Брокерът

13

Lezione-a-piedi — уроците на крак — продължиха на следващия ден, когато след един час скучно зубрене на граматика направо от учебника Марко се възпротиви и настоя да отидат на разходка.

— Ma, devi imparare la grammatica — настоя Ермано.

„Трябва да учиш граматиката.“

Марко вече си обличаше палтото.

— Точно тук грешиш, Ермано — отвърна. — Имам нужда от истински разговори, а не от структура на изреченията.

— Sono io l’insegnante.

„Аз съм учителят, а не ти.“

— Хайде да тръгваме. Andiamo. Болоня ни чака. Улиците са пълни с весели млади хора, а във въздуха звучи само твоят език и ме чака да го попия като гъба.

Ермано продължаваше да се колебае и Марко се усмихна.

— Моля те, приятелю. Прекарах последните шест години в единична килия, голяма горе-долу колкото този апартамент. Не ме карай да стоя затворен. Навън има един цял жив град. Искам да го опозная.

Когато излязоха, въздухът беше чист и свеж и не се виждаше нито едно облаче — беше прекрасен зимен ден, който караше всички жители на Болоня с по-гореща кръв нарочно да се бавят със задачите си и дълго да разговарят на улицата със стари приятели. Навсякъде се заформяха интензивни разговори, докато сънените студенти се поздравяваха, а домакините се събираха да обменят последните клюки. Възрастни господа с палта и вратовръзки тържествено си стискаха ръцете, а после започваха да говорят едновременно. Продавачите на висок глас рекламираха намалените си стоки.

Но за Ермано всичко това не беше просто разходка. Ако ученикът му искаше истински разговори, трябваше да си ги заслужи. Той посочи един полицай и се обърна към Марко — на италиански, естествено:

— Иди при онзи полицай и го попитай как да стигнеш до Пиаца Маджоре. Запомни обясненията му, защото после ще искам да ги повториш.

Марко тръгна към полицая много бавно, като си мърмореше някои подходящи фрази и се опитваше да си спомни и други. Първото правило беше винаги да започваш с усмивка и подходящ поздрав.

— Buon giorno — каза и едва не затаи дъх в очакване.

— Buon giorno — отвърна полицаят.

— Mi può aiutare?

„Можете ли да ми помогнете?“

— Certamente.

„Естествено.“

— Sono Canadese. Non parlo molto bene.

„Канадец съм. Не говоря много добре.“

— Allora.

„Добре.“

Полицаят продължаваше да се усмихва и вече гореше от нетърпение да му помогне.

— Dov’è Piazza Maggiore?

Полицаят се обърна и погледна в далечината, към централната част на Болоня. После се прокашля и Марко се стегна в очакване на пороя от обяснения, който неминуемо щеше да последва. Ермано беше спрял само на няколко крачки от тях и чуваше всяка дума.

Полицаят заговори на италиански прекрасно, бавно и мелодично, като при това, естествено, не спираше да подчертава думите си с жестове:

— Не е много далеч. Тръгнете по тази улица, на следващото кръстовище завийте вдясно, по Виа Замбони, и вървете по нея, докато не видите двете кули. Там завийте по Виа Рицоли и след три пресечки ще стигнете на площада.

Марко слушаше напрегнато, после се опита да повтори обяснението дума по дума. Полицаят търпеливо го изрецитира още веднъж. Марко му благодари, възпроизведе го доколкото успя, и го преразказа на Ермано.

— Non c’è male — каза учителят му.

„Не е зле.“

Но играта тепърва започваше. Марко все още не се беше насладил на малкия си триумф, а Ермано вече се оглеждаше за следващия нищо неподозиращ учител по езика. Избра възрастен мъж, който бавно тътреше крака по улицата, като си помагаше с бастун, а под мишницата си стискаше дебел вестник.

— Питай го откъде си е купил вестника — нареди Ермано на своя ученик.

Без да бърза, Марко тръгна след стареца и едва когато реши, че е готов, се обърна към него:

— Buon giorno, scusi.

Старецът спря и го изгледа с такова изражение, сякаш се чудеше дали да не го фрасне по главата с бастуна си. Изобщо не отговори на поздрава.

