Брокерът

33

Нийл направи първата кана кафе за деня, излезе на хладната тухлена веранда и се наслади на красотата на ранното пролетно утро.

Ако баща му наистина се беше върнал във Вашингтон, надали щеше да спи в шест и половина сутринта. Предишната вечер Нийл беше записал номерата на големите хотели във Вашингтон в новия си телефон и сега, с изгрева на слънцето, започна с „Шератон“. Там нямаше Джовани Феро. Значи „Мариот“.

— Един момент, моля — каза операторът и го превключи на телефона в стаята, който започна да звъни.

— Ало — каза познат глас.

— Може ли да говоря с Марко? — попита Нийл.

— Марко е на телефона. Дядо Коледа ли се обажда?

— Да.

— Къде се намираш?

— На верандата у дома, гледам изгрева.

— От какъв телефон се обаждаш?

— Чисто нова „Моторола“, която не съм изваждал от джоба си от вчера, когато си я купих.

— Сигурен ли си, че не може да се подслуша?

— Да.

Настъпи кратко мълчание. Чуваше се как Джоуел диша дълбоко от другата страна на линията.

— Радвам се отново да те чуя, синко.

— И аз. Как беше пътуването?

— Изпълнено с приключения. Можеш ли да дойдеш до Вашингтон?

— Кога?

— Днес, още тази сутрин.

— Няма проблеми, и без това излъгах всички, че съм болен от грип. От офиса няма да ме търсят. Кога и къде?

— Ела в хотел „Мариот“ на Двайсет и втора улица. Влез във фоайето точно в осем и четирийсет и пет, качи се с асансьора на шестия етаж и слез по стълбите до петия. Стая номер петстотин и двайсет.

— Необходимо ли е всичко това?

— Да, повярвай ми. Можеш ли да вземеш друга кола?

— Не знам. Не знам от кого…

— От майката на Лиза. Вземи нейната и внимавай някой да не те проследи. Когато стигнеш в града, паркирай колата в гаража на Шестнайсета улица, а после ела пеш до „Мариот“. През цялото време внимавай какво става зад гърба ти. Ако видиш нещо подозрително, звънни ми веднага и ще отменим срещата.

Нийл неволно се озърна в собствения си двор, като едва ли не очакваше да види многобройни агенти, облечени в черно, които щурмуват къщата му. Откога баща му беше станал такъв шпионин? Може би заради шестгодишния престой в затвора? Сигурно беше прочел хиляда трилъра вътре.

— Запомни ли? — попита остро Джоуел.

— Да, добре. Тръгвам веднага.

Айра Клейбърн приличаше на човек, който е прекарал целия си живот на риболовна гемия, а не на сенатор с трийсет и пет годишен стаж. Прадедите му бяха рибари от океанския бряг на Северна Каролина и в продължение на сто години бяха хвърляли мрежите край дома си в Окракоук. Айра сигурно щеше да се захване със същата професия, ако един учител по математика в шести клас не беше открил, че момчето притежава забележителен коефициент на интелигентност. Успя да спечели стипендия от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. С друга стипендия взе магистърска степен в Йейл. С трета отиде в Станфорд, където добави титлата „доктор на науките“ пред името си. После доволно се зае с преподавателска дейност в „Дейвидсън“, но скоро му се наложи да направи компромис с ръководството на университета и да влезе за малко в Сената, колкото да попълни нечий недовършен мандат. После неохотно изкара още един цял мандат, а през следващите трийсет години правеше всичко възможно, за да се махне от Вашингтон. Оттам обаче го освободиха едва когато навърши седемдесет и една. Когато напусна Сената, той отнесе със себе си най-добрата експертиза по американско външно разузнаване, постигана от професионален политик.

Клейбърн се съгласи да отиде до хотел „Мариот“ с Карл Прат, с когото отдавна играеше тенис, единствено от любопитство. Доколкото знаеше, мистерията с „Нептун“ така и не беше разрешена. Но все пак той нямаше достъп до актуална секретна информация вече повече от пет години, през които почти всеки ден се занимаваше с риболов и с огромно удоволствие изкарваше лодката си от Хатърас чак до Кейп Лукаут.

