Брокерът

35

Президентският апартамент в хотел „Хей-Адамс“ беше на осмия етаж и имаше три големи прозореца, които гледаха към Ейч Стрийт, Лафайет Парк зад нея и Белия дом отвъд парка. Имаше спалня с двойно легло, баня от мрамор и месинг и хол с антикварни мебели, малко демодиран телевизор, телефон и факс апарат, който изглеждаше почти неизползван. Всичко това струваше 3000 долара на вечер, но брокерът не се интересуваше от цени.

Когато Сандбърг почука на вратата в девет сутринта, му се наложи да почака само една секунда, преди Бакман да я отвори със замах и да го приветства бодро с „Добро утро, Дан!“ Брокерът сграбчи дясната му ръка и енергично я разтърси, след което го покани в апартамента.

— Радвам се, че дойде — заяви. — Искаш ли кафе?

— Да, ако обичаш, черно.

Сандбърг остави чантата си на един стол и загледа Бакман, който му наливаше кафе от сребърна кана. Беше много по-слаб, косата му беше по-къса и почти бяла, а лицето му изглеждаше изпито. Приличаше на Бакман от скамейката на обвиняемия, но не много.

— Настанявай се — каза той. — Поръчах закуска. Трябва да я донесат всеки момент.

Бакман внимателно постави две чаши кафе с чинийки на масичката пред канапето и каза:

— Искаш ли да го направим тук? Носиш ли диктофон?

— Да, ако нямаш нищо против.

— Дори предпочитам така. Да не стават грешки.

Те заеха местата си. Сандбърг постави на масата малък диктофон, но извади и бележник и химикалка. Бакман не спираше да се усмихва, седнал спокойно на стола си, небрежно преметнал крак връз крак с уверения вид на човек, който не се бои от никакви въпроси. Сандбърг си отбеляза наум, че твърдите каучукови подметки на обувките му изглеждат чисто нови. По черната кожа не се виждаше нито прашинка. Както обикновено, адвокатът беше издокаран като за световно — костюм в тъмносиньо, блестяща бяла риза с маншети, златни копчета за ръкавели и игла за вратовръзката, а самата вратовръзка беше в червено и златно и просто крещеше да й се обърне внимание.

— Е, значи първият ми въпрос е: къде беше досега?

— В Европа. Помотах се насам-натам и разгледах Стария континент.

— За два месеца?

— Да, според мен стигат.

— Нещо определено?

— Всъщност не. Прекарах доста време по влаковете, което е чудесен начин за пътуване. Човек вижда всичко.

— Защо се върна?

— Тук е моят дом. Къде иначе да отида? Какво друго да правя? Да пътуваш из Европа звучи много забавно и наистина беше така, но човек не може да направи кариера от това. А аз имам работа за вършене.

— Каква работа?

— Обичайната ми работа. Политически връзки и консултации.

— Тоест лобиране, така ли?

— Във фирмата ми ще има и отдел за лобиране, да. Това ще бъде много важна част от нашата работа, но в никакъв случай няма да бъде единствената.

— За коя фирма говориш?

— За новата ми фирма.

— Не разбирам, мистър Бакман.

— Отварям нова фирма. Ще се казва „Бакман Груп“ и ще има офиси тук, в Ню Йорк и в Сан Франциско. Ще започна с петима партньори, но до една година сигурно ще нараснем до двайсет.

— За кои хора става дума?

— О, все още не мога да говоря с имена. Засега оформяме договорите, преговаряме за подробностите и изобщо се занимаваме с неща, които изискват дискретност. Смятаме да прережем лентичката на първи май, сигурно ще се получи голямо събитие.

— Несъмнено. Значи няма да е точно адвокатска фирма, така ли?

— Не, но планираме по-късно да отворим и юридически отдел.

— Мислех, че си изгубил адвокатските си права, когато…

— Да, така е. Но след като бях помилван, отново имам право да се явя на изпит пред колегията. Ако ме бъзне мухата да започна да съдя разни хора, ще преговоря учебниците и ще си взема ново разрешително. Но това със сигурност няма да стане скоро, защото имам много работа.