— Dov’è ha comprato questo giornale?

„Откъде купихте този вестник?“

Мъжът погледна вестника си, сякаш беше контрабандна стока, после отново се обърна към Марко с такъв вид, все едно го беше наругал. Накрая кимна наляво и изръмжа нещо като „Ей там.“ С това разговорът приключи. Докато старецът се отдалечаваше, Ермано пристъпи до Марко и отбеляза на английски:

— Не си говорихте много, а?

— Май не.

Двамата влязоха в малко кафене и Марко си поръча обикновено еспресо. Ермано обаче не можеше да се задоволи с нещо обикновено, поиска си кафе със захар, но без сметана, както и малко парче черешова торта и накара Марко да му поръча всичко това без грешки. Когато седнаха, той извади няколко банкноти евро с различни стойности и монетите за петдесет цента и едно евро и двамата се поупражняваха в числата и броенето. После реши, че иска още едно нормално кафе, но този път без захар, а със съвсем мъничко сметана. Марко взе две евро и отиде да плати. Когато се върна, Ермано го накара да преброи рестото.

След краткото междучасие двамата отново излязоха навън и тръгнаха по Виа Сан Витале, една от главните улици в университетския квартал, където тротоарите и от двете страни бяха покрити с колонади, а по тях хиляди студенти бързаха да не закъснеят за сутрешните си лекции. Улицата беше задръстена с велосипеди — предпочитаното превозно средство тук. Ермано твърдеше, че учи в Болоня от три години, макар че Марко се съмняваше в почти всичко, което чуваше както от него, така и от отговорника си Луиджи.

— Това е Пиаца Верди — каза Ермано и кимна към един малък площад, където бавно и колебливо се организираше някакъв протест.

Дългокос мъж, сякаш излязъл направо от седемдесетте години, нагласяше някакъв микрофон и несъмнено се готвеше за писклива обвинителна реч срещу поредното злодейство на американците някъде по света. В това време другарите му се опитваха да разгънат голям, зле нарисуван плакат с надпис, който дори Ермано не успя да прочете. Но бяха започнали прекалено рано. Студентите по улицата все още не се бяха събудили напълно, а освен това бързаха за лекции.

— Какъв им е проблемът на тези? — попита Марко, докато ги подминаваха.

— Не съм съвсем сигурен. Нещо, свързано със Световната банка. Тук винаги има някакъв митинг.

Те продължиха, като се смесиха с младежите в тълпата, побутваха минувачите и се движеха общо взето към центъра на града.

Луиджи ги чакаше за обяд в един ресторант на име „Тестерино“, недалеч от университета. Тъй като американските данъкоплатци плащаха сметката, той си поръчваше многобройни ястия и изобщо не се интересуваше от цената. Ермано, бедният студент, изглежда, не беше свикнал с подобна кулинарна екстравагантност, но тъй като пък беше италианец, бързо прие идеята за дълъг и богат обяд. Храниха се цели два часа, без да кажат нито дума на английски. Италианският език, който цареше на масата, беше бавен, методичен и често се налагаше да се повтарят някои фрази, но нито веднъж не отстъпи място на английския. Марко не успяваше да се наслади на вкусната храна, докато мозъкът му работеше на високи обороти и се опитваше да чуе, схване и смели информацията, да я разбере и да подготви адекватен отговор за поредната фраза, която бяха изстреляли към него. Често беше разбрал едва две-три думи от нея, преди да го замерят със следващата. А и двамата му нови приятели не си говореха просто така, да минава времето. Ако забележеха и най-малкия признак, че Марко не следва разговора, а просто кима, така че те да продължават да говорят, докато той успее да хапне на спокойствие, и двамата рязко спираха и питаха: „Che cosa ho detto?“ „Какво казах?“

В такива случаи Марко мълчаливо дъвчеше в продължение на няколко секунди, като се опитваше да спечели време, в което да се сети за някаква подходяща фраза — на италиански, по дяволите! — с която да се измъкне. Но все пак постепенно се научаваше да слуша и да улавя ключовите думи. И двамата му бяха обяснили, че винаги ще разбира повече, отколкото е в състояние да каже.