По време на залеза на кариерата си в американския Сенат той беше проследил възхода на Джоуел Бакман като най-новия представител на една дълготрайна порода нафукани лобисти, развили до съвършенство умението да извиват ръцете на политиците срещу огромни хонорари. Клейбърн вече напускаше Вашингтон, когато откриха мъртъв Джейси Хъбард — още една политическа кобра, която най-сетне си получи заслуженото.

И смяташе цялата им пасмина за напълно безполезна.

Когато вратата на стая 520 се отвори, Клейбърн последва Карл Прат в стаята и се озова лице в лице със самия дявол.

Но дяволът се оказа много вежлив, забележително тих и изобщо съвсем различен човек. Какво ли не прави затворът с хората.

Джоуел представи себе си и сина си Нийл на сенатор Клейбърн. Всички възпитано си стиснаха ръцете и се поздравиха. На масата в малкия апартамент бяха сервирани сладкиши, кафе и сок. Имаше и четири стола, наредени приблизително в кръг, който четиримата заеха.

— Няма да ви отнема много време — започна Джоуел. — Господин сенатор, имам нужда от помощта ви. Не знам доколко сте в течение с доста неприятната история, заради която ме прибраха за няколко години…

— Знам основните факти, но някои въпроси останаха без отговор.

— Сигурен съм, че аз знам отговорите.

— Чия е тази сателитна система?

Джоуел сякаш не го свърташе на едно място. Той отиде до прозореца, загледа се навън, без да вижда нищо, и дълбоко си пое дъх.

— Построена е от комунистически Китай на астрономическа цена. Както знаете, китайците много изостават от нас по отношение на конвенционалните оръжия, затова харчат огромни средства за високи технологии. След като откраднали ноу-хау от нас, те успели да вдигнат в космоса системата, която ние наричаме „Нептун“, без ЦРУ да разбере.

— Как е възможно?

— С хитро използване на „ниски“ технологии. Горски пожари. Една нощ запалили осемдесет хиляди декара гора в една от северните си провинции. Получил се огромен облак, в който успели да изстрелят три ракети, всяка с по три спътника на борда.

— Руснаците веднъж направиха нещо подобно — каза Клейбърн.

— Но този път и те се хванаха на собствения си номер. И те не са видели „Нептун“. Никой не го е видял. Никой на света не знаеше, че системата съществува, преди моите клиенти случайно да се натъкнат на нея.

— Пакистанските студенти?

— Да, а сега и тримата са мъртви.

— Кой ги е убил?

— Подозирам, че китайското разузнаване.

— А кой е убил Джейси Хъбард?

— Пак те.

— И сега тези хора са близо до вас?

— Много по-близо, отколкото би ми се искало.

Клейбърн се протегна да си вземе поничка, а Прат пресуши чаша портокалов сок.

— Софтуерът е у мен — продължи Джоуел. — „Джем“, както го нарекоха самите те. Имаше само едно копие от него.

— Същото, което вие се опитахте да продадете? — попита Клейбърн.

— Да. А сега наистина искам да се отърва от него. Оказа се, че това съкровище е прокълнато, така че нямам търпение да го дам на някой друг. Просто не знам кой трябва да го получи.

— ЦРУ? — предложи Прат, който досега не се беше обаждал.

Клейбърн отрицателно поклати глава още преди Джоуел да отговори.

— Не им вярвам — каза Джоуел. — Теди Мейнард ми издейства помилване само за да ме пуснат на свобода и да видят кой ще ме убие. А сега има някаква дама временно изпълняваща длъжността директор.

— Има и нов президент — допълни Клейбърн. — Точно в момента в ЦРУ е пълен хаос. Дори не бих се опитвал да се свържа с тях.

С тези думи сенатор Клейбърн прекрачи една невидима граница и от любопитен наблюдател се превърна в съветник.