— Каква по-точно?

— Да задвижа фирмата, да събера начален капитал и, на първо място, да се срещна с потенциалните ни клиенти.

— Можеш ли да назовеш някои от тях?

— Не, разбира се, но ако почакаш още няколко седмици, тази информация също ще бъде огласена.

Телефонът на бюрото звънна и Бакман се намръщи:

— Извинявай за секунда. Очаквам едно обаждане.

Той отиде и вдигна слушалката. Сандбърг чу следното:

— Ало, Бакман на телефона. Да, здравей, Боб. Да, утре ще бъда в Ню Йорк. Виж, нека ти се обадя след час, става ли? В момента имам среща.

После затвори и отново се обърна към Сандбърг:

— Извинявай.

Беше Нийл, който се обади точно както се бяха разбрали в 9:15 и щеше да продължи да звъни на всеки десет минути през следващия час.

— Няма нищо — каза Сандбърг. — Нека сега да поговорим за помилването ти. Чете ли статиите, в които се цитираха слухове, че си обвинен в подкуп на президента, за да получиш помилване?

— Дали съм чел статиите? Вече съм наел екип от адвокати, Дан. Момчетата ми работят по въпроса. Когато федералните успеят да съберат разширен състав съдебни заседатели, ако изобщо стигнат дотам, вече съм ги уведомил, че искам да свидетелствам пръв. Нямам абсолютно нищо, което да крия, а твърдението, че съм си купил помилването, е клевета по смисъла на закона.

— Значи смяташ да заведеш дело?

— Абсолютно. Моите адвокати подготвят дело за клевета срещу „Ню Йорк Таймс“ и онзи касапин Хийт Фрик. Ще бъдем безмилостни. Делото ще бъде истински скандал и накрая те ще ми платят много, много пари.

— Сигурен ли си, че искаш да публикувам това?

— И още как, по дяволите! И докато все още сме на тази тема, искам да поздравя теб и всекидневника, в който работиш, за похвалната ви въздържаност от подобни инсинуации. Бях доста изненадан от нея, но изненадата ми беше изцяло приятна.

От самия факт, че Сандбърг беше поканен в президентския апартамент на Бакман, вече ставаше сензационна статия. Сега обаче тя автоматично щеше да излезе на първа страница, още утре сутринта.

— Нека да го запишем напълно ясно — помоли Сандбърг. — Значи отричаш, че си платил за помилването?

— Отричам категорично и яростно. И ще осъдя всеки, който се осмели да го твърди.

— Тогава защо беше помилван?

Бакман се намести на стола и се накани да се впусне в дълга реч по темата, но точно в този момент рязко се позвъни на вратата.

— А, закуската — каза той и скочи на крака.

Той отвори вратата и в стаята влезе сервитьор с бяло сако, който буташе количка с черен хайвер и всякакви други вкуснотии, бъркани яйца с трюфели и бутилка шампанско „Круг“ в кофичка с лед. Докато Бакман разписваше сметката, сервитьорът отвори бутилката.

— Една или две чаши? — попита той.

— Чаша шампанско, Дан?

Сандбърг не можа да се удържи да не си погледне часовника. Струваше му се малко рано да подкара отсега с алкохол, но какво пък толкова, по дяволите? Колко често му се случваше да седи в президентски апартамент с изглед към Белия дом и да посръбва шампанско по 300 долара бутилката?

— Добре, но малко — съгласи се той.

Сервитьорът напълни две чаши, върна бутилката обратно в леда и излезе от стаята в момента, в който телефонът отново зазвъня. Този път се обаждаше Рандъл от Бостън, който също трябваше да изчака до телефона още един час, докато Бакман си свърши работата.

Той тресна слушалката и каза:

— Хапни нещо, Дан, поръчал съм достатъчно и за двамата.

— Не, благодаря, вече изядох едно геврече.

Сандбърг взе шампанското си и отпи малка глътка.