В крайна сметка го спаси храната. Имаше например жизненоважна разлика между „тортелини“ (малки тестени триъгълничета, пълнени със свинско) и „тортелини“ (по-големи триъгълничета, пълнени със сирене „Рикота“). След като беше разбрал, че Марко е канадец и живо се интересува от кухнята на Болоня, главният готвач настоя да им сервират и от двете. Както винаги Луиджи гордо обясни, че и двете ястия са запазена марка на великите болонски майстори готвачи.

А Марко просто ги изяде, като полагаше максимални усилия да се наслади на вкусните ястия, като в същото време избягва необходимостта да говори на италиански.

Два часа по-късно той настоя да прекъснат. Довърши второто си еспресо, сбогува се и остави двамата си приятели пред ресторанта, за да се прибере сам. Ушите му пищяха, а главата му се въртеше от интензивното езиково упражнение.

Първата му работа беше да се отклони от Виа Рицоли в продължение на две пресечки. После повтори същата маневра още веднъж, за да бъде сигурен, че никой не го следи. Когато улицата отново се изпълни със студенти, той прекоси и Пиаца Верди — протестът срещу Световната банка се беше разгорял толкова ожесточено, та поне за момента Марко беше благодарен, че не разбира всичко на италиански. Когато стигна до Виа Замбони 22, спря и отново погледна към тежката дървена врата, която водеше към юридическия факултет. После влезе, като се стараеше да изглежда така, все едно се намира в свои води. Не се виждаше никакъв план на кабинетите, но имаше студентска дъска за обяви — на нея, изглежда, се рекламираше всичко, от апартаменти под наем, книги втора ръка и обяви за запознанство до някакъв летен семестър в юридическия факултет на колежа „Уейк Форест“ в САЩ.

По коридора се излизаше във вътрешен двор, където студентите се размотаваха насам-натам, говореха по мобилните си телефони, пушеха и чакаха следващите си лекции.

Вниманието на Марко беше привлечено от едно стълбище, което водеше наляво. Той се изкачи на третия етаж и там най-сетне намери някакъв план на сградата. Разбра думата „uffici“ и тръгна по един коридор покрай две учебни зали, докато най-сетне намери кабинетите на преподавателите от факултета. Повечето имаха табелки с имената, но някои нямаха. Последният кабинет беше на Рудолф Вискович — единственото неиталианско име, което Марко беше видял в сградата. Той почука, но никой не отговори. Опита дръжката, но вратата беше заключена. Марко бързо извади от джоба си един лист с печата на хотел „Кампеол“ в Тревизо и надраска бележка:

После пъхна бележката под вратата и слезе по стълбището след една групичка студенти. Когато отново се озова на Виа Замбони, продължи да се разхожда безцелно. Спря да изяде един сладолед, после бавно се отправи към хотела си. В малката му тъмна стаичка беше прекалено студено, за да поспи следобед. Той си обеща отново да се оплаче на отговорника си. Само днешният обяд със сигурност струваше повече от три нощувки в тази стая. Значи Луиджи и шефовете му със сигурност можеха да се бръкнат за по-добър хотел.

Марко въздъхна и се повлече към миниатюрния апартамент на Ермано за следобедното си занимание.

Луиджи търпеливо чакаше експреса „Евростар“ от Милано на централната железопътна гара в Болоня. На гарата беше сравнително спокойно — кратко затишие преди основната тълпа от пътници в пет следобед. В 15:35, точно навреме, гладко изваяният влак с форма на куршум нахлу в гарата за кратък престой и от него енергично слезе Уитакър.

Тъй като Уитакър никога не се усмихваше, двамата се поздравиха съвсем формално. Уитакър вяло стисна ръката на Луиджи и го последва към мястото, където беше паркирал своя фиат.

— Как е момчето? — попита той в мига, в който затръшна вратата на автомобила след себе си.

— Справя се чудесно — отвърна Луиджи, запали колата и потегли. — Учи езика по цял ден. Няма кой знае какво друго да прави.