— Тогава с кого да говоря? — попита Джоуел. — На кого мога да се доверя?

— На военното разузнаване — отвърна Клейбърн без никакво колебание. — Техният началник е майор Уес Роланд, с когото отдавна сме приятели.

— От колко време работи там?

Клейбърн се замисли само за секунда, преди да отговори:

— Десет, може би дванайсет години. Има огромен опит и е хитър като лисица. Освен това е мъж на място.

— И вие можете да му се обадите?

— Да. Поддържаме връзка.

— Той не трябва ли да докладва на директора на ЦРУ? — попита Прат.

— Трябва. Всички докладват на ЦРУ. В този момент съществуват поне петнайсет различни разузнавателни агенции — нещо, срещу което се борих цели двайсет години — и всички те по закон са длъжни да докладват на ЦРУ.

— Значи Уес Роланд ще вземе това, което му дам, и ще го занесе на ЦРУ? — попита Джоуел.

— Няма друг избор. Но има най-различни начини да го направи. Роланд е разумен човек и знае как да се възползва от политическата конюнктура. Иначе нямаше да оцелее толкова дълго на поста си.

— Можете ли да ни уредите среща?

— Да, но трябва да ми кажете какво ще се случи на тази среща.

— Ще му кажа „Дръж“, ще му подхвърля „Джем“ и ще изляза от сградата на бегом.

— А какво очаквате в замяна?

— Най-обикновена сделка, господин сенатор. Не искам пари. Само малко помощ.

— За какво?

— Предпочитам да обсъдя този въпрос с него. Вие също ще присъствате, разбира се.

За момент настъпи мълчание, докато Клейбърн гледаше в краката си и претегляше различните възможности. Нийл отиде до масата и си взе кроасан. Джоуел наля още кафе. Прат, очевидно махмурлия, жадно пиеше втора висока чаша портокалов сок.

Най-сетне Клейбърн се облегна назад и каза:

— Предполагам, че работата е спешна.

— Много повече от спешна. Ако майор Роланд е свободен, бих искал да се срещнем веднага. Където каже.

— Сигурен съм, че незабавно ще се отзове.

— Телефонът е там.

Клейбърн се изправи и пристъпи към бюрото. Прат се прокашля и се обади:

— Вижте, господа, в този момент от играта аз смятам да изляза. Не желая да чувам нищо повече. Не искам да бъда свидетел, адвокат или поредната жертва. Така че извинете ме, но се връщам в офиса си.

Не изчака да му отговорят. Изчезна моментално, а вратата хлопна зад гърба му. За миг тримата останаха вторачени в нея, малко стреснати от неочакваното му напускане на сцената.

— Горкият Карл — въздъхна Клейбърн. — Винаги се страхува и от собствената си сянка.

После вдигна телефона и се хвана за работа.

По средата на четвъртото поредно обаждане и второто директно до Пентагона Клейбърн закри слушалката с ръка и каза на Джоуел:

— Предпочитат срещата да бъде в Пентагона.

Джоуел поклати глава.

— Не. Няма да вляза там със софтуера, докато не сключим сделка. Ще го оставя и ще им го дам по-късно, но няма да отида в Пентагона с него.

Клейбърн предаде това на събеседника си, после дълго време мълча и слуша отговора. И отново закри слушалката с ръка и попита:

— На какво е записана програмата?

— На четири диска — отвърна Джоуел.

— Те трябва да проверят дали наистина е тя, нали разбираш?

— Добре, значи ще взема два от дисковете със себе си в Пентагона. Около половината от програмата. Ще им дам да хвърлят едно око.

Клейбърн се наведе над слушалката и повтори условията на Джоуел. Мълчаливо изслуша поредния дълъг отговор, после се обърна към Джоуел:

— Ще ми покажеш ли дисковете?

— Да.