Бакман топна една препечена филийка в купчинката хайвер, която струваше 500 долара, и я натика цялата в устата си — като тийнейджър, който яде чипс с доматено пюре. Енергично задъвка, седнал с чаша в ръка, и продължи с интервюто.

— Помилването? — повтори. — Помолих президента Морган да преразгледа моя случай. Честно казано, не се надявах да прояви интерес към молбата ми, но той е много проницателен човек.

— Артър Морган?

— Да, Дан, той е силно подценяван като президент. Не заслужаваше такъв погром. Ще липсва на всички ни, ще видиш. Както и да е, колкото повече проучваше моя случай, толкова повече се засилваха съмненията му. Морган успя да погледне отвъд димната завеса, която бяха вдигнали от правителството. Прозря техните лъжи. Самият той е опитен адвокат и прекрасно разбира с каква власт разполагат федералните ченгета, когато си наумят да натопят някой невинен гражданин.

— Твърдиш, че си невинен?

— Абсолютно. Не съм направил нищо лошо.

— Но ти се призна за виновен!

— Нямах друг избор. Отначало отправиха изфабрикувани обвинения срещу мен и Джейси Хъбард. Ние не трепнахме. „Ще се видим на делото — така им казахме. — Само съберете съдебен състав.“ Това толкова ги изплаши, че прибягнаха до обичайното си средство в такива случаи. Подгониха приятелите и семействата ни. Тези гестаповски кретени отправиха обвинение срещу сина ми, Дан, който току-що беше завършил университета и нямаше никаква представа от моите дела. Защо не напишеш за това?

— Вече написах.

— Както и да е, нямах друг избор, освен да се примиря. За мен делото се превърна в нещо като знак за доблест. Признах се за виновен, така че да отменят всички обвинения срещу сина ми и моите партньори. И президентът Морган прозря причината да го направя. Ето защо бях помилван — защото го заслужавах.

Още една препечена филийка, още една порция хайвер с цената на златото, още едно сръбване от луксозното шампанско, за да ги преглътне по-лесно. Бакман закрачи из стаята и съблече сакото си, сякаш нямаше търпение да се разтовари от всичко, което му тежеше. Сетне изведнъж спря и заяви:

— Но стига толкова за миналото, Дан. Нека да поговорим за бъдещето. Виж Белия дом ей там. Ходил ли си някога на вечеря по покана на президента, където си заобиколен от фракове, лъскави военни униформи и красиви рокли?

— Не.

Бакман беше застанал до прозореца и не откъсваше поглед от Белия дом.

— Аз съм ходил, два пъти — каза той с нотка на тъга. — Но ще го направя отново. Дай ми две, най-много три години, и един ден ще ми изпратят покана с правителствен куриер, отпечатана на дебела хартия със златни букви: „Президентът и Първата дама на САЩ ще се радват на честта да присъствате…“

Той се обърна и самоуверено се усмихна на Сандбърг.

— Това е властта, Дан. За това живея.

Беше добра реплика за цитиране в статията, но Сандбърг предпочиташе нещо друго. Той рязко върна брокера в действителността с директен въпрос:

— Кой уби Джейси Хъбард?

Раменете на Бакман увиснаха и той отиде до кофичката с лед, за да напълни отново чашата си.

— Беше самоубийство, Дан, чисто и просто самоубийство. Джейси се чувстваше толкова унижен, че направо не е за вярване. ФБР го унищожи. И той не издържа.

— Трябва да ти кажа, че ти си единственият човек в този град, който вярва на версията за самоубийство.

— А освен това съм и единственият човек в този град, който знае истината. Цитирай ме, ако обичаш.

— Добре.

— Нека да поговорим за нещо друго.

— Честно казано, Бакман, миналото ти е много по-интересно за читателите от бъдещето. От един доста надежден източник знам, че си получил помилване, защото от ЦРУ са искали да те пуснат на свобода, че Морган се е огънал под натиска на Теди Мейнард и че са те скрили някъде, за да видят кой ще те докопа пръв.