— И не мърда много?

— Не. Обича да се разхожда из града, но се страхува да ходи твърде далеч. Освен това няма никакви пари.

— Нека да няма. Как е с италианския?

— Напредва бързо.

Бяха излезли на Виа дел’Индипенденца, широк булевард, който водеше право на юг към центъра на града.

— Много силно е мотивиран — поясни Луиджи.

— Страх ли го е?

— Така мисля.

— Но освен това не забравяй, че той е много умен и умел манипулатор, Луиджи. И се страхува толкова точно защото е умен. Просто разбира в каква опасност се намира.

— Казах му за Криц.

— И?

— Беше объркан.

— Уплаши ли се?

— Да, така мисля. Кой е очистил Криц?

— Предполагам, че ние, но човек никога не знае. Готов ли е служебният апартамент?

— Да.

— Добре. Дай да видим апартамента на Марко.

Виа Фондаца беше тиха уличка в югоизточната част на стария град, на няколко пресечки от университетския квартал. Както навсякъде в Болоня, тротоарите от двете страни на улицата бяха покрити с колонади. Външните врати на къщите и апартаментите излизаха направо на тротоара. До повечето имаше медни табелки с имената на живеещите в сградата и бутони за интеркома, но не и на къщата на номер 112. Тя си стоеше анонимна вече три години, откакто я бяха дали под наем на някакъв тайнствен бизнесмен от Милано — човекът редовно си плащаше наема, но почти никога не я използваше. Уитакър не беше виждал този служебен апартамент вече цяла година; не че имаше кой знае какво за гледане. Най-обикновен апартамент на около 70 кв.м — четири спартански мебелирани стаи, които струваха 1200 евро на месец. Беше служебен апартамент — нищо повече или по-малко. Към този момент разполагаше с три такива само в северната част на Италия.

В апартамента имаше две спални, кухненски бокс и дневна с канапе, бюро и две кресла; нямаше телевизор. Луиджи му показа телефона и двамата обсъдиха на почти неразбираем технически жаргон вида на подслушвателното устройство, монтирано в него, което не можеше да бъде засечено. Във всяка стая имаше по два скрити микрофона — мощни миниатюрни устройства, които не пропускаха да запишат нито един звук, издаван от човешко същество. Освен това имаше и две микроскопични камери — едната беше скрита в цепнатината на една стара плочка високо в дневната, откъдето се виждаше входната врата, а втората беше скрита в евтиния плафон на крушката на стената в кухнята, откъдето ясно се виждаше задният вход.

Не смятаха да наблюдават спалнята му и Луиджи отбеляза, че това го радва. Ако Марко успееше да си намери жена, която да му идва на гости, можеха да хванат как идва и си отива с камерата от дневната, предостатъчно според Луиджи. Ако някой път беше толкова отегчен, можеше да натисне един бутон и поне да слуша какво става в спалнята.

От южната страна на служебния апартамент имаше друго жилище; двете бяха разделени с дебела каменна стена. В този апартамент — с пет стаи, малко по-голям от апартамента на Марко — тайно щеше да живее самият Луиджи. Задният му вход излизаше в малко дворче, което не се виждаше от служебния апартамент, така че да може да влиза и излиза незабелязано. Кухнята му беше преустроена във високотехнологичен шпионски кабинет, откъдето щеше да включва камерите когато си поиска и да гледа какво става в съседния апартамент.

— Тук ли ще учат? — попита Уитакър.

— Да. Според мен е достатъчно сигурно. Освен това мога да ги наглеждам.

Уитакър отново обходи всички стаи. Когато свърши, попита:

— Всичко ли е готово в съседния апартамент?

— Всичко. От два дни вече спя там. Готови сме.

— Кога можете да го преместите?

— Още днес следобед.

— Добре. Да отидем да видим момчето.

Двамата тръгнаха на север по Виа Фондаца, докато улицата не свърши, после завиха на северозапад по по-широкия булевард Страда Маджоре. Мястото на срещата беше в малко кафене на име „При Лестре“. Луиджи извади вестник и седна сам на една масичка. Уитакър извади друг вестник и седна недалеч от него, без да му обръща внимание. Точно в четири и половина Ермано и неговият ученик се отбиха да изпият набързо по еспресо с Луиджи.