Сенаторът натисна бутона за изчакване, докато Джоуел си вземе куфарчето. Бакман извади плика, отвори го и нареди четирите диска на леглото, за да ги разгледат Нийл и Клейбърн. После сенаторът се върна до телефона и каза:

— Видях четирите диска. Мистър Бакман ме уверява, че на тях е записано каквото трябва.

Той послуша още няколко минути и отново натисна бутона за изчакване.

— Искат веднага да отидем в Пентагона.

— Да тръгваме.

Клейбърн затвори и се обърна към тях:

— Там направо заподскачаха. Според мен много се зарадваха. Ще тръгваме ли?

— Да се срещнем във фоайето на хотела след петнайсет минути — предложи Джоуел.

Когато Клейбърн излезе от стаята и вратата се затвори, той бързо събра дисковете и пъхна два в джоба на сакото си. Другите два — номер 3 и номер 4 — се озоваха отново в куфарчето, което подаде на Нийл.

— След като тръгнем, иди на рецепцията и си вземи друга стая. Настоявай да се нанесеш веднага. Обади се и ми остави съобщение в кой номер си. Не мърдай оттам, докато не ти се обадя.

— Добре, татко. Надявам се, знаеш какво правиш.

— Уговарям сделка, сине. Точно като едно време.

Таксито ги остави на южния паркинг на Пентагона недалеч от спирката на метрото. Двама униформени сътрудници на майор Роланд вече ги очакваха с документи за самоличност и точни инструкции. Те ги преведоха през охраната, където им направиха снимки за временните пропуски. През цялото време Клейбърн мърмореше как едно време в сградата се влизало много по-лесно.

Независимо от това обаче сенаторът бързо се беше преобразил от скептичен наблюдател в основен играч и даваше всичко от себе си за изпълнението на плана на Бакман. Докато крачеха по широките коридори на втория етаж, той си спомняше на глас колко по-просто са живели едно време, когато на света имало две суперсили. Тогава винаги можело да се разчита на СССР да влезе в ролята на врага и така лошите се разпознавали много по-лесно.

Качиха се по стълбите на третия етаж, крило „C“, където сътрудниците на Роланд ги преведоха през няколко врати и накрая влязоха в работен кабинет, пълен с офицери, които очевидно ги очакваха. Там беше и самият майор Роланд. Беше на около шейсет години, но още изглеждаше строен и енергичен в кафявата си униформа. Запознаха ги и той ги покани да влязат в конферентната зала. В единия край на голямата заседателна маса по средата на залата имаше трима техници, които се суетяха около голям компютър, очевидно току-що докаран.

Майор Роланд помоли Джоуел за разрешение да присъстват двама технически сътрудници. Разбира се, Джоуел нямаше възражения.

— Имате ли нещо против да направим видеозапис на тази среща? — попита след това Роланд.

— С каква цел? — попита Джоуел.

— Просто да я имаме записана, ако някой по-нагоре пожелае да види какво е станало.

— Кой например?

— Може би президентът.

Джоуел се обърна към Клейбърн, единствения му приятел в тази стая, на когото също не беше сигурен дали може да разчита.

— А ЦРУ? — попита.

— Може би.

— Тогава нека да забравим за видеото, поне на този етап. Може би в някакъв момент от срещата ще се разберем да включим камерата.

— И така става. Искате ли кафе или безалкохолно?

Никой не беше жаден. Майор Роланд попита техниците дали са приключили с подготовката на оборудването. След което ги помоли да излязат.

Джоуел и Клейбърн седнаха от едната страна на заседателната маса. Насреща им, между своите сътрудници, седна майор Роланд. И тримата бяха извадили бележници и химикалки и бяха готови да започнат да записват. Джоуел и Клейбърн нямаха нищо за писане.

— Нека първо да направим едно много кратко уточнение за ЦРУ — започна Бакман, който беше твърдо решен да поеме ръководната роля в разговора. — Както аз разбирам закона, или поне както се правеха тези неща едно време, директорът на ЦРУ отговаря за цялата разузнавателна дейност на държавата.

— Точно така — отвърна Роланд.