— Трябва да си намериш нови източници.

— Значи отричаш, че…

— Виж! — каза Бакман и разпери ръце, все едно Сандбърг не го виждаше достатъчно добре. — Тук съм! Жив съм! Ако ЦРУ искаше да ме ликвидира, вече щях да съм мъртъв.

Той пак отпи глътка шампанско и повтори:

— Намери си нов източник на информация. Не искаш ли яйца? Ще изстинат.

— Не, благодаря.

Бакман си сипа щедра порция бъркани яйца в една чинийка и ги изяде, без да спира да кръстосва из стаята, от прозорец до прозорец, без да откъсва поглед от любимия си изглед към Белия дом.

— Много са вкусни, с трюфели — отбеляза.

— Не, благодаря, наистина. Колко често ти се случва да закусваш по този начин?

— Недостатъчно често.

— Познаваше ли Боб Криц?

— Естествено, всички познаваха Криц. Той е в играта горе-долу толкова отдавна, колкото и аз самият.

— Къде беше, когато умря?

— В Сан Франциско, на гости на един приятел, научих от новините по телевизията. Много тъжно, наистина. Какво общо има Криц с мен?

— Просто питам.

— Това означава ли, че нямаш повече въпроси?

Сандбърг разлисти бележките си и в този момент телефонът звънна отново. Този път беше някой си Оли, на когото Бакман обеща да се обади по-късно.

— Фотографът чака долу — каза Сандбърг. — Редакторът ми поръча да направя снимки.

— Разбира се.

Джоуел отново облече сакото, провери как изглеждат вратовръзката, прическата и зъбите му в едно огледало и изяде още една порция хайвер, докато фотографът се качи и разположи оборудването си. Докато той си играеше с осветлението, Сандбърг не изключи диктофона и зададе на Бакман още няколко въпроса.

Най-добрата снимка според фотографа, с когото Сандбърг се съгласи този път, беше близък план на Джоуел, седнал на тъмночервеното канапе, а на стената зад него се виждаше една картина. Освен това той позира няколко пъти и до прозореца, защото искаше Белият дом да влезе в кадър.

Телефонът продължи да звъни и Джоуел най-сетне спря да го вдига. С Нийл се бяха разбрали да звъни на всеки пет минути, ако не получи отговор на някое обаждане, и на всеки десет в останалите случаи. След двайсет минути снимки, през които не вдигаше, телефонът направо ги беше побъркал.

Брокерът очевидно беше зает човек.

Фотографът приключи, събра си нещата и си тръгна. Сандбърг се помота още няколко минути и най-сетне също пое навън. На вратата спря и каза:

— Виж, Бакман, статията утре несъмнено ще предизвика фурор. Но все пак искам да знаеш, че не повярвах и на половината глупости, които ми наговори днес.

— На коя половина?

— Беше си виновен, и още как. Както и Хъбард. Смъртта му не беше самоубийство, а ти избяга в затвора, за да си спасиш кожата. Мейнард ти е издействал помилването. А Артър Морган беше идиот.

— Хубаво. Тази половина, така или иначе, не е важна.

— А кое е важно?

— Това, че брокерът се завръща. Гледай да го пише на първа страница.

Морийн беше в доста по-добро настроение, отколкото предишния ден. Почивният й ден никога не беше струвал хиляда долара. Тя заведе Бакман в едно индивидуално сепаре в дъното на салона, по-далеч от крякането на дамите, които бяха дошли да си направят прически. Двамата седнаха заедно, разгледаха различните цветове и нюанси и най-сетне избраха един, който щеше да се поддържа лесно. За Морийн думата „поддържа“ се превеждаше като „надежда за още 1000 долара на всеки пет седмици“.

За Джоуел това нямаше никакво значение. Така или иначе, не смяташе повече да идва при нея.

Тя превърна бялото в сиво, а после му добави достатъчно кафяво, за да го подмлади с пет години. Но Бакман не го правеше от суета.

Нямаше никакво значение колко млад ще изглежда. Просто искаше да се скрие.