуна си с лявата. Вървяха възможно най-бавно. Тя се страхуваше да се върне в апартамента си, да заеме поста си край смъртния одър, да продължи бдението. Той искаше да вървят още цели километри, за да не се откъсва от докосването й, от ръката на друго човешко същество, което имаше нужда от него.

Когато стигнаха до нейния апартамент, двамата отново си размениха въздушни целувки и се разбраха да се срещнат при Нино по същото време утре, на същата маса.

Джейси Хъбард беше живял във Вашингтон почти двайсет и пет години; четвърт век сериозно лудеене с невероятно дълга поредица от жени за еднократна употреба. Последната се казваше Мей Сун и беше красавица, висока почти метър и деветдесет, със съвършени черти, убийствено черни очи и нисък дрезгав глас, с който без никакъв проблем изкара Джейси от един бар и го вкара в една кола. След един час груб секс тя го предаде на Сами Тин, а той на свой ред го довърши и го остави на гроба на брат му.

Когато едно убийство трябваше да се подготви със секс, Сами предпочиташе да използва услугите на Мей Сун. Самата тя също беше отличен агент на министерството, но краката и лицето й добавяха още едно измерение към смъртната опасност, която се криеше в тялото й и се беше проявила поне в три отделни случая. Сами я привика в Болоня — не за да изкуши някого, а за да се държи за ръчичка с друг агент и двамата да се преструват на щастливо женени туристи. Изкушението обаче винаги си оставаше възможен вариант. Особено с Бакман. Горкият човек беше изкарал последните шест години в затвора далеч от всякакви жени.

Мей забеляза Марко, докато вървеше сред тълпата по Страда Маджоре към Виа Фондаца. С изумителна гъвкавост тя едновременно ускори крачка, извади мобилния си телефон и го настигна, без да променя изражението си на отегчена туристка, която разглежда витрините.

Но след това той изчезна. Изведнъж зави наляво по една тясна уличка на име Виа Бегато, после пое на север, в обратна посока на Виа Фондаца. Когато Мей стигна до завоя, Марко вече не се виждаше никакъв.