— Какво ще направите с информацията, която възнамерявам да ви предоставя?

Майорът за миг отклони очи надясно и в погледа, който си размени със заместника си от тази страна, се четеше несигурност.

— Както сам казахте, сър, директорът има право да знае всичко и да има достъп до цялата информация.

Бакман се усмихна и се прокашля.

— Майоре, ЦРУ все пак се опита да ме убие, нали така? И доколкото знам, продължават да ме преследват. Не съм голям почитател на момчетата от Лангли.

— Мистър Мейнард вече не работи там, мистър Бакман.

— Да, но някой друг работи на неговото място. Аз не искам пари, майоре. Искам защита. На първо място, искам правителството на собствената ми страна да ме остави на мира.

— Това може да се уреди — отвърна убедено Роланд.

— А освен това ми трябва малко помощ, за да се справя с правителствата на няколко други държави.

— Защо не ни разкажете всичко, мистър Бакман? Колкото повече знаем, толкова по-лесно ще можем да ви помогнем.

С изключение на Нийл, Джоуел Бакман не вярваше на нито едно човешко същество на земята. Но беше ударил часът да разкрие всичките си карти и да се надява на най-доброто. Преследването беше свършило; вече нямаше къде да бяга.

Той започна със самата система „Нептун“ и историята за създаването и в комунистически Китай; как необходимите за това технологии били откраднати от две различни американски компании от военнопромишления комплекс; как спътниците били изстреляни тайно и успели да заблудят не само американците, но и руснаците, англичаните и израелците. Бакман разказа и дългата история на тримата пакистанци — фаталното им откритие, страха им от онова, което бяха намерили в космоса, любопитството им към възможността да комуникират с „Нептун“, блестящите им способности, довели до създаването на програми за манипулиране и неутрализиране на системата. Описа в най-черни краски и собствената си необмислена алчност, когато се беше опитал да продаде „Джем“ на правителствата на различни държави, като се беше надявал да спечели повече, отколкото дотогава се е смятало за възможно. Не им спести нищо, докато разказваше за безразсъдството на Джейси Хъбард и глупавите им планове да продадат програмата. Без никакво колебание призна собствените си грешки и пое пълната отговорност за хаоса, който беше предизвикал. После продължи.

Не, руснаците не проявили интерес към неговата стока. Те си имали собствени спътници, а освен това нямали средства, с които да преговарят за нови.

Не, израелците не успели да сключат сделка. Но имали огромното желание, особено след като подозирали, че се готви сделка със Саудитска Арабия. Арабите умирали да купят „Джем“. Те също имали няколко собствени спътници, но никой от тях не можел да се сравнява с въпросния „Нептун“.

Всъщност нито един космически спътник не можел да се сравнява с „Нептун“ — дори последното поколение американски разузнавателни сателити.

Така че арабите всъщност бяха виждали на живо и четирите диска. В строго контролирани условия тримата пакистанци бяха направили демонстрация на програмата пред двама агенти от арабските тайни служби. Демонстрацията била проведена в една компютърна лаборатория на територията на техническия университет в щата Мериланд и била зашеметяваща и напълно убедителна. Бакман също присъствал, както и Хъбард.

Арабите предложили за „Джем“ 100 милиона долара. Хъбард, който се смятал за близък с тях, бил основният играч по време на преговорите. Била заплатена „трансакционна такса“ от един милион долара, преведени в банкова сметка в Цюрих. Хъбард и Бакман обаче поискали за програмата половин милиард долара.

После настъпил същински ад. Федералните ги подгонили с призовки, заповеди за обиск, прокурорски нареждания за задържане и разследване и арабите се подплашили. Хъбард бил убит. Джоуел избягал в затвора, за да спаси живота си, като оставил след себе си пълен хаос и голям брой ядосани хора, които сериозно му имали зъб.

Разказът на Бакман продължи четирийсет и пет минути и не беше прекъснат нито веднъж. Когато свърши, и тримата военни от другата страна на масата бяха спрели да си записват. Бяха твърде погълнати от историята и само слушаха.