Когато се поздравиха и съблякоха палтата си, Луиджи попита:

— Умори ли се от италианския, Марко?

— Направо ми писна — усмихна се в отговор Марко.

— Добре. Ще говорим на английски.

— Бог да те благослови — отвърна Марко.

Уитакър седеше на два метра от тях, отчасти скрит зад вестника си, и пушеше цигара, като видимо не се интересуваше от нищо наоколо. Разбира се, знаеше за съществуването на Ермано, но никога не го беше виждал лично. Марко обаче беше съвсем друга история.

Уитакър беше работил за ЦРУ във Вашингтон преди повече от десет години, когато всички познаваха брокера. Спомняше си Джоуел Бакман като еднолична политическа сила, който прекарваше почти толкова време да култивира собствения си раздут имидж, колкото и да представя истинските си важни клиенти. Беше идеалният пример за човек с много пари и власт — съвършеният опитен мошеник, който беше в състояние да заплашва, да подкупва и да пръска толкова пари, колкото е необходимо, за да постигне целите си.

Изумително как се променят хората за шест години в затвора. Сега беше много слаб и доста приличаше на европеец с очилата „Армани“. Беше започнал да си пуска и прошарено катинарче. Уитакър беше сигурен, че в „При Лестре“ можеше да влезе който и да е американец и да не познае Джоуел Бакман.

Марко също забеляза мъжа от съседната маса, който ги поглеждаше прекалено често, но реши да не му обръща внимание. Все пак говореха на английски, а тук това сигурно не се случваше толкова често — поне не в „При Лестре“. В кафенетата по-близо до университета по всяко време се чуваха няколко чужди езика.

След едно еспресо Ермано се извини и излезе. Уитакър си тръгна няколко минути след него. Измина пеша няколко пресечки и намери един интернет клуб, където беше влизал и преди. Седна, включи лаптопа си към мрежата, влезе в интернет и пусна следното съобщение до Хулия Хавиер в Лангли:

Когато се стъмни, фиатът спря по средата на Виа Фондаца и съдържанието му бързо беше разтоварено. Марко не носеше много багаж, защото нямаше практически нищо свое. Две чанти с дрехи и няколко учебника по италиански — беше толкова мобилен, колкото изобщо е възможно. Първото, което забеляза в новия си апартамент, бе приличното отопление.

— Така е по-добре — обърна се той към Луиджи.

— Отивам да преместя колата. Ти разгледай.

Марко разгледа, преброи четири стаи с приятни мебели и реши, че апартаментът не е нищо изключително, но все пак е гигантско подобрение в сравнение е последната му хотелска стая. Жизненият му стандарт продължаваше да се покачва — все пак само допреди десет дни беше в затвора.

Луиджи се върна на бегом.

— Как ти се струва?

— Ще го взема, благодаря.

— Няма защо.

— Благодари и на шефовете във Вашингтон.

— Видя ли кухнята? — попита Луиджи и светна една лампа.

— Да, чудесна е. Колко време ще остана тук, Луиджи?

— Нали знаеш, че други хора вземат тези решения?

— Знам.

Двамата се върнаха в дневната.

— Още две неща — каза Луиджи. — Първо, Ермано ще идва тук всеки ден, за да учите. От осем до единайсет, а после от два до пет или докато ти искаш.

— Супер. Ще можете ли да намерите нов апартамент и на него? Дупката, в която живее това момче, е обида за американските данъкоплатци.

— Второ, улицата е много тиха и спокойна — предимно жилищни сгради. Не се бави на вратата, не говори със съседите, не се сприятелявай с никого. Помни, Марко, ти винаги оставяш следа. Ако я направиш достатъчно голяма, някой ще те открие по нея.

— Разбрах те още първите десет пъти, когато ми го каза.

— Ще ти го кажа още десет пъти, ако трябва.

— Успокой се, Луиджи. Изобщо няма да се показвам на съседите. Тук ми харесва. Много повече, отколкото в килията.