— Сигурен съм, че ще се разберем с израелците — каза майор Роланд. — Ако ги уверим, че арабите никога няма да пипнат „Джем“, ще се успокоят много по-лесно. От години преговаряме с тях и „Джем“ е една от любимите им теми. Уверен съм почти сто процента, че ще се успокоят, когато разберат, че е у нас.

— А арабите?

— Те също са питали за него неведнъж, на най-високо равнище. В днешно време имаме доста общи интереси с тях. Убеден съм, че те също ще се успокоят, когато разберат, че се намира у нас и никой друг няма да го пипне. Добре познавам техния начин на мислене и според мен просто ще отпишат цялата история като неуспешна сделка. Остана само въпросът за онзи милион, който са платили като такса.

— За тях това са джобни пари. Няма да им ги върна.

— Добре тогава. В такъв случай остават само китайците.

— Някакви предложения?

Клейбърн все още не се беше намесил в разговора. Той се наведе напред, подпря се на лакти и каза:

— По мое мнение никога няма да забравят за тази история. Технически погледнато, вашите клиенти са отвлекли тяхната система, която струва не знам си колко милиарда долара, и са я обезсмислили напълно със софтуера, който са написали на домашните си компютри. Сега китайците притежават девет от най-добрите спътници в света, които се въртят в орбита, но са абсолютно безполезни. Няма да простят, нито ще забравят и човек всъщност не може да ги вини. За съжаление нямаме почти никаква база за преговори с Пекин по деликатните въпроси на разузнаването.

Майор Роланд кимна.

— Страхувам се, че се налага да се съглася със сенатора. Можем да им кажем, че програмата е у нас, но те никога няма да забравят за това.

— Не ги обвинявам. Просто се опитвам да остана жив, нищо повече.

— Ще направим каквото можем с китайците, но не очаквайте много.

— Добре, господа, ето каква сделка ви предлагам. Вие ще ми дадете честната си дума, че ще отзовете ЦРУ, така че да не ми се бърка в живота, и възможно най-бързо ще успокоите израелците и арабите. Направете каквото можете с китайците, макар че то очевидно няма да е много. Освен това ще ми дадете два паспорта — един австралийски и един канадски. Веднага щом са готови, ако е възможно още този следобед, вие ще ми ги донесете, а аз ще ви предам оставащите два диска.

— Дадено — каза Роланд. — Но, разбира се, първо трябва да проверим софтуера.

Джоуел бръкна в джоба на сакото си и извади първите два диска. Роланд повика компютърните специалисти в залата и всички присъстващи се скупчиха около големия монитор.

Един от агентите на Мосад, с кодово име Албърт, забеляза Нийл Бакман да влиза във фоайето на хотел „Мариот“ на Двайсет и втора улица, макар че не беше съвсем сигурен дали е той. Затова се обади на началника си и след трийсет минути още двама агенти дойдоха в хотела. Час по-късно Албърт отново забеляза Нийл Бакман — този път той излезе от асансьора, като носеше едно куфарче, което не беше у него на влизане, отиде на рецепцията и, изглежда, попълни бланка за регистрация. После извади портфейла си и подаде на служителката кредитната си карта.

Накрая се върна в асансьора, който Албърт изпусна за броени секунди.

Информацията, че Джоуел Бакман вероятно е отседнал в хотел „Мариот“ на Двайсет и втора улица, беше от първостепенна важност, но освен това поставяше огромни проблеми. На първо място, убийството на американски гражданин на американска територия беше толкова деликатна операция, че министър-председателят на Израел трябваше да даде изричното си разрешение. На второ място, самото извършване на убийството щеше да представлява логистичен кошмар. В хотела имаше шестстотин стаи, стотици гости, стотици служители, стотици посетители, които не бяха отседнали в него, и поне пет конференции, които се провеждаха едновременно в сградата. Това означаваше хиляди потенциални свидетели.

Въпреки това бързо беше съставен оперативен план.